— Много добле — промърмори той тъжно с половин глас и забърза плавно по палубите, като отбягваше изкусно препятствията по пътя си. Изчезна, шмугвайки се под някакъв вързоп от десетина ютени чувала, пълни със скъпа стока, които издаваха отблъскваща миризма.
Междувременно капитан Макхуър беше отишъл до мостика и после беше влязъл в щурманската рубка, където едно писмо, започнато преди два дни, очакваше да бъде завършено. Тези дълги писма започваха с думите „Моя любима жено“ и прислужникът, когато търкаше пода и почистваше праха от кутиите с хронометрите, използваше всяка възможност, за да ги чете. Него те го интересуваха много повече, отколкото по всяка вероятност жената, за чиито очи бяха предназначени, и то поради това, че описваха в най-дребни подробности всяко поредно пътуване на „Нан-Шан“.
Неговият капитан, добросъвестен към фактите (те единствено стигаха до съзнанието му), обичаше да ги записва с най-голямо старание върху много страници. Къщата в едно от северните предградия, до която тези страници биваха адресирани, имаше малка градинка пред полукръглите си еркерни прозорци, дълга покрита тераса към входа с хубав външен вид и цветни стъкла в имитирани оловни рамки на входната врата. За нея той плащаше четиридесет и пет лири годишно и не смяташе този наем за много висок, защото мисис Макхуър (една претенциозна персона с мършав врат и пренебрежително държане) беше по общо признание дама, която съседите наоколо считаха за „твърде високопоставена“. Единствената тайна на живота й бе малодушният й страх от часа, в който нейният съпруг щеше да се завърне вкъщи завинаги. Под същия покрив живееха още дъщерята, която се казваше Лидия, и синът Том. Те двамата познаваха твърде малко баща си. Най-вече го знаеха като рядък, но привилегирован гост, който вечер пушеше лулата си в трапезарията и преспиваше в къщата. Високото и слабо момиче, общо взето, малко се срамуваше от него; момчето беше явно съвсем безразлично и показваше това по прям, очарователен и непристорен начин, присъщ на мъжествените момчета.
А капитан Макхуър пишеше до дома от бреговете на Китай дванадесет пъти в годината, пожелавайки по особен начин да предадат поздравите му на децата, и така спокойно се надписваше „твой любещ съпруг“, като че ли тези думи, употребявани от толкова време и от толкова много мъже, не бяха, независимо от формата им, износена фраза с увехнало съдържание.
Китайско море е тясно както на север, така и на юг. Едно море, пълно с ежедневни красноречиви факти, като острови, пясъчни плитчини, рифове, бързи и променливи течения — заплетени факти, които въпреки това говорят на моряка с ясен и определен език. Техният език така властно привличаше чувството за реалност у капитан Макхуър, че той се бе отказал от отделната си каюта долу и фактически прекарваше всичките си дни на мостика на своя кораб, като често искаше да му занесат храната горе, а нощем спеше в щурманската рубка. И там той съчиняваше писмата си до дома. Всяко от тях без изключение съдържаше фразата „Времето беше много хубаво при това пътуване“ или някакъв друг израз, но със същото съдържание. И това изказване с чудната си упоритост беше написано със същата съвършена точност както всичко останало в неговите писма.
Мистър Раут също пишеше писма. Само че никой на кораба не знаеше колко бъбрив може да бъде той с писалка в ръка, защото главният механик имаше достатъчно въображение да държи писалището си заключено. Жена му много харесваше начина му на писане. Те бяха бездетни и мисис Раут — едра, гърдеста и жизнерадостна жена на четиридесет години — обитаваше заедно с беззъбата и почтена майка на мистър Раут една малка къщичка близо до Тедингтън. Тя имаше обичай да преглежда писмата си на закуска с живи очи и да прочита радостно, с висок глас, интересните пасажи на глухата стара дама, като вместо увод към всеки откъс се провикваше предупредително: „Соломон казва!“ Нейна привичка бе също така да изстрелва някой от изразите на Соломон по чужди хора, като малко ги хвърляше в почуда с непознатия текст и неочаквано забавното съдържание на тези цитати. В деня, в който новият енорийски свещеник посети за пръв път къщичката, тя намери случай да каже: „Както казва Соломон, механиците, които с кораби отиват на море, виждат чудноватостите на моряшката натура.“ Но промяната в израза на нейния гост я принуди да спре и да се опули.
— Соломон… О!… Мисис Раут — запелтечи младият човек, изчервявайки се, — трябва да ви кажа… че аз не… че аз не…
— Но това е моят съпруг — обяви тя със силен вик, като се тръшна на стола. Чувствувайки шегата, тя се смееше невъздържано с носната си кърпичка на очите, а той седеше срещу нея, усмихвайки се насила, и понеже му липсваше всякакъв опит с по-весели жени, беше напълно убеден, че тя за съжаление не е с всичкия си. По-късно те станаха отлични приятели, защото, като разбра, че тя няма непочтителни намерения, той стигна до заключението, че мисис Раут е наистина съвсем достопочтена. И своевременно свикна да приема, без да трепва, други откъси от мъдрите слова на Соломон.
По думите на жена му, Соломон бил казал веднъж: „Що се отнася до мен, дай ми най-тъпото магаре за капитан пред мошеника. Винаги ще се намери начин да се справиш с един глупак; но мошеникът е хитър, неумолим.“ Това беше едно леко обобщение, извлечено от конкретния случай с честността на капитан Макхуър, която сама по себе си тежеше с очевидността си като буца пръст. От друга страна, мистър Джукс, неспособен да обобщава, неженен, даже несгоден, имаше обичая по друг начин да разкрива сърцето си на един близък свой другар, с когото бяха работили заедно на един и същ кораб и който сега беше втори помощник-капитан на пътнически кораб в Атлантическия океан.
Преди всичко той изтъкваше преимуществата на търговското корабоплаване в Изтока, намеквайки за превъзходството му пред службата в Западния океан. Възхваляваше небето, морето, корабите и лекия живот в Далечния изток. Твърдеше, че като „Нан-Шан“ нямало втори кораб.
„Ние нямаме униформи с лъскави копчета, но затова пък сме като братя тук — пишеше той. Храним се всички заедно и си живеем весело и безгрижно… Момчетата от машинното са свестни, колкото могат да бъдат такива като тях, а старият Сол, Главният, е славен мъж. С него сме добри приятели. Колкото до стария, по-тих капитан от него не би могъл да намериш. Понякога си мислиш, че не му стига акълът да види, когато нещо не е в ред. И все пак не е така. Не може да бъде така. Вече няколко години той е капитан. Не върши нищо, което да е наистина глупаво, и добре командува кораба си, без да безпокои някого. Мисля, че не му стига толкова умът да търси удоволствие, като вдига скандали. Аз не се възползвам от това положение. Бих презирал подобно нещо. Извън онова, което е свързано с установения в службата ред, той като че ли разбира само половината от всичко, което му казваш. Това ни кара да се смеем понякога, но пък и скучно е да си с такъв човек в края на краищата. Старият Сол казва, че той не обичал да приказва много. Да приказва! Господи… Той никога не приказва. Онзи ден си говорехме под мостика с един от механиците и той трябва да ни беше чул. Когато се качих горе да поема дежурството си — гледам го, излиза от щурманската рубка, оглежда се наоколо, надниква през люковете, хвърля поглед на компаса и поглежда косо нагоре към звездите. Това си му е редовният номер. И после казва: «Вие ли приказвахте преди малко в левия коридор?» — «Да, сър.» «С третия механик?» — «Да, сър.» Отива до десния борд, сяда под навеса на мостика на малкото си походно столче и може би в продължение на половин час не издава никакъв звук, освен дето го чух да кихне веднъж. След известно време го чувам, че става и се запътва към левия борд, където бях аз. «Не мога да разбера как намирате за какво да говорите. Цели два часа. Не ви упреквам. Виждам на брега хора да го правят по цял ден и после вечерта сядат на чашка и продължават. Сигурно повтарят едни и същи неща. Не мога да го разбера.»
Чувал ли си някога подобно нещо? И така равнодушно се отнесе към това! Даже го посъжалих. Но понякога е и раздразнителен. Разбира се, човек не би извършил нищо, за да го ядоса, дори и да си заслужава. Но не си заслужава. Той е така чудно невинен, че дори да сложиш палеца на носа си и да размахаш пръсти подигравателно насреща му, само би се зачудил сериозно какво ли ти е влязло в главата. Веднъж съвсем простичко ми каза, че много трудно му било да разбере защо хората винаги се държат така странно. Той е прекалено нечувствителен, за да се тревожи за такива работи, и това си е истината.“
Така пишеше мистър Джукс на другаря си, който пътуваше из Западния океан — от дълбочината на сърцето и с цялата живост на фантазията си.
Той беше изразил честното си мнение. Не си струваше труда да се мъчиш да направиш впечатление на такъв човек. Ако светът би бил пълен с подобен род хора, вероятно животът би се видял на Джукс съвсем скучен и безполезен. И той не беше единствен на това мнение. Самото море, споделяйки като че ли добродушната снизходителност на мистър Джукс, никога не се беше запретнало да изплаши мълчаливия мъж, който рядко поглеждаше нагоре и пътуваше по моретата с единствената видима цел да осигури храна, дрехи и квартира за тримата души на сушата. Той беше се сблъсквал и с лошо време, разбира се. Беше се измокрял, беше изпадал в трудности, беше се изморявал по обикновеному, но това бяха неща, почувствувани в момента и тутакси забравяни. Така че, общо взето, той беше прав, като съобщаваше вкъщи, че времето било хубаво. Ала никога не бе виждал дори за момент неизмеримата мощ и невъздържаната ярост, която отминава изтощена, но не и укротена — яростта и беса на разгневеното море. Той знаеше, че те съществуват, както знаем, че съществуват престъпления и мерзости. Той бе слушал за това, така както спокойният жител на някое градче слуша за битки, глад и наводнения и все пак няма представа какво означават тези неща, макар наистина да е бивал замесен в някое сбиване на улицата, да е оставал веднъж без обед или да е бил измокрян до кости от проливен дъжд. Капитан Макхуър бе плавал по повърхността на океаните така, както някои хора се плъзгат по годините на своето съществуване, за да потънат спокойно в тихия гроб, несведущи за живота до последния миг, без въобще някога да са имали възможността да видят всичката подлост, насилие и ужас в него. Има и на вода, и на сушата такива хора, ощастливени — или презрени — от съдбата или от морето.
II
Капитан Макхуър наблюдаваше постоянното падане на барометъра и си мислеше: „Някакво мръсно време обикаля наоколо.“ Точно това си мислеше той. Имал бе вече опит с умерено мръсно време — изразът „мръсно“ характеризираше такова време, което носи по-малки трудности за моряка. Ако някой безспорен авторитет му кажеше, че краят на света ще дойде чрез някакъв катастрофален смут в атмосферата, той би разбрал това съобщение посредством простата представа за мръсно време, а не другояче, тъй като никога не се беше сблъсквал с катаклизми, а убеждението само не води непременно до разбиране. Мъдрите хора в неговата страна бяха постановили чрез закон, че преди той да бъде признат за годен да поеме командуването на един кораб, би трябвало да може да отговори на някои обикновени въпроси във връзка с кръгообразните бури, като урагани, циклони и тайфуни. И явно беше отговорил на тези въпроси, щом като сега беше капитан на „Нан-Шан“ в Китайско море, в сезона на тайфуните. Но и да беше отговорил, вече не си спомняше нищо. Само чувствуваше, че му става зле от лепкавата горещина. Излезе на мостика, но не намери облекчение от тази потискаща атмосфера. Въздухът му се струваше тежък. Дишаше трудно като риба и започна да мисли, че никак не е добре.
„Нан-Шан“ пореше водата и оставяше чезнеща бразда по морето, което имаше повърхността и блясъка на накъдрено парче сива коприна. Слънцето, бледо и без лъчи, изсипваше потискаща жега със странна неопределена светлина, а китайците лежаха проснати на палубата. Безкръвните им, изстискани жълти лица бяха като лицата на страдащи от жлъчка. На капитан Макхуър му направиха особено впечатление двама от тях, опънали се по гръб под мостика. Щом като си затвориха очите, заприличаха на мъртъвци. Други трима обаче се караха жестоко някъде напред; един едър китаец, полугол, с херкулесови рамене, се беше съвсем отпуснал върху една лебедка, а друг пък, седнал на палубата със стърчащи нагоре колене, с глава, клюмнала настрани по момичешки, плетеше косата си на опашка с безкрайна апатия, която се излъчваше от цялото му тяло и личеше дори в движенията на пръстите. Димът с мъка си пробиваше път навън от комина и вместо да продължи като стълб нагоре, се разстилаше като някакъв сатанински облак, който вонеше на сяра и сипеше сажди навсякъде по палубите.
— Какво, по дяволите, правите там, мистър Джукс? — запита капитан Макхуър.
Тази необичайна форма на обръщение, макар да беше казана смотолевено, накара мистър Джукс да подскочи, като че ли някой го беше ръгнал под петото ребро. Той беше наредил да му донесат една ниска пейка на мостика и седнал на нея с къс въже, увито около краката, и парче брезент, опънат върху коленете, енергично провираше голяма губерка. Погледна нагоре и изненадата придаде на погледа му израз на невинност и прямота.
— Просто навървям някои от новите чували за въглища, които ушихме при миналия ни рейс — обясни той кротко. — Ще ни трябват при следващото товарене на въглища, сър.
— Какво стана с другите?
— Ами износени са, сър.
Поглеждайки с двоумение надолу към помощника си, капитан Макхуър изрази песимистичното и горчиво убеждение, че повече от половината от тях са били изпогубени, „ако само знаехме истината“, и се оттегли на другия край на мостика. Раздразнен от тази непредизвикана нападка, Джукс счупи губерката при втория бод и като изостави работата си, стана и запроклина с енергични, сподавени думи.
Чуваха се глухите удари на гребното витло, тримата китайци напред внезапно бяха престанали да се джавкат и този, който си плетеше косата на опашка, събра крака и се загледа унило над коленете си. Мътната слънчева светлина хвърляше слаби, неясни сенки. Вълните ставаха по-големи и по-бързи всеки миг и корабът се клатушкаше тежко в гладките и дълбоки вдлъбнатини на морето.
— Искам да зная откъде идват тези отвратителна вълни — извика Джукс, съвземайки се след едно политване.
— От североизток — измърмори прецизният Макхуър откъм своя край на мостика. — Някакво мръсно време обикаля наоколо. Идете и вижте барометъра.
Когато Джукс излезе от щурманската рубка, лицето му бе приело замислен и загрижен израз. Той се хвана за перилото на мостика и се загледа напред.
Температурата в машинното отделение се бе покачила до сто и седемнадесет градуса по Фаренхайт. Възбудени гласове идваха отдолу през люка и през решетката на котлите в остър, ехтящ глъч, примесени с гневно дрънчене и стържене на метал, като че ли там се караха хора с ръце и крака от желязо и гърла от бронз. Вторият механик хокаше огнярите, загдето оставили парата да намалее. Той беше мъж с ръце като на ковач и обикновено от него се страхуваха; но този следобед огнярите му отговаряха смело и тръшкаха вратите на пещите с яростта на отчаянието. После шумът внезапно престана и вторият механик се появи, идвайки от котелното, омазан с кал и целият вир-вода, сякаш беше коминочистач, който излиза от кладенец. Щом главата му се подаде над решетката, той започна да упреква Джукс, загдето не бил поставил в ред вентилаторите на котелното, в отговор на което Джукс направи с ръцете си умолително-успокоителни знаци, като че ли искаше да каже: „Няма вятър — какво да се прави, — можеш и сам да видиш.“ Но другият не оставяше да бъде убеждаван. Зъбите му гневно блестяха на мръсното лице. Не му тежало, казваше, да набива празните им глави там, долу, проклети да останат, но смятаха ли, негодните му моряци, че може човек да поддържа пара в тези котли, да опустеят дано, само като ръчка тези проклети огняри? Ей богу, не! Трябвало да има и малко тяга — завинаги проклет да останел, ако не трябвало! И шефът, и той — ще ми вилнее там пред манометъра и ще ми се разхожда като шантав нагоре-надолу в машинното още от обед. За какво си мисли Джукс, че са го турнали там, горе, ако не може да накара един от тези прогнили, негодни, сакати моряци да обърне вентилаторите към вятъра?
Отношенията между „машинното отделение“ и „палубата“ на „Нан-Шан“ бяха, както е известно, братски. Затова и Джукс се наведе през перилото и помоли другия с въздържан глас да не се прави на отвратително магаре — капитанът бил на отвъдния край на мостика. Но вторият заяви дръзко, че пет пари не давал за това, кой бил на другия край на мостика, и Джукс, преминавайки в един миг от надменно неодобрение в състояние на силна възбуда, го покани с неласкави думи да се качи горе, да завърти тези проклети вентилатори, за да угоди на себе си, и да улови там вятър, какъвто такова магаре като него би могло да намери. Другият побърза да приеме двубоя. Той се нахвърли върху левия вентилатор, сякаш беше решил да го изтръгне целия и да го изхвърли през борда. Но всичко, което можа да направи, беше да го завърти на няколко инча с огромен разход на сили и сякаш капна съвсем от положените усилия. Облегна се на задната стена на щурманската рубка и Джукс се запъти към него.