Лурдъсами погледна към бюлетината си. Горе вляво бяха отпечатани думите „Eligo in Summum Pontificem“5. Отдолу имаше място за едно име. Кардинал Лурдъсами написа „Ленар Хойт“, сгъна листа и го хвана така, че да се вижда. Минута по-късно всички осемдесет и трима кардинали държаха бюлетините си нависоко, както и шест от интерактивните холоси.
Преброителят започна да вика кардиналите според старшинството им. Кардинал Лурдъсами беше пръв. Той напусна трона си и се приближи до масата на преброителите пред олтара под погледа на ужасния Христос от фреската. Кардиналът коленичи пред олтара и преклони глава в безмълвна молитва. После се изправи и каза:
— Призовавам за свой съдник Христос, че давам гласа си за оногова, който смятам, че трябва да бъде избран. — Той тържествено остави сгънатата си бюлетина на сребърния поднос, сложен върху урната. После повдигна подноса и пусна бюлетината си в урната. Кардинал-дяконът кимна. Лурдъсами се поклони към олтара и се върна на трона си.
Великият инквизитор кардинал Мустафа величествено се приближи към олтара, за да пусне втория глас.
Мина повече от час, докато всички пуснат бюлетините си. Първият преброител разклати урната, за да ги разбърка. Вторият преброител ги преброи — включително шестте гласа, копирани от интерактивните холоси — и постави всяка бюлетина в друга урна. Броят им се равняваше на гласуващите кардинали от Конклава. Преброяването на гласовете продължи.
Първият преброител разгъна една от бюлетините, записа името от нея и я подаде на втория преброител, който направи същото и я предаде на третия и последен преброител. Този човек — както се оказа, кардинал Кеснонгле гласно произнесе името, преди да го отбележи.
Кардиналите на троновете си записваха името в бележници, раздадени им от преброителите. Накрая бележниците щяха да бъдат събрани и файловете им изтрити, така че да не остане нито следа от гласуването.
Преброяването продължаваше. Лурдъсами и всички останали присъстващи кардинали се вълнуваха само дали кардиналите, провалили акламирането, наистина ще вкарат в играта нечие друго име.
Когато прочиташе всяка бюлетина, последният преброител прокарваше игла през думата „eligo“ и пускаше листчето надолу по конеца. Когато всички бюлетини бяха прочетени, в двата края на нишката бяха завързани възли.
Победилият кандидат беше допуснат в параклиса. Застанал пред олтара по обикновено черно расо, мъжът излеждаше смирен и малко изтощен.
Кардинал-дяконът се изправи пред него и каза:
— Приемаш ли каноничния ти избор за първосвещеник?
— Приемам го — отвърна свещеникът. В този момент донесоха трон и го поставиха зад него. Кардинал-дяконът повдигна ръка и напевно произнесе:
— Приемайки каноничния ти избор, събралите се тук пред погледа на всемогъщия Бог те признават за епископ на Римската църква, за истински папа и за глава на епископската колегия. Нека Господ те напътства и ти даде цялата си и абсолютна власт над Църквата на Иисус Христос.
— Амин — пропя кардинал Лурдъсами и дръпна въжето, което спускаше балдахина над трона му. Всички осемдесет и три физически и трийсет и седемте холографски балдахини едновременно се спуснаха и само този на новия папа остана вдигнат. Свещеникът — вече първосвещеник — седна под папския балдахин.
— Какво име си избираш като папа? — попита Кардинал-дяконът.
— Избирам името Урбан Шестнайсети — отвърна седналият свещеник.
От троновете на кардиналите се разнесе шепот. Кардинал-дяконът протегна ръка и заедно с другите преброители изведе свещеника от параклиса. Ропотът и шепотът се усили.
Кардинал Мустафа се наведе навън от трона си и каза на Лурдъсами:
— Сигурно си мисли за Урбан Втори. Урбан Петнайсети е бил хленчещ дребен страхливец, живял през двайсет и девети век, които само четял детективски романи и пишел любовни писма на бившата си метреса.
— За Урбан Втори — замислено повтори Лурдъсами. — Да, разбира се.
Няколко минути по-късно преброителите се върнаха със свещеника — сега папата бе облечен в чисто бяло — бяло расо, бяло гиспеНо или шапчица, нагръден кръст и бял пояс. Когато новият папа даде първата си благословия, Лурдъсами падна на колене на каменния под на параклиса, както и всички останали истински и холографски кардинали.
После преброителите и присъстващите кардинали отидоха до пещта, за да изгорят вече завързаните с черен конец бюлетини и прибавиха достатъчно избелващо вещество, за да се уверят, че sfumata наистина ще е бял дим.
Кардиналите излязоха от Сикстинската капела и тръгнаха по древните алеи и коридори към „Св. Петър“, където кардинал-дяконът се качи сам на балкона, за да съобщи името на новия папа на очакващото множество.
Сред петстотинхилядното множество на и около площад „Св. Петър“ тази сутрин беше и отец-капитан Федерико де Соя. Само няколко часа по-рано го бяха освободили от фактическото му затворничество в дома на легионерите. По-късно следобед трябваше да се яви на космодрума на мирския флот, за да бъде откаран на новия си кораб. Докато минаваше през Ватикана, де Соя бе следван от тълпи — после беше погълнат от тях, — когато мъже, жени и деца се бяха стекли като огромна река към Площада.
Когато се показаха вълмата бял дим, се надигнаха мощни викове. Невероятно гъстата навалица под балкона на „Св. Петър“ някак си стана още по-гъста, когато около колонадите и покрай статуите се стекоха още десетки хиляди. Стотици швейцарски гвардейци задържаха тълпата назад от входа на базиликата.
Когато се появи кардинал-дяконът и съобщи, че новият папа трябва да бъде наричан Негово светейшество Урбан XVI, от тълпата се разнесе ахване. Де Соя също ахна от изненада и удивление. Всички бяха очаквали Юлий XV. Мисълта, че някой друг е станал папа, беше… хм, немислима.
После новият първосвещеник излезе на балкона и ахването се превърна в овации, които продължаваха сякаш безкрай.
Това бе папа Юлий — познатото лице, високото чело, тъжните очи. Отец Ленар Хойт, спасителят на Църквата, отново беше избран. Негово светейшество повдигна ръка в познатия благослов и изчака тълпата да престане да го аплодира, за да може да говори, но хората не спираха. ревът се надигаше от половин милион гърла и продължаваше ли продължаваше да се носи.
„Защо Урбан XVI?“ — зачуди се отец-капитан де Соя. В йезуитските си години бе чел и учил достатъчно история на Църквата. Той бързо прехвърли мислените си бележки за папите с това име… повечето бяха отдавна забравени или още по-лошо. Защо…
— По дяволите — гласно каза отец-капитан де Соя. Тихото му проклятие се загуби под продължаващия рев на вярващите, изпълнили площада „Св. Петър“. — По дяволите — повтори той.
Още преди тълпата да утихне достатъчно, така че новият стар папа да може да говори, да обясни избора си на име, да съобщи онова, което де Соя знаеше, че трябва да бъде съобщено, отец-капитанът бе разбрал. И това накара сърцето му да се вледени.
Понтификатът на Урбан II беше продължил от 1088 до 1099 г. сл. Хр. На събора, който папата свикал в Клермон през… ноември 1095 г., помисли си де Соя, Урбан П бе призовал за свещена война срещу мюсюлманите в Близкия изток, за освобождаване на Константинопол и на всички източнохристиянски свети места от мюсюлманска власт. Този призив беше довел до Първия кръстоносен поход… първата от много кървави кампании.
Тълпата най-после утихна. Папа Урбан XVI започна да говори. Познатият, но придобил нова енергия глас се издигаше и спадаше над главите на половин милион вярващи, които слушаха лично, и милиардите, които слушаха предаването на живо.
Отец-капитан де Соя се обърна, още преди папата да започне да говори. Той си запробива път с лакти през неподвижното множество в опит да избяга от внезапно сторилия му се тесен площад „Св. Петър“.
Нямаше смисъл. Тълпата унесено и щастливо слушаше и де Соя не можеше да се измъкне от капана й. Думите на новия папа също бяха щастливи и страстни. Неспособен да избяга, отец-капитан де Соя застина на място и сведе глава. Когато тълпата започна да аплодира и да вика „Deus le voit!“ — „Бог го иска!“ — де Соя заплака.
Кръстоносен поход. Слава. Окончателно решаване на проблема с прокудените. Невъобразима смърт. Невъобразимо унищожение. Отец-капитан де Соя стисна очи колкото можеше по-силно, но образът на смъртоносните лъчи, проблясващи на фона на космическия мрак, на цели светове в пламъци, на океани, превръщащи се в пара, и континенти, потичащи в стопени реки от лава, образи на орбитални гори, избухващи в дим, на овъглени тела, премятащи се в нулевата гравитация, на крехки, крилати същества, пламтящи, почерняващи и превръщащи се в пепел… Докато милиардите аплодираха, де Соя плачеше.
4.
От собствен опит знаех, че заминаването и сбогуването късно вечер е най-тежко за душата.
Военните имаха навика да започват важните пътувания посред нощ. Когато служех в хиперионската планетарна гвардия, ми се струваше, че всички сериозни войскови придвижвания започват в малките часове. Свикнах да свързвам онази странна смесица от страх и възбуда, ужас и очакване с мрака преди зазоряване и с аромата на късната нощ. Енея беше казала, че ще тръгна в нощта на обръщението й към Братството, но трябваше известно време, за да натоварим каяка, да си събера вещите, да реша какво завинаги да оставя тук, да вдигна палатката си и да закрия работния си участък в лагера, така че успяхме да се издигнем със спускателния кораб едва, когато минаваше два часа сутринта, и стигнахме до целта си почти по изгрев слънце.
Признавам, че заявлението на Енея ме накара да се чувствам непълноценен. През четирите часа, които прекарахме в Талиезин-запад, при Енея бяха дошли много хора да искат напътствие и съвети, но аз не бях сред тях. Бях на трийсет и две години. Енея бе на шестнайсет. Мое задължение беше да я пазя, да я закрилям и — ако се стигнеше дотам — да й казвам какво да прави и кога да го прави. Този обрат на нещата ни най-малко не ми харесваше.
Бях предположил, че А. Бетик ще дойде с нас до мястото, от където се предполагаше, че трябва да замина, но Енея каза, че андроидът ще остане в лагера, така че изгубих още двайсет минути, за да го открия и да се сбогувам с него.
— Г. Енея казва, че когато му дойде времето, пак ще се срещнем — рече синият мъж, — и аз съм уверен, че наистина ще стане така, г. Ендимион.
— Рол — за петстотен път го поправих аз. — Наричай ме Рол.
— Разбира се — отвърна А. Бетик с онази лека усмивка, която предполагаше покорство.
— Мамка му — красноречиво казах аз и протегнах ръка. Андроидът я стисна. Изпитах желание да прегърна нашия стар спътник, но знаех, че това ще го смути. Андроидите не бяха буквално програмирани да се държат сковано и раболепно — в края на краищата, те бяха живи, органични същества, а не машини, — но между ДНК-обучението и дългата практика, те бяха безнадеждно официални създания. Поне този.
И после ние поехме, двамата с Енея. Изкарахме спускателния кораб от хангара му в пустинната нощ и го издигнахме във въздуха с колкото може по-малко шум. Бях се сбогувал с всички други чираци и работници от Братството, които успях да открия, но вече беше късно и хората се бяха пръснали по спалните, палатките и чирашките си заслони. Надявах се, че отново ще се срещна с някои от тях — особено с някои от строителните работници и работнички, мои колеги в продължение на четири години, — ала всъщност почти не вярвах в това.
Спускателният кораб можеше сам да ни отведе до целта ни — само с помощта на координатите, които Енея му бе дала, — но аз оставих контролния пулт на полуавтоматично управление, за да мога да се преструвам, че имам някаква работа по време на полета. От координатите разбрах, че разстоянието, което трябва да изминем, е около хиляда и петстотин клика. Някъде по река Мисури, беше казала Енея. Корабът можеше да вземе това разстояние за десет суборбитални минути, затова когато разпънахме крилете до максимум, установихме свръхзвукова скорост на безопасната височина от десет хиляди метра и по този начин избягнахме необходимостта след приземяването отново да преобразуваме кораба. Наредихме на личността на звездния кораб на Консула — която много преди това бях качил от инфотерма си на ИИ на спускателния кораб — да мълчи, освен ако не се налага да ни съобщи нещо важно, и Двамата се настанихме под червения блясък на уредите, за Да поговорим и погледаме тъмния континент под нас.
— Хлапе — казах аз, — защо е цялото това ужасно бързане?
Енея направи неловкия, отхвърлящ жест, който за първи път я бях видял да използва почти пет години по-рано.
— Струваше ми се важно да задвижим нещата. — Гласът й бе тих, почти безжизнен, лишен от енергията, която беше подчинила цялото Братство на волята й. Навярно аз бях единственият жив човек, който можеше да го долови, но думите й звучаха така, сякаш още малко и щеше да се разплаче.
— Не може да е чак толкова важно — не се съгласих аз. — Да ме караш да тръгвам посред нощ…
Енея поклати глава и за миг се загледа през тъмното стъкло. Разбрах, че плаче. Когато най-после отново погледна към мен, блясъкът на уредите правеше очите й да изглеждат много влажни и зачервени.
— Ако не тръгнеш тази нощ, ще загубя смелостта си и никога няма да те помоля да го направиш. Ако не тръгнеш, ще загубя смелостта си и ще остана на Земята… за да не се върна никога.
Тогава изпитах желанието да стисна ръката й, но вместо това огромната ми лапа остана върху омниконтролера.
— Ами тогава можем да се върнем заедно. Струва ми се безсмислено да се разделяме.
— Не е безсмислено — възрази Енея толкова тихо, че трябваше да се наведа надясно, за да я чувам.
— А. Бетик би могъл да иде и да докара кораба — продължих аз. — Ние с теб можем да останем на Земята, докато се приготвим да се върнем…
Енея поклати глава.
— Никога няма да съм готова да се върна, Рол. Самата мисъл за това ме плаши до смърт.
Спомних си за дивото преследване, което ни бе принудило да бягаме през пространството на Мира от Хиперион, едва успявайки да се измъкнем от мирските звездни и фотонни кораби, изтребители, морски пехотинци, швейцарски гвардейци и Бог знае още какво — включително онова същество, което едва не ни уби на Божия горичка — и казах:
— Чувствам се по същия начин като теб, хлапе. Навярно би трябвало да останем на Земята. Тук не могат да ни достигнат.
Енея ме погледна и аз разбрах изражението й: това не бе обикновено упорство, а слагане на край на обсъждането на вече решен въпрос.
— Добре — кимнах, — но все още не си ми обяснила защо А. Бетик не може да вземе този каяк и да иде да докара кораба, докато ние двамата с теб се телепортираме обратно.
— Обясних ти — въздъхна Енея. — Но ти не ме слушаше внимателно. — Тя се завъртя настрани на голямата седалка. — Рол, ако заминеш и се договорим да се срещнем в определен момент на определено място в пространството на Мира, аз трябва да мина през телепортатора и да направя каквото е необходимо. И се налага да съм сама, за да извърша онова, което трябва да направя сега.
— Енея — погледнах я аз.
— Да?
— Това наистина е тъпо. Знаеш ли?
Шестнайсетгодишното хлапе не отговори. Долу вляво, някъде в западен Канзас, се виждаше кръг от лагерни огньове. Погледнах към светлинките сред целия този мрак.
— Имаш ли някаква представа що за експеримент са дошли да извършат тук извънземните ти приятели? — попитах.
— Не — отвърна Енея. — И не са ми извънземни приятели.
— Какво точно не са? Извънземни или приятели?
— И двете — каза Енея. Разбрах, че това е най-конкретната информация, която изобщо ми бе давала за богоподобните интелекти, отвлекли Старата Земя — и нас, както от време на време ми се струваше, сякаш ни бяха напъдили и прекарали през телепортаторите като добитък.
— Би ли ми казала нещо повече за тези неизвънземни неприятели? — полюбопитствах аз. — В края на краищата, нещо може да се обърка… Възможно е да не успея да стигна на срещата ни. Иска ми се преди да замина да науча тайната на нашите домакини.
Съжалих, че го казах, веднага щом произнесох думите. Енея се дръпна назад, сякаш я бях зашлевил.