— Би трябвало да знаеш, че вече са предвидили това. Защо, мислиш, около нашата планета са оставени в орбита два звездолета? След като католическият лиценз гарантира неограничено нарастване на населението те просто ще откарат част от надхвърлящите бройката наши хора в принудителна емиграция. Смятали са да го направят след поколение-две, какво би им попречило да го сторят сега?
— Няма да го направят.
— Междузвездният конгрес бе сформиран, за да спре джихадите и погромите, които навремето се извършваха на половин дузина места. Обвинението в религиозно преследване е много сериозно.
— То е съвсем извън мяра! Един Говорител на мъртвите е повикан от някой полусмахнат еретик, и изведнъж сме заплашени от принудителна имиграция!
— Обични ми братко, винаги такъв е бил начинът, по който се уреждат нещата между светските и религиозните власти. Трябва да сме търпеливи, ако не по друга причина, то поне поради тази: всички оръжия са в техни ръце.
При тези думи Навио се изкиска.
— Те може и да държат оръжията, ала ние — ключовете към рая и ада — тръсна епископът.
— И аз съм сигурен, че половината от Междузвездния конгрес вече се гърчи в очакване. Междувременно обаче, евентуално бих могъл да помогна за облекчаване на това неудобно положение. Вместо да се налага да отменяш публично предишните си изказвания — (глупавите си, разрушителни, фанатични думи), — дай да се разбере, че си наредил на Фильос да Менте де Кристо да поемат трудното бреме да отговорят на въпросите на онзи неверник.
— Може и да не знаеш всички отговори, които търси — рече Навио.
— Но бихме могли да ги открием за него, нали? По този начин на хората от Милагре няма никога да им се наложи да отговарят пряко на Говорителя; вместо това те ще разговарят единствено с безвредните братя и сестри от нашия орден.
— С други думи — рече сухо Перегрино, — монасите от вашия орден ще станат слуги на неверника.
Дом Кристау три пъти изтананика наум името си.
От времето, когато бе дете-воин, Ендър не бе усещал с такава яснота, че се намира на вражеска територия. Пътеката от площада нагоре по хълма бе утъпкана от краката на множество поклонници, а катедралният купол беше толкова висок, че, ако се изключат няколко метра в най-стръмната част на хълма, той бе като на длан по целия път. Началното училище беше вляво, построено върху терасите на хълма; вдясно беше Вила дос професорес — нарочена за учителите, ала населена преди всичко от градинарите, разсилните, чиновниците, съветниците и други служители. Учителите, както забеляза Ендър, до един носеха сивите раса на Децата; оглеждаха го с любопитство, като минаваше.
Неприязънта се усети, когато се изкачи на върха на хълма — широка, почти плоска ливада и градина, поддържана безукорно; алеите бяха насипани със сгур. Тук е светът на Църквата, помисли си Ендър, всичко си е на мястото, бурените са недопустими. Усещаше, че много хора го наблюдават, ала сега вече расата бяха черни или оранжеви — свещеници или дякони, в погледа им се четеше злост, поради поставената им под заплаха власт. С какво ви ощетявам, като съм дошъл тук — попита безгласно Ендър. Ала знаеше, че омразата им не бе незаслужена. Три беше дива билка, пораснала в добре поддържана градина; където и да стъпеше, се появяваше опасност от безредие, а множество красиви цветя щяха да загинат, ако пуснеше корен и започнеше да смуче жизнени сокове от почвата им.
Джейн мило си бъбреше с него, опитваше се да го предизвика да й отговори, но Ендър не искаше да се поддаде на номерата й. Свещениците щяха да забележат, че мърда устни; значителна част от църковниците се отнасяха към имплантиралите интерфейси, като бижуто в ухото му, като към светотатство, смятаха, че човек не бива да усъвършенства съвършено сътвореното от Бога тяло.
— Колко свещеници може да поддържа тази общност, Ендър? — попита тя, като се преструваше, че й е чудно.
На Ендър му се искаше да й отговори, че тя вече разполага с точния им брой във файловете си. Едно от удоволствията й беше да го дразни, когато не бе в състояние да й отговори, или да подскаже на околните, че говори в ухото му.
— Търтеи, които не могат дори да се възпроизвеждат. Щом не се съвъкупляват, защо еволюцията не поиска да изчезнат?
Тя, естествено, знаеше, че свещениците вършеха по-голямата част от административната и обслужващата работа в общността. Ендър съставяше отговорите си към нея така, сякаш можеше да ги изрече гласно. Ако ги нямаше свещениците, тогава правителството, бизнесът, гилдиите или някоя друга група ще се разшири, за да поеме товара. Някаква строга йерархия винаги се появяваше в дадено общество като консервативна сила, която да опазва идентичността му, въпреки постоянните вариации и промени, които го връхлитат. Ако не съществуват могъщи защитници на ортодоксалното, обществото неизбежно се разпада. Могъщата ортодоксалност дразни, но е важна за общността. Нали Валънтайн го бе писала в книгата си за Занзибар? Беше сравнила свещеническата класа със скелета при гръбначните…
Само за да му покаже, че очаква неговите доводи, дори когато не може да ги изрече гласно, Джейн му подаде цитата: за да го подразни, го изрече с гласа на Валънтайн, който очевидно бе съхранила, за да го тормози: „Костите са твърди и сами по себе си изглеждат мъртви, като камък, ала като се вкорени и прилепи към скелета, останалата част от тялото извършва всички необходими за живота движения.“
Гласът на Валънтайн го нарани повече, отколкото бе очаквал, със сигурност повече, отколкото бе възнамерявала Джейн. Забави крачка. Осъзна, че нейната липса го правеше толкова чувствителен към враждебността на свещениците. Той бе улавял калвинисткия бик за рогата, бе крачил философски гол всред пламтящите огньове на исляма, фанатици-шинтоисти бяха вопили за неговата смърт под прозорците му в Киото. Ала Валънтайн винаги бе наблизо — в същия град, дишаше същия въздух, преживяваше същото време. Вдъхваше му кураж, когато започваше; той се връщаше от сблъсъците и разговорът с нея осмисляше дори провалите му, даваше му зрънцата на триумфа и в загубите. Разделих се с нея едва преди десет дена, а вече чувствам липсата й.
— Наляво, струва ми се — рече Джейн. Този път милостиво използва собствения си глас. — Манастирът е на западния склон на хълма и гледа към Станцията на зенадора.
Мина покрай факултета, където учениците от дванайсетгодишна възраст изучаваха висшите науки. А там, долу, го очакваше манастирът. Усмихна се на контраста между катедралата и манастира. Децата бяха едва ли не нападателни в отхвърлянето на велелепието. Нищо чудно че йерархията ги презираше където и да отидеха. Дори манастирската градина сякаш протестираше — като изключим зеленчуковия й участък, всичко останало бе оставено на бурените и неокосената трева.
Игуменът, естествено, се наричаше дом Кристау; ако бе игуменка, щеше да бъде дона Кристау. Тук, тъй като имаше само едно училище и един факултет, имаше и само един декан; с елегантна простота съпругът оглавяваше манастира, а жена му — училищата, така всички въпроси на реда се смесваха в един брак. Ендър бе казал на Сан Анджело още в началото, че е връх на претенциозността, а не на скромността, лидерите на манастирите и училищата да бъдат наричани „Господин Християнин“ или „Госпожа Християнка“, като си присвояват титла, която принадлежи по право на всеки последовател на Христа. Сан Анджело само се бе усмихнал — защото, разбира се, тъкмо това имаше наум. Арогантен в покорността си — ето какъв бе той и това бе една от причините да го заобичам.
Дом Кристау излезе на двора да го посрещне, вместо да го чака в ескриториото си — част от дисциплината на ордена бе нарочно да се подлагаш на неудобство за сметка на онези, на които служиш.
— Говорителю Андрю! — извика той.
— Дом Сейфейро — отвърна също високо Ендър. Сейфейро — жътвар — бе титлата на игумена в ордена; училищните директори бяха наричани арадорес (орачи), а учителите-монаси — семеадорес, сиреч сеячи.
Сейферото се усмихна на факта, че Говорителя избегна по-известната му титла „Дом Кристау“. Знаеше колко манипулативно бе да се иска другите хора да наричат Децата с титлите и измислените им имена. Както е казал Сан Анджело, „Когато се обръщат към теб с титлата ти, те признават, че си християнин; когато те наричат по име, от устните им се отронва молитва.“ Той хвана Ендър за раменете, усмихна се и рече:
— Да, аз съм сейфейрото. А ти какво си за нас — напаст за нашите плевели?
— Опитвам се да бъда напаст, където и да отида.
— Внимавай тогава, инак Богът на жътвата ще те изгори, ведно със стърнищата.
— Знам — проклятието е само на миг разстояние и няма да имам надежда за разкаяние.
— Свещениците извършват покаянията. Нашата задача е да учим ума. Добре е, че дойде.
— Добре е, че ме покани тук. Наложи ми се да размахам дряновицата, за да накарам тогова-оногова тук да разговаря с мен.
Сейфейрото разбираше, естествено, че Говорителя знае — поканата бе в резултат на инквизиторската му заплаха. Брат Амай обаче предпочиташе разговорът да остане в по-весело русло.
— Нейсе, истина ли е, че си познавал Сан Анджело? И че именно ти си Говорил за смъртта му?
Ендър махна с ръка към високите треви, които надничаха иззад оградата на двора.
— Той би одобрил това безредие в градината ви. Обичаше да предизвиква кардинал Акила, а аз не се съмнявам, че и епископ Перегрино бърчи нос от отвращение към вашето занемарено градинарство.
Дом Кристау намигна:
— Знаеш твърде много от тайните ни. Ако ти помогнем да получиш отговорите си, ще си отидеш ли?
— Има такава надежда. Най-дългият период, който съм преживявал някъде, откакто започнах да служа като Говорител, бе година и половина, които прекарах в Рейкявик, на Трондхайм.
— Ще ми се да ни обещаеш подобна краткост и тук. Моля за това не заради себе си, а заради душевния покой на онези, които носят далеч по-тежко расо от моето.
Ендър му предложи единствения искрен отговор, който би могъл да успокои епископа:
— Обещавам, че ако някога намеря място, където да се установя, ще се откажа от титлата си на Говорител и ще стана обикновен гражданин.
— На място като това то ще включва и приемането на католицизма.
— Преди години Сан Анджело ме накара да обещая, че ако приема някоя религия, то това ще бъде именно тази.
— Някакси не ми прозвуча като искрена проява на вяра.
— Защото нямам такава.
Сейфейрото се засмя, сякаш знаеше, че не бе така, и настоя да разведе Ендър из манастира и училищата, преди да се заемат с въпросите му. Ендър нямаше нищо против — искаше да види докъде са се развили идеите на Сан Анджело през вековете, последвали смъртта му. Училищата изглеждаха доста приятни, качеството на обучението — високо; вече се бе стъмнило, когато сейфейрото го заведе отново в манастира, в малката килия, която той и съпругата му — арадората, — обитаваха.
Дона Криста бе вече там, съставяше серия от упражнения по граматика на терминала между двете легла. Изчакаха я да спре на подходящо място, след което се обърнаха към нея.
Сейфейрото го представи като Говорителя Андрю.
— На него обаче му е трудно да ме нарече дом Кристау.
— И на епископа — също — рече жена му. — Моето истинско име е Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто. — „Ненавиждай греха и прави добро“, преведе си Ендър. — Името на мъжа ми може да се съкрати до красивото „Амай“ — обичам те. Но моето? Можеш ли да си представиш да се обърнеш към приятел с „О, Детестай!“ — Разсмяха се. — Любов и омраза, ето кои сме ние, мъж и жена. Как ще ме наричаш, ако прозвището „Християнин“ е твърде пресилено за мен?
Ендър се вгледа в лицето й — беше се посбръчкало и някой по-критичен би я нарекъл възрастна. И все пак усмивката й бе весела, очите й излъчваха сила и от това изглеждаше много по-млада, по-млада дори от Ендър.
— Бих те наричал Белеса, но съпругът ти може да ме обвини, че флиртувам.
— Не, той би ме нарекъл Беладона — от красотата до отровата има една крачка. Нали така, дом Кристау?
— Мое задължение е да поддържам скромността ти.
— Както мое задължение е целомъдрието — отвърна тя.
При тези думи Ендър не се стърпя да погледне едното, а после и другото легло.
— Аха, ето още един, който е любопитен за нашия целомъдрен живот — рече сейфейрото.
— Не — каза Ендър. — Но си спомних, че Сан Анджело подтикваше мъжа и жената да споделят едно легло.
— Единственият начин това да стане — отвърна арадората, — е единият от нас да спи през нощта, а другият — през деня.
— Правилата трябва да бъдат нагодени към силата у Децата на ума — обясни сейфейрото. — Не ще и съмнение, че някои могат да споделят едно легло и да останат целомъдрени, но жена ми е все още прекалено красива, а желанията на плътта ми — прекалено настойчиви.
— Точно това имаше предвид Сан Анджело. Той казваше, че брачното ложе би трябвало да бъде постоянната проверка на вашата любов към познанието. Надяваше се всеки мъж и жена от ордена след известно време да реши да се възпроизведе не само умствено, но и в плът и кръв.
— Но в момента, в който го направим — рече сейфейрото, — би трябвало да изоставим Децата.
— Това е едно от нещата, които нашият скъп Сан Анджело не е разбирал, защото през живота му не е съществувал манастир на ордена — рече арадората. — Манастирът става нашето семейство и да го изоставиш, ще е толкова болезнено, колкото и да се разведеш. След като корените се укрепят, растението не може да бъде изтръгнато без голяма болка и разкъсване. Затова спим на отделни легла и притежаваме не повече от достатъчната сила, за да останем в любимия си орден.
Тя говореше с такова задоволство, че, противно на волята му, очите на Ендър се насълзиха. Тя забеляза това, изчерви се и извърна поглед.
— Не плачи за нас, Говорителю Андрю. Ние изпитваме повече радост, отколкото страдание.
— Не — каза сейфейрото, — дори безбрачните свещеници намират нашето брачно целомъдрие най-малкото за ексцентрично.
— Но не и аз — рече Ендър.
За миг му се прииска да им разкаже колко близки бяха отношенията му с Валънтайн — почти толкова, колкото да обичаш съпруга, но да запазиш целомъдрието на сестра си. Ала мисълта за нея пропъди думите му. Седна на леглото на сейфейрото и обхвана с длани лицето си.
— Да не се е случило нещо лошо? — попита арадората.
В същия миг дланта на сейфейрото нежно го докосна по темето.
Ендър вдигна глава, опита се да прогони неочаквания прилив на обич и копнеж по Валънтайн:
— Боя се, че това пътуване ми струва повече от всяко друго. Напуснах сестра си, която пътуваше с мен от дълги години. Тя се омъжи в Рейкявик. Това стана само преди около седмица, но откривам, че ми липсва повече, отколкото очаквах. Вие двамата…
— Да не искаш да ни кажеш, че ти също си целомъдрен? — попита сейфейрото.
— А сега си и вдовец — прошепна арадората. На Ендър изобщо не му се видя неестествено да определят загубата на Валънтайн с такива думи. Джейн прошепна в ухото му:
— Ако това е част от някакъв твой стратегически план, Ендър, признавам си, че е прекалено дълбок за мен.
Ала, разбира се, не беше част от никакъв план. На Ендър му се стори заплашително да усеща как губи самообладание по такъв начин. Предишната нощ, в дома на Рибейрови, той бе господар на положението; а сега чувстваше как се предава пред тези женени монаси — при това с такова увлечение, каквото бяха показали Куара или Грего.
— Мисля — рече сейфейрото, — че си дошъл тук да потърсиш повече отговори, отколкото са въпросите ти.
— Сигурно си много самотен — рече арадората. — Сестра ти е намерила завета на семейното пристанище. Ти също ли го търсиш?
— Не мисля — рече Ендър. — Боя се, че прекалих с гостоприемството ви. Не се предполага неръкоположените монаси да изслушват изповеди.
Арадората се засмя гръмко:
— О, всеки католик би могъл да изслуша изповедта на един неверник.
Сейфейрото обаче не се засмя: