През цялото време търсела случай да се отскубне, а пък той това и очаквал. Един път почти успяла, но мъжът реагирал твърде бързо. Тя даже се отскубнала, но той я препънал и още преди да се е изправила отново здраво я държал. След този инцидент намерил въжето и я вързал за китката си.
Първо отишли в едно кафене и тя го завела до хладилника. Моторите били спрели, но все още храната била прясна. Следващият обект бил някакъв бар, където мъжът си пожелал ирландско уиски. Забелязала една бутилка, кацнала на висока полица, която той не можел да достигне.
— Ако ми развържете ръцете… — предложила тя.
— Ха, та да ме цапардосаш с някой бутилка. Аз да не съм вчерашен! Не, ще пия шотландско. Къде е то?
Казвала му какво има в различните бутилки, които напипвал.
— Сигурно съм била умопомрачена! — възкликна Джозела. — Сега виждам, че поне в половин дузина от случаите съм могла да го надхитря. Най-вероятно, ако не бяхте дошли, по-късно щях да го убия. Но човек не може изведнъж да се промени и да стане жесток — поне аз не мога. Струва ми се, че отначало не разсъждавах нормално. Имах чувството, че такива неща не се случват в наше време и че скоро някой ще дойде и ще сложи край на всичко това.
Преди да напуснат бара, станало сбиване. Няколко мъже и жени открили отворената врата и влезли. Непредпазливо той й наредил да им каже какво има в намерената от тях бутилка. Всички замълчали и обърнали към нея невиждащите си очи. Нещо си прошепнали, а после двама от мъжете внимателно пристъпили напред. Изразът на лицата им бил много решителен. Тя задърпала въжето и извикала:
— Внимавайте!
Без ни най-малко колебание похитителят й насочил към тях тежкия си ботуш. Ритникът се оказал успешен. Единият от мъжете изкрещял и се превил от болка. Другият се хвърлил напред, но тя отскочила настрани и той с трясък се стоварил върху тезгяха.
— Гледайте си работата и не я закачайте — изревал мъжът, който я държал и заплашително обръщал лицето си ту в една, ту в друга посока. — Тя е моя, мамка ви! Аз я намерих.
Ясно било обаче, че другите нямали намерение да се откажат толкова лесно. Даже и да можели да видят страшното изражение на лицето му, надали биха се спрели. Джозела започнала да разбира, че зрението, макар и от втора ръка, сега далеч надвишавало и най-ценните богатства и никой, който го притежавал, не би го отстъпил без жестока битка. С протегнати напред ръце другите започнали да се приближават. С крак тя успяла да обърне един стол и да го препречи на пътя им.
— Елате! — извикала на мъжа и го помъкнала след себе си.
Двама души се спънали в обърнатия стол, а една жена паднала отгоре им. Настанала голяма бъркотия. Тя се промушила между борещите се и двамата се измъкнали на улицата.
Джозела трудно можела да намери друго обяснение за постъпката си, освен че перспективата да изпълнява ролята на очи за другата група й се видяла по-мрачна от сегашното й положение. Мъжът, разбира се, не й благодарил. Той само й наредил да го заведе в друг бар, но празен.
— Мисля — каза тя, — че ако се гледа безпристрастно, може би той не беше много лош човек, въпреки че видът му говореше съвсем друго. Само че беше уплашен. Дълбоко някъде в себе си той беше много по-уплашен от мен. Даде ми да ям и да пия. Започна да ме бие само защото беше пиян и аз не исках да ида с него в къщата му. Просто не знам какво щеше да стане, ако не бяхте дошли. — Замълча, а после добави: — Но безкрайно се срамувам от себе си. Това показва на какво е способна съвременната жена, нали? Писъци и истерични припадъци — по дяволите!
Тя изглеждаше и очевидно се чувствуваше много по-добре, въпреки че когато посегна към чашата си, все още потрепваше.
— Мисля — казах аз, — че в цялата тази история се държах доста тъпо, но просто съм имал късмет. Трябваше да си направя по-дълбок извод, след като видях онази жена с детето на „Пикадили“. Само по някаква случайност не съм попаднал във вашето положение.
— Животът на всеки, който е притежавал голямо съкровище, винаги е бил в опасност — замислено каза тя.
— Отсега нататък това никога няма да ми излиза от главата — казах аз.
— То вече добре е заседнало и в моята — отбеляза Джозела.
Няколко минути седяхме и слушахме гюрултията от съседния бар.
— А сега какво? Какво ще правим оттук нататък? — попитах на края аз.
— Аз трябва да се върна в къщи. Там е баща ми. Очевидно вече няма никакъв смисъл да продължавам да търся лекаря — даже и той да е един от щастливците.
Стори ми се, че иска да добави нещо, но се поколеба.
— Ще имате ли нещо против, ако и аз дойда с вас? — попитах. — Струва ми се, че сега не е моментът хора като нас да се мотаят сами.
Тя ми отправи поглед, пълен с благодарност.
— Благодаря ви. Аз сама щях да ви помоля, но си помислих, че може би има някой, когото искате да потърсите.
— Няма никой. Или поне не в Лондон.
— Много се радвам. Не че толкова се страхувам, че някой може да ме хване отново — вече твърде много ще внимавам, — но да ви кажа честно, страхувам се от самотата. Започвам да се чувствувам толкова… толкова откъсната и безпомощна.
Започвах вече да виждам нещата в нова светлина. Чувството, че сме се отървали, постепенно се изместваше от растящото безпокойство за ужасите, които може би ни очакваха. Беше невъзможно да не изпитвам известно превъзходство и оттам самоувереност. Нашите шансове да се спасим от катастрофата бяха милион пъти по-големи от тези на останалите хора. Там, където те трябваше да докосват, да опипват и да се досещат, ние просто трябваше да влезем и да си вземем. Но това далеч нямаше да бъдат единствените проблеми…
— Чудя се — казах аз, — колко ли са оцелелите като нас, които могат да виждат? Аз срещнах един мъж, едно дете и едно бебе, а вие — нито един. Струва ми се, че зрението действително ще се окаже нещо много рядко. Някои от невиждащите вече са успели да проумеят, че единственият им шанс да оцелеят е да заловят някого, който може да вижда. А когато всички го разберат, перспективите ни няма да са много розови.
Тогава си мислех, че бъдещето ни предоставя две възможности: или самотно съществование с вечно надвисналата заплаха от залавяне, или в група от избраници, на които бихме могли да разчитаме, че ще ни предпазват от други групи. Виждах се в ролята на водач и пленник на фона на отвратителни кървави битки, които други банди водеха с нашата за отвличането ни. Съзнанието ми все още беше заето с тези неприятни мисли, когато, ставайки, Джозела ме върна към действителността.
— Трябва да вървя — каза тя. — Бедният татко. Минава четири часът.
Когато отново излязохме на „Риджънт стрийт“, изведнъж нещо се сетих.
— Елате. Струва ми се, че тук някъде трябва да се намира един магазин…
Магазинът все още си беше на мястото. Въоръжихме се с няколко полезни ножа в кании, закачени на специални колани.
— Чувствувам се като пират — каза Джозела, докато закопчаваше колана си.
— Струва ми се, че е по-добре да си пират, отколкото играчка в ръцете на пирати.
Няколко ярда по-нагоре по улицата се натъкнахме на голяма луксозна лимузина. По вида й само можех да кажа, че имаше от ония двигатели, чийто шум наподобяваше котешко мъркане. Но когато запалих, звукът ни се стори по-силен от шума на натоварено улично кръстовище. Отправихме се на север, като лъкатушехме между изоставени автомобили и блуждаещи хора, които, чувайки шума от колата, неподвижно замръзваха на местата си. Отвсякъде, където минавахме, хората с надежда обръщаха глави към нас, докато се приближавахме, и тъжно ги обронваха, когато отминавахме. Една от сградите на пътя ни беше обвита от яростни пламъци, а някъде откъм „Оксфорд стрийт“ се извисяваше димът от друг пожар. На „Оксфорд съркъс“ беше значително по-многолюдно, но успяхме да се измъкнем безпрепятствено, минахме покрай сградата на „Би Би Си“ и се насочихме на север към шосето, пресичащо „Риджънт парк“.
Изпитахме облекчение, когато се измъкнахме от улиците и стигнахме откритото пространство — пространство, където нямаше нещастни, пипнешком блуждаещи хора. Единствените неща, които се движеха по обширните тревни площи, бяха две-три малки групички от трифиди, които се клатушкаха в южна посока. Някак си бяха успели да изтръгнат коловете си и сега ги влачеха след себе си заедно с веригите. Спомних си, че имаше няколко екземпляра с неподрязано жило, част от които бяха завързани за колове, но болшинството бяха оградени с двойна ограда в едно пространство близо до зоологическата градина и се зачудих как ли са успели да се измъкнат. Джозела също ги забеляза.
— На тях им е все едно — каза тя.
През останалата част от пътя нищо повече не затрудни движението ни. Само след няколко минути спряхме колата пред къщата, която моята спътница ми посочи. Излязохме от автомобила и аз бутнах градинската врата. Къса алея извиваше покрай редица от храсти, които скриваха почти цялата фасада от улицата. Когато завихме зад ъгъла, Джозела изведнъж извика и хукна напред. Някакво тяло лежеше по корем на земята, но главата беше така обърната, че се виждаше едната страна на лицето. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разпозная ярката червена рязка, разсичаща бузата.
— Спрете! — изкрещях аз.
Може би гласът ми е бил доста уплашен, защото тя спря.
Бях вече забелязал и трифида. Той се спотайваше в храстите, недалеч от проснатото тяло.
— Назад! Бързо!
Джозела все още гледаше човека на земята и се колебаеше.
— Но аз трябва… — започна тя, обръщайки се към мен. После замълча. Очите й се разшириха и тя изпищя.
Рязко се обърнах и видях един трифид, който се извисяваше само на няколко фута зад мен.
Автоматично закрих очите си с ръце. Чух как изсвистя жилото, насочено към мен, и нямаше изпадане в безсъзнание, нямаше я даже и мъчителната пареща болка. В такива моменти човек е способен да мисли със светкавична бързина, но независимо от това по-скоро инстинктът, отколкото разумът ме накара да се хвърля върху него, преди да е имал време да удари повторно. Блъснах се в него, преобърнах го и още докато падах, ръцете ми се вкопчиха в горната част на стеблото, опитвайки се да откъснат чашката и жилото. Стеблата на трифидите не се чупят, но затова пък могат да се мачкат. И преди да се изправя, то беше абсолютно размазано.
Джозела не беше помръднала от мястото си, стоеше като закована.
— Елате тук — казах й аз, — в храстите зад вас има още един.
Тя уплашено погледна през рамо и дойде при мен.
— Но той ви удари! — промълви тя недоверчиво. — Защо не сте…?
— Не знам. Но трябваше да бъда.
Погледнах лежащия на земята трифид. Изведнъж си спомних за ножовете, с които се бяхме снабдили, имайки пред вид съвсем други врагове. Отрязах жилото от основата му и го разгледах внимателно.
— Ето тук е обяснението — посочих торбичките с отрова. — Виждате ли, те са изпразнени, изхабени. Ако бяха пълни или поне наполовина пълни… — драснах с показалец по шията си.
На това обстоятелство и на устойчивостта, която си бях изработил срещу отровата, дължах живота си. Но независимо от това върху дланите и врата ми имаше бледочервени ивици, които дяволски сърбяха. Разглеждах жилото и разтърквах червенината.
— Много странно… — промърморих повече на себе си, но Джозела ме чу.
— Какво е странно?
— За пръв път виждам трифид с толкова изпразнени отровни торбички. Трябва да е жилил като дявол.
Съмнявам се обаче дали тя ме чу. Вниманието й отново беше насочено към лежащия на земята човек и тя наблюдаваше скрития наблизо трифид.
— Как можем да го измъкнем?
— Не можем, докато не се справим с онова нещо там — отвърнах аз. — А освен това страхувам се, че вече не можем да му помогнем.
— Искате да кажете, че е мъртъв?
Кимнах:
— Да, няма никакво място за съмнение. Виждал съм и други, които са били ужилвани. Кой е той?
— Старият Пиърсън. Обработваше ни градината и беше шофьор на баща ми. Толкова добър старец. Познавах го от дете.
— Съжалявам… — започнах аз, като се мъчех да измисля нещо по-уместно, но тя ме прекъсна.
— Вижте! Вижте там!
Ръката й сочеше към пътеката, която минаваше покрай къщата. Женски крак, обут в черен чорап, се подаваше иззад ъгъла.
Внимателно се придвижихме напред, а после се изместихме на безопасно място, откъдето се виждаше по-добре. Едно момиче в черна рокля беше паднало напреки на пътеката и цветната леха. Хубавото й свежо лице беше прорязано от червена бразда. Джозела изхлипа. От очите й потекоха сълзи.
— О, това е Ани! Бедната малка Ани.
Опитах се да я поуспокоя.
— И двамата едва ли са усетили нещо. Когато ударът е смъртоносен, той действува безмилостно бързо.
Наоколо не открихме друг скрит трифид. Вероятно един и същи беше убил и двамата. Пресякохме пътеката и влязохме в къщата през страничния вход. Джозела извика. Никой не й отговори. Извика пак. Стояхме и се ослушвахме в мъртвата тишина, изпълнила дома й. Тя се обърна и ме погледна. И двамата мълчахме. После предпазливо ме поведе по коридора към една тапицирана врата. Едва я беше отворила, когато нещо изсвистя и удари вратата и рамката на около инч от главата й. Тя моментално затръшна вратата и ме погледна с разширени очи.
— Има един в салона — говореше уплашено, почти шепнейки, като че ли трифидът можеше да я чуе.
Отново се върнахме в градината през страничния вход. Вървейки по тревата, за да заглушим стъпките си, заобиколихме къщата, докато стигнахме до място, откъдето можехме да надникнем в салона. Вратата, която водеше към градината, зееше отворена и стъклото на едното й крило беше разбито. Следа от кални петна изкачваше стълбите и продължаваше вътре по килима. Тя свършваше с един трифид, който стоеше по средата на стаята и лекичко се поклащаше. Върхът му почти опираше в тавана. Недалеч от влажната му мъхната основа лежеше тялото на възрастен мъж, облечен в халат от ярка коприна. Хванах Джозела за ръката. Страхувах се да не се втурне вътре.
— Това… баща ви ли е? — попитах, въпреки че почти бях сигурен в отговора.
— Да — каза тя и закри лицето си с ръце. Тялото й леко потрепваше.
Стоях неподвижно и внимателно следях трифида да не тръгне към нас. После се сетих за носна кърпичка и й подадох моята. В случая нищо повече не можех да направя. След известно време тя се посъвзе. Спомняйки си за хората, които бяхме видели през деня, аз й казах:
— Знаете ли, струва ми се, че бих предпочел това, отколкото да бъда като онези, другите.
— Да — отговори Джозела, след като помълча малко. После погледна към небето. По меката му бездънна синева като перца се носеха няколко леки облачета.
— О, да — повтори по-уверено тя. — Бедният татко. Не би могъл да преживее слепотата. Прекалено много обичаше всичко това. — Тя отново погледна в стаята. — Какво ще правим? Не мога да го оставя така…
В този момент в останалото здраво стъкло забелязах отражението на нещо, което се движеше. Бързо се обърнах и видях как един трифид се измъква от храстите и тръгва през тревата. Идваше право към нас. Чувах как шумолят мъхнатите листа, когато стеблото се мяташе напред-назад.
Не биваше да губим повече време. Нямах представа още колко могат да се крият наоколо. Грабнах Джозела за ръка и тичешком се върнахме там, откъдето бяхме дошли. Когато се напъхахме невредими в колата, тя най-после истински се разплака.
Реших, че ще се почувствува по-добре, ако се наплаче. Запалих цигара и заобмислях следващия ни ход. Съвсем естествено, тя не би възприела идеята да оставим баща й там, където го бяхме намерили. Сигурно щеше да пожелае да му направим истинско погребение — и както изглеждаше, копането на гроба и изобщо цялата работа трябваше да я свършим ние двамата. А преди даже да сме започнали подобни опити, трябваше да намерим начин да се отървем от трифидите, които вече бяха там, и да държим настрана всички нови, които биха се появили. Изобщо трябваше да зарежем тая работа, в края на краищата това не беше мой баща…
Колкото повече обмислях новосъздалото се положение, толкова по-малко ми харесваше. Нямах представа колко трифиди би могло да има в Лондон. Във всеки парк имаше поне по няколко. Обикновено държаха част от тях с подрязани жила и те можеха да си ходят, където си искат, но често имаше и други, необезвредени, които бяха или завързани, или оградени със сигурни метални мрежи. Спомняйки си за тези, които бяхме видели да пресичат „Риджънт парк“, помъчих се да се сетя по колко трифида имаха навика да държат в кошарите около зоологическата градина и да отгатна колко бяха успели да се измъкнат. Освен това имаше доста и по частните градини: би трябвало да се предполага, че те са обезвредени, но човек никога не може да предвиди докъде може да стигне глупавото безразсъдство. После имаше няколко разсадника, няколко експериментални бази…