Ръмженето на гончето премина в задушено хриптене — „хррр“, — щом Андерсън го задържа за нашийника. Питър извърна глава и в неговото въртящо се, обрамчено в червено дясно око Андерсън видя, както щеше по-късно да го характеризира, само яд, че са му попречили да последва желанието си. Тя можеше да допусне възможността в нейната ферма да има заровена летяща чиния с периметър около триста метра; възможността някакво излъчване или вибрация от тази чиния да е убило един мармот, който бе имал нещастието да се приближи твърде много, да го убие така окончателно и неприятно, че дори мухите изглежда да не искат да го докоснат; можеше да възприеме ненормално започнала менструация, оздравяващо кучешко перде и дори увереността, че по някакъв начин кучето й се подмладява.
Всичко това, да.
Но да признае, че е видяла граничеща с лудост омраза към нея, Боби Андерсън, в очите на доброто й, старо куче Питър… не.
3
Слава Богу този момент беше кратък. Вратата към болничното отделение се затвори и заглуши какофонията. Част от напрежението в Питър сякаш се стопи. Той още трепереше, но поне отново седна.
— Хайде, Пийт, махаме се оттук — заяви Андерсън. Тя се чувстваше истински разтърсена — много повече, отколкото по-късно щеше да признае пред Джим Гардънър. Защото, ако признаеше, можеше да се стигне до истината за онова бясно излъчване на ярост, което бе видяла в здравото око на Питър.
Тя неумело се залови да му слага непривичната каишка, която беше свалила от Питър, веднага щом влязоха в приемната (изискването кучетата да бъдат на каишка, когато собствениците им ги водят тук за преглед, винаги се бе виждало досадно на Андерсън… досега), като едва не я изпусна. Най-после успя да я закачи за нашийника на кучето.
Поведе го към вратата на чакалнята и я отвори с крак. Шумът стана по-силен от всякога. Джафкането действително се издаваше от пекинез, собственост на една дебелана, облечена в яркожълт клин и жълто горнище. Дундата се опитваше да го удържи с думите: „Бъди добро момче, Ерик, бъди добър с мами“. Между огромните, тлъсти ръце на мами не се виждаше почти нищо друго, освен блестящите и някак плъхски очи на кучето.
— Госпожице Андерсън… — започна госпожа Олдън. Тя изглеждаше объркана и леко изплашена, жена, която се опитваше да си върши работата както обикновено в едно място, превърнало се изведнъж в лудница. Андерсън я разбираше как се чувства.
Пекинезът видя Питър… — по-късно Андерсън щеше да се кълне, че оттук бе започнало всичко (в това беше разковничето) — и сякаш полудя. Определено нямаше проблеми с намирането на цел. Кученцето впи острите си зъбки в едното ръчище на мами.
— „Гадина мръсна!“ — изпищя мами и пусна пекинеза на земята. По ръката й започна да се стича кръв.
В същото време Питър с лаене и ръмжене се хвърли напред, като опъна късата каишка достатъчно силно, за да дръпне Андерсън със себе си. Дясната й ръка се обтегна до край. С яснотата на писателския си разум Андерсън видя точно какво ще се случи в следващия миг. Гончето Питър и пекинезът Ерик щяха да се срещнат в средата на помещението като Давид и Голиат. Но пекинезът нямаше никакъв мозък и се метна като изстрелян от прашка. Питър се приготви да му откъсне главата с едно-единствено захапване.
Това беше предотвратено от момиченце на около единайсет, което седеше от лявата страна на мами. То държеше в скута си преносима клетка. В нея се намираше един голям смок, чиято кожа лъщеше от извънредно добро здраве. Момиченцето изстреля обутото си в дънки краче с невероятния рефлекс на децата и настъпи влачещия се край от каишката на Ерик. Ерик направи пълно кълбо във въздуха. Момиченцето придърпа пекинеза към себе си. То определено беше най-хладнокръвния човек в чакалнята.
— Ами ако този малък проклетник ме е заразил с бяс? — пищеше мами, докато напредваше през стаята към госпожа Олдън. Между притиснатите към ръката й пръсти струеше кръв. Главата на Питър се извърна към нея при минаването й и Андерсън го дръпна назад, насочвайки се към вратата. Майната й на малката табелка в уютното стайче на госпожа Олдън, която гласеше: ТУК Е ПРИЕТО ДА СЕ ПЛАЩА В БРОЙ ЗА ПРОФЕСИОНАЛНИ УСЛУГИ, ОСВЕН АКО ПРЕДИ ТОВА Е НАПРАВЕНА НЯКАКВА ДРУГА УГОВОРКА. Тя искаше да се махне и с пълна скорост да кара до вкъщи, където ще си сипе едно питие. „Къти“. Двойно. Като се замисли, реши да е тройно.
От лявата й страна се разнесе дълъг, нисък, злобен съскащ звук. Андерсън се обърна в тази посока и видя една котка, сякаш излязла от маските за Халоуин. Цялата черна, като се изключи едно-единствено бяло петънце на върха на опашката й, тя се бе дръпнала назад, доколкото позволяваше кошницата за пренасяне. Гърбът й беше извит в дъга; козината й стърчеше настръхнала; зелените й очи, приковани нетрепващо в Питър, светеха фантастично. Розовата муцунка беше отворена широко, обрамчена със зъби.
— Изкарайте кучето си навън, госпожо — обади се собственичката на котката със студен като запънат спусък глас. — Блеки не го харесва.
Андерсън искаше да й каже, че пет пари не дава дали Блеки пърди или дриска тенекиени свирки, но този завързан и все пак някак изтънчен и подходящ за случая израз й хрумна чак по-късно — както почти винаги ставаше в напрегната ситуация. Литературните й герои винаги знаеха какво точно трябва да кажат и рядко й се налагаше да се замисля над думите им — те идваха естествено, сами и с лекота. Но в истинския живот почти никога не ставаше така.
— Гледай си работата — беше най-доброто, което успя да измисли, при това го изрече с такъв малодушен шепот, че едва ли собственичката на Блеки доби и най-слаба представа какво бе казала, а дори и че изобщо беше казала нещо.
Тя наистина вече „теглеше“ Питър, използвайки каишката за да влачи кучето по начин, който винаги я бе възмущавал, когато се натъкнеше на подобен случай по улиците. Питър издаваше задавени звуци и от езика му, провесен от едната страна на муцуната, капеше слюнка. Той се бе втренчил в един боксер с поставена в гипс предна лапа. Едър мъж в син монтьорски комбинезон държеше с две ръце въжената каишка на боксера; всъщност, бе навил два пъти въжето около голямата си, изцапана със смазка ръка и въпреки това едвам удържаше кучето си, което можеше да убие Питър така бързо и ефикасно, както той щеше да се справи с пекинеза. Боксерът дърпаше здраво, макар че беше със счупен крак и на Андерсън хватката на мъжа й се виждаше по-надеждна от въжената каишка, която изглеждаше доста протрита.
Стори й се, че със свободната си ръка опипва за бравата на външната врата в продължение на стотина години. Приличаше й на кошмар, в който ръцете ти са заети, а панталоните ти започват бавно и безвъзвратно да се смъкват надолу.
„Питър предизвика това. По някакъв начин.“
Тя завъртя дръжката на вратата и хвърли един последен, бърз поглед към чакалнята, която се бе превърнала в малка, абсурдна, пълна небивалица. Мами настояваше да й бъде оказана първа помощ от госпожа Олдън (и очевидно действително имаше нужда донякъде; кръвта вече се стичаше по ръката й като река, правейки петна по жълтия й клин и белите маратонки); котаракът Блеки продължаваше да съска; хамстерите на доктор Етъридж търчаха като луди из сложния лабиринт от пластмасови тръби и цилиндри върху полицата в дъното, която им служеше за дом; Ерик Откачения Пекинез беше опънал докрай каишката си и лаеше с всичка сила по Питър, който ръмжеше в отговор.
Погледът на Андерсън падна върху смока на момиченцето и видя, че той се бе навил като кобра в задния край на клетката си и също гледаше в Питър, със зейнала беззъба уста и стрелкащ се във въздуха тънък розов език.
„Смоковете не се държат така. Никога през живота си не съм виждала смок да прави подобно нещо…“
Вече завладяна от чувство, което съвсем се доближаваше до истински ужас, Андерсън побягна, повлякла Питър след себе си.
4
Питър започна да се успокоява почти веднага, щом вратата с въздишка се затвори зад тях. Той спря да се дави и да опъва каишката и тръгна покрай Андерсън, като от време на време я поглеждаше по начина, който казваше: „Тази каишка не ми се нрави и «никога» няма да започна да я харесвам, но добре, добре, нека бъде както ти искаш.“ По времето, когато и двамата вече бяха в кабината на пикапа, Питър окончателно се бе върнал към нормалното си състояние.
Но не и Андерсън.
Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да направи три опита, преди да улучи с ключа отвора за запалването. После освободи скоростния лост и задави мотора. Пикапът шевролет рязко подскочи и Питър се прекатури от седалката върху пода. Той отправи към Андерсън укорителен гончевски поглед (макар всички кучета да са способни на укорителни погледи, само гончетата изглежда са достигнали майсторство в този многострадален израз). „Кой, викаш, ти е дал книжка, Боби?“ сякаш казваше изражението му. „Сиърс и Роубък?“ После кучето пак се изкатери върху седалката. На Андерсън вече й беше трудно да повярва, че само преди пет минути Питър се бе зъбил и ръмжал като зъл пес, какъвто никога не се бе показвал преди, очевидно готов да изпохапе всичко живо. „И онова изражение, което…“ но съзнанието й приключи темата, преди да е стигнало по-далеч.
Тя отново запали и тръгна да излиза от паркинга. Като мина покрай сградата — ВЕТЕРИНАРНА КЛИНИКА ОГЪСТА, пишеше на чистичката табела — Андерсън си отвори прозореца. Няколко излайвания и джафкания. Нищо извън обичайното.
Бяха спрели.
И не само те бяха спрели, помисли си Андерсън. Макар че не можеше да бъде напълно сигурна, смяташе, че и мензисът й е спрял. Ако беше така, то какво по-добро избавление от тая напаст.
Да го кажем като хората.
5
Боби не искаше — или не можеше — да чака, докато се прибере, за да изпие питието, което си бе обещала. Точно на излизане от град Огъста имаше крайпътно заведение с очарователното име „Бар и грил ПРОПИЛЯНАТА ДЪЛГА НЕДЕЛЯ“.
Андерсън спря между някакво старо комби и един трактор, към който беше прикачена мръсна брана с изкривени зъбци. По-надолу се намираше голям стар буик с конско ремарке. Съвсем преднамерено не беше спряла до него.
— Остани тук — нареди тя и Питър, сега свит на кълбо върху седалката, я изгледа с погледа „Защо ли пък бих тръгнал някъде с теб? Само за да можеш още малко да ме задушаваш с тази глупава каишка ли?“
В „Пропиляната дълга неделя“ беше тъмно и почти празно в сряда следобед, а леко осветеният дансинг приличаше на пещера. Помещението вонеше на прокиснала бира. Барманът, „едновременно“ и сервитьор, се приближи и каза:
— Здрасти, кукло. Чилито ни е страхотно. Имаме и…
— Искам „Къти Старк“ — поръча Андерсън. — Двойно. Без сода.
— Винаги ли пиеш като мъж?
— Обикновено използвам чаша — отвърна Андерсън, съвсем ненужна заядливост, но се чувстваше страшно уморена… и изтерзана до мозъка на костите. Тя отиде до тоалетната да си смени превръзката и наистина сложи върху дъното на пликчетата си една от малките, които носеше в чантата, просто като предпазна мярка… Ала това действително беше само предпазна мярка, което бе облекчение. Изглежда основното се бе изтекло и за този месец.
Тя се върна на мястото си в по-добро настроение отпреди и се почувства още по-добре като погълна половината от уискито си.
— Вижте, наистина нямах намерение да ви обидя — каза барманът. — На човек му става самотно тук следобед. Щом влезе непознат и устата ми просто сама се раздрънква.
— Вината е в мен — рече Андерсън. — Днес не беше най-хубавият ден в живота ми.
Тя довърши питието си и въздъхна.
— Искате ли още едно, госпожице?
„Май кукло ми харесваше повече“, помисли си Андерсън и поклати глава.
— Ще изпия обаче чаша мляко. Иначе цял следобед ще имам киселини.
Барманът й донесе млякото. Андерсън отпи и се зачуди какво бе станало при ветеринаря. Отговорът дойде бързо и лесно: не знаеше.
„Но ще ти кажа какво се случи, когато го доведе“, помисли си тя. „Нищо.“
Умът й се залови за това. Чакалнята беше почти толкова пълна, когато въведе Питър вътре, колкото и когато го издърпваше насила навън, само дето първия път не бе настъпила такава лудница. В помещението не цареше тишина — животни от различни видове и породи, много от тях от край време и по природа противници, не допринасят за създаването на атмосфера като в читалня, когато се съберат заедно, но всичко беше нормално. Сега, под успокоителното въздействие на алкохола, Андерсън си припомни как бе влязъл мъжът с монтьорския комбинезон, придружен от боксера. Боксерът беше погледнал Питър. Питър му бе върнал погледа кротко. Нищо драматично.
Тогава?
„Тогава изпивай си млякото, прибирай се вкъщи и забрави всичко.“
„Добре. Ами нещото в гората? И него ли да забравя?“
Вместо отговор, нахлу гласът на дядо й: „Между другото, Боби, как въздейства на «теб» това чудо? Мислила ли си по този въпрос?“
Не, не беше мислила.
И сега, като го направи, се изкуши да си поръча още едно уиски… само че след още едно, дори единично, щеше да се напие, а дали действително искаше да виси в този огромен хамбар рано следобед, да се напива сама и да чака неизбежния някой (може би самият барман) да се завърти и да попита какво прави такова хубаво момиче като нея на място като това?
Тя остави пет долара на бара и барманът й махна. На излизане забеляза телефонен автомат. Указателят беше мръсен, с оръфани краища и миришеше на бърбън, но поне още беше там. Андерсън пусна двайсет цента, стисна слушалката между ухото и рамото си, докато прелистваше буквата „В“ от жълтите страници и се обади в клиниката на Етъридж. Госпожа Олдън звучеше съвсем спокойно. Зад нея се чуваше лаят на едно куче. Едно.
— Не исках да си помислите, че съм се измъкнала — каза Андерсън. — Утре ще ви изпратя и каишката по пощата.
— Няма нищо, госпожице Андерсън. След всичките тези години, през които идвате при нас, вие сте последния човек, за когото бихме се притеснили, че ще ни излъже. Колкото до каишките, тук имаме цял шкаф пълен с тях.
— За известно време като че ли всичко се обърка при вас.
— Боже, страшно беше! Наложи са да повикаме линейка за госпожа Пъркинс. Не мисля, че беше толкова зле — ще има нужда от няколко шева, разбира се, ама много от хората, на които трябва да им се направят шевове, отиват при доктора на собствените си крака. — Тя понижи леко глас, доверявайки на Андерсън нещо, което сигурно не би казала на някой мъж. — Слава Богу, че я ухапа собственото й куче. Тя е от тези жени, които започват да заплашват със съд, дори ако само им събориш шапката.
— Имате ли представа какво може да е предизвикало всичко това?
— Не… както и доктор Етъридж. Може би горещината след дъждовете. Доктор Етъридж каза, че веднъж на един конгрес чул за някакъв подобен случай. Ветеринарка от Калифорния твърдяла, че всички животни в нейната клиника направо, както тя се изразила, „свирепо побеснели“ точно преди последното голямо земетресение там.
— Така ли?
— Миналата година имаше земетресение в Мейн — продължи госпожа Олдън. — Надявам се да няма друго. Тази ядрена централа в Уискасет е прекалено близо, за да се чувства човек спокоен.
„Само питай Гард“, помисли си Боби. Тя благодари пак и затвори.
Андерсън се върна при пикапа. Питър спеше. Той отвори очи, когато тя се качи, после пак ги затвори. Муцуната му лежеше върху лапите. Сивият й цвят се стопяваше. Нямаше спор по този въпрос; изобщо нямаше спор.
„Между другото, Боби, как въздейства на «теб» това чудо?“
„Млъквай, дядо.“
Тя подкара към къщи. И след като се подкрепи с втори скоч — този път слаб — Андерсън влезе в банята и застана пред огледалото. Първо разучи лицето си, а после прокара пръсти през косата си, като я повдигаше и пак я оставяше да падне.
Сивото си беше още там… всичко, което се бе появило до този момент, поне доколкото можеше да си го спомни.
Никога не бе мислила, че ще се радва да види сиво в косата си, но сега беше доволна. В известен смисъл.
6
Рано вечерта на запад бяха започнали да се събират тъмни облаци и след мръкване прозвучаха и гръмотевици. Дъждовете пак щяха да се върнат, изглежда, поне за една нощ. Андерсън знаеше, че тази вечер Питър няма да си покаже носа навън, освен за най-належащите кучешки нужди; още от малко гончето изпадаше в панически ужас при гръмотевични бури.