Онази първа събота Енея се бе появила облечена в смокинг, риза и черна вратовръзка, а не с някоя от предложените й рокли. Когато видях шокираното изражение на Стария архитект, аз бях сигурен, че ще ни изхвърли от Братството и ще ни остави да се мъчим в пустинята, но после старческото му лице се сбръчка в усмивка и секунди по-късно той се заливаше в смях. Никога не помоли Енея да облече нещо друго.
След официалните съботни вечери ние ходехме или на музикално представление, или се събирахме в кабаретния театър, за да гледаме филм — един от древните, целулоидни видове, които трябваше да се прожектират с машина. Все едно да се научиш да се наслаждаваш на пещерно изкуство. И двамата с Енея харесвахме филмите, които Стария архитект избираше — древни плоски образи от двайсети век, много от които черно-бели — и поради някаква причина, която не ни обясни, господин Райт предпочиташе да ги гледа със „звуковия запис“, оптични криволици, които играеха по екрана. Всъщност, вече бяхме гледали филми в продължение на цяла година, когато един от другите чираци ни каза, че са направени, за да бъдат гледани без да се вижда звуковият запис.
Днес кабаретният театър пустееше и лампите бяха угасени. Продължих да тичам нататък, като обикалях стая след стая, сграда след сграда, съобщавах на чираци, работници и на членовете на семействата им, докато се срещнах с А. Бетик до фонтана и двамата се присъединихме към другите в големия музикален павилион.
Павилионът представляваше голямо пространство с широка сцена и шест редици с по осемнайсет седалки. Стените бяха от секвоя, боядисана в индианско червено (любимият цвят на Стария архитект) и обичайната дебела пустинна зидария. Единствените неща на застланата с червен килим сцена бяха роялът и няколко растения в саксии. Над решетка от дърво и стоманени ребра бе силно опънат обичайният бял брезент. Веднъж Енея ми беше казала, че след смъртта на първия господин Райт брезентът бил заменен с пластмаса, за да не се налага на всеки няколко години да го подменят. Но при завръщането на този господин Райт пластмасата била демонтирана — както и стъклото над централната чертожна зала — така че проникващата през белия брезент чиста светлина отново се превърнала в правило.
Двамата с А. Бетик останахме прави в дъното на музикалния павилион, докато мърморещите чираци заемаха местата си. Неколцина от строителните работници застанаха на стъпаловидната пътека между редовете или при нас с андроида, сякаш се притесняваха да не изцапат скъпия килим и тапицерията с кал и прах. Когато Енея влезе през страничните завеси и скочи на сцената, всички разговори замлъкнаха.
Акустиката в музикалния павилион на господин Райт беше добра, но гласът на Енея и без това винаги се чуваше, като че ли без тя да го повишава. Хлапето тихо се обърна към множеството:
— Благодаря ви, че се събрахте. Помислих си, че трябва да поговорим.
Джейъв Питърс, един от по-старите чираци, незабавно се изправи на петия ред.
— Ти изчезна, Енея. Пак в пустинята.
Момичето на сцената кимна.
— Разговаря ли с Лъвовете, Тигрите и Мечките?
Никой от публиката не се изкикоти. Въпросът беше за. даден абсолютно сериозно и деветдесетте души в павилиона очакваха също толкова сериозен отговор. Може би ще трябва да ви обясня.
Всичко започнало в „Песните“, които два века преди това написал Мартин Силенъс. В разказа за хиперионските поклонници, Шрайка и битката между човечеството и Техноцентъра се обясняваше как първите киберпространствени мрежи се превърнали в планетарни инфосфери. По времето на Хегемонията ИИ Техноцентър използвал тайните си технологии за телепортиране и векторно предаване, за да свърже стотици инфосфери в една-единствена, тайна междузвездна среда, наречена „мегасфера“. Според „Песните“, обаче, под формата на безплътна инфоличност бащата на Енея — киборговият Джон Кийтс — стигнал до центъра на мегасферата и открил, че там има по-голяма инфоравнинна среда, навярно по-голяма дори от нашата галактика, която се страхували да изследват дори ИИ от Техноцентъра, защото била пълна с „лъвове, тигри и мечки“ — както се изразил Ъмон. Тъкмо те били съществата — или разумите, — или боговете, — които отвлекли Земята и я докарали тук преди Техноцентърът да успее да я унищожи хиляда години по-рано. Тези Лъвове, Тигри и Мечки били страшните пазители на нашия свят. Никой от Братството не бе виждал което и да е от тези създания, нито беше разговарял с тях или пък имаше каквито и да е сериозни доказателства за тяхното съществуване. Никой, освен Енея.
— Не — отвърна момичето на сцената, — не съм разговаряла с тях. — Тя сведе поглед, сякаш засрамена. Винаги проявяваше нежелание да приказва по този въпрос. — Но ми се струва, че ги чух.
— Те ли ти говориха? — попита Джейъв Питърс. Павилионът затаи дъх.
— Не — поклати глава Енея. — Не исках да кажа това, Просто… ги чух. Почти като да дочуеш нечий разговор през стената на спалнята.
Тези думи предизвикаха весело раздвижване. В сравнение с дебелите каменни стени на територията на Братство то, преградните стени на спалните бяха значително по-тънки.
— Добре — обади се от първия ред Бетс Кимбал. Тя бе главната готвачка, едра, разумна жена. — Кажи ни какво си чула.
Енея пристъпи до ръба на покритата с червен килим сцена и погледна към колегите си.
— Това мога да ви кажа — тихо отвърна тя. — Вече няма да има храна и други стоки от индианския пазар. Той не съществува.
Сякаш в музикалния павилион беше паднала граната. Когато глъчката започна да стихва, един от най-едрите строителни работници, мъж на име Хъсан, се опита да надвика врявата.
— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? Откъде ще намираме храна?
Имаше всички основания за паника. По времето на господин Райт през двайсети век, пустинният лагер на Братството бил отдалечен на петдесетина километра от голям град, наречен Финикс. За разлика от уисконсинския Талиезин от периода на Голямата депресия, когато чираците обработвали плодородната почва едновременно с работата по строителните планове на господин Райт, този пустинен лагер не бил в състояние сам да си осигурява храна. Затова ходели до Финикс и разменяли или заплащали с примитивните си монети и хартиени пари стоките от. първа необходимост. Стария архитект винаги бил зависим от щедростта на покровителите си и никога не връщал големите заеми, които взимал.
Тук, около нашия възроден пустинен лагер, нямаше градове. Единственият път — два настлани с чакъл коловоза — водеше на запад към стотици километри пустош. Знаех това, защото бях прелетял над района със спускателния кораб и го бях обиколил с наземната кола на Стария архитект. Но на трийсетина клика от лагера имаше ежеседмичен индиански пазар, където разменяхме занаятчийски изделия за храна и материали. Бяха ни казали, че съществувал от години, преди да пристигнем двамата с Енея и очевидно всички очакваха завинаги да си остане там.
— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? — с дрезгав вик повтори Хъсан. — Къде са отишли индианците? Не бяха ли и те просто киборгови илюзии, също като господин Райт?
Енея направи с ръце жеста, с който бях свикнал през годините — грациозно отстраняващо движение, което възприемах като физически аналог на дзен-израза „му“. В подходящ контекст той може да означава „остави този въпрос“.
— Пазарът го няма, защото вече няма да се нуждаем от него — заяви Енея. — Индианците са съвсем истински — навахо, апахи, хопи и зуни, — но те имат свой собствен живот, имат да провеждат свои собствени експерименти. Търговията им с нас беше… услуга.
Тези думи предизвикаха гняв в множеството, но накрая всички отново се успокоиха. Бетс Кимбал се изправи.
— Какво ще правим, дете?
Енея седна на ръба на сцената, сякаш се опитваше да се присъедини към изпълнената с очакване публика.
— Братството вече не съществува — каза тя. — Тази част от живота ни трябва да свърши.
Един от по-младите чираци извика от дъното на павилиона:
— Не, няма! Господин Райт може пак да се завърне! Той беше киборг, не забравяй… продукт. Техноцентърът… или Лъвовете, Тигрите и Мечките… който и да го е направил, може пак да го прати при нас…
Енея тъжно, но твърдо поклати глава.
— Не. Господин Райт го няма. Братството не съществува. Без храната и материалите, които индианците носеха толкова отдалече, този пустинен лагер не е в състояние да издържи и месец. Трябва да си вървим.
— Къде, Енея? — тихо попита сред настъпилата тишина младо момиче на име Пере, чирак при господин Райт.
Навярно именно в този момент за първи път осъзнах до каква степен цялата тази група се е оставила в ръцете на младата жена, която познавах още като дете. Когато Стария архитект беше тук, изнасяше лекции, водеше семинари и спонтанни дискусии в чертожната стая, водеше хората си на пикници и на излети с плуване в планината, изисквайки постоянни грижи и най-добрата храна, реалността на водачеството на Енея донякъде не се забелязваше. Но сега съвсем ясно се виждаше.
— Да — извика някой от средните редове, — къде, Енея? Моята приятелка разпери ръце в друг жест, който бях научил. За разлика от „Остави този въпрос“, той означаваше: „Сам трябва да отговориш на собствения си въпрос“. После Енея каза:
— Има две възможности. Всеки от вас е пристигнал тук или с телепортатор, или през Гробниците на времето. Можете да се върнете или с телепортатор…
— Не!
— Не е възможно!
— Никога… предпочитам да умра!
— Не! Мирът ще ни открие и ще ни убие! Виковете бяха непосредствени и искрени. Това бе звукът на ужаса, придобил словесна форма. Усещах страха в помещението така, както някога го бях надушвал при животни, попаднали в капани по полетата на Хиперион. Енея повдигна ръка и виковете секнаха.
— Можете да се върнете в космоса на Мира с телепортатор а можете да останете на Земята и да се опитате сами да се грижите за себе си.
Разнесе се шепот, в който долавях облекчението им от възможността да не се връщат в Мира. Разбирах това чувство — Мирът се бе превърнал в страшилище и за самия мен. Мисълта да се върна там поне веднъж седмично ме караше да се събуждам облян в пот.
— Но ако останете тук — заговори пак момичето, седнало на ръба на музикалната сцена на господин Райт, — ще бъдете аутсайдери. Всички групи човешки същества на Земята участват в свои собствени проекти, провеждат свои собствени експерименти. Вие няма да се впишете в тях.
При тези думи хората започнаха да викат, да задават въпроси, да искат отговори на загадки, които не бяха разбирали по време на дългия си престой тук. Но Енея продължи с онова, което им говореше:
— Ако останете тук, ще загубите онова, на което ви научи господин Райт и което сте разбрали за самите себе си. Земята не се нуждае от архитекти и строители. Поне засега. Трябва да се върнем обратно.
Джейъв Питърс отново се обади. Гласът му бе остър, но не гневен.
— А Мирът се нуждае от строители и архитекти, така ли? За да строят проклетите му черкви?
— Да — отвърна Енея.
Джейъв удари с големия си юмрук по облегалката на седалката пред него.
— Но те ще ни заловят или ще ни избият, ако разберат кои сме… и къде сме били! — Да — повтори Енея.
— Ти ще се върнеш ли, дете? — попита Бетс Кимбал. — Да — потрети Енея и се оттласна от сцената. Сега всички се изправиха, като викаха или разговаряха със съседите си. Джейъв Питърс беше онзи, който изрази мислите на деветдесетте сираци от Братството. — Можем ли да дойдем с теб, Енея? Момичето въздъхна. Загорялото му от слънцето и напрегнато лице изглеждаше уморено.
— Не — каза тя. — Мисля, че напускането на това място е като да умреш и отново да се родиш. Всеки от нас трябва да го направи сам. — Енея се усмихна. — Или на съвсем малки групи.
Залата се смълча. Когато Енея заговори, сякаш засвири самотен инструмент след внезапно замлъкване на оркестъра.
— Рол ще тръгне пръв — обясни тя. — Довечера. Един по един всеки от вас ще намери съответния телепортал. Аз ще ви помагам. И последна ще напусна Земята. Но ще я напусна, само след няколко седмици. Всички трябва да си тръгнем.
Тогава хората пристъпиха напред. Макар мълчаливо, те се приближиха към момичето с късата коса.
— Но някои от нас отново ще се срещнем — заяви Енея. — Сигурна съм, че някои от нас отново ще се срещнем.
Разбрах и другата страна на това успокоително предсказание: някои от нас няма да оцелеят, за да се срещнат отново.
— Е — прегърнала с огромната си ръка Енея, изкънтя Бетс Кимбал, — в кухнята имаме достатъчно храна за една последна гощавка. Обедът днес ще е такъв, че ще си го спомняте години наред! Щом се налага да заминеш, както казваше майка ми, никога не тръгвай на гладен стомах. Кой ще ми помогне в кухнята?
После множеството се раздели, семействата и приятелите на групички, самотниците, застанали като замаяни, и всички се приближаваха до Енея, докато излизахме от музикалния павилион. В този момент исках да я сграбча, да я разтърся, докато изпадат мъдреците й и да я попитам:
„Какво искаш да кажеш, по дяволите, с това «Рол ще тръгне пръв… довечера»? Коя си ти, по дяволите, че да ми казваш да те оставя сама? И как си мислиш, че ще ме принудиш да го направя?“ Но тя беше прекалено далеч и около нея се притискаха прекалено много хора. Единственото, което можех да сторя, бе да следвам тълпата, която се насочваше към кухнята и трапезарията. Гневът ясно личеше по лицето, юмруците, мускулите и походката ми.
После видях, че Енея поглежда назад и се мъчи да ме открие над главите на хората около нея. Очите й ме умоляваха: „Остави ме да ти обясня“.
Отвърнах й с леден поглед.
Когато тя дойде при мен в големия гараж, построен по нареждане на господин Райт половин клик на изток от лагера, вече почти се смрачаваше. Сградата беше отворена отстрани, като се изключат брезентовите завеси, но дебели каменни колони поддържаха постоянния покрив от дърво на секвоя. Гаражът бе предназначен за спускателния копяб с който бяхме пристигнали тримата с Енея и А. Бетик.
Бях дръпнал главната брезентова завеса и стоях на отвопената врата на кораба, когато видях Енея да се приближава към мен откъм пустинята. На китката ми беше гривната на инфотерма, който не бях носил повече от година: уредът, който съдържаше по-голямата част от паметта на някогашния ни кораб — корабът на Консула отпреди векове. Когато се учех да управлявам спускателния кораб, той бе мой наставник и комуникационно средство. Сега не се нуждаех от него — паметта на инфотерма беше качена в инфобанките на спускателния кораб и аз бях станал доста добър в пилотирането му, — но инфотермът ме караше да се чувствам по-сигурен. Той също извършваше проверка на корабните системи: би могло да се каже, че разговаряше със самия себе си.
Енея застана под събрания брезент. Залезът хвърляше дълги сенки зад нея и обагряше платното в червено.
— Как е спускателният кораб? — попита ме тя. Сведох очи към данните на инфотерма.
— Добре е — изсумтях, без да поглеждам към нея.
— Има ли достатъчно гориво и електричество за още един полет?
Все още без да вдигам очи, като си играех с уредите на страничната облегалка на пилотското кресло в кабината, аз отвърнах:
— Зависи докъде ще лети.
Енея се приближи до стълбичката на кораба и докосна крака ми.
— Рол?
Този път се налагаше да я погледна.
— Не се ядосвай — помоли тя. — Трябва да направим тези неща. Дръпнах си крака.
— По дяволите, стига си ми казвала какво трябва да правим. Ти си просто хлапе. Може да има неща, които някои от нас не трябва да правят. Може би едно от тях е да не заминавам и да не те оставям сама. — Отстъпих от стълбата и почуках инфотерма. Тя се прибра обратно в корабния корпус. Излязох от гаража и се насочих към палатката си. слънцето се виждаше на хоризонта като съвършена червека сфера. Под последните, коси лъчи камъните и брезентът на главния лагер приличаха на обхванати от пожар — най-ужасният кошмар на Стария архитект.