— Гард? Гард, тука ли си още?
— Идвам, Боби — каза той и стана, в ужас от онова, което предстоеше и вече полуповярвал, че е откачил.
Това трябва да е причината, разбира се. Не е възможно да има мъничко слънце в основата на бобиния бойлер, нито нова скорост на тракторчето й, която да предполага левитация… но щеше да му е по-лесно да повярва в което и да е от тези неща, отколкото във факта, че Боби бе написала роман от четиристотин страници на име „Бизонските воини“ за трите седмици, през които Гард не я бе виждал. Роман, който — просто по една случайност — беше най-хубавото нещо, писано някога от нея. Невъзможно, да. По-лесно — по дяволите, „по-разумно“ — беше да вярва, че е полудял и просто да остави нещата дотам.
Стига да можеше.
ДЕВЕТ: АНДЕРСЪН РАЗКАЗВА ИСТОРИЯ
1
Боби ставаше от леглото бавно, като гримасничеше — приличаше на грохнала старица.
— Боби… — започна Гардънър.
— Господи, всичко ме боли — изпъшка Андерсън. — И трябва да си сменя… няма значение. Колко дълго съм спала?
Гардънър си погледна часовника.
— Четиринайсет часа, мисля. Или малко повече. Боби, новата ти книга…
— Да. Задръж тази мисъл, докато се върна.
Тя бавно завървя през стаята към банята, разкопчавайки ризата, с която бе спала. Докато се влачеше към банята, Гардънър успя добре да я огледа — доста по-добре, всъщност, отколкото му се искаше — и видя колко много тегло бе загубила. Това надхвърляше всякаква мършавост и стигаше до атрофия.
Боби спря, сякаш усетила, че той я гледа и без да се обръща, заяви:
— Всичко мога да обясня, да знаеш.
— Можеш ли? — попита Гардънър.
2
Андерсън остана в банята дълго — много по-дълго, отколкото би й отнело ползването на тоалетната и смяната на превръзката — Гардънър беше съвсем сигурен, че тя точно това смяташе да направи. На лицето й просто бе изписан израза „сполетя ме проклятието“. Ослуша се за душа, но той не течеше и Гард започна да се притеснява. Боби изглеждаше съвсем с всичкия си, когато се събуди, ала това означаваше ли непременно, че „беше“ наред? Започнаха да му се привиждат смущаващи видения как Боби се промушва през прозорчето на банята и хуква само по дънки из гората с откачено кискане.
Той постави дясната си ръка върху лявата страна на челото си, където беше белегът. В главата му бе започнала да пулсира лека болка. Изчака да минат още една, две минути, след което стана и тръгна към банята, като полагаше усилия да стъпва тихо и то не го направи съвсем несъзнателно. Видението как Боби прекрачва през прозорчето на банята, за да избегне обясненията, се смени с картината на ведро прерязващата си гърлото Боби, използвайки едно от ножчетата на Гард, за да избегне обясненията завинаги.
Реши, че само ще се ослуша. Ако чуе нормално звучащи движения, ще отиде в кухнята да направи кафе и може би да забърка няколко яйца. Ако не чуе нищо…
Тревогите му бяха излишни. Вратата на банята не се бе затворила докрай, когато тя влезе вътре и, като се оставят настрана другите подобрения, незатворените врати из къщата очевидно още притежаваха стария си навик леко да се открехват сами.
Вратата беше отворена достатъчно, за да види как Боби стои пред огледалото, където неотдавна бе стоял самият Гардънър. Тя държеше четка за зъби в едната си ръка и паста в другата… но още не бе отвила капачката. Стоеше и гледаше в огледалото с почти хипнотична съсредоточеност. Устните й бяха дръпнати назад, а зъбите — оголени.
Андерсън долови раздвижването в огледалото и се извърна, без да полага някакво особено усилие да прикрие измършавелите си гърди.
— Гард, зъбите ми нормални ли ти си виждат?
Гардънър ги погледна. Струваха му се същите, каквито са били винаги, макар че не си спомняше някога да е виждал толкова много от тях — те отново му напомниха онази ужасна снимка на Карън Карпентър.
— Да. — Той усилено се мъчеше да не поглежда към опъналия кожата й гръден кош и болезнената изпъкналост на плаващите й ребра над талията на дънките, увиснали на невероятно силно пристегнатия колан. — Така ми се струва. — Усмихна се предпазливо. — Вижте, госпожо, никакви дупки.
Андерсън се опита да му върне усмивката с все още дръпнати назад по венците устни; резултатът от този експеримент беше доста гротескен. Тя постави показалеца си върху един кътник и натисна.
— Лати и се ато павя тоа?
— Какво?
— Клати ли се като правя това?
— Не. Поне доколкото мога да видя. Защо?
— Просто заради този сън, който непрекъснато се повтаря. Той… — Боби погледна надолу към себе си. — Излез оттук, Гард. Не съм облечена.
„Не се тревожи, Боби. Нямах намерение да ти скоча на кокалите. Най-вече, защото този израз щеше прекалено добре да отговаря на онова, което би се получило.“
— Извинявай — рече той. — Вратата беше отворена. Помислих, че си излязла.
Той затвори, като силно дръпна бравата.
Зад вратата Боби ясно произнесе:
— Знам какво се чудиш.
Гард нищо не каза — просто остана там. Но имаше чувството, че тя знаеше — „знаеше“ — че е още там. Сякаш можеше да вижда през вратата.
— Чудиш се дали не полудявам.
— Не — обади се тогава той. — Не е така, Боби. Но…
— Аз съм толкова нормална, колкото и ти — каза през вратата Боби. — Така съм се схванала, че ми е трудно да ходя и дясното ми коляно е превързано заради нещо, което не мога добре да си спомня, и съм гладна като вълк, и знам, че съм загубила твърде много тегло… ала „съм“ нормална, Гард. Мисля, че преди денят да е свършил, ще изживееш моменти, в които ще се чудиш дали „ти“ си в ред. Отговорът е — и двамата сме.
— Боби, какво става тук? — попита Гардънър. Въпросът му се изплъзна под формата на безпомощен вик.
— Искам да сваля този проклет бинт и да видя какво има под него — изрече през вратата Андерсън. — Изглежда здравата съм си цапардосала коляното. Някъде из гората, сигурно. После искам да взема един горещ душ и да си сложа чисти дрехи. Докато правя тези неща, ти можеш да приготвиш за двама ни някаква закуска. И аз ще ти разкажа всичко.
— Ще го направиш ли?
— Да.
— Добре, Боби.
— Радвам се, че си тук, Гард — добави тя. — Един, два пъти имах лоши усещания. Като че ли ти не се справяше особено добре.
Гардънър почувства как започва да вижда двойно, образът потрепера и отплува във вид на призми. Той прекара ръка през лицето си.
— Няма болка, няма преумора. Отивам да приготвя закуската.
— Благодаря ти, Гард.
Тогава Гардънър се отдалечи, но трябваше да върви бавно, защото независимо колко пъти потъркваше очите си, зрението продължаваше да му прави номера.
3
Веднага, щом прекрачи прага на кухнята, спря и пак се върна при затворената врата на банята. Беше му хрумнала нова мисъл. Вътре водата вече шуртеше.
— Къде е Питър, Боби?
— „Какво?“ — извика тя под барабанящия душ.
— „Казах, къде е Питър?“ — повтори той, като повиши глас.
— Умря — отвърна Боби, като надвика падащата вода. — Много плаках, Гард. Ала той беше… знаеш…
— Стар — промърмори Гардънър, после се сети и отново повиши глас. — Значи от старост, а?
— Да — извика изпод душа Андерсън.
Той остана там още само за миг, преди да се върне в кухнята, като се чудеше защо бе убеден, че Боби го излъга за Питър и начина, по който беше умрял.
4
Гард забърка осем яйца и опече бекон на бобиния грил. Забеляза, че след последното му идване тук, над обикновената фурна беше инсталирана микровълнова и над основните места за работа бяха сложени нови неонови лампи, както и над кухненската маса, където Боби най-често се хранеше — обикновено с книга в свободната си ръка.
Той направи кафе, силно и черно, и тъкмо отнасяше всичко на масата, когато дойде и Боби, облечена с чисти джинси и фанелка. Мократа й коса беше увита с кърпа.
Андерсън огледа масата.
— А препечените филийки? — попита тя.
— Приготви си сама скапаните филийки — любезно рече Гардънър. — Аз не съм минал на стоп триста километра, за да ти сервирам закуската.
Андерсън го зяпна.
— „Какво“ си направил? Вчера? В дъжда?
— Да.
— Но, за Бога, какво се е случило? Мюриъл каза, че си на литературно турне, което свършва на 30 юни.
— Обаждала си се на Мюриъл? — Той беше абсурдно трогнат. — Кога?
Андерсън махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Вероятно беше права.
— Какво се е случило? — попита отново тя.
Гардънър си помисли да й каже — „искаше“ да й каже, осъзна той, поразен. Затова ли му бе нужна Боби? Наистина ли Боби Андерсън не беше нищо повече от стена, на която да се облегне? Той се поколеба, изпълнен с желание да й разкаже… и не го направи. Щеше да има време за това по-късно.
Може би.
— По-късно — рече той. — Искам да знам какво става тук.
— Първо закуската — заяви Андерсън — и това е заповед.
5
Гард даде на Боби по-голямата част от яйцата и бекона, а тя не губи време — нахвърли се върху тях като жена, която от дълго време не се е хранила, както трябва. Наблюдавайки я как яде, Гардънър си спомни биографията на Томас Едисън, която бе чел като съвсем малък — на не повече от десет или единайсет години. Едисън изпадал в периоди на трескава работа, когато идеите и изобретенията идвали едно след друго. По време на тези изблици той забравял съпругата, децата, банята, дори храната. Ако жена му не идвала да му поднася яденето, можел е буквално да умре от глад между електрическата крушка и фонографа. На една от страниците го имаше нарисуван, вкопчил ръце в ужасно разрошената си коса — като че ли се опитваше да достигне до мозъка под нея, мозъкът, който не му даваше покой — и Гардънър си спомняше как бе мислил, че този човек изглежда напълно луд.
И, сети се сега той, като докосна лявата страна челото си, Едисън често е имал мигрени. Мигрени и дълбоки депресии.
Гард не забелязваше никакви признаци на депресия в Боби, обаче. Тя изгълта яйцата, изяде седем, осем парчета бекон със съответния брой препечени филийки, поляти с олио и изпи две големи чаши портокалов сок. Щом свърши, звучно се оригна.
— Страхотно, Боби.
— В Португалия хубавото оригване се смята за комплимент към готвача.
— А какво правят след хубаво чукане? Пърдят ли?
Андерсън отметна назад глава и избухна в смях. Кърпата падна от косата й и изведнъж на Гард му се прииска да я отведе в леглото, торба с кокали или не.
Като се усмихна леко, той рече:
— Хубаво, това беше добре. Благодаря. Някоя неделя ще ти приготвя превъзходни яйца „Бенедикт“. Сега давай.
Андерсън се пресегна зад него и измъкна наполовина пълен пакет „Кемъл“. Тя запали една и бутна цигарите към Гардънър.
— Не, благодаря. Това е единственият лош навик, от който почти съм успял да се откажа.
Но още преди Боби да свърши, той вече бе изпушил четири.
6
— Ти си поогледал наоколо — започна Андерсън. — Спомням си, че ти казах да го направиш и знам, че си ме послушал. Изглеждаш, както се чувствах и аз, след като открих нещото в гората.
— Какво нещо?
— Ако ти кажа сега, ще решиш, че съм луда. После ще ти покажа, но за момента мисля, че е по-добре само да поговорим. Кажи ми какво видя наоколо. Какви промени.
Гардънър ги изброи: подобренията в мазето, купчината проекти, необикновеното малко слънце в бойлера. Странните преустройства в двигателя на тракторчето. Той се поколеба за миг, като си мислеше за добавката в диаграмата на скоростите и я пропусна. Предполагаше, Боби и без това знаеше, че я е видял.
— И някъде сред всички тези неща си намерила време да напишеш нова книга. И то дълга. Прочетох първите трийсет, четирийсет страници, докато те чаках да се събудиш и смятам, че е хубава, освен дето е дълга. Най-добрият роман, който си писала някога, вероятно… а ти си написала няколко чудесни книги.
Андерсън кимна, доволна.
— Благодаря ти. И аз мисля, че стана. — Тя посочи към последното парче бекон в чинията. — Искаш ли го?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
Тя го взе и го изяде.
— Колко време ти отне да го напишеш?
— Не съм съвсем сигурна — поколеба се Андерсън. — Може би три дни. Във всеки случай не повече от седмица. По-голямата част направих насън.
Гард се усмихна.
— Не се шегувам, сериозно — каза Андерсън.
Гардънър спря да се усмихва.
— Чувството ми за време доста се е скапало — призна тя. — Знам, че още не работех върху него на 27-и. Това е последният ден, в който времето — последователното време — ми се струва напълно ясно. Ти дойде тук снощи, на 4-и и той беше свършен. Значи… седмица, най-много. Но наистина не смятам, че бяха повече от три дни.
Гардънър зяпна. Андерсън го изгледа спокойно и избърса пръстите си в салфетка.
— Боби, това е невъзможно — заяви накрая той.
— Щом смяташ така, значи си пропуснал пишещата ми машина.
Гардънър бе хвърлил един поглед на старата машина на Боби, когато сядаше и това беше всичко — вниманието му мигновено бе привлечено от ръкописа. Старата черна „Ъндърууд“ я бе виждал хиляди пъти. Ръкописът, от друга страна, беше нов.
— Ако я бе погледнал по-отблизо, щеше да забележиш ролката компютърна хартия зад нея, както и едно от онези приспособления. Поставка за яйца, батерии и всичко останало. Какво? Това ли?
Тя бутна цигарите през масата към Гардънър, който си взе една.
— Не знам как работи, ама нямам представа как действат и останалите неща — включително и онова, което захранва с енергия „цялата“ къща. — Боби се разсмя на изражението на Гардънър. — Не съм включена към Централно енергоснабдяване — Мейн, Гард. Накарах ги да прекратят обслужването — както те се изразяват, сякаш са напълно убедени, че не след дълго човек пак ще им потърси услугите — чакай да видим… преди четири дни. Това „наистина“ си го спомням.
— Боби…
— Има едно приспособление като онова нещо в бойлера и другото зад пишещата ми машина в свързаната отзад кутия, но то е дядото на всички останали. — Андерсън се засмя — със смехът на жена, обзета от приятни спомени. — В него има двайсет или трийсет сухи батерии. Мисля, че Поли Андрюс от търговския център „Кудър“ ме смята за откачена — изкупих всички батерии, които имаше на склад, а после отидох за още в Огъста. Дали това беше в деня, когато докарах пръстта за мазето? — зададе последния въпрос на себе си тя, като се намръщи. После лицето й се проясни. — Да, май така беше. Историческото търсене на батерии през 1988, минах през седем различни магазина, прибрах се със „стотици“ батерии и тогава спрях в Албиън и взех товар глинеста пръст, за да оправя въздуха в мазето. Почти съм сигурна, че свърших тези две неща в един и същи ден.
Тревожното смръщване отново се появи и за миг Гардънър си помисли, че Боби пак изглеждаше уплашена и изтощена — „разбира се“, че още беше изтощена. Изтощение като това, което Гардънър бе видял снощи, стигаше до мозъка на костите. Само една нощ сън, независимо колко дълъг и колко дълбок, не би могъл да го изтрие. А освен това и тези налудничави, халюцинирани истории — книги, написани насън; цялото захранване на къщата, осигурявано от сухи батерии, пътувания до Огъста за откачени неща…
Само дето доказателствата бяха тук, навсякъде около него. Той ги бе „видял“.
— …„онова“ — каза Андерсън и се засмя.
— Какво, Боби?
— Казах, че беше дяволски трудна работа да направя онова, което захранва с енергия цялата къща и разкопките там отвън.
— Какви разкопки? Там ли е нещото в гората, което искаш да ми покажеш?
— Да. Скоро. Само ми дай още няколко минути. — Лицето на Андерсън пак доби вид на човек, който изпитва удоволствие от разказа си и Гардънър изведнъж си помисли, че това трябва да е изражението на всички хора с истории, които не само „искат“ да разкажат, но и „трябва“ да го направят. От досадника по залите за лекции, който през 1937 година е взел участие в експедиция за изследване на Антарктида и все още си носи избеляващите диапозитиви, за да го доказва до моряка Исмаил, последният от злополучния кораб „Пекуод“, който завършва разказа си с отчаяния вик: „Само аз останах, за да ви разкажа“. Дали онова, което Гардънър долавяше под жизнерадостните, несвързани спомени на Боби за Десетте Шантави Дни в Хейвън беше лудост и отчаяние? Смяташе, че да… „знаеше“, че е така. Кой друг беше по-добре подготвен да забележи признаците? С каквото и да се бе сблъскала Боби тук, докато той четеше поезия на матрони с наднормено тегло и скучаещите им съпрузи, то почти бе успяло да разстрои мозъка й.