— Също като Фил Оукс — каза Рон Къмингс на Гардънър, щом седнаха близо до задния край на автобуса в първия ден от турнето. Той го изрече с нервното подхилване на „лошото момче от последния чин в класната стая“. — Ама пък и Бил Клотсуърт винаги си е бил кучи син, лишен от всякаква оригиналност.
Патриша Маккардъл бе поела ангажимент за дванайсет четения, плюс доста добри аванси за сделка, която, като й се обелеха всички високопарни реторики, се свеждаше до шестима поети на цената на един. След самоубийството на Клотсуърт тя се оказа с три дни на разположение, за да намери публикуващ поет в сезон, когато повечето публикуващи поети бяха солидно ангажирани („Или на постоянна почивка като глупавия Били Клотсуърт“ подметна Къмингс с нервно подхилване).
Едва ли някоя, ако изобщо се намереше такава, от записаните групи щеше да откаже да заплати уговорената такса само поради факта, че на „Поетите“ не им достига един поет — да направи такова нещо би било проява на доста скапан вкус, особено когато човек се замислеше за „причината“, поради която поетът не достигаше. Въпреки всичко това поставяше фирмата в положение на неизпълняваща договора, поне технически, а Патриша Маккардъл не бе жена, която ще допусне в работата си пропуски.
След като опита четирима поети, всеки следващ на по-ниско стъпало в нейната класация от предишния, и след като й останаха по-малко от трийсет и шест часа до първото четене, тя най-после се обади на Джим Гардънър.
— Още ли пиеш, Джими? — попита го направо.
„Джими“ — ах, как мразеше това умалително. Повечето хора го наричаха Джим. Джим звучеше добре. Никой не го наричаше Гард, освен той самия… и Боби Андерсън.
— Пийвам по-малко — отвърна. — Но съвсем не гуляджийската.
— Изпитвам съмнения — заяви студено тя.
— Винаги си го правила, Пати — върна й го Гардънър, като знаеше, че тя мрази това обръщение дори повече, отколкото той мразеше Джими — пуританската й кръв направо кипваше от него. — Питаш, защото току-що откри, че ти липсва компания за едно питие или имаш някаква по-належаща нужда?
Той естествено знаеше и тя естествено знаеше, че той знае, и тя естествено знаеше, че той се подхилва, и тя естествено беше бясна, и естествено всичко това му доставяше огромно удоволствие, и тя естествено знаеше, че той знае и това, и точно така му харесва.
Те поразмениха още няколко удара и след това стигнаха до нещо, което не можеше да се нарече точно брак по сметка, а по-скоро по необходимост. Джим Гардънър искаше да си купи хубава, употребявана отоплителна инсталация с дърва за идващата зима; беше се уморил да живее като някоя Пепеляшка, свит на кълбо пред кухненската печка, докато вятърът блъска по опънатия върху прозорците полиетилен; Патриша Маккардъл искаше да си купи поет. Нямаше да има споразумение със стисване на ръцете, обаче, не и с Патриша Маккардъл.
Тя бе пристигнала още същия следобед от Дери с договор (в три екземпляра) и нотариус. Гард беше малко изненадан, че не бе довела и втори нотариус, просто в случай, че първият получеше инфаркт или нещо такова.
Като се изключеха всякакви чувства и подозрения, наистина нямаше никакъв начин да зареже турнето и да вземе инсталацията, защото ако напуснеше, никога нямаше да види втората половина от хонорара си. Тя ще го даде под съд и ще похарчи хиляда долара в опити да го принуди да върне тристата получени от фирмата в аванс. Беше способна да го направи. Той вече бе взел участие в почти всички срещи, но договорът, който бе подписал, имаше кристално ясно становище по въпроса: ако се махнеше „по каквито и да било причини, неприемливи за координатора на турнето, всякакви и всички неплатени хонорари ще се смятат за анулирани и равни на нула, а всякакви и всички хонорари изплатени предварително, трябва да бъдат върнати на фирмата в срок от тридесет (30) дни.“
А тя „щеше“ да го преследва. Можеше да си мисли, че го прави заради принципа, но всъщност щеше да бъде заради обръщението Пати, изречено, когато се бе намирала в нужда.
Нито пък това щеше да бъде краят. Ако напуснеше, тя щеше да работи с неуморима енергия за неговото отлъчване от обществото. Със сигурност никога повече нямаше да има възможност да участва в друго поетично турне свързано с нея, а това означаваше много поетични турнета. После идваше и деликатния въпрос със субсидиите. Нейният съпруг, покойник вече от десет години, й бе оставил много пари (макар Гардънър да не смяташе за подходящ израза, както в случая с Рон Къмингс, че парите буквално й се ръсят от геврека, защото не вярваше Патриша Маккардъл да „притежава“ толкова вулгарно нещо като геврек или дори анус — когато изпиташе нужда да се облекчи, тя вероятно извършваше действие, което можеше да се опише с думите Непорочно изхвърляне на екскременти. Патриша Маккардъл бе използвала голяма част от тези пари, за да създаде фонд за отпускане на субсидии. Това автоматично я правеше сериозен покровител на изкуствата и изключително умна делова жена по отношение на гнусната история с данъците върху дохода: субсидиите не се облагаха. Някои от тях се отпускаха на поети за определени периоди от време. Други служеха за изплащането в брой на поетични поощрения и награди, а трети — за финансирането на списания за съвременна поезия и проза. Всяка субсидия се присъждаше от някой комитет. Зад всеки от тях се криеше ръката на Патриша Маккардъл и диктуваше ходовете като в китайски театър на сенките… или като паяк в дъното на паяжина.
Тя можеше да му нанесе много повече вреда от едно обикновено прибиране на пършивите си шестстотин долара. Можеше да му запуши устата. А все пак беше възможно — не особено вероятно, но възможно — да напише още няколко хубави стихотворения преди откачените, натикали дулото на атомната си пушка в задника на света, да са решили да дръпнат спусъка.
„Така че трябва да издържиш“, помисли си Гардънър. Беше си поръчал в стаята бутилка „Джони Уокър“ (благословена да е СМЕТКАТА, сега и завинаги, амин) и сега си наля второто питие с ръка, станала забележително стабилна. „Трябва да устоиш до край и толкова, това е всичко.“
Ала с напредването на деня продължаваше да си представя как грабва някой автобус на „Грейхаунд“ от спирката на улица „Стюарт“ и слиза пет часа по-късно пред безличната малка бакалничка в Юнити. Как оттам хваща нещо на стоп до Троя. Как се обажда по телефона на Боби Андерсън и казва: „Циклонът почти щеше да ме отнесе, Боби, но навреме намерих укритието против бури. Имах късмет, нали?“
„Я стига глупости. Човек сам гради късмета си. Ако си силен, Гард, ще имаш късмет. Трябва да устискаш, това е всичко. Това е всичко, което трябва да направиш.“
Той взе да рови в куфара и да търси най-хубавите от останалите му дрехи, тъй като костюмът за четенията изглежда бе станал абсолютно неспасяем. Измъкна едни избелели дънки, чисто бяла риза и чифт чорапи върху недокоснатото легло („благодаря, мадам, но няма нужда да оправяте стаята, аз спах във ваната“). Облече се, хапна малко ядки, хапна малко алкохол, хапна още малко ядки и после пак зарови из багажа, този път търсейки аспирин. Намери и хапна малко и от него. Погледна към бутилката. Извърна поглед. Пулсът на главоболието се влошаваше.
Гардънър седна до прозореца с бележниците си и направи опит да реши, какво ще чете тази вечер.
На ужасната следобедна светлина всичките му стихотворения изглеждаха, сякаш бяха писани на пунически. Вместо да облекчи по някакъв начин главоболието му, аспиринът на практика го направи по-интензивно: „дран, бам, мерси, мадам“. Главата му се цепеше с всеки удар на сърцето. Все същото старо главоболие, на усещане като тъп стоманен свредел, който бавно се забива в главата му в една точка малко над и вляво от лявото око. Той докосна с върховете на пръстите си лекия белег там и леко ги прокара по него. Стоманената пластинка, скрита под кожата на това място, бе резултат от злополука при каране на ски преди да навърши двайсет години. Спомняше си, как докторът каза: „От време на време може да страдаш от главоболие, синко. Когато това стане, просто благодари на Бога, че изобщо усещаш нещо. Имаш късмет, че остана жив.“
Ала в подобни моменти, не беше толкова сигурен.
В подобни моменти не беше никак сигурен.
Той остави бележниците настрана с трепереща ръка и затвори очи.
„Не мога да превъзмогна това.“
„Можеш“.
„Не мога. По луната има кръв, усещам я, почти съм на път да я видя.“
„Изобщо не ми пробутвай тия твои ирландски врели-некипели! Просто се стегни, кекава лигава бабо! Стегни се!“
— Ще се опитам — промърмори той, без да си отваря очите и петнайсет минути по-късно, когато от носът му започна леко да тече кръв, не забеляза. Заспа, както си седеше на стола.
5
Винаги изпадаше в сценична треска преди четенията, дори ако групата беше малка (а групите, които се събираха да слушат съвременна поезия, обикновено бяха точно такива). Вечерта на 27 юни обаче, сценичната треска на Джим Гардънър бе подсилена от главоболието му. Когато се събуди от дрямката си в стола на хотелската стая, треперенето на ръцете и свиването на стомаха бяха престанали, но главоболието му бе станало дори още по-силно: то беше прераснало в Истински Първокласен Световен Невероятен Шампион на всички времена.
Когато най-после дойде неговият ред да чете, струваше му се, че се чува от огромно разстояние. Чувстваше се донякъде като човек, който слуша свой запис на къси вълни, идващи от Испания или Португалия. После почувства силно замайване и известно време можеше само да се преструва, че търси някакво стихотворение, някакво специално стихотворение, може би, което до момента не е било оценено, както заслужава. Той размесваше листове с изтръпнали и безчувствени пръсти и си мислеше: „Сигурно ще припадна. Направо тук горе, пред очите на всички. Ще се стоваря върху тази катедра и ще се преметна заедно с нея върху първия ред. Може би ще успея да се приземя върху онази синьокоса кранта и да я убия. Така поне има някакъв шанс да реша, че си е струвало да живея.“
„Превъзмогни го“, отвърна онзи неумолим вътрешен глас. Понякога той звучеше като гласа на баща му, но по често напомняше гласа на Боби Андерсън. „Превъзмогни го, това е всичко. Това е единственото, което трябва да направиш.“
Аудиторията тази вечер беше по-голяма от обикновено, може би към стотина души, натъпкали се зад чиновете на нортистърнската зала за лекции. Очите им изглеждаха страшно големи. „Колко са ти големи очите, бабо!“ Те сякаш щяха да го изядат с очите си. Да изсмучат душата му, неговата „ка“, както искате я наречете. Хрумна му откъс от старите „Ти Рекс“: „Момиче, аз съм просто един вампир за твоята любов… и смятам да те ИЗСМУЧА!“
Разбира се, вече нямаше „Ти Рекс“. Марк Болан бе увил спортната си кола около едно дърво и имаше щастието да не е между живите. „Бий гонга, Марк, ти определено извади късмет. Или каквото е там. Една група наречена «Електростанция» смята да включи твоята песен през 1986 и тогава става истински лошо, тогава… тогава…“
Гардънър вдигна несигурна ръка към челото си и през публиката се понесе тихо мърморене.
„Най-добре е да започваш, Гард. Местните започват да стават неспокойни.“
Да, това беше гласът на Боби, точно така.
Флуоресцентните лампи, вградени в направени от камъчета правоъгълници по тавана, сякаш пулсираха в ритъм, съвършено отговарящ на ритъма, с който болката забиваше остриетата си в главата му. Можеше да види Патриша Маккардъл. Тя бе облечена в стегната черна рокля — цената на която със сигурност не надхвърляше и с пени триста долара, — купена от някоя разпродажба в онези дадени под аренда магазинчета по улица „Нюбъри“. Лицето й беше така тясно, бледо и непрощаващо като на всичките й пуритански предшественици — тези чудесни, обичащи забавленията момчета, които изпитвали нещо повече от щастие, ако успеели да те тикнат в някой вонящ затвор в случай, че си имал лошия късмет да те заловят, че си излязъл през святата събота без носна кърпа в джоба. Тъмните очи на Патриша лежаха върху него като прашни камъни и Гард си помисли: „Тя вижда какво става и е страхотно доволна. Погледни я. Просто ме чака да падна. И когато го направя, нали знаеш какво ще си помисли?“
Разбира се, че знаеше.
„Така ти се пада като ме наричаш Пати, пиян кучи син такъв.“ Това щеше да си помисли. „Така ти се пада като ме наричаш Пати, така ти се пада като ме караш едва ли не да падна на колене и да ти се моля. Така че давай, Гардънър. Може дори да те оставя да задържиш предплатените пари. Триста долара изглеждат направо дребна цена за изключителното удоволствие да те видя как се сгромолясваш пред всичките тези хора. Давай. Давай нататък и приключвай с представлението.“
Някои от присъстващите вече започваха да стават видимо неспокойни — паузата между стихотворенията се бе проточила далеч отвъд времето, което можеше да се приеме за нормално. Мърморенето прерасваше в приглушени разговори. Гардънър чу как Рон Къмингс притеснено си прочисти гърлото зад него.
„Стегни се!“ извика отново гласът на Боби, но той вече избледняваше. Избледняваше. Подготвяше се за изчезване. Гардънър погледна лицата им и видя само празни кръгове с цвят на тесто, нули, големи бели дупки във вселената.
Шумът се усилваше. Той стоеше на подиума, вече забележимо се олюляваше, навлажняваше си устните и гледаше към публиката с някакъв ням ужас. И тогава, изведнъж, вместо да „чува“ Боби, Гардънър действително я „видя“. Този образ притежаваше пълната сила на видение.
Боби се намираше там, в Хейвън, точно в този момент беше там. Той я видя седнала в нейния люлеещ се стол, облечена с шорти и вързана около врата блуза без гръб, покриваща бюста й, колкото го имаше, което не бе много. Краката й бяха обути в охлузени стари мокасини и Питър се бе свил на кълбо пред тях, дълбоко заспал. Тя държеше книга, но не я четеше. Беше я обърнала с лицето надолу в скута си (тази част от видението бе толкова съвършена, че Гардънър можеше дори да прочете заглавието на книгата — „Пазители“ от Дийн Кунц), докато самата Боби гледаше през прозореца към мрака, заета със собствените си мисли — мисли, които се нареждаха една след друга толкова разумно и рационално, колкото бихте могли да искате от един изряден мисловен влак. Никакво дерайлиране, никакви закъснения, никакво забързване. Боби знаеше как да управлява железница.
Откри, че дори знаеше за какво мисли тя. За нещо в гората. Нещо… нещо, което бе „намерила“ в гората. Да. Боби беше в Хейвън, опитваше се да реши какво може да е онова нещо и защо се чувства толкова уморена. Не мислеше за Джеймс Ерик Гардънър, знаменития поет, митингаджия и всеопрощаващ съпругоубиец, който в настоящия момент стоеше в една зала за лекции насред Нортистърнския университет под цялото това осветление, заедно с още петима поети и някакъв дебел говнар на име Арбърг, или Аргълбаргъл, или нещо такова, и се готвеше да припадне. Тук, в тази зала за лекции, се намираше Майсторът на катастрофите. Господ да благослови Боби, която някак успяваше да запази здравия си разум, докато всички около нея загубваха своя, а тя си седеше там горе в Хейвън и разсъждаваше по начина, по който се „предполагаше“, че трябва да разсъждават хората…
„Не, не е така. Тя изобщо не прави това.“
Тогава, за първи път, мисълта го прониза без никакви приглушители около себе си; прониза го с такава сила и настоятелност, като че ли беше пожарна сирена в нощта: „Боби е в беда! Боби е в ИСТИНСКА БЕДА!“
Тази увереност го порази като ударена с широк замах плесница и изведнъж замаяността му изчезна. Той се стовари обратно в себе си с издумкване, от което направо му се стори, че му изтракаха зъбите. През главата му премина докарващ до повръщане пристъп на болка, но дори тя бе добре дошла — щом усещаше болка, значи пак беше тук, „тук“, а не се носеше някъде из озона.
И за един поразителен миг Гардънър видя и друга картина, много кратка, много ясна и много зловеща: тя показваше Боби в мазето на селската къща, която бе наследила от чичо си. Клечеше пред някаква машинария и правеше нещо по нея… или пък не? Наоколо беше толкова тъмно, а Боби не бе особено на ти с техниката. Но тя определено вършеше „нещо“, защото между пръстите й бликаше и проблясваше призрачен син пламък, докато ровеше и връзваше някакви жици в… в… не, беше прекалено тъмно, за да види какво представлява този тъмен, цилиндричен предмет. Изглеждаше му познат, като нещо, което е виждал преди…