— Донякъде няма значение дали вината е твоя, Новиня. Тъй като град Милагре е една общност и независимо от това дали се е отнесла добре или зле към теб, тя въпреки всичко трябва да реагира като общност, да предостави най-добри възможности на всички свои членове да бъдат щастливи.
— Което означава всички на Лузитания, освен мен… освен мен и прасенцата.
— Ксенобиологът е много важен за една колония, особено като тази, заобиколена от ограда, която завинаги ограничава разрастването ни. Нашият ксенобиолог трябва да намери начини да произвеждаме повече протеини и въглехидрати на хектар, което означава да променя генетично земната царевица, картофите, да…
— Да използва в максимална степен хранителните вещества, съществуващи в природата на Лузитания. Нима смяташ, че възнамерявам да се явя на изпита, без да знам на какво ще е посветен животът ми от тук до края?
— Той ще е посветен на това да подобряваш живота на хората, които презираш.
Едва сега Новиня забеляза капана, който й бе заложил. Но твърде късно, капанът бе щракнал.
— Значи ти смяташ, че един ксенобиолог не може да върши работата си, ако не обича хората, които използват благата, създадени от него?
— Не ме интересува дали ни обичаш, или не. Това, което трябва да узная, е какво всъщност искаш. Защо го желаеш толкова страстно.
— Елементарна психология. Моите родители загинаха за тая работа, затова се опитвам да продължа делото им.
— Може би е така — рече Пипо, — а може би — не. Онова, което искам да узная, Новиня, онова, което трябва да узная, преди да те допусна до изпита, е на каква общност всъщност принадлежиш.
— Нали сам го каза! Не принадлежа на никоя.
— Невъзможно. Всеки човек се определя от общностите, на които принадлежи, и от онези, на които не принадлежи. Аз съм това, това и това, но определено не съм това и това. Твоето определяне е негативно. Мога да съставя безкраен списък от онова, което не си. Но една личност, която наистина смята, че не принадлежи на никаква общност, неизменно се самоубива — или като унищожи тялото си, или като изгуби самоличността си и полудее.
— Точно това съм — луда до дън душа.
— Не си луда. Обладана си толкова силно от една цел, че чак е плашещо. Ако се явиш на този изпит, ще го издържиш. Но преди да те допусна до него, трябва да знам: каква ще станеш, след като го вземеш? В какво вярваш, на какво принадлежиш, какво харесваш, какво обичаш?
— Никого на този или на който й да е друг свят.
— Не ти вярвам.
— Не познавам на света свестен мъж или жена, освен родителите си, а те са мъртви! А дори те — никой не разбира нищо.
— Теб.
— Аз съм частица от нещо, нали така? Но никой не разбира никого, дори ти, правиш се на много мъдър и състрадателен, ала само ме караш да крещя така, защото имаш властта да ми попречиш да правя онова, което искам…
— И то не е ксенобиология.
— Напротив! Е, поне е част от нея.
— А какво е останалото?
— Онова, което си ти. Което правиш. Само че го правиш изцяло погрешно, правиш то глупаво.
— Ксенобиолог и ксенолог.
— Направили са глупава грешка, когато са създали нова наука за изучаване на прасенцата. Една групичка уморени, стари антрополози, които са си нахлузили нови „шапки“ и са се нарекли ксенолози. Ала човек не може да разбере прасенцата, само като наблюдава поведението им! Те са изминали различна еволюция! Трябва да се разберат гените им, да се узнае какво става в клетките им. И в клетките на другите животни, защото те не могат да се изучават отделно, никой не живее в пълна изолация…
Не ме поучавай, помисли си Пипо. Кажи ми какво чувстваш. И за да провокира емоциите й, той прошепна:
— Освен самата ти.
Това подейства. От студена и надута, тя изведнъж пламна и зае отбранителна поза.
— Ти никога няма да ги разбереш! Но аз ще успея!
— И защо толкова държиш на тях? Какво означават прасенцата за теб?
— Никога няма да проумееш. Ти си добър католик. — Тя изрече думата с презрение. — А става дума за книга, която е в Списъка.
Лицето на Пипо светна от неочакваното откритие.
— „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
— Живял е преди три хиляди години, който и да е бил той, дето нарича себе си Говорителя на мъртвите. Но той е разбирал бъгерите! Ние сме ги унищожили до крак — единствената извънземна раса, която сме срещнали, убили сме ги всички, ала той ги е разбирал.
— И ти искаш да напишеш историята на прасенцата тъй, както истинският Говорител е писал за бъгерите.
— Така, както го казваш, звучи толкова лесно, като да напишеш научна статия. Не знаеш какво е означавало да напишеш за Царицата на кошера и за Хегемона. Колко болезнено е било това за него — да навлезе в едно извънземно съзнание и да излезе от него, изпълнен с обич към великото създание, което е унищожил. Той едновременно е бил най-лошият човек, живял на този свят — Ендър Ксеноцида, унищожителят на бъгерите, а е направил всичко по силите си да поправи стореното от Ендър; Говорителя на мъртвите се е опитал да възкреси мъртвите…
— Но не е успял.
— Успял е! Той ги е възкресил — би трябвало да го знаеш, ако си чел книгата! Не знам за Иисус, слушам епископ Перегрино, но не вярвам духовенството да притежава силата да превърне нафората в плът или да опрости и милиграм вина. Ала Говорителя на мъртвите е върнал Царицата на кошера към живота.
— Тогава къде е тя?
— Ето тук! В мен!
Той кимна.
— И още някой е в теб. Говорителя на мъртвите. Ето каква би искала да бъдеш.
— Това е единствената истинна история, която някога съм чувала — рече тя. — Единствената, която ме интересува. Това ли искаше да чуеш? Че съм еретичка? И че работата през целия ми живот ще се състои в това, да прибавя още една книга към Списъка на истините, забранени за добрите католици?
— Исках да чуя — отрони меко Пипо, — как ще определиш онова, което си, за сметка на всички онези многобройни неща, които не си. Ти си Царицата на кошера. Ти си Говорителя на мъртвите. Това е една много малка общност, малка на брой, но с голямо сърце. Значи си избрала да не бъдеш част от групите деца, които се събират, само за да изключат другите; а хората те гледат и си казват: горкото момиче, тя е толкова самотна; ти обаче знаеш една тайна, знаеш коя си всъщност. Ти си единственото човешко същество, което е в състояние да разбере извънземното съзнание, защо самата си извънземно съзнание; знаеш какво означава да си не-човек, защото никога не е съществувала човешка група, която да те определи като bona fide4 хомо сапиенс.
— Сега пък казваш, че съм не-човек! Накара ме да се разплача като малко момиченце, защото не ме допускаш до изпита, накара ме да се унижа, а сега твърдиш, че съм не-човек?
— Може да се явиш на изпита.
Думите му увиснаха във въздуха.
— Кога? — прошепна тя.
— Тази вечер. Утре. Започвай когато пожелаеш. Аз ще прекратя работата си, за да те въведа в изпитите когато поискаш.
— Благодаря ти! Благодаря ти, аз…
— Стани Говорител на мъртвите. Ще ти помогна с всички сили. Законът ми забранява при срещите си с пекениносите да вземам със себе си другиго освен стажанта си, сина ми Либо. Но ти ще имаш достъп до бележките ни. Всичко, което научим, ще го споделяме с теб. Всичките си догадки и размишления. А в замяна ти ще ни запознаваш изцяло с работата си: какво си открила за генетичните модели на този свят, които могат да ни помогнат да разберем пекениносите. И когато научим достатъчно — заедно, — ще можеш да напишеш книгата си, да станеш Говорител. Ала този път няма да си Говорител на мъртвите. Пекениносите не са мъртви.
Напук на себе тя си се усмихна:
— Говорител на живите.
— Аз също съм чел „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ — рече той. — Мисля, че не би могло да има по-добро място, където да намериш себе си.
Тя обаче още не му се доверяваше, не вярваше в онова, което й обещаваше.
— Ще искам да идвам често тук. През цялото време.
— Заключваме, когато отиваме да спим.
— Но бих искала да идвам през останалото време. Ще ви омръзна. Ще ми казваш да си отида. Ще криеш тайни от мен. Ще ми казваш да си затварям устата и да не излагам идеите си.
— Едва се сприятелихме и ти вече ме смяташ за лъжец и измамник, за нетърпелив урод.
— Но ти ще го направиш, всички го правят; всички искат единствено да си вървя…
Пипо повдигна рамене:
— И какво от това? На всекиго по някое време му се приисква другите да си вървят. Понякога и на мен ще ми се приисква ти да си идеш. Онова, което искам да ти кажа, е, че дори в такива мигове, дори да ти кажа да си вървиш, не е необходимо да го правиш.
Това бе най-объркващото нещо, което някой някога й бе казвал.
— Това е лудост.
— Само още нещо. Обещай ми никога да не се опитваш да излезеш при пекениносите. Защото никога не бих могъл да ти го позволя, а и да го направя, Междузвездният конгрес ще прекрати цялата ни работа тук, ще забрани всякакъв контакт с тях. Обещаващ ли? Инак всичко — моята работа, твоята, — всичко ще бъде заличено.
— Обещавам.
— Кога ще започнеш изпита?
— Веднага! Мога ли да започна веднага?
Той се засмя благодушно, сетне протегна ръка и без да гледа докосна терминала. Той заработи, първите генетични модели се появиха над него.
— Ти си подготвил изпита предварително — рече тя. — Бил си готов! Знаел си през цялото време, че ще ме допуснеш!
Той поклати глава:
— Надявах се. Вярвах в теб. Исках да ти помогна да направиш онова, за което си мечтала. Стига то да е нещо добро.
Тя не би била истинската Новиня, ако не бе намерила да каже нещо отровно:
— Разбирам. Ти си съдникът на мечтите.
Може би той не го прие като обида. Само се усмихна и рече:
— А сега остават тия три: вяра, надежда и любов. Но по голямото от тях е любовта5.
— Ти не ме обичаш — рече тя.
— Аха — отвърна той, — значи аз съм съдникът на мечтите, а ти си съдницата на любовта. Е, обвинявам те, че си лелеяла красиви мечти и те осъждам до живот да работиш и да страдаш в името на мечтите си. Надявам се само някой ден да не ме признаеш за невинен в престъплението, че те обичам. — Замисли се за миг. — По време на Десколадата изгубих дъщеря си. Мария. Сега щеше да е само с няколко години по-голяма от теб.
— И аз ти напомням на нея?
— Мислех си, че тя изобщо не би приличала на теб.
Новиня започна изпита. Отне й три дена. Взе го с далеч по-висок от много абсолвенти успех. По-късно обаче нямаше да си спомня за изпита като за начало на кариерата си, като за край на детството, като за потвърждение на призванието си, за мисията на живота й. Щеше да помни изпита като начало на живота си в Станцията на Пипо, където Пипо, Либо и Новиня сформираха първата общност, към която тя се присъедини, след като родителите й бяха предадени на земята.
Не бе лесно, особено в началото. Новиня не отхвърли веднага навика си на ледено противопоставяне. Пипо го разбираше и бе готов да я сломи със словесни удари. По-голямо бе предизвикателството за Либо. Станцията на зенадора бе мястото, където той и баща му можеха да се усамотят, само двамата. А сега, без някой да поиска съгласието му, се бе присъединил и трети човек, студен, взискателен, който му говореше така, сякаш той бе още дете, макар да бяха връстници. Дразнеше се, че тя бе пълноправна ксенобиоложка, със статус на възрастна, докато той бе все още стажант.
Опитваше се обаче да се отнася с търпение. Бе по природа кротък и мълчанието му допадаше. Не беше склонен да изразява открито обидата си. Ала Пипо познаваше сина си и виждаше как вътрешно кипи. След известно време дори Новиня, колкото и да си беше нечувствителна, започна да разбира, че провокира Либо повече, отколкото младежът можеше да понесе. Как да накара това необикновено, добродушно и красиво момче да откликне?
— Да не би да искаш да кажеш, че сте работили всичките тези години — рече тя един ден, — а не знаете дори как се размножават прасенцата? Откъде знаете, че всичките са мъжки?
Либо отвърна смирено:
— Обяснихме им какво означава мъжко и женско, докато учеха езиците ни. И те избраха да се нарекат мъжки. А за онези, които никога не сме виждали, казаха, че са женски.
— Значи, доколкото знаете, се размножават чрез пъпкуване! Или чрез митоза!
Тонът й беше презрителен и Либо не отговори веднага. Пипо си представи, че чува мислите на сина си, как внимателно съставя фразите, за да е отговорът му благ и безопасен:
— Бих искал работата ни да е повече свързана с антропологията — рече Либо. — Тогава бихме могли да свържем твоите изследвания върху моделите на подклетъчния живот на Лузитания с онова, което научаваме за пекениносите.
Новиня се ужаси:
— Искаш да кажеш, че дори не вземате тъканни проби?
Либо леко се изчерви, ала когато отговори, тонът му отново бе спокоен. Момчето сигурно се чувства като изправено на разпит пред инквизицията, помисли си Пипо.
— Глупаво изглежда — рече Либо, — но се боим, че пекениносите ще се запитат защо вземаме част от телата им. И ако някое от тях случайно се разболее, няма ли да си помислят, че ние сме причинили болестта?
— Какво би станало, ако вземете нещо, което се е отделило естествено? Човек може да научи маса работи от един косъм.
Либо кимна; Пипо, който ги гледаше иззад терминала в другия край на стаята, разпозна жеста му — Либо го бе усвоил от баща си.
— Множество примитивни племена на Земята са вярвали, че отделените от тялото им тъкани притежават частица от техния живот и от тяхната сила. Ами ако прасенцата си помислят, че им правим някаква магия?
— Не знаете ли езика им? Доколкото ми е известно, някои от тях говорят и Старк. — Тя не направи опит да прикрие презрението си. — Не можете ли да им обясните за какво са тези проби?
— Права си — каза тихо той. — Но ако им обясним за какво са ни тъканните проби, случайно може да им внушим и същността на науката биология, хиляда години преди те да са стигнали до нея по естествен път. Ето защо законът забранява да се обясняват такива работи.
Най-накрая Новиня се смути:
— Не допусках какви тесни ограничения ви налага доктрината за минималната намеса.
Пипо се зарадва, като я чу, че отстъпва от арогантността си, ала къде по-лошо от това бе унижението й. Детето бе толкова лишено от човешки контакт, че думите му бяха като взети от скучен научен труд. Пипо се питаше дали вече не бе твърде късно да я научи как да стане човешко същество.
Не беше късно. След като веднъж разбра, че са експерти в науката си, а тя самата не разбира нищо от нея, тя изостави агресивния си подход и се хвърли почти в другата крайност. Седмици наред разговаряше съвсем рядко с Пипо и Либо. Вместо това изучаваше докладите им, опитваше се да схване целта на онова, което правеха. От време на време задаваше по някой въпрос; те й отговаряха учтиво и подробно.
Учтивостта постепенно отстъпи място на близостта. Пипо и Либо започнаха да разговарят открито пред нея, излагаха мислите си, защо прасенцата се държат странно, какво значение се криеше зад някои от необичайните им изявления, защо си оставаха тъй влудяващо недостъпни. И тъй като изучаването на прасенцата бе съвсем нов клон на науката, на Новиня не й бе нужно много време, за да се превърне сама в специалистка, макар и от втора ръка, и да предложи свои хипотези.
— В крайна сметка — окуражи я Пипо, — всинца сме слепи.
Пипо бе предвидил какво ще се случи сетне. Внимателно култивираното спокойствие на Либо го караше да изглежда студен и резервиран за възрастта си, дори когато Пипо му налагаше поне да опита да общува; изолацията на Новиня бе по-впечатляваща, ала също толкова пълна. И сега, когато общият им интерес към прасенцата ги сближи, с кого другиго можеха да разговарят, освен един с другиго, след като никой освен Пипо не можеше дори да схване за какво става дума?