В тона му имаше скрит смисъл и разбрах, че той подозираше какво е участието ми в смъртта на чичо Джордж. Няколко пъти по-рано беше отбелязвал, че отсъствието ми от Брайтън в момента на крайния успех беше нещо нетипично, и бе изказал възпитан скептицизъм по повод оправданието ми, че съм бил много разтревожен за коня си. Беше изтъкнал, че когато е слушала радиообмена между хората на „Марконикарс“, брайтънската полиция е дочула слабо измърморване (неразбираемо), единствен изстрел и нищо повече. Те не са могли да разберат какво се е случило в последния момент, защо микрофонът е бил изключен и защо в стената са открили един куршум, и са стигнали до заключението, че чичо Джордж е пробвал стария си револвер дали е наред. Този изстрел обаче ги е накарал да забързат към сградата на „Марконикарс“.
— Може би сте прав — казах с безразличие на Лодж. Веждите му трепнаха, той се усмихна и смени темата.
— Тази седмица шофьорите от фирмата застават пред съда. Трябва да сте там, за да свидетелствате, предполагам — каза ми той.
— Да — отвърнах, като бъдещият ангажимент никак не ми харесваше.
Всички шофьори, които ме преследваха, се бяха разтревожили от изстрела и от последвалата тишина по радиостанцията. Някои бяха започнали да се оттеглят към Брайтън, други бяха отпрашили към Лондон, а един или двама бяха оставили колите си и тръгнали пеш. Но сравнително бързо всички бяха заловени, защото след указанията, които бях дал на Лодж, полицията бе започнала да слага бариери по шосетата, докато все още слушаха указанията на чичо Джордж. Сега шофьорите бяха изправени пред обвинения от изнудване и тежки телесни повреди до убийство.
Бележките, открити в кабинета на чичо Джордж в твърда папка, надписана с отровен хумор „Бележки за човешки жертвоприношения“, свидетелстваха, че Джо Нантуич е бил намушкан с нож от човека, който носеше моята вратовръзка.
Сега също се изясниха и мотивите на чичо Джордж. Опазването на стария начин на живот в лукс беше нещо непосилно за следвоенния му приход и вместо да изправи леля Деб пред действителността или сам да я посрещне, постепенно беше изразходвал целия си капитал. С последните средства беше закупил „Марконикарс“ и започнал престъпната си дейност. Беше ръководил всичко чрез Фидлър и никога не бе виждал със собствените си очи грубите и отблъскващи резултати от заповедите си. Съмнявам се, че зловещите му нареждания са му изглеждали по-реални, отколкото действията на примитивните варвари, които бе изучавал толкова дълго.
Полицията беше открила ясни списъци, наредени в досиета, обхващащи четири години, за парите, които бе събирал от тероризираните дребни бизнесмени; обикновено срещу името на кафене, магазинче или пивница имаше отметка „убедени“.
Досието за конните състезания беше по-късо и съдържаше списък на пари, чиято цел не бе известна на полицията; но в листа, озаглавен „Джо Нантуич“, всичко бе достатъчно ясно. Беше списък на дати и сметки, от които най-малката бе сто лири стерлинги. Отдолу имаше дебела черта, придружена с думите „Сметката приключена“, изписани с ясния почерк на чичо Джордж.
Когато Кейт си тръгна, представителите на пресата се пръснаха. Веселбата бе свършила.
— Готови ли сте да тръгвате? — попитах Лодж. Трябваше да го оставя в Мейдънхед на път към къщи. Той кимна и тръгнахме към колата ми.
Когато съм щастлив, карам по-бързо. Този ден нямах проблем да се съобразявам с ограниченията на скоростта през селата на Съсекс, чиито пътища извиваха като панделки; от своя страна Лодж издържа геройски мрачното ми мълчание, без да коментира нищо половината път до Мейдънхед.
— Госпожица Елъри-Пен — каза накрая той — е била много полезна на чичо си. Всичко, което сте предприемали по време на преследването му, е било докладвано направо от нея. Нищо чудно, че беше така добре информиран за ходовете ви.
Отдавна живеех вече с тази мисъл; но да я чуя от устата на друг човек, за мен имаше неочакван ефект. По гръбнака ми полазиха мравки и нещо в ума ми оживя, като че ли някакъв тревожен звън ехтеше в подсъзнанието ми.
Колата се движеше през горския пущинак. Забавих, извих колата до банкета и спрях. Лодж ме погледна въпросително.
— Какво казахте?… Бях помислил… — казах.
— Какво ви безпокои? — попита той след минута мълчание.
— Случаят е приключен. Няма повече загадки.
— Има нещо друго — поклатих глава.
— Какво искате да кажете?
— Има някой, за когото не подозираме. Някой, пазен в тайна от чичо Джордж. — Въпреки всичко станало, все още мислех за него като за чичо Джордж.
— Около него беше Фидлър — каза Лодж. — Също така служителите от „Л. С. Пърт“, макар че след това и те са били освободени. Само двама от чиновниците са имали някаква представа за това, което е ставало, един, който е присъствал на конните състезания, и друг — в офиса. Те са получавали инструкции от Фидлър за конете, за които могат да получават неограничени залози.
— Никой друг не е бил в играта.
— Джо забавяше коне месеци преди чичо Джордж да купи Божествения на Кейт, а преди това никога не се бе занимавал с гонки. Някой друг, който има нещо общо с надбягванията, би трябвало да е работил за чичо Джордж — казах убедено.
— На Пен му е бил нужен само сутрешният вестник и един бюлетин за надбягванията, за да реши кой кон да бъде спрян. Не е било нужно да ходи лично на състезанията. Не е имал нужда от съучастник при гонките освен неговия букмейкър — „Пърт“. Вие разкрасявате и усложнявате нещата.
— Чичо Джордж не знаеше достатъчно за конете и състезанията — казах.
— Значи ги е разучил — отвърна Лодж скептично.
— Кейт ми е казвала, че откакто го помни, не е имал никакъв интерес към тези неща. Започнал е рекета с „Марконикарс“ преди четири години, а състезателния рекет — преди една. Преди не е имало логика да се занимава с второто. А незнанието му по отношение на конете беше огромно.
— Ще се съглася с вас — каза инспекторът, — но не виждам какво доказва това.
— Би трябвало да е имал контакт с някого на хиподрума. Как иначе би се насочил към жокея, когото най-лесно може да се подкупи?
— Може би е пробвал няколко, докато открие подходящия? — отвърна Лодж.
— Не. Всички биха говорили за това, ако се е опитвал.
— Опитал е с майор Дейвидсън — каза Лодж. — Това прилича на твърде груба грешка, извършена от митичния ви съветник.
— Да — отстъпих аз. После се опитах да подходя от друг ъгъл. — Има едно-две неща, извършени неотдавна от чичо Джордж, за които Кейт не е знаела. Как ще обясните това?
— Какви неща?
— Парченцето кафява хартия в Джо например. Той е разказвал за нея на всички в помещението с кантара в Ливърпул. Кейт не беше на тази сбирка. Но два дни по-късно чичо Джордж дава нареждания, Джо е убит и парченцето хартия е взето от джоба му.
— Някой може би й е звъннал в неделя и е споменал това пътьом — предположи Лодж.
В ума ми пробягна името на Дейн.
— Дори да е така — рекох, — това не е нещо толкова интересно, че да го разказва и на чичо Джордж.
— Знае ли човек? — каза полицаят.
Отново запалих колата и изминахме още няколко километра в мълчание. Мразех да предизвиквам скептицизма му, защото някъде дълбоко в себе си вярвах, че съществува още един враг; почти бях уверен, че в „бялото петно“, което все още съществуваше в паметта ми, знаех кой е той.
Когато накрая се опитах да му обясня това, той се отнесе по-сериозно, отколкото очаквах. И след няколко минути размисъл се взря напрегнато в мен.
— Може би подсъзнанието ви не позволява да си припомните за този ваш враг, защото го харесвате?
Оставих Лодж в Мейдънхед и продължих за Котсуолдс.
Като влизах в старата каменна къща, където децата шумно тупуркаха през хола, запътили се да пият чай, имах усещането, че отново се завръщам в нормалния свят. Сила слизаше от горния етаж, прихванала с ръце купчина летни рокли и дрехи на Поли; отидох към края на стълбите, за да я посрещна, и я целунах по бузата.
— Джоан и аз ще трябва да удължим всички тези неща — каза ми тя, посочвайки дрехите. — Поли расте с цели педи.
Последвах я във всекидневната и се разположихме на килимчето пред огнището, където неотдавна бе запален огън.
— Всичко свърши, нали? — попита Сила, като остави дрехите от скута си на земята.
— Да, така мисля. — Доста неща бяха свършили.
Разказах й за съдебната анкета и присъдата.
— Само заради Бил онзи Джордж Пен беше разкрит. Бил не загина напразно.
Дълго време не отговори нищо и забелязах как жълтеникавите пламъчета проблясваха в сълзите, събиращи се в очите й. После тя подсмъркна и разклати глава, за да се освободи от мислите за миналото.
— Да отидем да пием чай с децата — предложи.
Поли искаше да й залепя спуканата гума на велосипеда. Хенри каза, че разработвал нови гамбити в шаха, и попита бих ли искал да играя с него след чая. Уилям ме целуна шумно и ми набута омекнал плод в дланта като подарък. Отново бях у дома.
Деветнадесета глава
Почти непоносимото чувство, че завинаги съм загубил Кейт, ставаше малко по-леко с минаването на дните. И все пак тя не излизаше от ума ми. Когато се събуждах сутрин, болката се втурваше, за да развали деня ми; когато заспивах, започвах да сънувам как бяга от мен по някакъв безкрайно дълъг тунел. Мислех, че не е много вероятно да я видя отново, и се опитвах да свикна с тази мисъл.
После, седмица след привършване на съдебното дирене за чичо Джордж, отидох да яздя на състезанията в Банбъри и Кейт беше там. Беше облечена в морско тъмносиньо и около очите й имаше големи тъмни кръгове. Лицето й изглеждаше бледо и спокойно и изражението й не се измени, когато ме видя. Бе застанала пред стаята за претегляне и ми заговори, щом се приближих.
— Алън, мисля, че трябва да ти се извиня за това, което ти казах онзи ден — думите очевидно й струваха усилие.
— Няма проблем — отвърнах.
— Не… не е така. Мислех си за това, което каза, за децата, принудени да отиват на училище със специалист по джудо… и разбрах, че чичо Джордж е трябвало да бъде спрян. — Тя млъкна за момент. — И не е твоя грешка, че леля Деб почина. Съжалявам, че тогава ти казах така. — Въздъхна, като че ли бе изпълнила непосилно тежко задължение.
— Дали би толкова път само за да ми кажеш това? — попитах.
— Да. Тревожеше ме, че бях толкова несправедлива.
— Скъпа моя, чудесна Кейт — казах и мракът от миналата седмица започна да се пръсва като сутрешна мъгла, — бих дал всичко възможно да не беше чичо ти Джордж, повярвай ми. Погледнах я отблизо. — Изглеждаш много слаба. Яла ли си нещо днес?
— Не — отвърна едва чуто.
— Трябва да обядваш — казах и като не й дадох възможност да откаже, я хванах за ръка и я поведох бързо към снекбара. После я гледах как се храни, отначало бавно, но после с нарастващ апетит, докато по страните й изби малко цвят и се долови слабо ехо на предишната й веселост в начина, по който се държеше.
Заемаше се с второто си парче горещ пай с дивеч, когато каза с дружелюбен тон:
— Бих желала и ти да хапнеш нещо.
— Ще яздя — отвърнах.
— Да, знам. Видях във вестника. С Лъч, нали? — попита тя между две хапки.
— Да — отвърнах.
— Ще внимаваш, нали? Той не скача много добре, казва Пит.
Погледнах я с възторжено учудване и тя силно почервеня.
— Кейт! — възкликнах.
— Ами… мислех, че никога няма да ми простиш за отвратителното ми държане. Прекарах най-гадната седмица в живота си, като съжалявах за всяка казана дума. Но накрая се съвзех. Опитах се да си внуша, че ще съм много щастлива, ако повече не те виждам, но вместо това ставах все по-нещастна. Аз… аз мислех, че няма да искаш да ме видиш още веднъж след Брайтън. Реших, че ако искаш да разбереш колко съжалявам, трябва да дойда и да ти кажа, а след това да видя как… как ще реагираш.
— Как очакваше да реагирам?
— Мислех си, че ще бъдеш надут и хладен, и нямаше да те упреквам. — Тя набута грамадно парче хрускав пай в устата си.
— Ще се омъжиш ли за мен, Кейт? — попитах.
Думата „да“, произнесена от нея, не се чу много ясно, защото устата й беше пълна и трябваше да сдъвче първо храната си. Почаках търпеливо, докато свърши с пая, и после известно време, докато хапне парче сирене и препечен хляб.
— Кога си яла за последен път? — я попитах, когато най-после свали салфетката от себе си.
— Не помня — погледна ме с нова радост в лицето си, зад която все още личеше старата тъга, и ясно разбрах от бележката за Лъч — първата загриженост, която бе показала към мен, — че тя наистина беше пораснала.
— Искам да те целуна — казах.
— Конните състезания не са предназначени за срещи на любовници, които отново са се сдобрили — каза тя. — Какво ще кажеш за един конски фургон?
— Имаме само десет минути — отвърнах. — Участвам във втората гонка.
Без да се бавим, се намъкнахме във фургончето на Пит. Грабнах я в ръцете си и този път открих, че устните на Кейт не ми отговарят по сестрински начин.
Десетте минути минаха като секунда, а гонката не можеше да чака. Върнахме се обратно и отидох при кантара, после облякох екипа си, като оставих Кейт, която изглеждаше малко отнесена, когато сподели с мен, че се чувствала като слънчасала.
Яздех за първи път след съдебния процес за чичо Джордж. Огледах съблекалнята с познатите лица, като отказвах да повярвам, че един от тях е посредникът, причинил в крайна сметка смъртта на Джо. Може би Лодж беше прав и съзнанието ми просто отказваше да приеме този факт. Веднъж бях харесал и чичо Джордж. Дали под нечия друга приятелска външност щеше да се разкрие озъбена крокодилска паст?
Клем ми подаде подплатената с олово дреха за претегляне. Изгледах търпеливото му, набръчкано лице и си помислих; „Не, не си ти.“
В известен смисъл бе подло да го подозирам само защото Клем чуваше всичко и всяко по-значително нещо, което се вършеше по състезанията, не можеше да избяга от вниманието му. Някои от момчетата го наричаха „оракул“…
Дружески удар по гърба прекъсна разсъжденията ми.
— Търсач, стари ми врабецо, как върви детективската работа? — викна Сенди, като спря, закрепил седлото си на едно коляно, докато разкопчаваше подпръга. — Как е Шерлок Холмс тия дни?
— Пенсиониран — усмихнах се.
— Вярно? След такива първокласни резултати?
— Връщам се към конните надбягвания. Това не е толкова рисковано.
Дружелюбният поглед на Сенди се спря на белега на бузата ми.
— Добре дошъл при малките си илюзии, човече — каза той. — Ще си промениш мнението, когато си потрошиш толкова кости, колкото аз. — Той намота подпръгите около седлото и с каска, бутната силно назад на главата му, продължи да говори с веселия си глас, който караше главите да се обръщат като към магнит, и продължи пътя си.
От съблекалнята виждах добре гърба на Дейн, обърнат напълно и съзнателно към мен. Докато беше говорил с някого, ни бе зърнал с Кейт, когато се връщахме от паркинга на конските фургони. Добре беше огледал блесналите ни лица, преди да разберем, че ни вижда, и нямаше нужда да му обясняваме. Поздрави Кейт с две къси изречения, но на мен не каза и дума.
Минах зад неподвижния му гръб и излязох на поляната пред конюшните. Той ме последва. Пит тренираше двата коня, които яздехме, и двамата трябваше да идем при него.
Пит радостно подскочи:
— Алън, Кейт ми каза новината. Поздравления!
Дейн му отправи леден поглед и той забързано започна да коментира гонките. Заприказва за ездата на Дейн и аз се разсеях.
На десетина метра от нас стоеше непоклатим Клифърд Тюдор и местеше пура из устата си, обяснявайки нещо на своя жокей и треньор. Странно, помислих си, колко пъти съм се срещал с този човек. Наблюдавах го как прави отсечени жестове с мургавите си ръце, за да подчертае мисълта си, и мярнах младия жокей, наследникът на Джо, да мръщи чело силно разтревожен.
После погледът ми спря на сър Кресуел Стамп, който наблюдаваше как недружелюбният му син Дейвид се качва на седлото, преди да заеме съдийското си място в трибуната на комендантите. Около него имаше група от притежатели на коне и треньори, които обсъждаха планове, споделяха надежди, даваха указания на жокеите си (и контрауказания) и пресмятаха за последен път залозите.