— Какво разбираш ти от тези неща, атеист такъв!
— Доколкото си спомням, Свети Павел е бил наблизо и държал одеждите на мъжете, които замеряли Иисус с камъни. Очевидно по онова време още не е бил вярващ. Всъщност, струва ми се, че е бил смятан за един от най-ужасните врагове на църквата. Ала после се е разкаял, нали така? Затова, предлагам да не гледате на мен като на враг Божи, а като на апостол, който още не е спрян по пътя към Дамаск — усмихна се Ендър.
Момчето се вторачи в него, стиснало устни:
— Ти не си никакъв Свети Павел.
— Тъкмо обратното — рече Ендър. — Аз съм апостолът на прасенцата.
— Ти никога няма да ги видиш. Миро никога няма да ти позволи.
— Може и да му позволя — прозвуча глас откъм вратата.
Останалите веднага се обърнаха към него. Миро беше млад — сто на сто нямаше още двайсет години. Но лицето и осанката му подсказваха бремето от отговорности и страдание, непосилни за годините му. Ендър видя как всички му сториха път. Не че се отдръпнаха от него, както биха се оттеглили от някого, от когото се боят. По-скоро се обърнаха към него, заобикаляха го на елипси, сякаш той бе центърът на гравитация в стаята и всички останали се движеха, подчинени от властното му присъствие.
Миро дойде в средата на стаята и се обърна към Ендър. Погледна към пленника му.
— Пусни го — рече Миро. Тонът му беше леден. Ела го докосна леко по ръката:
— Грего се опита да го наръга, Миро. — Ала същевременно сякаш му казваше „Спокойно, всичко е наред, Грего не е в опасност и този човек не е наш враг.“ Ендър долови всичко това; изглежда, Миро — също.
— Грего — рече Миро, — казах ти, че някой ден ще налетиш на човек, който няма да се бои от теб.
Усетил, че изведнъж съюзникът се превръща във враг, Грего се разплака:
— Той ме убива, убива ме.
— Аз наистина му причинявам болка — рече Ендър. Знаеше, че най-добрият начин да спечелиш доверие, бе да казваш истината. — Всеки негов опит да се освободи му причинява доста неудобство. А той още не е престанал да се съпротивлява.
Ендър срещна погледа на Миро, без да трепне, и Миро разбра негласната му молба. И не настоя Грего да бъде освободен.
— Не мога да те измъкна от този, Грегиньо.
— Нима ще го оставиш да върши това? — попита Естевау.
Миро посочи Естевау и заговори на Ендър с примирителен тон:
— Всички го наричат Куим. — На Старк прякорът му звучеше като „цар“. — Първопричината бе, че средното му име е Рей. Ала сега му викат така, понеже си въобразява, че управлява по божествено право.
— Негодник! — рече Куим и излезе от стаята. През това време останалите се настаниха в очакване на разговор. Миро бе решил да приеме непознатия, поне временно; ето защо можеха да посвалят малко гарда. Олядо седна на пода; Куара се върна на мястото си на леглото. Ела се облегна на стената. Миро притегли един стол и седна срещу Ендър.
— Защо дойде в този дом? — попита Миро. По начина, по който зададе въпроса, Ендър разбра, че и той, като Ела, не бе казал никому, че е извикал Говорител. Значи никой от двама им не знаеше, че и другият го бе очаквал. А и на практика едно беше почти сигурно: не бяха очаквали да дойде толкова скоро.
— За да се срещна с майка ви — рече Ендър.
Облекчението на Миро бе почти доловимо, макар той да не направи някакъв отчетлив жест.
— Тя е на работа — отвърна. — Работи до късно. Опитва се да добие вид картофи, които да могат да си съперничат с тукашната трева.
— Като амаранта?
Миро се усмихна:
— Вече си чул за това? Не, не искаме да са чак толкова добър съперник. Ала тукашната храна е много ограничена по вид и картофите ще бъдат добро допълнение. Освен това амарантът не ферментира в хубаво питие. Миньорите и фермерите вече са си внушили, че водката, която се прави от него, е царицата на дестилираните отрови.
Усмивката на Миро осветяваше къщата като лъч светлина, проникнал в пещера през някой процеп. Куара клатеше краче напред-назад като всяко нормално момиченце. Олядо имаше глуповато доволно изражение, очите му бяха полупритворени и металният блясък не бе тъй чудовищно явен. Усмивката на Ела бе по-широка, отколкото заслужаваше хуморът на Миро. Дори Грего се поотпусна и престана да се напряга под хватката на Ендър.
Неочакваната топлина, която Ендър усети в скута си малко по-късно обаче му подсказа, че Грего далеч не се бе предал. Ендър бе трениран да не реагира рефлексивно на вражеските действия, докато не реши съзнателно да остави рефлексите си да действат. Затова, въпреки урината на Грего, която го заля, той дори не трепна. Знаеше какво очаква Грего — яден крясък, Ендър да го блъсне настрани, да го изхвърли от скута си. И тогава той щеше да бъде свободен: това щеше да е победа. Но Ендър нямаше намерение да го дарява с никаква победа.
Ела обаче позна по изражението на Грего какво бе станало. Очите й се разшириха, тя пристъпи гневно към момчето.
— Грего, ти, невъзможен малък…
Ала Ендър й намигна, усмихна се и тя спря на място.
— Грего ми поднесе малък подарък. Това е единственото нещо, което може да ми подари, а и то е произведено от него, тъй че го ценя още повече. Толкова много ми харесва, че май никога няма да го пусна.
Грего изръмжа и отново се опита диво да се освободи.
— Защо правиш това? — попита Ела.
— Той очаква Грего да реагира като човешко същество — рече Миро. — Това иска усилия, а никой не се е опитвал да го стори.
— Аз съм се опитвала — каза Ела.
Олядо заговори от мястото си на пода:
— Ела е единствената тук, която ни кара да се държим възпитано.
Куим изкрещя от съседната стая:
— Недейте разправя на този негодник нищо за семейството ни!
Ендър кимна сериозно, сякаш Куим му бе поднесъл блестящо интелектуално предложение. Миро се изкиска, Ела извъртя очи и седна на леглото до Куара.
— Домът ни не е много щастливо място — рече Миро.
— Разбирам — отвърна Ендър. — След като баща ви е починал съвсем скоро.
Миро се усмихна сардонично. Отново заговори Олядо:
— Сигурно искаш да кажеш: след като баща ни бе жив доскоро.
Ела и Миро явно бяха съгласни с изблика му. Ала Куим отново изкрещя:
— Не му казвайте нищо!
— Тормозеше ли ви? — попита тихо Ендър. Не помръдна, макар че урината на Грего изстина и завоня. Отговори Ела:
— Не ни пердашеше, ако това имаш предвид.
За Миро обаче нещата бяха стигнали твърде далеч:
— Куим е прав — отсече той. — Това си е само наша работа.
— Не — рече Ела. — И негова работа е.
— Как така ще е негова работа? — попита Миро.
— Защото е тук, да говори за смъртта на татко — рече Ела.
— За смъртта на татко ли? — възкликна Олядо. — Шупа педраш! Татко умря само преди три седмици!
— Аз вече бях на път, за да говоря за друга смърт — рече Ендър. — Ала някой бе извикал Говорител за смъртта на баща ви, тъй че ще говоря за него.
— Против него — рече Ела.
— За него — отвърна Ендър.
— Аз те извиках тук, за да кажеш истината — рече мрачно тя, — а цялата истина за татко говори против него.
Мълчанието се настани в ъглите на стаята, сякаш ги прикова на място, докато Куим не пристъпи прага на вратата. Гледаше единствено Ела.
— Ти си го извикала — рече тихо той. — Ти!
— Да каже истината! — отвърна тя.
Обвинението му очевидно я ужили; нямаше нужда той да казва, че е предала семейството си и църквата, след като е докарала този неверник, да извади наяве онова, което толкова дълго бяха крили.
— Всички в Милагре са мили и се отнасят с разбиране — отрони Ела. — Учителите ни си затварят очите пред такива дреболии като кражбите на Грего и мълчанието на Куара. Нищо че не е произнесла и думица в училище! Всички се преструват, че сме просто обикновени деца — внуците на Ос Венерадос, и блестящи при това, нали така — след като в семейството ни има зенадор и двама биолози! Такъв престиж! Те просто се извръщат настрани, когато татко се напие до смърт, прибере се в къщи и пребие мама така, че да не може да ходи!
— Млъкни! — изшептя Куим.
— Ела — рече Миро.
— И ти, Миро, татко ти крещи, говори ти ужасни неща, докато не избягаш от дома; ти се затичваш и се спъваш, защото вече нищо не виждаш…
— Нямаш право да му казваш! — възкликна Куим. Олядо скочи на крака и застана в средата на стаята, обърна се към тях с нечовешките си очи:
— Защо искате още да крием? — попита тихо той.
— Теб какво те засяга? — попита Куим. — Той никога нищо не ти е сторвал. Ти просто изключваше очите си и си седеше със слушалки на уши, слушаше батуке или Бах, или нещо друго…
— Изключвал съм очите си ли? — рече Олядо. — Аз никога не изключвам очите си.
Той се обърна и отиде до терминала в най-далечния от входната врата ъгъл. С няколко бързи движения включи терминала, сетне взе интерфейсния кабел и го мушна в розетката на дясното си око. Това бе обикновена компютърна връзка, ала извика в съзнанието на Ендър зловещия спомен за окото на великана, разкъсано, сълзящо, Ендър продължава да го пробива, достига до мозъка и великанът се катурва мъртъв по гръб. Смрази се за миг, преди да си спомни, че този спомен не бе с корени в действителността, а бе картина от компютърна игра, която бе играл във Военното училище. Преди три хиляди години — за него обаче бяха само двайсет и пет, не бе чак толкова отдавна, че споменът да избледнее. Това бяха неговите спомени и сънища за смъртта на великана — бъгерите ги бяха извлекли от съзнанието му и ги бяха превърнали в съобщение, което му бяха оставили; в крайна сметка то го отведе до пашкула на Царицата на кошера.
Гласът на Джейн го върна към действителността. Прошепна му в бижуто:
— Ако нямаш нищо против, докато е включил това око, аз ще запиша всичко, което е съхранил там.
Във въздуха на терминала изплува сцена. Не беше холография. Изображението повече приличаше на барелеф, тъй както би го видял единствен наблюдател. Беше същата тази стая, гледана от онова място на пода, където Олядо бе седял преди малко — очевидно това бе постоянното му място. В средата на стаята се бе изправил едър, силен и буен мъж, размахал ръце, крещеше обидни неща на Миро, който стоеше кротко, със склонена глава, и гледаше баща си без ни най-малък гняв. Нямаше звук — само изображение.
— Забравихте ли? — прошепна Олядо. — Забравихте ли какво беше?
В епизода над терминала Миро най-накрая се обърна и излезе; Марсау го последва до вратата, спря се там, задъхан като животно, изтощено от преследването. Грего изтича до баща си и се улови за крачола му, крещеше към вратата, лицето му явно подсказваше, че повтаря жестоките думи на баща си към Миро. Марсау изкопчи крака си от детето и закрачи решително към задната стая.
— Няма звук — рече Олядо, — ала вие можете да го чуете, нали?
Ендър усети как телцето на Грего потреперва в скута му.
— Ето, сега ще последва удар, сгромолясване — тя пада на пода, можете ли да го усетите с кожата си, как тялото й се строполява върху бетона?
— Млъкни, Олядо — рече Миро.
Компютърно-генерираното изображение свърши.
— Не мога да повярвам, че си съхранил всичко това — рече Ела.
Куим ридаеше, без да си прави труда да го скрие.
— Аз го убих — каза той. — Аз го убих, аз го убих, аз го убих.
— За какво говориш? — попита, изваден от търпение Миро. — Той имаше отвратително заболяване, вродено!
— Молех се той да умре! — изпищя Куим. Лицето му беше на петна от остървение; сълзи, слуз и слюнка се смесваха около ъгълчетата на устните му. — Молех се на Дева Мария, молех се на Иисус, молех се на баба и на дядо, бях готов да ида в ада, само и само той да утре, и те го направиха, и аз сега ще ида в ада, но не съжалявам за стореното! Нека Бог ми прости, но се радвам!
Разтърсван от ридания, като се препъваше, той се оттегли в задната стая. Чу се далечно затръшване на врата.
— Е, ето още едно доказано чудо, дело на Ос Венерадос — рече Миро. — Обявяването им за светци е осигурено.
— Млъкни! — сопна се Олядо.
— А тъкмо той непрекъснато ни казваше да простим на стария безделник — рече Миро.
Грего вече трепереше така силно в скута на Ендър, че той се обезпокои. Чу, че Грего шепне някаква дума. Ела също забеляза потреса на Грего и коленичи пред момчето.
— Той плаче. Никога не съм го виждала да плаче така…
— Татко, татко, татко… — шепнеше Грего. Треперенето му премина в силни, почти конвулсивни спазми.
— Нима се бои от татко? — попита Олядо. Изражението му свидетелстваше за загрижеността за Грего. За облекчение на Ендър, лицата на всички бяха разтревожени. В това семейство наистина съществуваше обич, а не само обичайната солидарност, произтичаща от това, че са живели всичките тези години в една къща под властта на тиранин.
— Татко вече го няма — отрони успокояващо Миро. — Няма нужда да се тревожиш сега.
Ендър поклати глава.
— Миро — каза той, — не видя ли записаното от Олядо? Малките момчета не осъждат бащите си, те ги обичат. Грего се опитваше с всички сили да бъде твърд като Маркос Рибейра. Вие, останалите, може и да се радвате, че него го няма, но за Грего това е краят на света.
Това не беше хрумвало на никого. Дори сега това бе болезнена мисъл за тях; Ендър забеляза как трепват пред нея. И въпреки това разбираха, че бе вярно. А след като Ендър им го посочи, стана очевидно.
— Деус наш пердоа — прошепна Ела. „Бог ще ни прости.“
— За онези неща, които сме изрекли — рече също тъй шепнешком Миро.
Ела протегна ръце към Грего. Той отказа да иде при нея. Вместо това направи точно онова, което Ендър очакваше и за което се бе подготвил. Грего се обърна в охлабената хватка на Ендър, обви с ръце врата на Говорителя на мъртвите и заплака горчиво, истерично.
Ендър заговори благо на останалите, които гледаха безпомощни:
— Как би могъл да покаже мъката си на вас, след като е смятал, че го мразите?
— Никога не сме мразили Грего — рече Олядо.
— Би трябвало да се сетя — каза Миро. — Знаех, че страда най-силно, ала изобщо не ми дойде на ум…
— Не се кори — рече Ендър. — Това е нещо, което може да забележи единствено страничен човек.
Чу шепота на Джейн в ухото си:
— Никога не преставаш да ме изненадваш, Андрю, с начина, по който превръщаш хората в пластелин.
Ендър не можеше да отговори, а и тя не би му повярвала. Не бе го планирал, бе реагирал спонтанно. Как ли би могъл да отгатне, че Олядо е записал злонравието на Марсау към семейството? Единственото му прозрение беше относно Грего, а и то бе инстинктивно — чувството, че Грего отчаяно се нуждае от някого, който да има власт над него, от някого, който да се държи като негов баща. След като баща му бе жесток, Грего вярваше, че жестокостта е единственото доказателство за обич и за сила. Сега сълзите му обливаха врата на Говорителя — също тъй горещи, както и урината му, която бе наквасила бедрата на Ендър.
Бе предвидил онова, което Грего ще стори, ала Куара го изненада. Докато останалите наблюдаваха мълчаливо как ридае Грего, тя стана и отиде право при Ендър. Очите й бяха присвити, а погледът — яден:
— Ти вониш! — рече твърдо тя. Сетне закрачи твърдо към задната част на къщата.
Миро едва сподави смеха си, а Ела се усмихна. Ендър повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Човек печели, ала и губи.“
Олядо, изглежда, долови неизречените му думи. От стола си пред терминала момчето с метални очи каза тихо:
— И нея спечели. От месеци насам не е изричала толкова много думи на човек извън семейството.
Но аз не съм извън семейството, рече безмълвно, на себе си, Ендър. Нима не забелязахте? Аз вече съм от семейството, независимо дали това ви харесва, или не. Независимо дали на мен ми харесва, или не.
След малко Грего престана да ридае. Заспа. Ендър го отнесе до леглото му; Куара вече спеше в другия край на стаичката. Ела помогна на Ендър да свали от Грего наквасените от урината му панталонки и му надяна широко чисто бельо — движенията й бяха сръчни и нежни, Грего не се събуди.