Преден пост на прогреса
I
Двама бели отговаряха за търговската станция. Кайер, началникът, беше нисък и дебел; Карлие, помощникът му, беше висок, с голяма глава и доста широк торс върху чифт дълги тънки нозе. Третият човек от състава на станцията беше един негър от Сиера Леоне, който твърдеше, че се казва Хенри Прайс. Неизвестно по каква причина обаче туземците надолу по реката го бяха прекръстили Макола и той си остана с това име по време на всичките си скитания из страната. Говореше английски и френски с напевен акцент, пишеше красиво, разбираше от счетоводство и дълбоко в душата си таеше почит към злите духове. Жена му беше негърка от Луанда, много едра и много шумна. Три деца се търкаляха на слънце пред вратата на неговото схлупено, подобно на навес жилище. Макола, пестелив на думи и непроницаем, презираше двамата бели. Той отговаряше за един малък, построен от глина и покрит с изсушена трева склад и претендираше, че води точен отчет за мънистата, памучното платно, червените кърпи, медната тел и другите търговски стоки, заключени там. На къс разчистена земя от територията на станцията, близо до склада и колибата на Макола, се издигаше още само една голяма постройка. Тя беше изградена от тръстикови стъбла и бе опасана с веранда. Имаше три стаи. Средната от тях беше нещо като всекидневна, с две грубо сковани маси и няколко табуретки около тях. Другите две стаи бяха спалните на белите хора. Единствената мебел във всяка от тях се състоеше от по едно сковано от дъски легло и мрежа за комари. Дъсченият под беше осеян с личните вещи на двамата мъже: отворени полупразни кутии, изпокъсани дрехи, вехти ботуши; неща мръсни и изпотрошени, неща, които по един неведом начин винаги съпровождат живота на немарливите. Недалеч от тези постройки имаше и още едно жилище. Там, под висок и силно килнат настрани кръст, лежеше човекът, който беше поставил началото на всичко наоколо, който беше планирал и надзиравал раждането на този преден пост на прогреса. В родината си той беше един неуспял художник, който, уморен да преследва славата с празен стомах, беше дошъл тук. Беше първият началник на станцията. Макола бе наблюдавал с обичайното си безразличие от рода на „Знаех си аз“ как треската бе изцедила последните жизнени сокове на енергичния художник. Известно време след това бе живял единствено с грижите за своето семейство, счетоводните си книги и Злия дух, който владее земите отсам екватора. Той добре се оправяше с божеството си. Вероятно го беше умилостивил с обещания за още бели хора за в бъдеще, с чиито съдби да си играе. Във всеки случай директорът на Голямата търговска компания, който пристигна с параход, наподобяващ огромна кутия от сардини с издигнат върху нея навес с плосък покрив, намери станцията в добро състояние, а Макола — все така усърден и тих както преди. Директорът издигна кръста над гроба на първия агент и назначи Кайер за началник на станцията. Карлие беше определен за негов помощник. Директорът бе делови и строг човек, но обичаше понякога, макар и твърде неусетно за околните, да си прави мрачни шеги. Той държа реч пред Кайер и Карлие, като изтъкна перспективния характер на тяхната станция. Най-близкият търговски пост се намирал на около триста мили оттук. Това бил един изключителен шанс за тях да се отличат и да спечелят процент от печалбата в търговията. Назначаването му тук било направо услуга за новаци в тази област. Кайер се трогна почти до сълзи от любезността на своя директор. Щял, заяви той, като призове на помощ всичките си сили, да се постарае да оправдае високото доверие и т.н., и т.н. Беше служил в Управлението на телеграфите и умееше да се изразява правилно. Карлие, бивш подофицер от кавалерията на една армия, чиято безопасност беше гарантирана от няколко европейски сили, не се учуди толкова на щедростта. Ако ще има комисиони, толкова по-добре; и като прокара смръщен поглед над реката, гората, непроходимата дива растителност, наречена буш, която сякаш откъсваше станцията от останалата част на света, процеди през зъби:
— Скоро всичко ще стане ясно.
На следния ден, като остави няколко бали памучно платно и още толкова сандъци с провизии на брега, наподобяващият сарделена кутия параход отплава, за да се върне едва след половин година. От палубата директорът докосна с пръсти фуражката си за поздрав към двамата агенти, които стояха на брега и размахваха шапки, а после, на път за каютата си, се обърна към един стар служител на компанията и каза:
— Виж тези двама идиоти. Трябва да са се побъркали у дома, за да ми пращат такива екземпляри. Заръчах им да засадят зеленчукова градина, да построят нови складове и ограда и да направят малък кей за акостиране. Обзалагам се, че няма да направят нищо! Те нямат представа как да започнат. Винаги съм считал станцията на тази река за абсолютно безполезна, а пък тези двамата съвсем й прилягат!
— Животът в станцията ще ги закали — каза опитният стар служител с кротка усмивка.
— Във всеки случай се отървах от тях за шест месеца — отвърна директорът.
Двамата мъже проследиха с поглед парахода до завоя, а след това се спуснаха, хванати за ръце, по склона към станцията. Бяха прекарали много малко време в тази необятна и мрачна страна, а и до този момент винаги в компанията на други бели хора, под надзора и грижите на началниците си. И сега, неспособни да усетят неуловимото за тях влияние на заобикалящата ги природа, внезапно останали лице в лице с този див свят, се почувствуваха безпомощни и много самотни; този див свят, който им ставаше все по-чужд и неразбираем с кипящия в него живот, с чиито загадъчни форми те имаха първите си срещи. Новите служители на компанията бяха две съвсем незначителни и неспособни личности, чието съществуване бе възможно единствено с помощта на висшата организираност на цивилизованата тълпа. Много малко хора съзнават, че техният живот, дълбоката същност на характера им, способностите и дързостта им са израз на тяхното самовнушение в условията на сигурност на средата, в която живеят. Смелостта, спокойствието, увереността; чувствата и принципите; всяка голяма или скромна мисъл принадлежи не на отделната личност, а на тълпата, тази тълпа, която сляпо вярва в непоклатимата мощ на своите институции и морални устои, в силата на своята полиция и своето мнение. Но допирът с дивото в неговия чист и суров вид, с примитивната природа и примитивния човек всява внезапен и дълбок смут в душата. Към усещането, че си единствен представител от своя вид, към ясното съзнание за самотата на собствените си мисли и чувства, към отрицанието на обичайното, вдъхващо сигурност, се прибавя утвърждаването на необикновеното, което носи опасност, усещането за неща неясни, неподдаващи се на контрол и отблъскващи, чиято обезпокояваща намеса възбужда въображението и поставя на изпитание цивилизованата нервна система както на глупавите, така и на мъдрите.
Кайер и Карлие вървяха ръка за ръка, като се притискаха един в друг, подобно на деца в тъмното; изпитваха онова не съвсем неприятно усещане за опасност, което човек е склонен да приема повече, като плод на въображението си. И двамата се стараеха да разговарят с фамилиарен тон.
— Станцията ни е чудесно разположена, нали? — каза единият.
Другият се съгласи ентусиазирано, като се впусна в подробна възхвала на прелестите на станцията. Малко след това минаха край гроба.
— Бедният човечец — каза Кайер.
— Треската го е уморила, нали? — промърмори Карлие, като се спря.
— Ами да — отвърна с нотка на възмущение в гласа си Кайер. — Разбрах, че той съвсем неразумно се е излагал на слънце. Всички твърдят, че климатът тук съвсем не е по-лош от нашия, стига човек да не прекалява със слънцето. Чуваш ли, Карлие? Аз съм началникът тук и ти забранявам да се показваш на слънце!
Опитът му да се възползва от правата си беше мним, но той влагаше съвсем сериозен смисъл в думите си. Мисълта, че може би ще се наложи да погребе Карлие и да остане сам, го накара да потръпне вътрешно. Изведнъж той почувствува, че този Карлие е много по-скъп за него тук, в сърцето на Африка, отколкото един роден брат, където и да е другаде. Карлие в тон с шегата отдаде чест по военному и отвърна отсечено:
— На вашите заповеди, господине!
След това избухна в смях, тупна Кайер по рамото и извика:
— Ще я караме по-леко тук! Няма да се напрягаме много и ще събираме слоновата кост, която диваците ще носят. Това място също си има своите добри страни, нали?
И двамата се изсмяха на висок глас, докато Карлие си мислеше: „Този нещастник Кайер толкова е дебел и болнав. Ще бъде ужасно, ако се наложи да го погребвам тук. Достоен е за уважение…“
Още преди да стигнат верандата на своя дом, те вече се обръщаха един към друг с „драги приятелю“.
През първия ден проявиха голяма активност, като се щураха насам-натам, грабнали чукове, пирони и червена басма. Поставиха пердета и придадоха на дома си по-уютен и приветлив вид — бяха изпълнени с желанието да направят новия си живот тук удобен и приятен. За тях това беше непосилна задача. За да се заеме успешно дори с чисто материалните житейски проблеми, човек трябва да притежава по-силно присъствие на духа и повече кураж, отколкото си въобразяват обикновено хората. Едва ли можеше да се намерят други две същества, по-неподготвени за подобна борба. Обществото, не поради някаква особена проява на нежност, а по силата на странните си закони, се беше погрижило да не натовари тези двама мъже с бремето да мислят самостоятелно, да проявяват инициатива, да посрещат без страх нещата извън рутината на ежедневието; обществото им беше забранило да притежават подобни способности, и то под заплахата от смъртно наказание. Можеха да оцелеят само при условие, че се превърнат в машини. И сега, освободени от опеката на хора с писалки на ушите или със златни ширити по ръкавите, те се чувствуваха като онези доживотни затворници, които, напуснали килиите си след дълги години затвор, не знаят какво да правят със свободата си. Те не знаеха как да използват уменията си, тъй като и двамата, лишени от всякакъв опит, не бяха в състояние да мислят самостоятелно.
След първите два месеца Кайер започна често да повтаря:
— Ако не беше Мели, никой не можеше да ме накара да дойда тук.
Мели беше дъщеря му. Той беше напуснал поста си в Управлението на телеграфите, макар че в продължение на седемнадесет години там му беше много добре, за да дойде тук и да спечели зестра за детето си. Жена му беше починала и сега Мели растеше под грижите на сестрите му. Беше му мъчно за улиците, тротоарите, кафенетата, старите приятели; за всички неща, които беше свикнал да вижда в ежедневието си; за всички мисли, които познатите неща му навяваха — безгрижните, монотонни и успокояващи мисли на държавен служител; беше му мъчно за интригите, за дребните ежби, за безобидната злоба и малките шеги на учрежденските канцеларии.
— Ако имах малко по-свестен зет — казваше Карлие, — ако той беше човек със сърце, сега нямаше да съм тук.
Той беше напуснал армията и беше така опротивял на семейството си с мързела и нахалството си, че зет му, доведен до отчаяние, успя с нечовешки усилия да му издействува назначение в Компанията като второстепенен агент. Тъй като нямаше пукната пара в джоба си, Карлие беше принуден да приеме този начин на препитание веднага щом му стана ясно, че няма какво повече да изкопчи от роднините си. Той, както и Кайер, тъгуваше за предишния си живот. Тъгуваше за звънтенето на сабята и шпорите в приятните следобедни часове, за казармените остроумия, за момичетата по градовете, където е бил на гарнизон; освен това душата му явно бе разяждана от някаква мъка. Имаше вид на човек, с когото са злоупотребили. Това го правеше да изглежда понякога замислен. Но двамата се погаждаха добре в съюза си на несъобразителност и мързел. И двамата не си мърдаха пръста за нищо, абсолютно за нищо, и се наслаждаваха на леността си, за която им плащаха. Не след дълго и двамата започнаха да изпитват нещо като привързаност един към друг.
Живееха като слепци в голяма стая и съзнанието им възприемаше само тези неща, с които влизаха в контакт (дори и тях само частично), като не успяваха да вникнат в общия смисъл на заобикалящия ги свят. Реката, гората, цялата огромна и кипяща от живот земя им изглеждаха излишни и безсмислени. Дори яркото слънце не можеше да ги развълнува. Пред погледа им се появяваха и изчезваха неща, които им се струваха безцелни и несвързани. Реката сякаш идваше отникъде и отиваше наникъде. Тя носеше водите си през едно празно пространство. От това празно пространство понякога се появяваха лодки и мъже с копия в ръце изпълваха двора на станцията. Те бяха голи, с черна лъскава кожа, окичени със снежнобели раковини и блестяща медна тел и имаха съвършени крайници. Издаваха грубовати, клокочещи звуци, когато говореха, движеха се с достойнство и хвърляха светкавични диви погледи с неспокойните си, вечно подвижни очи. Тези воини клякаха в три или четири дълги редици пред верандата и чакаха, докато вождовете им се пазаряха в продължение на часове с Макола за някой бивник. Кайер седеше на стола си и наблюдаваше тази церемония с неразбиращ поглед. Без да отделя вторачените си кръгли сини очи от тях, той подвикваше на Карлие:
— Ето виж! Погледни онзи там и другия вляво. Виждал ли си някога подобна мутра? Боже, какво същество!
Карлие, затъкнал между зъбите си къса дървена лула, напълнена с местен тютюн, се изпъчваше самодоволно, засукваше мустаци и като обхождаше воините с високомерен поглед, изричаше:
— Чудесни животни. Донесоха ли слонова кост? Да? Тъкмо навреме. Виж мускулите на оня там, третия от края. Не бих искал такъв да ме цапне по носа. Отлични ръце, но краката им под коляното нищо не струват. Никакви кавалеристи не става от тях.
И след като поглеждаше със задоволство собствените си прасци, той винаги приключваше с думите:
— А пък как смърдят! Ей, Макола! Я отведи това стадо към фетиша!
Складът на всяка станция се наричаше „фетиш“ — вероятно заради духа на цивилизация, който криеше в себе си. И Карлие допълваше:
— Дай им там малко от боклуците, които държиш в него. Искам да го видя пълен със слонова кост, а не с разни парцали.
Кайер кимаше одобрително.
— Точно така, точно така! Идете и довършете преговорите си там, господин Макола. Ще дойда, когато сте готов, за да претегля бивника. Трябва много да внимаваме.
След това се обръщаше към другаря си:
— Тези хора са от племето, което живее надолу по реката; доста са благоуханни. Спомням си, че вече са идвали тук веднъж. Чувате ли врявата? С какви неща трябва да се примирява човек в тази кучешка страна! Главата ми ще се пръсне!
Подобни доходоносни посещения бяха рядкост. В продължение на цели дни двамата пионери на търговията и прогреса наблюдаваха празния си двор в потрепващата мараня на сипещата се слънчева жар. В подножието на високия бряг реката тихо и спокойно влачеше блесналите си води. По пясъчните острови насред течението хипопотами и алигатори, налягали един до друг, се припичаха на слънце. Огромни гори, ширнали се във всички посоки и притиснали малкото разчистено пространство на търговската станция, спотайваха в дебрите си съдбоносните форми на своя фантастичен живот и се извисяваха в дълбоката тишина на безмълвното си величие. Двамата не разбираха нищо и не се интересуваха от нищо освен от отминаването на дните, които ги деляха от завръщането на парахода. Техният предшественик беше оставил няколко изпокъсани книги. Започнаха да четат тези овехтели романи и тъй като никога преди не се бяха занимавали с подобна дейност, новото им занимание събуди в тях жив интерес. За известно време дългите им дни бяха изпълнени с безконечни и безсъдържателни дискусии за сюжетите и героите. В сърцето на Африка те се запознаха с Ришельо и Д’Артанян, Ястребовия поглед и дядо Горио и с още много други. Всички тези литературни герои станаха обект на одумване, сякаш бяха истински техни познати. Отхвърляха добродетелите им, подлагаха на съмнение мотивите им, омаловажаваха успехите им, възмущаваха се от двуличието им или пък се съмняваха в смелостта им. Описанията на престъпления ги изпълваха с възмущение, докато по-лиричните пасажи ги трогваха дълбоко. Карлие се покашляше и казваше със суров войнишки глас: