Помещението за теглене беше празно и далечни охкания и ахкания показваха, че първата гонка е в разгара си. Клем привеждаше в ред съблекалнята след торнадото от жокеи, съблекли цивилните си дрехи, за да ги сменят с шарените състезателни екипи. Видя ме, излезе изпод рампата на парадния ринг и ме поздрави сърдечно. Стиснахме си ръцете.
— Радвам се да ви видя отново, сър — каза той, като взимаше каската. Написа с химикалка името ми на парче самозалепваща се лента и го постави на блестящата черупка. — Да се надяваме, че няма да ви се наложи скоро да купувате нова. — Натисна здраво с палец лепенката.
— Утре започвам отново, Клем — казах. — Можеш ли да ми донесеш такъми? Голямо седло. Нямам проблем с теглото, ще яздя Адмирал.
— Твърде сте отслабнали — каза Клем състрадателно. — И ще сложат доста олово, за да ви балансират, а Адмирал не е свикнал. Обикновено майор Дейвидсън не се нуждаеше и от грам допълнително. — Клем ме огледа оценяващо и кимна. — Загубили сте две-три кила несъмнено.
— Дано е за добро — казах весело, като се обърнах към вратата.
— О, само минутка, сър — обади се отново Клем. — Джо Нантуич ме помоли да ви кажа, ако дойдете, че имал да ви казва нещо.
— Така ли? — попитах.
— Питаше за вас в събота в Ливърпул, но му казах, че може би ще пристигнете тук, тъй като господин Грегъри ми спомена, че смятате да яздите Адмирал утре — каза Клем, като разсеяно поставяше седлото и го галеше с длан.
— Джо каза ли ти какво има да ми говори?
— Да, иска да ви покаже парче кафява опаковъчна хартия с нещо написано. Каза, че сигурно ще ви е интересно да я видите, макар че не разбирам защо — думата, която мярнах, беше нещо, свързано с пилета. Беше намерил хартийката в съблекалнята в Ливърпул, сгъна я внимателно, както бе седнал на пейката, и я мушна във вътрешния джоб на якето си. И се подхилваше. Предположих, че е обърнал една-две чаши, но така бяха повечето хора, защото беше след Нацшоналния тур. Каза още, че написаното там било пълна дивотия за него, но все пак би могло да бъде някакъв ключ към решаването на загадката, никога не се знаело. Попитах го ключ към каква загадка? Но той не ми отговори, а аз пък си имах много работа, за да се занимавам повече с него.
— Ще го видя и ще разбера за какво става дума — рекох. — Да се надявам, че още пази хартийката у себе си.
— Да, още. Преди малко потупа джоба си, когато ме попита дали сте тук, и чух, че хартийката изшумоля.
— Благодаря, Клем — казах.
Излязох навън. Гонката беше привършила, победителят — поведен към мястото за разседлаване, пред помещението за претегляне. От трибуните се разпръскваха стотици бъбрещи зрители. Стоях близо до помещението с кантара, чаках Джо и дочувах последните сплетни. От говорещия наблизо научих, че в Ливърпул състезанието било ужасно разочароващо, тъпо, пълен провал. За съжаление по това време бях много зает, защото се бях подложил на интензивен курс за възстановяване на раменните мускули с цел да си възвърна силата.
Сенди ме шляпна шумно по гърба, докато минаваше, отправяйки следната забележка:
— Страшно гот е човек да види старата ти мутра отново на хоризонта, макар че приличаш на неуспял актьор от филм на ужасите. Виждал ли си Джо? — продължи той. — Малкият негодник се ослушваше за теб.
— Така чух — отвърнах. — Чакам го да се появи.
Един-двама журналисти ми зададоха въпроси за състезателните ми планове и си взеха бележки за Адмирал за утрешните си издания. Сър Кресуел Стамп забеляза скромната ми личност с късо кимване на величествената си глава и с характерното повдигане на горната устна, което според него означаваше усмивка.
Удоволствието да бъда отново в любимото ми обкръжение донякъде се помрачи от вида на Дейн, който крачеше през тревата и оживено говореше нещо на нежно, спиращо дъха красиво момиче, вървящо редом с него. Лицето й бе обърнато с внимание към него и тя се смееше. Кейт.
Когато ме забелязаха, ускориха крачка и се приближиха усмихнати — блестяща двойка, събуждаща искрена завист с грацията си и взаимните топли погледи.
Кейт, която бе свикнала с израненото ми лице по време на обяда няколко дни по-рано, ме поздрави с късо „Здрасти“, от което за съжаление отсъстваха всички любовни и съчувствени полутонове. Хвана ме за ръка и ме помоли да се разходя с тях покрай хиподрума, за да наблюдаваме с нея и с Дейн следващата гонка близо до водното препятствие.
Погледнах към Дейн. Усмивката му беше бледа и тъмните му очи ме наблюдаваха непроницаемо, без доброжелателност. Когато го видях заедно с Кейт, мускулите ми се свиха неволно и знаех точно какво чувства и той към мен.
Това, което отговорих в този момент на най-нисък градус на приятелството ни, беше толкова нежелано, както силно бе желанието да проследя Клод Тивъридж:
— Не бих могъл да дойда тъкмо сега. Първо трябва да открия Джо Нантуич. Какво ще кажете за по-късно… ако искате отново да се поразходите натам?
— Добре, Алън — каза ми тя. — Или може би да пием чай заедно?
Тръгна заедно с Дейн и каза:
— Доскоро.
Произнесе думите през рамо със закачлива усмивка, в която можех да прочета подигравка за ревността, която будеше в мен.
Наблюдавах ги как си тръгват и забравих да се оглеждам за Джо, но после тръгнах да го потърся в стаята за теглене и съблекалнята. Не беше и там.
Завърнах се на поста си пред вратата и над мен надвисна Пит. Поздрави ме като отдавна загубен приятел. Шапката беше килната назад на едрата му глава, широките рамене разгъваха реверите на палтото му и той ме зяпаше доброжелателно.
— Добре са те зашили, както виждам — рече. — Предполагам, че все още не можеш да си спомниш какво се случи?
— Не — казах аз с известно съжаление. — Понякога си мисля… но не мога да задържа спомените си…
— Може би така е по-добре — каза той утешително, като преметна очилата си за надбягване на рамо и се приготви да влезе в стаята с кантара.
— Пит — казах, — не си ли виждал някъде Джо? Мисля, че ме е търсил.
— Да — каза той, — и в Ливърпул те търсеше. Много му се искаше да ти покаже нещо, мисля, някакъв адрес, написан на парче кафява хартия.
— Видя ли го? — попитах.
— Да, всъщност го погледнах, но той ми досади и не му обърнах много внимание. Мисля, че мястото беше Чичестър.
— Знаеш ли къде е Джо сега? — рекох. — Чакам го от известно време, но въобще не се е мяркал.
— Да — тънките устни на Пит се свиха в знак на размисъл. — Преди десетина минути видях малкия негодник в бара.
— Вече! — възкликнах.
— Пиян, малък мръсник — каза той с равнодушен тон. — Не бих го качил на мой кон дори ако беше последният останал жокей на света.
— В кой бар? — продължих да разпитвам.
— Къде ли? Ами в оня зад залата за залагания. Той и другият мъж бяха заедно с чернокосия приятел, за когото язди… Тюдор, нали така му беше името?
Зяпнах срещу него.
— Но Тюдор приключи с Джо още в Челтнъм… и то доста категорично.
— Тюдор влезе в бара — повдигна рамене Пит — заедно с Джо и с другия мъж, който ги следваше на няколко крачки отзад. Може би е било само съвпадение.
— Все пак ти благодаря — казах.
Имаше само стотина метра зад ъгъла до бара, където беше отишъл Джо. Постройката представляваше дълга дървена барака, опираща във високата ограда, разделяща хиподрума от шосето. Тръгнах веднага, но когато влязох в помещението и се запровирах между дебело навлечените, пиещи бира клиенти, открих, че Джо вече не е там. Липсваше и Клифърд Тюдор.
Излязох отново навън. Наближаваше времето за втората гонка и дълги нетърпеливи опашки се редяха пред касите на близкия вход до бара, очите на хората шареха между билетите и ръчните им часовници, ръцете с надежда стискаха снопчета банкноти. Клиентите от бара излязоха навън, като забързано ме задминаваха. Мъже тичаха през тревата към трибуните с развети палта. В сградата за залагания силно дрънчаха звънци опашките се извиваха с надежда, че ще успеят да пробутат залозите си, преди гишетата да затворят.
Оглеждах се нерешително. В цялата тази суматоха нямаше и следа от Джо и затова реших да ида до ложата на жокеите на трибуната и да надзърна и там. Подадох отново глава в бара за последна проверка, но сега там беше празно с изключение на три дами в късна младост, облегнати на влажния от бирените халби бар.
Само заради това, че се движех бавно, можах да открия Джо.
Като следват извивката на шосето зад тях, залата за залагания и баровете не са в идеално права линия. Разстоянието между двете сгради беше малко — едва около половин метър; назад обаче то се увеличаваше и до оградата между двете постройки беше близо метър и половина.
Надникнах в тясното пространство, но Джо не беше там. Видях го едва когато се проврях съвсем близо.
Отначало зърнах само мъж, лежащ на земята в ъгъла между високата ограда и външната стена на тотализатора, и реших, че може да му е прилошало или да е припаднал, или пък да е мъртвопиян. Приближих се, за да видя няма ли нужда от помощ.
Направих пет-шест крачки напред. Той лежеше в сянката, но нещо в положението на тялото и крайниците му — безжизнени като на парцалена кукла — ме стъписа.
Беше жив, но само отчасти. От носа и от крайчеца на устата му се стичаше яркочервена кръв и под бузата му се беше образувала локвичка върху мокрия студен чакъл. Кръглото му младо лице все още пазеше израза — колкото и невероятно да бе — на мрачно нетърпение, сякаш не бе разбрал, че сполетялото го е нещо повече от временно неудобство.
В тялото на Джо беше забит нож. Дебелата му черна дръжка стърчеше неуместно от жокейската му риза в жълто и бяло, а острието — хлътнало дълбоко под гръдната му кост. Около раната имаше малко петно кръв, съвсем лека следа от страшните увреждания, които бе причинило острието на ножа.
Очите му бяха отворени, но пусти и вече застиващи.
— Джо! — викнах припряно.
Очите му бавно се спряха върху мен и разбрах, че съсредоточи поглед и ме позна. На лицето му мръдна мускул и устните му се отвориха. Направи голямо усилие да заговори.
Съсирваща се кръв внезапно потече от ноздрите му и потъна в малкия бездънен басейн на отворената му уста. Издаде звук, приличен на насмешка, който едва се чу, и по незрялото му още лице пробегна израз на дълбоко учудване. После лицето му побеля, очите му се подбелиха и Джо умря. Няколко секунди след смъртта лицето му имаше красноречив израз — все едно че казваше: „Не е честно.“ Кожата на лицето в този критичен момент замръзна в чертите, които приживе бяха най-характерни за него.
Преборих се с желанието си да повърна при сладникавия мирис на кръвта, затворих очите му и се отпуснах на пети, като го гледах безпомощно.
Знаех, че е ненужно, но след минута-две разтворих палтото и опипах джобовете му за кафявото парче хартия, което е искал да ми покаже. Не беше там и смъртта му щеше да бъде безсмислена, ако беше все още в джоба му. Амбалажната хартия, помислих си, е била откъсната от опаковката на последното плащане на Джо за това, че е „задържал“ някой кон. Така трябваше да бъде. Нещо, което подсказваше кой е изпратил парите. Марка? Адрес? Имало е нещо общо с пилетата, каза ми Клем; а Пит ми каза, че ставало дума за Чичестър. Нито едно от тези твърдения нямаше никакъв смисъл за мен. Според Клем в това нямало нищо смислено и за Джо, но той просто искал да ми го покаже, защо така бе решил.
Винаги е бил малко бъбрив и това му донесе нещастие. Би могъл внимателно и дискретно да ми се обади по телефона и да ми каже за откритието си. Вместо това бе развявал хартийката из Ливърпул. Някой бе предприел драстични стъпки, за да му попречи да ми я покаже.
— Нещастен, глупав бърборко — казах тихо на неподвижното му тяло.
Станах отново на крака и се върнах към тесния вход на малкото пространство. Наоколо нямаше никой. По високоговорителите гърмеше гласът на коментатора, който обявяваше, че конете приближават втория открит ров, което означаваше, че гонката е вече към средата и трябваше да побързам.
Изтичах петдесетте метра до офиса на коменданта на състезанието и рязко отворих вратата. Безличен мъж с посивяла коса и очила ме погледна стреснато с писалка, замряла във въздуха, и притискащ с дланта на другата си ръка листа, върху който пишеше. Това беше секретарят на коменданта.
— Тук ли е господин Роло? — зададох ненужния въпрос, като се огледах в иначе празния офис.
— Той наблюдава гонката. С какво мога да ви помогна? — Сух глас, сухо държание. Не беше човекът, на когото би трябвало да се съобщи за едно убийство. Но трябваше да бъде сторено. Като потиснах напрежението и нервността в гласа си, му съобщих официално и спокойно, че Джо Нантуич лежи мъртъв в малкото пространство между тотализатора и бара с нож, забит в белите дробове. Предложих му да изпрати някого да постави брезент в отвора между двете сгради — нещо като завеса, защото, когато тълпата напуснеше гишетата и се запътеше към бара, сигурно някой щеше да го забележи. Освен това трябваше да се опази пространството около него, иначе биха могли да се унищожат съществени доказателства.
Очите зад очилата се окръглиха и ме загледаха невярващо.
— Това не е шега — казах с отчаян тон. — Гонката почти свършва. Тогава звъннете в полицията, а аз ще потърся някакво парче брезент. — Той все още не помръдваше. Можех да го разтърся, но нямах излишно време. — Побързайте! — настоях. Но когато затварях вратата, ръката му още не бе протегната към телефона.
Пунктът за спешна медицинска помощ беше в съседното помещение. Влязох вътре на бегом и видях две грижовни на вид сестри от болницата „Сейнт Джон“ да пият чай. Обърнах се към по-младата, душица на средна възраст с пищни форми.
— Оставете това и елате бързо с мен — казах, като се надявах, че няма да започне да спори. Вдигнах една носилка, която беше изправена до стената, докато тя бавно оставяше чашата си. — Вземете и одеяло — добавих. — Има ранен човек. Моля, побързайте.
Напомнянето на задължението й накара моята сестра да се раздвижи незабавно — тя ме последва по пътеката, като грабна едно одеяло, макар че се движеше два пъти по-бавно от мен.
Гласът на коментатора леко се повиши, когато обясняваше състезанието при последното препятствие, после потъна в мълчание, докато приветствените възгласи отзвучаваха и друг глас обявяваше победителя. Стигнах до теснината между двете сгради, когато обявяваха втория и третия в гонката.
Първите закоравели участници в наддаванията започнаха да се придвижват обратно към бара. Погледнах към Джо. Той си беше все там, непокътнат.
Изправих носилката и използвах дръжките, за да я закрепя между двете стени, подобно на преграда. Сестрата ме настигна, очевидно задъхана. Взех одеялото от нея и го метнах върху носилката, така че никой да не може да види какво има отзад в малкото празно пространство.
— Чуйте — казах, като се опитах да говоря бавно. — Между тези две сгради има човек. Умрял е, не е ранен. Убит е с нож. Отивам да се уверя, че полицията е на път, и искам да стоите тук и да пазите носилката в това положение. Не позволявайте на никого да минава зад нея, докато не се върна с един полицай. Разбрахте ли?
Тя не отговори нищо. Отмести малко носилката, за да може да надникне отзад. Гледа дълго, после изпъна внушителната си гръд и заяви с войнствен блясък в очите:
— Никой няма да пристъпи натам, ще се погрижа за това.
Затичах обратно към коменданта на състезанието. Този път господин Роло беше там и когато му съобщих какво се е случило, нещата се раздвижиха.
Винаги е трудно да намериш място, където да си сам по време на състезания. След като заведох полицая там, където лежеше Джо, и видях, че обичайната процедура започва, ми трябваше малко време, за да обмисля обстановката. Докато стоях приклекнал до тялото на Джо, ми хрумна някаква идея, но тя не можеше да се осъществи просто така, прибързано.
Хора се мотаеха навсякъде по ливадата пред конюшнята и около сградите на хиподрума и за да остана сам, закрачих през пистата и неокосената трева в центъра, докато трибуните останаха назад. Надявах се, че отдалечеността ще ми даде известно усещане за порядък както самотата.