За малко да сбърка. Направи един къс и един дълъг разкрач, събра мощта на бедрените си мускули и се изхвърли във въздуха. Необезпокояван дори от отварящите се врати и заплашителните викове на мъжете, които се измъкваха от колата, той се прехвърли над блестящия черен покрив. Дори не докосна боята.
Почти паднах, когато той се приземи. Конят приклекна и аз се плъзнах от покривалото към рамото му, като се държах като удавник за кожения колан с една ръка и за буйната му грива — с другата. Юздите виснаха надолу, като опасно се вееха край препускащите му нозе, и се уплаших да не се омотае в тях и да се спъне. Все още единият ми крак беше на задницата му и сантиметър по сантиметър се върнах обратно на гърба му. Едно пробождане в рамото ми напомни, че зарасналата ключица не можеше да издържа повече такива упражнения, но въпреки това се наведох напред покрай врата му и го прегърнах с всичка сила. Добрах се до юздите, вдигнах ги и накрая успях да накарам Адмирал да укроти бесния си бяг.
Когато можах да си поема дъх, аз се огледах, за да разбера дали черната кола ме преследва, но тя беше далеч зад мен, така че не бях сигурен дали се движи или не. Нямах излишно време да спирам и да се оглеждам.
Осъзнах, че съм подценявал хората от „Марконикарс“ и само благодарение на чудесната смелост на Адмирал все още бях свободен. Те имаха предимството, че познаваха местността и че използваха малкия хълм за наблюдателница. Подозирах, че от върха му се вижда доста голям район и ме бяха забелязали незабавно, след като навлязох сред младите борчета.
Бях принуден да приема, че са познали в каква посока ще тръгна, и обикаляха пред мен. Значи знаеха, че искам да отида до конюшните на Пит. Ако се натъкнех на тях отново, това можеше пак да ме свари неподготвен и да имам още по-малък шанс да се измъкна.
Оставих хълма зад себе си и завих надясно по следващата канавка, като в далечината видях район с по-високи дървета. Конят галопираше неуморно, но това не можеше да продължи вечно: трябваше да стигна до някакво убежище колкото се може по-скоро и да се скрия от погледа на мъжа, който все още стоеше на върха на хълма, а същевременно да избегна опасността да бъда причакан внезапно в някоя от тези канавки. Веднъж да се скрием сред големите дървета, щяхме да си починем, обещах тържествено на Адмирал.
Под високите борове цареше сумрак. Дърветата растяха сравнително на гъсто и за да израснат нагоре, короните им бяха значително по-високо, образувайки нещо като покрив, който в голяма степен преграждаше пътя на дневната светлина. Зарадвах се на мрачината. Когато навлязохме между дърветата, слязох от Адмирал и го накарах да върви бавно. Закрачихме спокойно навътре между боровете. Все едно че вървяхме между гора от телеграфни стълбове. А може би точно това щяха и да станат, мина ми през главата.
В гората имах чувството, че съм си у дома, макар да беше различно от това, с което бях свикнал. Беше много тихо и доста тъмно. Нямаше никакви птици. Нито животни. Конят и аз напредвахме, смълчани между дебелите огромни игли на боровете, разчитащи на инстинкт, за да държим правилната посока.
Не смятах, че положението е много окуражаващо. Накъдето и да потеглех в тази гора, накрая щях да изляза на шосе, а в рамките на няколко квадратни километра хората от „Марконикарс“ знаеха къде съм. Трябваше само да стоят около гората като хрътки, очакващи лисицата да се появи от леговището си, след това да се свържат по радиостанциите и да започнат отново лова.
Видях пред себе си канавка. Беше тясна. Завързах юздите на едно дърво и продължих сам, като застанах неподвижен в края на канавката. Надявах се, че добре имитирах дънер на дърво в костюма си от туид, и се огледах бавно в двете посоки. Тук дневната светлина беше доста по-силна заради разстоянието между дърветата и можех да виждам неколкостотин метра напред. Никого не забелязах.
Върнах се за Адмирал, направих последна проверка и го преведох през канавката. Никой не вдигна тревога. Продължихме напред. Адмирал беше започнал да се поти отдавна и отдавна се беше запенил след паническото ни бягство от черната кола, като беше намокрил голяма част от покривалото. Сега, когато изстиваше, за него не беше хубаво да продължава така, но нямах друго подръка, за да го изсуша, реших, че влажната наметка е по-добре от нищо, и продължих.
Постепенно започнах да чувам шума от движението по шосето — случайни изсвирвания на клаксони и веднага след като можах да мерна пътя в далечината, вързах Адмирал за едно дърво и продължих сам.
Краят на изкуственото насаждение беше маркиран с ограда, направена само от два реда здрава тел, която изглеждаше като че ли е поставена само за да пречи на излезлите на пикник да навлизат с колите си в гората. Избрах си едно дърво, възможно най-близо до оградата, приклекнах зад него и започнах да оглеждам пътя. Само от време на време по него минаваха коли. От другата страна на шосето нямаше насаждения, нито ограда. Това беше хаотична гора, смес от различни дървета, храсти и трънаци. Чудесно прикритие, само да можех да се добера дотам.
На пет метра пред носа ми с громолене мина тежък камион, който избълва задушлив облак дизелов дим. Заврях лице в боровите иглички и се разкашлях. Две лимузини минаха в обратната посока, като едната се опитваше да надмине другата, следвани от едноетажен провинциален автобус, пълен с безгрижни хора, завръщащи се от следобедното пазаруване в четвъртък. Двойка ученички в зелени униформи минаха покрай мен на велосипеди, без да ме забележат, и когато пискливите им гласове замряха в далечината и шосето остана празно, опрях ръце под гърдите си, за да се надигна и да се върна при Адмирал.
В този момент две таксита „Марконикарс“ се появиха зад завоя. Забих отново лице в земята и застинах абсолютно неподвижно; минаха покрай главата ми бавно и макар да не ги гледах, предполагах, че зорко се вглеждат в гората. От все сърце се надявах, че съм оставил достатъчно далеч Адмирал, за да не се вижда, и че нямаше да вдигне шум.
Таксиджиите минаха на отсрещната страна на шосето и спряха извън пътя на около двайсет и пет метра разстояние. Шофьорите излязоха и шумно затвориха вратите. Рискувах и погледнах към тях — бяха запалили цигари, облегнати небрежно върху колите, и си бъбреха. Чувах шума от гласовете им, но не разбирах какво си казват.
Не бяха видели нито мен, нито Адмирал. Все още. Но изглеждаше, че не бързат да си тръгват. Погледнах часовника си. Беше шест часът. Час и половина, откакто бях напуснал хиподрума. Нещо по-важно — оставаше само един час дневна светлина. Когато мръкнеше, нямаше да мога да се придвижвам повече с Адмирал и трябваше да прекарам цяла нощ в гората, защото не можех да прескоча ограда, ако той не можеше да я види. Чу се внезапно пращене в едно от такситата. Шофьорът мушна ръката си през прозореца и извади микрофон, свързан с кабел. Говореше от разстояние, така че този път успях да го чуя.
— Аха, точно, покрихме шосето. Не, не е минавал още… — Дочу се някакво бръмчене по радиото на таксито и шофьорът отвърна: — Да бе, сигурен съм, ще ви съобщя на секундата, когато го забележим. — Върна обратно микрофона в таксито.
В мен бавно започна да се ражда идея как да използвам преследването, което бях предизвикал.
Но всяко нещо по реда си, помислих си; бавно започнах да пълзя заднишком между дърветата, като се държах ниско към земята и навеждах надолу лице. Бях оставил Адмирал доста навътре в гората и сега бях сигурен, че таксиметровите шофьори не са го забелязали. Не беше много удобно да се придвижвам по корем, но знаех, че ако стана, таксиджиите щяха да ме забележат между голите стволове на дърветата. Когато най-после се изправих на крака, костюмът ми беше целият в кафеникава мърсотия, набоден с борови иглички. Изтръсках полепналите боклуци, доколкото можах, стигнах до Адмирал и му развързах юздите.
На дневна светлина все още можех да зърна между стволовете на дърветата двете проблясващи таксита на шосето и фигурите на двамата шофьори, но бях сигурен, че те не могат да ме видят. Тръгнах на запад, успоредно на шосето, на известно разстояние от него. Според мен бях изминал около петстотин метра, когато видях още една кола на „Марконикарс“, паркирана встрани от пътя. Върнах се назад и насъбрах наръч сухи клонки. Някъде в средата между спрелите таксита, откъдето не се виждаха, заведох Адмирал до телената ограда, за да може да я погледне. Въпреки че беше съвсем проста, беше трудно да се забележи в сянката, хвърляна от дърветата. Поставих малко сухи клонки, опрени на долния ред на телта, за да се вижда по-ясно; после скочих на гърба на коня, отдалечих го малко от оградата и зачаках да мине някоя тежка машина. В тихия въздух чаткането на подкови по асфалта щеше да се чуе ясно и не исках таксиджиите да разберат, че пресичам шосето. Колкото по-дълго смятаха, че съм в боровата горичка, толкова по-добре. Само че не знаех колко дълго такситата щяха да останат паркирани и дланите на ръцете ми се навлажниха от напрежение.
Мина мотоциклет и си наложих още да чакам; после се зададе голям камион, натоварен с празни бутилки от мляко, и с дрънчене мина от дясната ми страна. Не можеше да бъде по-добре. Когато избръмча край мене, пришпорих Адмирал напред. Той не закачи сухите клонки, които бях разположил на оградата, прехвърча до тревистата ивица, на три скока премина асфалта и за секунди бяхме в безопасност сред зеленината на отсрещната страна. С дрънчене млекарският камион се загуби от погледа ми. Зад първия голям храсталак скочих от коня и надникнах към пътя.
Бях минал точно на секундата. Една от колите на „Марконикарс“ се движеше бавно в облака дим, оставен от млекарския камион, и главата на шофьора беше обърната към гората, която току-що бях напуснал.
Ако един шофьор мислеше, че съм все още сред боровете, така мислеха всички. Отведох Адмирал по-далеч от шосето, където вече спокойно можех да го яхна, после скочих на гърба му и го подкарах в бавен тръс. Тук почвата беше значително по-неравна, с ями и хълмчета, с къпинаци и коренища и кафяви останки от миналогодишни листа, така че оставих коня да избира пътя си, докато размишлявах какво трябваше да сторя по-нататък. След малко той мина на бавен ход и аз го оставих така, защото ако крайниците му бяха толкова натежали като моите, по-скоро трябваше да пълзи.
Доколкото разбирах, движехме се на запад, обратно по посоката, от която бях дошъл. Ако има едно нещо сигурно в Англия, то е, че след като се движите по права линия — в каквато и да е посока, — не след дълго ще се натъкнете на път и бях минал по-малко от два километра, когато стигнах до следващия. Без да се приближавам плътно, поех покрай него на север.
Сега аз преследвах плячка. Едно такси, откъснато от стадото.
Адмирал напредваше тихо през дебел килим от сухи листа, когато внезапно долових познатото ми вече бръмчене на радиостанцията на „Марконикарс“ и отговарящия глас на шофьора. Спрях след две крачки, слязох от коня и завързах Адмирал на близкото младо дърво. После се закатерих нагоре между клонаците.
Някъде напред мярнах бял пътен знак, а до него беше спряло такси, от което се виждаше само покривът и горната половина на стъклата. Останалото беше скрито от погледа ми от храсталаци, дървета и други ниски растения, които образуваха зелена стена пред мен. Встрани вдясно се издигаше старата ми приятелка — боровата гора, тънеща вече в тъмнозелени окраски.
Слязох от дървото и проверих в джоба си дали малкият топуз от монети беше още там. Открих също две бучки захар, които дадох на Адмирал. Той разтвори шумно ноздри и близна ръката ми. Потупах го нежно по врата и благослових Сила, че ми го е дала.
При толкова добро укритие бе сравнително лесно да приближа кръстовището, без да бъда забелязан, но когато от един гъсталак вече можах добре да огледам колата, оказа се, че шофьорът не е вътре. Той беше младолик мъж, с жълтеникаво лице, в светлосин костюм и стоеше гологлав на средата на кръстовището с разкрачени крака, като подрънкваше някакви монети в джоба си. Огледа се във всички посоки, не видя нищо и се прозя.
Радиото изпращя отново, но шофьорът не го забеляза. Имах намерението да се прокрадна до колата му и да го поваля в безсъзнание, преди да успее да подаде знак за тревога; сега обаче изчаквах, като го проклинах, а той си седеше там и си чоплеше носа.
Изведнъж забързано пое към мен.
За миг си помислих, че ме е видял, но не беше така. Той заобиколи един голям къпинак близо пред мен, обърна се с гръб към скривалището ми и започна да се облекчава. Не изглеждаше много честно да се напада човек в такъв момент и осъзнавах, че се усмихвам, докато излизах от шубрака, но това не беше възможност за изпускане. Направих три бързи крачки, завъртях завързаната в чорапа топка монети и здраво я стоварих върху тила му. Свлече се без звук на земята.
Мушнах ръце под мишниците му и го завлякох навътре, където беше Адмирал. Като действах колкото се може по-бързо, съдрах кафявия кант от ръба на конското покривало и го пробвах на здравина. Изглеждаше достатъчно здрав. Извадих джобното ножче от панталона си, разрязах лентата на четири части и завързах глезените и коленете на шофьора с две от тях. После го замъкнах по-близо до дървото и вързах отзад китките му. С четвъртото парче за по-сигурно го привързах към ствола на дървото.
Опипах джобовете му. Единственото му оръжие беше метален бокс с шипове, който прехвърлих в собственото си яке. Започна да се пробужда. Погледът му тъпо зашари между мен и Адмирал и после устата му зяпна, когато разбра кой съм.
Не беше голям мъж на ръст, а сега разбрах — и на смелост. Видът на коня, извисяващ се над него, очевидно го безпокоеше повече, отколкото това, че бе овързан или имаше цицина на главата.
— Ще ме смачка — измуча той, като уплашено сви назад устните си, разкривайки пожълтели от никотина евтини изкуствени зъби.
— Много внимава, когато стъпва — отвърнах.
— Махни го настрани, махни го веднага! — викна той. Адмирал започна неспокойно да помръдва заради шума.
— Пази тишина и нищо няма да ти направи — казах остро на шофьора, но той не ми обърна внимание и отново завика. Безцеремонно натъпках носната си кърпа в устата му, докато очите му се изцъклиха.
— Сега млъквай! — казах. — Ако не мърдаш, няма да те нарани. Ако шаваш, ще го уплашиш и може да те настъпи. Разбираш ли?
Той кимна. Махнах носната си кърпа от устата му и той започна да се заканва, но сравнително тихо.
Успокоих Адмирал и удължих въжето, с което бе завързан, така че да може да пощипва трева. Започна кротко да си пасе.
— Как се казваш? — попитах таксиметровия шофьор.
Той плю и не каза нищо.
Повторих въпроса си и той рече:
— Какво общо, по дяволите, има това с теб?
Държах много да зная името му и освен това бързах.
Без да чувствам угризения на съвестта, взех поводите на Адмирал и го обърнах така, че шофьорът можеше отблизо да гледа мощната му задница. Новопоявилата се съпротива на моя пленник изчезна моментално. Отвори уста да викне отново.
— Не го прави — казах, — помни, че може да те ритне, ако вдигаш шум. Сега, как ти е името?
— Джон Смит.
— Опитай отново — рекох, като приближих Адмирал със стъпка по-близо.
Таксиджията се предаде напълно, устата му затрепери и на челото му изби пот.
— Блейк — измърмори той.
— Малкото ти име?
— Кории. Това е нещо като прякор — очите му страхливо бягаха между мен и задните крака на Адмирал.
Зададох му няколко въпроса за работата с радиостанцията, като държах коня подръка. Когато научих всичко, което ме интересуваше, развързах юздите от дървото и ги закачих на един клон на два метра встрани, та ако случайно се стъмнеше, конят да не може случайно да настъпи таксиметровия шофьор.
Преди да ги напусна, за последен път предупредих Блейк:
— Не викай за помощ. Първо, никой няма да те чуе тук, а, от друга страна, ще разтревожиш много животното. Той е гладен, което означава нервен, ако смяташ, че така е по-ясно за теб. Ако запищиш за помощ, конят е достатъчно силен, за да скъса юздите и да се нахвърли върху теб. Мълчи си и той ще си стои на мястото. Схвана ли? — Знаех, че ако Адмирал скъса юздите, нямаше да се нахвърли върху мъжа, но Блейк не го знаеше. Той кимна, тялото му се изпъваше от страх и притеснение.
— Няма да те забравя — рекох, — няма да прекараш тук цялата нощ. Не че ме интересуваш толкова, но конят трябва да бъде прибран в конюшнята.
Адмирал беше навел глава към тревата. Потупах го по хълбоците, уверих се, че възлите по тялото на скапания духом шофьор са все така здрави, и бързо си проправих път през храстите към таксито.
Пътният знак беше от съществено значение, защото трябваше да се връщам километри в непозната гориста област, за да го открия. Записах си всички имена и километражи в четирите направления, за да бъда по-сигурен. После влязох в таксито и заех шофьорското място.
Вътре в колата човек можеше да чуе радиото като глас, а не като неясно пращене. Приемникът беше постоянно включен, така че всеки шофьор можеше да чуе всички съобщения и да отговори от таксито до базата и обратното.