Доколкото на нея й беше известно, даласката полиция си свършила толкова добре работата с охраната на Джон Кенеди и Лий Харви Осуалд, че й поверили летните расови вълнения две години по-късно, а след това и войната във Виетнам. Последвали и други поръчки: оправяне с петролното ембарго десет години след убийството на Кенеди, преговорите за освобождаването на американските заложници от посолството в Техеран, и, когато станало ясно, че арабеските нямат намерение да се вслушат в гласа на разума, Джими Картър изпратил даласката полиция там, за да спаси тези бедни хорица — в края на краищата власт, която се е справила с такава хладнокръвна самоувереност с онзи случай в Кент, със сигурност можела да свърши такава работа, каквато тези момчета с цел „Мисия: Невъзможното“ вършели всяка седмица. Е, старата даласка полиция извадила малко лош късмет в този случай, но общо взето поставили положението под контрол. Всичко, което човек трябва да направи, е да погледне колко дяволски „подредено“ бе станало положението в света през годините, откакто някакъв мъж с щампована тениска, помада в оредяващата коса и мазнина от пържено пиле под ноктите пръсна мозъка на един президент, който си седеше на задната седалка в кадилака и пътуваше по улицата на малко тексаско каубойско градче.
„Ще кажа на Джим Гардънър. Когато се върне. Гард ще знае какво да направи, как да се оправи. Във всички случаи ще му хрумне нещо.“
Гласът на Ан: „Смяташ да искаш съвет от регистриран откачен. Страхотно.“
„Той не е откачен. Само малко по-особен.“
„Да, затова го арестуваха на последната демонстрация в Сийбрук със зареден пищов четирийсет и пети калибър в задния джоб. Особен е, права си.“
„Ан, млъквай.“
Андерсън продължи да плеви. Цялата тази сутрин тя плеви под горещото слънце, с подгизнала от пот памучна фанелка, а шапката, която обикновено си слагаше, за да се пази от слънцето, сега красеше миналогодишното плашило.
След като се наобядва, легна да подремне, но не можа да заспи. Всичко продължаваше да се върти из главата й, а онзи непознат глас за миг не млъкваше. „Иди да копаеш, Боби, всичко е наред, иди да копаеш…“
Докато накрая тя „наистина“ стана, грабна лопатата, бела и лома и тръгна към гората. Като прекоси двора спря, смръщила чело в размисъл и се върна за търнокопа. Питър беше на верандата. Той вдигна поглед за миг, но не понечи да тръгне с нея.
Андерсън не остана никак изненадана.
3
Така че около двайсет минути по-късно тя стоеше и гледаше от височината на залесения склон към започнатия в земята изкоп, освобождаващ нещо, което сега вярваше, че е само много малка частичка от извънземен космически кораб. Неговият сив корпус беше твърд като гаечен ключ или отверка и отхвърляше всяка възможност за сънища, химери и предположения; той беше „там“. Пръстта, която бе изхвърляла от двете страни, влажна, черна и горско-тайнствена, сега беше тъмно кафява — все още мека от снощния дъжд.
Докато слизаше по склона, кракът й настъпи нещо, което изшумоля като вестник. Но не беше вестник; беше мъртва лястовица. На пет-шест метра надолу по склона лежеше мъртва врана, с комично насочени към небето крака, като мъртва птица от рисувано филмче. Андерсън поспря, огледа се и видя труповете на още три птици — втора врана, сойка и червеношийка. Никакви рани. Просто мъртви. И около никоя нямаше мухи.
Андерсън стигна до изкопа и пусна инструментите си върху насипа. Дупката беше разкаляна. Въпреки това стъпи вътре и работните й обувки изшляпаха в калта. Тя се наведе и загледа потъващия в земята гладък сив метал, от едната страна на който се бе образувала локва.
„Какво си ти?“
Постави ръка върху него. Онази вибрация потъна в кожата й и за момент сякаш я прониза цялата. После изчезна.
Андерсън се обърна и хвана дръжката на бела, усещайки гладкото дърво, леко затоплено от слънцето. Смътно долавяше, че не чува никакви горски шумове, съвсем никакви… никакви птичи песни, никакво прошумоляване на животни, които се шмугват и хукват да бягат от миризмата на човешко същество. И по-остро възприемаше миризмите: торфена земя, борови иглички, смола.
Един глас вътре в нея — много дълбоко навътре, не в дясното полукълбо, а може би чак в самите корени на съзнанието й — пищеше ужасено.
„Нещо става, Боби, «нещо става точно СЕГА». Махай се оттук мъртъв мармот мъртви птици Боби моля те моля те МОЛЯ ТЕ…“
Ръката й стисна дръжката на бела и тя отново видя всичко, както го бе скицирала — сивият подаващ се край на нещо титанично в земята.
Мензисът й бе започнал отново, но всичко беше наред; сложила си бе превръзка още преди да излезе да плеви в градината. Голяма. А носеше и още шест в раницата, нали? Или май пъхна десет?
Не помнеше и нямаше значение. Не я обезпокои дори откритието, че някаква част от нея е знаела, че ще завърши деня тук, независимо от глупавите илюзии за свободна воля, които останалата част от съзнанието й може да е хранело. Изпълваше я някакво лъчисто спокойствие. Мъртви животни… мензис, който спира и започва отново… пристигане в пълна готовност след като си се уверил, че решението още не е било взето… всичко това бяха дреболии, съвсем нищожни дреболии, пълни глупости. Тя просто ще покопае малко, ще го изкопае това бебче, ще види дали има нещо друго за виждане, освен гладка метална кожа. Защото всичко…
— Всичко е наред — заяви с неестествено спокойствие Боби Андерсън и започна да копае.
ПЕТ: ГАРДЪНЪР ПРОПАДА
1
Докато Боби Андерсън очертаваше една титанична форма с пергел и мислеше немислимото с мозък много по-скован от изтощение, отколкото тя съзнаваше, Джим Гардънър вършеше единствената работа, на която изглежда бе способен напоследък. Този път той я вършеше в Бостън. Поетичното четене на 25 юни беше в Бостънския университет. Четенето вървеше добре. 26 бе свободен ден. Това бе също и денят, в който Гардънър се спъна — само че „спъна“ не описваше точно това, което се случи, за жалост. То не беше някоя дреболия, като да си закачиш крака в стърчащ корен, докато се разхождаш из гората. Това, което той направи, можеше да се нарече „падане“, дълго, проклето „падане“, едно изпочупващо кокалите падане на човек без никаква застраховка по безкрайна стълба. „Стълба“ ли? Как не, та той направо щеше да се изтърколи от лицето на земята.
Падането започна в неговата хотелска стая; то завърши на вълнолома край плажа Аркадия, Ню Хампшир, осем дни по-късно.
Боби искаше да копае (така поне временно щеше да забрави за странните неща, които ставаха с пердето на нейното гонче); Гард се събуди сутринта на 26 с желанието да пие.
Той знаеше, че няма такова нещо като „частично спряно развитие на алкохолизма“. Човек или пие, или не пие. Гард сега не пиеше и това беше хубаво, но винаги бе имал дълги периоди, през които дори не „мислеше“ за пиене. Понякога цели месеци. От време на време отиваше на събрание (ако минеха две седмици, през които да не посети събирането на Анонимните алкохолици, започваше да се чувства неспокоен, както ако разсипеше сол и не хвърлеше една щипка през рамо срещу уроки), изправяше се в цял ръст и заявяваше: „Здравейте, аз се казвам Джим и съм алкохолик“. Ала когато липсваше нуждата, това не му звучеше съвсем искрено. През тези периоди той всъщност не ставаше въздържател, тогава пак можеше да пие и в действителност го правеше — просто „пиеше“, за разлика от напиването. Два коктейла към пет, ако беше на работа във факултета или отидеше на тяхно събиране привечер. Само толкова и нищо повече. Или ако имаше възможност да се обади на Боби и да я попита дали би искала да пийнат някъде една, две чашки и тогава всичко беше наред. Никакви проблеми.
После настъпваше една сутрин като тази, когато се събуждаше с желанието да погълне целия алкохол на света. Тази жажда изглежда беше „действителна“, физическа — тя го караше да мисли за карикатурите, които Върджил Парч обикновено правеше за „Сатърди Ивнинг Поуст“, онези, в които някой окъсан, стар златотърсач винаги пълзи през пустинята с изплезен език и търси капка вода.
Единстмвеното, което можеше да направи, когато се появеше тази нужда, беше да се бори с нея — да й устои, да я подтисне. Понякога наистина бе по-добре да се намира в град като Бостън, когато му се случеше, защото тук имаше възможност да ходи на събрание всяка вечер — на всеки четири часа, ако бе необходимо. След три или четири дни, всичко отминаваше.
Обикновено.
Просто ще изчакам, помисли си той. Ще си стоя в стаята, ще гледам филми по кабелната телевизия и ще ги пиша към сметката на стаята.
Осемте години след развода си и напускането на Мейнския университет бе прекарал като поет на свободна практика, което означаваше, че бе дошъл да живее в странно малко общество, където размяната обикновено беше по-важна от парите.
Бе продавал стихотворения за храна: веднъж се спазари с един фермер за три пазарски торби пресни картофи срещу сонет за рожденния ден на жена му. „Няма да е зле туй пусто нящо да е в рима — бе добавил фермерът, забил каменен поглед в Гардънър. — «Истинска» поетична рима.“
Гардънър, който разбираше от намеци (особено, когато ставаше дума за стомаха му), съчини сонет, толкова изпълнен с обилни мъжествени рими, че избухваше в неудържим смях, докато преглеждаше втората чернова. Той се обади на Боби, прочете й го и двамата се скъсаха от смях. На глас звучеше дори още по-добре. На глас звучеше като любовно писмо от доктор Сюс1. (1. Автор на книги за деца — Б. пр.) Ала не му бе нужно Боби да му казва, че това все пак си оставаше честно свършена работа, безвкусна, но не унижаваща.
Друг път едно малко издателство в Уест Майнът се съгласи да публикува томче негови стихове (това бе станало в началото на 1983 и беше, всъщност, последната му публикувана стихосбирка) и му предложи половин корда дърва като аванс. Гардънър прие.
— Трябваше да държиш на три-четвърти корда — му каза Боби същата вечер, докато седяха пред нейната печка, с вдигнати върху решетката пред нея крака и пушеха, а вятърът носеше пресен сняг над полята и из гората. — Стиховете ти са хубави. А освен това са и много.
— Знам — отвърна Гардънър. — Но се намръзнах. Половин корда дърва ще ми стигнат до пролетта. — Той й намигна. — Освен това човекът е от Кънектикът. Май изобщо не знаеше, че повечето дърва са ясен.
Тя спусна крака на пода и го погледна.
— Наистина ли?
— Да.
Боби се разкикоти и Гард звучно я целуна, а по-късно я отведе в леглото и спаха плътно прилепени един към друг. Спомняше си как се събуди веднъж, заслуша се във вятъра и си помисли за всичкия този мрак и фучащ студ навън и за целия уют на това легло, изпълнено с тяхната мирна топлина под два юргана, и му се прииска да можеше винаги да е така — само че нищо не става завинаги. Той беше възпитан да вярва, че Бог е любов, ала човек би трябвало да се запита колко ли ни обича Господ, щом е създал мъжете и жените достатъчно умни, за да стъпят на Луната, но и достатъчно глупави, за да трябва непрекъснато отново да се учат, че няма такова нещо като завинаги.
На другия ден Боби пак му предложи пари и Гардънър пак отказа. Не можеше да се каже, че го бие парата, ама се оправяше. И не успя да подтисне лекия пристъп на гняв, който изпита, въпреки небрежния й тон.
— Не знаеш ли кой би трябвало да получи пари след прекарана в леглото нощ?
Тя вирна брадичка:
— Проститутка ли ме наричаш?
Той се усмихна:
— Имаш ли нужда от сводник? Чувам, че падали добри пари.
— Да закусиш ли искаш, Гард, или предпочиташ да ме ядосваш?
— Какво ще кажеш и за двете?
— Няма да стане — отсече тя и той видя, че наистина е бясна. — Господи, ставаше все по-неумел в долавянето на тези неща, а преди беше толкова „лесно“.
Гардънър я прегърна. „Само се шегувах, не й ли е ясно?“ помисли си той. „Тя винаги «успяваше» да разбере кога се шегувам.“
Но, разбира се, Боби не бе разбрала, че се шегува, защото не беше така. Ако той вярваше в друго, то заблуждаваше само себе си. Наистина се бе опитал да я нарани, защото тя го притесни. И то не нейното предложение беше глупаво; а неговото неудобство. Малко или повече сам си бе избрал този начин на живот, нали?
А не искаше да нарани Боби, не искаше да я отблъсне. Прекарването им в леглото беше чудесно, но всъщност то не бе най-важното. Истински важното беше, че Боби Андерсън бе приятел, а напоследък с него ставаше нещо плашещо. Изглежда приятелите му страшно бързо намаляваха. Това действително стряскаше.
„Дали приятелите ти намаляват? Или ти ги намаляваш? Какъв е случаят, Гард?“
Отначало като я прегърна усещането беше като че ли прегръща дъска за гладене и Гард се опасяваше да не направи опит да се дръпне и той да сгреши като се опита да я задържи, но накрая тя омекна.
— Искам да закусвам — заяви той — и да ти кажа, че съжалявам.
— Няма защо — отвърна тя и се обърна преди да е успял да я погледне в лицето… ала гласът й звучеше по онзи задавен начин, който означаваше, че или плаче, или е на ръба на сълзите. — Все забравям, че е невъзпитано да се предлагат пари на янки.
Е, Гардънър не знаеше дали е невъзпитано или не, но не би взел пари от Боби. Никога не го бе правил и никога нямаше да го направи.
„Поетите на колела от Нова Англия“ обаче беше друго нещо.
„Не изпускай това птиченце, синко“ би рекъл Рон Къмингс, който имаше толкова нужда от пари, колкото папата от нова шапка. „Кучият му син е прекалено бавен, за да избяга и прекалено тлъст, за да хвръкне.“
„Поетите на колела от Нова Англия“ плащаха в брой. Грошове за царството на поезията — триста предварително и триста в края на турнето. Думите се превръщаха в плът, можеше да се каже. Но сухите пари в брой, то се знае, бяха само част от сделката.
Останалата част беше СМЕТКАТА.
Докато човек участваше в турнето, се възползваше от всяка възможност. Получаваше си яденето от обслужването по стаите, подстригваше си косата при хотелския бръснар, ако имаше такъв, носеше си резервния чифт обувки (ако „имаше“ такъв) и слагаше „тях“ пред вратата през нощта, вместо всекидневните, за да бъдат лъснати и те.
После имаше и филми за гледане по стаите, филми, които човек никога не е имал шанса да види в киносалон, защото киносалоните упорито продължаваха да искат пари за почти същото нещо, за което се предполагаше, че поетите, дори много добрите сред тях, са длъжни да предоставят безплатно или почти безплатно — три торби картофи = един (1) сонет, например. Филмите се таксуваха към стаята, разбира се, но какво от това? Човек не трябваше дори да ги „пише“ в СМЕТКАТА; някой компютър го правеше автоматично и всичко, което Гардънър трябваше да каже по въпроса беше Бог да благослови и пази СМЕТКАТА, давайте тука тия боклуци! Той гледаше „всичко“, от „Емануела в Ню Йорк“ (намирайки сцената, в която мацката побърква кучето на героя под една маса край Прозорците на света, за особено артистична и извисяваща; тя определено извиси част от него във всеки случай) до „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ и „Рейнбоу Брит и Крадецът на звезди“.
„И сега ще направя точно това, реши Гардънър и си разтърка гърлото, зает с мисълта за вкуса на хубавото отлежало уиски. ТОЧНО това ще направя. Просто ще си стоя тук и ще ги изгледам «всичките» по още веднъж, дори «Рейнбоу Брит». А за обяд ще си поръчам три хамбургера с бекон и сирене и единият ще го изям студен в три часа. Може да пропусна «Рейнбоу Брит» и да подремна. Вечерта ще си остана тук. Ще си легна рано. И ще устоя.“
Боби Андерсън се спъна в осем сантиметров метален език, стърчащ от земята.
Джим Гардънър се спъна в Рон Къмингс.
Различни обекти, един и същи резултат.
Заради един гвоздей.
Рон се изтърси почти по същото време, в което на някъде към триста и двайсет километра разстояние Андерсън и Питър най-после се бяха запътили към къщи след далеч от нормалното си посещение във ветеринарната клиника. Къмингс предложи да слязат в хотелското барче и да ударят едно или десет питиета.
— Или — продължи безгрижно Рон, — можем просто да прескочим увертюрата и направо да се накъркаме.