— …не знаеш колко зле изглеждаш — завърши той неубедително.
— Така е — съгласи се Боби и по лицето й пробяга призрак на усмивка. — Добих известна представа, обаче, повярвай ми. Твоето лице… го показва по-добре от всякакво огледало. Но, Гард… имам нужда само от сън. Сън и… — очите й отново се затвориха и тя ги отвори с видимо усилие — закуска — завърши. — Сън и закуска.
— Боби, това не е всичко, от което имаш нужда.
— Да — ръката на Боби още не беше пуснала китката на Гардънър и сега тя го стисна отново. — Имам нужда от „теб“. Аз те повиках. С мислите си. И ти ме чу, нали?
— Да — с неудобство призна Гардънър. — Предполагам.
— Гард — гласът на Боби се загуби. Той зачака, а мозъкът му гореше. Боби се нуждаеше от медицинска помощ… но това, което бе казала за края на тяхното приятелство, ако се обади на някого…
Нежната целувка, която тя положи в средата на мръсната му длан, го изненада. Погледна я, сепнат, погледна в огромните й очи. Трескавият блясък ги бе напуснал; всичко, което видя сега в тях, беше молба.
— Почакай до утре — каза Боби. — Ако утре не съм по-добре… хиляди пъти по-добре… ще отида. Става ли?
— Боби…
— Става ли? — пръстите й го стиснаха, настоявайки Гардънър да се съгласи.
— Ами… предполагам…
— Обещай ми.
— Обещавам.
„Може би“, добави мислено Гардънър. „Ако не започнеш да дишаш по-особено след като заспиш. Ако не те намеря, като дойда да те погледна през нощта, с устни като че ли си яла боровинки. Ако не загубиш съзнание.“
Това беше глупаво. Опасно, подло… ала най-вече глупаво. Бе излязъл от голямото черно торнадо с убеждението, че самоубийството е най-добрият начин да приключи с всичките си нещастия и да е сигурен, че няма да причинява повече нещастия на другите. Беше решил да го направи; знаеше, че е така. Намирал се бе на ръба да скочи там, в онази студена вода. После увереността, че Боби е в беда
(„аз те повиках и ти ме чу, нали?“)
го бе завладяла и той се озова тук. „А сега, дами и господа“, сякаш чуваше как казва Алън Лъдън с бързия си, лек глас на майстор-шегаджия, „ето го и въпроса, на който трябва да ми отговорите. Десет точки, ако успеете да ми кажете защо на Джим Гардънър му пука от заплахата на Боби Андерсън да сложи край на тяхното приятелство, когато той самият смята да направи същото като се самоубие. Какво? Никой ли? Е, сега ще ви изненадам! И аз не знам!“
— Добре — казваше Боби. — Добре, чудесно.
Вълнението, което много се бе доближавало до ужас, се стопи — бързото задъхано поемане на въздух се забави и част от червенината по бузите й избледня. Значи от обещанието все пак бе имало известна полза.
— Спи, Боби.
Той щеше да седи буден и да я наблюдава за промени. Беше уморен, но щеше да си направи кафе (и да хапне, каквото намереше от храната на Боби, ако имаше нещо изобщо). Дължеше на Боби това нощно бдение. В миналото имаше нощи, когато тя бе бдяла над него.
— Спи сега — и нежно измъкна китката си от нейните пръсти.
Очите й се затвориха, после бавно се отвориха за последен път. Боби се усмихна, толкова мило, че той отново се влюби в нея. Тя имаше такава власт над него.
— Също… като едно време, Гард.
— Да, Боби. Като едно време.
— Обичам… те…
— И аз те обичам. Спи.
Дишането й стана по-дълбоко. Гардънър седя край нея три минути, после пет, загледан в тази усмивка на мадона, все по-убеден, че тя е заспала. Тогава, съвсем бавно, очите на Боби отново с мъка се отвориха.
— „Грандиозно“ — прошепна тя.
— Моля? — Гардънър се приведе напред. Не беше сигурен, че я е чул правилно.
— Това, което „е“… което може да „прави“… което „ще“ направи…
„Говори насън“, помисли си Гардънър, ала усети как отново се смразява. Онова лукаво изражение пак се бе върнало в лицето на Боби. Не върху него, а „в“ него, сякаш се бе появило под кожата.
— Трябваше ти да го намериш… мисля, че беше предназначено за теб, Гард…
— Кое?
— Поогледай се наоколо — поръча Боби. Гласът й отслабваше. — Ще видиш. Ние ще завършим разкопките заедно. Ще видиш, че това ще разреши… проблемите… всички проблеми…
Гардънър вече трябваше силно да се наведе, за да чува думите й.
— Кое, Боби?
— Поогледай се наоколо — повтори Боби и последната дума заглъхна, потъна и се превърна в изхъркване. Тя бе заспала.
2
Гардънър едва не отиде пак до телефона. Близо беше. Изправи се, но на половината път през всекидневната се отклони и вместо това отиде до люлеещия се стол на Боби. Първо ще я погледа малко, реши той. Ще я погледа малко и ще се опита да помисли какво може да означава всичко това.
Той преглътна и се намръщи от болката в гърлото си. Имаше температура и подозираше, че не става дума за някакви си трийсет и седем градуса. Чувстваше се повече от болен; чувстваше се „нереален“.
„Грандиозно… това, което «е»… което може да прави…“
Щеше да поседи тук известно време и да помисли още малко. После щеше да направи каничка силно кафе и да разтвори около шест аспирина в него. Тази доза щеше да се справи с болките и температурата, поне временно. Можеше да му помогне и да остане буден, освен това.
„…което «ще» направи“…
Гард затвори очи, унасяйки се в дрямка. Можеше да го направи. Можеше да дремне, но не за дълго; никога не бе успявал да заспи в седнало положение. А и Питър щеше да се появи всеки момент; щеше да види стария си приятел Гард, да скочи в скута му и да го оцели по топките. Както „винаги“. Когато работата опираше дотам да се скочи в стола, на който седиш и да бъдеш оцелен по топките, Питър никога не пропускаше. Дяволски будилник е, ако си заспал. Пет минути, не повече. Четирийсет мигвания. Нищо нямаше да стане.
„Трябваше ти да го намериш. Мисля, че беше предназначено за теб, Гард.“
Той се унесе и скоро дрямката му премина в толкова дълбок сън, че се приближаваше до изпадане в кома.
3
шшшшш…
„Той гледа надолу към ските си, плоски кафяви дървени ленти, препускащи по снега, хипнотизиран от плавната им скорост. Не съзнава това близко до хипноза състояние, докато един глас от лявата му страна не казва:“
„— Това, което вие, копелета, винаги пропускате да споменете на шибаните си комунистически антиядрени митинги, е следното:“ за трийсет години разработване на атомната енергия за мирни цели, не сме пострадали нито веднъж.
„Тед е облечен в пуловер с изобразени елени отпред и е обут в избелели дънки. Той кара бързо и добре. Гардънър, от друга страна, напълно е загубил контрол.“
„— Ще се блъснеш — казва един глас от дясната му страна. Той поглежда натам и вижда Аргълбаргъл. Аргълбаргъл е започнал да се разлага. Тлъстото му лице, зачервено от алкохола на вечерта с гостите, сега има сивожълтия цвят на стари завеси, окачени на мръсни прозорци. Плътта му е започнала да провисва, а кожата — да се разпъва и цепи. Аргълбаргъл забелязва изненадата и ужаса на Гардънър. Сивите му устни се разтеглят в усмивка.“
„— Точно така — казва той. — Аз съм мъртъв. Това «наистина» беше сърдечен пристъп. Не лошо храносмилане или жлъчка. Припаднах пет минути след като ти си тръгна. Те повикаха бърза помощ и момчето, което бях наел да стои на бара, успя да раздвижи за малко сърцето ми с масаж, но в линейката умрях завинаги.“
„Усмивката се разширява; става замечтана като ухилването на мъртва пъстърва върху изоставения плаж на отровено езеро.“
„— Умрях на светофара при Стороу Драйв — завършва Аргълбаргъл.“
„— Не — прошепва Гардънър. Точно… точно от това винаги се бе страхувал. Последното, непоправимо, пиянско деяние.“
„— Да — настоява мъртвецът, докато летят надолу по хълма и се носят все по-близо до дърветата. — Аз те поканих в къщата си, дадох ти ядене и пиене, а ти ми се отплати като ме уби в пиянска разправия.“
„— Моля те… аз…“
„— Ти «какво? Какво?» — пак от лявата му страна. Елените от пуловера на Тед са изчезнали. Те са заменени от жълти символи, предупреждаващи за радиация. — Ти си «нищо», ето какво! Откъде мислите, вие, лудити такива на днешния ден, че идва енергията?“
„— Ти ме уби — гъгне Арбърг отдясно, — но ще си платиш. Ще се блъснеш, Гардънър.“
„— Да не мислиш, че ни я подарява Магьосникът от Оз? — крещи Тед. Внезапно в гласа му се прокрадват хленчещи нотки. Устните му стават на мехурчета, обелват се, напукват се и започват да гноят. Едното му око заблестява с млечната белота на пердето. Гардънър осъзнава с надигащ се ужас, че гледа лице, което показва симптомите на човек в последния напреднал стадий на лъчева болест.“
„Радиационните символи върху пуловера на Тед стават черни.“
„— Ти ще се блъснеш, обзалагам се — припява Арбърг. — Ще се блъснеш.“
„Гардънър вече плаче от ужас, както плака след като простреля жена си, след като чу невероятния гръм на пистолета в ръката си и видя как тя политна назад към кухненския шкаф, с притисната към бузата ръка като жена, възкликваща шокирано: «Моята земя! НИКОГА!» А после кръвта бликна между пръстите й и мозъкът му в последно отчаяно усилие да отрече всичко, си бе помислил: «Кетчуп, успокой се, това е само кетчуп.» След което бе започнал да плаче както сега.“
„— Що се отнася до вас, отговорността ви свършва до писането на протестни плакати. — Гной се стича на струйки по лицето на Тед. Косата му е изпопадала. Раните покриват черепа му. Устата му се разтегля в същата замечтана усмивка като на Арбърг. Сега, в някаква последна крайност на ужаса, Гардънър осъзнава, че не може да контролира ските си и лети по писта («Права стрела»?) оградена с мъртъвци. — Ама вие изобщо не бихте могли да ни спрете, да си го знаете. Никой не би могъл. Реакторите са извън контрол. И всичко е в това състояние от… ами, смятам, че от около 1939 година. Достигнахме критичната маса някъде към 1965. Сега не подлежи на контрол. Експлозията ще бъде скоро.“
„— Не… не…“
„— Ти летеше нависоко, но тези, които летят най-високо, най-зле падат — продължава да натяква Арбърг. — Да убиеш домакина си е най-лошото убийство от всички. Ти ще се блъснеш… ще се блъснеш…“ тряс!
„Колко е вярно това. Той прави опит да се обърне, но ските му упорито поддържат курса си. Вече може да види големия, посивял стар бор. Аргълбаргъл и Тед Енергетика са изчезнали и той си мисли:“ Те томичукала ли бяха, Боби?
„Може да види червената ивица боя по чворестия ствол на бора и… тогава кората започва да се бели и разцепва. Докато Гардънър се хлъзга безпомощно към дървото, вижда че то оживява и се разтваря, за да го погълне. Зейналото дърво расте и се раздува, сякаш устремено към него, порасват му пипала и в центъра му има ужасна гнила чернота, обрамчена от червена боя, наподобяваща червилото на някаква злокобна проститутка, а той чува как в тази черна, гърчеща се уста вият тъмни ветрове и“
4
„той не се събуди тогава, макар да му се струваше така — всеки знае, че дори най-чудатите сънища «изглеждат» истински, те дори си имат своя лъжлива логика, но това «не» е реалността, не би могла да бъде. Той просто заменяше един сън с друг. Толкова често се случва.“
„В този сън сънуваше своята стара ски злополука — за втори път същия ден, можете ли да си представите? Само че този път дървото, в което се удари, онова, което едва не го уби, има прогнила уста вместо възлеста дупка от чеп. Той сепнато се събужда и установява, че се намира в люлеещия се стол на Боби, толкова облекчен от самото събуждане, че не го е грижа дето целия се е схванал и гърлото вече така го боли, сякаш е подплатено с бодлива тел.“
„Мисли си:“ Сега ще стана, ще си направя кафе и ще се натъпча с аспирин. Нали точно това смятах да направя преди? „Започва да се изправя и точно в този момент Боби си отваря очите. И тогава разбира, че сънува, няма начин, защото от очите на Боби струят зелени лъчи светлина — това напомня на Гардънър за рентгеновото зрение на Супермен от комиксите, както художниците обикновено го рисуват, с лъчи като от прожектор. Но светлината, която излиза от очите на Боби, е някак блатна и ужасяваща… в нея има нещо гнило, като примигващия блясък на блуждаещи огньове над тресавище в гореща нощ.“
„Боби бавно се надига и се оглежда… поглежда към Гардънър. Той се опитва да й каже недей… моля те, не насочвай тази светлина към мен.“
„Ала не излизат никакви думи и когато тази зелена светлина го блъсва, той вижда, че очите на Боби горят от нея — при извора си лъчите са зелени като изумруд, ярки като слънчев протуберанс. Гард не може да гледа, трябва да извърне очи. Опитва се да вдигне ръка, за да заслони лицето си, но няма сили, ръката му е твърде тежка.“ Тя ще ме изгори, „мисли си той,“ ще ме изгори и след няколко дни ще се покажат първите рани, отначало ще реша, че са пъпки, защото така изглежда лъчевата болест в началото, просто групичка пъпки, само че „тези“ пъпки никога няма да минат, те ще започнат да се влошават… все повече и повече…
„Пак чува гласа на Арбърг, безплътен остатък от предишния сън и сега в гъгненето му звучи триумф: «Знаех» си, че зле ще свършиш, Гардънър!“
„Светлината го докосва… облива го. Дори през здраво стиснатите му клепачи осветява мрака в зеленото на светещ часовников циферблат. Ала в сънищата няма истинска болка, както няма и тук. Ярката зелена светлина не е нито гореща, нито студена. Не е никаква. Само дето…“
„Гърлото му.“
„Гърлото вече не го боли.“
„И той чува, ясно и безпогрешно:“ „…процента отстъпка! Никога вече може да не се повтори такава отбивка от цената! ВСИЧКИ печелят! Шезлонги! Гумени дюшеци! Чадъри…“
„Пластинката в черепа му, пак се разприказва. И спря почти преди да е почнала.“
„Както и болящото го гърло.“
„А и онази зелена светлина също бе изчезнала.“
„Гардънър отваря очи… предпазливо.“
„Боби лежи на кушетката, със затворени клепачи, дълбоко заспала… точно както беше. Какви са тия истории за лъчи, бликащи от очите й? Боже мой!“
„Той сяда отново в люлеещия се стол. Преглъща. Никаква болка. Температурата също доста е спаднала.“
Кафе и аспирин, „мисли си Гард.“ Смяташе да станеш за кафе и аспирин, помниш ли?
„Разбира се“, отвръща той, настанява се по-удобно в люлеещия се стол и затваря очи. „Но никой не пие кафе и аспирин насън. Ще свърша това веднага щом се събудя.“
„Гард, ти «си» буден.“
„Това, разбира се, е невъзможно. В света на будните от очите на хората не струят зелени лъчи, лъчи, които лекуват болни гърла и висока температура. В сънищата — «si», в реалността — не.“
„Той кръстосва ръце пред гърдите си и се унася. И не усеща нищо повече — нито заспал, нито буден — през остатъка от нощта.“
5
Когато Гардънър се събуди, от западния прозорец върху лицето му падаше силна светлина. Гърбът дяволски го болеше, а като се изправи вратът му издаде мъчително, артритно скръцване, което го накара да направи гримаса. Беше девет и четвърт.
Той погледна към Боби и изживя миг на задушаващ страх — в този момент реши със сигурност, че тя е мъртва. После видя, че просто е толкова дълбоко и неподвижно заспала, че наистина създава впечатление за труп. Всеки можеше да направи тази грешка. Гръдният й кош се повдигаше от бавни, постоянни вдишвания, с дълги, но равномерни паузи между тях. Гардънър ги засече и установи, че вдишва не повече от шест пъти в минута.
Ала тази сутрин изглеждаше по-добре — не кой знае колко, но много по-добре от мършавото плашило, което се бе довлякло да го посрещне снощи.
„Не вярвам и моят вид да е бил много по-стока“, помисли си той и отиде в банята на Боби да се обръсне.
Лицето, което го погледна от огледалото, не беше чак толкова зле, колкото се бе опасявал. С известна тревога забеляза, че през нощта пак му е текла кръв от носа — не много, ама достатъчно, за да покрие горната му устна. Той взе една кърпа за лице от шкафчето вдясно на мивката и пусна топлата вода да я намокри.
Сложи кърпата под течащата от горещия кран вода с цялата разсеяност на стария навик — с бойлера на Боби човек има време да изпие чаша кафе и да изпуши една цигара, преди да дойде поне хладка струя — и това не беше чак…