Разбира се, по онова време Джим не е можел да знае, че огнярят е умрял. Следващият миг — последният за него на борда — е бил изпълнен със събития и усещания, връхлетели отгоре му като море върху скала. Умишлено използувам това сравнение, защото, вярвайки на неговия разказ, съм склонен да мисля, че Джим през цялото време е хранил някаква странна илюзия за пасивност, сякаш не е действувал съзнателно, а просто се е подчинявал на волята на онези адски сили, избрали го за жертва на някаква голяма шега. Първото, което чул, бил един скрибуцащ звук от тежките висилки, които най-сетне се извили настрана — скрибуцането сякаш проникнало в него от палубата през подметките му и се издигнало по гръбначния стълб към главата. Сега вече бурята била много близо и втора, още по-тежка вълна заплашително издигнала инертния корпус на кораба, от което дъхът на Джим замрял, а мозъкът и сърцето му били пронизани от панически викове.
„Спускайте лодката! Спускайте я, за бога! Корабът потъва!“
След това въжетата се задвижили през блоковете, а под тентата се чули изплашени гласове.
— Такъв шум вдигнаха, че можеха да събудят и мъртвец — каза Джим.
После, когато лодката с плясък паднала във водата, отекнали глухото изтопуркване на падащите в нея тела и нестройни викове:
„Отблъснете я! Отблъснете! Отведете я! Шквалът се засилва…“
Той чул високо над главата си слабия брътвеж на вятъра; долу, до краката му, прозвучал болезнен вик. Нечий глас досами него почнал да проклина куката на блока. От носа и кърмата на кораба се разнесло бръмчене като в разтревожен кошер. Джим разказваше много спокойно — спокойни бяха и позата, и лицето, и гласът му — и също тъй спокойно той произнесе без ни най-малко предупреждение:
— Препънах се в краката му…
Ето как чух за първи път, че изобщо се е помръднал от мястото си. Неволно измърморих нещо от учудване. Накрая Джим се изтръгнал от мястото си, но за това кога е станало то и какво го е извело от вцепенението, той знаеше не повече, отколкото изтръгнатото от корен дърво знае за вятъра, повалил го на земята. Всичко го зашеметило — звуците, тъмнината, краката на мъртвия човек. Кълна се в бога! Цялата тази дяволска история му била натрапена, но той не искал да се съгласи с мисълта, че я е приел съзнателно. Странно, как заразително действуваше неговото заблуждение! Слушах така, сякаш се разказваше за черна магия, извършена над някакъв труп.
— Той се обърна на една страна много тихо и това бе последното, което видях на борда — продължи Джим. — Не ми беше до него. Изглеждаше, че се изправя. Разбира се, аз мислех, че става. И чаках — ще изтича покрай мен към парапетите и ще скочи в лодката след останалите. Чувах как долу онези се суетяха и нечий глас като от дъното на шахта извика: „Джордж!“ После и тримата почнаха да крещят. Ясно различавах три гласа: един блееше, друг пищеше, трети виеше…
Той леко потрепна и забелязах, че бавно се изправя, сякаш нечия силна ръка го вдигаше за косата от стола. Стана бавно и когато се изправи в цял ръст, ръката сякаш го пусна и Джим се олюля. Страшно спокойно беше лицето му, движенията и дори гласът, когато каза:
— Те викаха.
И аз настръхнах неволно, като че ли се опитвах да уловя този призрачен вик под фалшивия покров на мълчанието.
— Осемстотин души се намираха на кораба — каза той, приковавайки ме към облегалото на стола със страшния си, невиждащ поглед. — Осемстотин живи хора, а онези викаха един мъртвец да слезе при тях и да се спаси.
„Скачай, Джордж! Скачай! Какво чакаш, скачай!“
Стоях, сложил ръка на висилката. Бях много спокоен. Цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нито небето, нито морето. Чувах как лодката се удря в борда и оттам не дойде повече нито един звук, но на кораба под мене ехтеше глъчка. Внезапно капитанът изрева:
„Mein Gott! Шквал! Шквал! Отблъснете лодката!“
Когато се разнесе съскането на дъжда и налетя първият порив на вятъра, те надигнаха вой:
„Скачай, Джордж! Ще те поемем! Скачай!“
Корабът почна бавно да потъва; пороят се лееше като водопад; фуражката отхвръкна от главата ми; дъхът ми замря. Чух отдалече, сякаш стоях на висока кула, още един див вик:
„Джооордж! Скачай!“
Корабът, навел носа си, хлътваше все повече под краката ми…
Джим замислено вдигна ръка и прокара пръсти по лицето си, като че ли махаше оттам някаква паяжина; после половин секунда гледа дланта си и накрая енергично каза:
— Аз скочих. — Той се запъна. Извърна очи. — Изглежда, скочих — добави той.
Светлосините му очи ме гледаха жално; като го наблюдавах, застанал пред мен, зашеметен и обиден, изпитвах странно чувство: това беше мъдра покорност и снизходителна, но дълбока жалост на старец, безпомощен пред нещастието на едно дете.
— Така излиза — измърморих.
— Не го знаех, докато не вдигнах очи — бързо обясни той.
Нищо, всичко е възможно. Трябваше да го слушам както слушаме някое малко момче, изпаднало в беда. Той не знаеше. Това станало по някакъв начин. И не можело да се случи повторно. Той скочил върху някого и паднал върху една от седалките. Сторило му се, че е счупил всичките си ребра от лявата страна, после се обърнал по гръб и смътно видял открояващия се над него кораб, от който току-що бил дезертирал. Червената бордова светлина пламтяла сред дъжда като някакъв огън на върха на хълм, обвит от мъгла.
— Корабът изглеждаше по-висок от стена. Той се издигаше като скала над лодката… Исках да умра! — възкликна той. — Нямаше връщане назад. Струваше ми се, че бях скочил в кладенец — в бездънна пропаст…
Глава десета
Джим преплете пръсти и после ги раздели. Да, това беше истина; той действително бе скочил в бездънна пропаст. Бе паднал от височина, на която вече не можеше да се изкачи.
В същото време лодката преминала напред покрай носа. Било твърде тъмно, за да могат да се разпознаят един-друг; освен това ги заслепявал и обливал яростно дъждът. Той ми каза, че сякаш ги влечал някакъв поток към черна пещера. Обърнали се с гръб към шквала; капитанът очевидно бил потопил веслото зад кърмата, за да води лодката през бурята, и в продължение на две-три минути изглеждало, че е настъпил краят на света — потоп и непрогледна тъмнина. Морето съскало, „като че ли там врели двадесет хиляди котли“. Това е негово сравнение — не е мое. Мисля, че след първия порив вятърът стихнал; Джим каза на следствието, че голямо вълнение през онази нощ не е имало. Той се сгушил на носа на лодката и крадешком хвърлил поглед назад. Видял само едно жълто пламъче на върха на мачтата, високо и мътно като последна угасваща звезда.
— Изпитах ужас, че светлинката е все още там — каза той.
Това са истинските му думи. Ужасила го мисълта, че корабът още не е потънал. Несъмнено той искал отвратителната катастрофа да се извърши колкото може по-скоро. Хората в лодката мълчали. В тъмнината изглеждало, че тя се носи бързо, но, разбира се, ходът й не можел да бъде бърз. Поройният дъжд отминал напред и силното, ужасяващо съскане на морето отминало в далечината заедно с пороя. Чувал се само тихият плисък край бордовете на лодката. Някой силно тракал със зъби. Една ръка докоснала гърба на Джим. Някакъв слаб глас изрекъл: „Вие тук?!“
Друг треперещ глас извикал:
„Корабът потъна!“
Всички скочили на крака и погледнали назад. Светлини не видели. Всичко било черно. Ситен студен дъжд ги шибал по лицата. Лодката леко се накланяла. Някой тракал със зъби и на два пъти се опитал да се сдържи, за да каже нещо; най-сетне успял да изрече:
„Т-ъкмо н-на в-време… Брр!“
Джим познал гласа на старши механика, който казал мрачно:
„Видях го как потъна. Случайно обърнах глава.“ Вятърът почти стихнал.
Извили глави към посоката на вятъра и се ослушвали в мрака, сякаш се надявали да чуят викове. Отначало Джим бил благодарен, че нощта скрила от него страшната сцена, а после усетил, че да знаеш за това и нищо да не виждаш и чуваш, е най-голямото нещастие.
— Странно, нали? — прошепна той, прекъсвайки нестройния си разказ.
Това не ми се виждаше толкова странно. Изглежда, той несъзнателно беше убеден, че действителността не може да бъде така потресаваща, ужасна и отмъстителна както страшната картина, създадена от собственото му въображение. Мисля, че в този момент сърцето му бе побрало цялото страдание, а душата бе познала страха, ужаса и отчаянието на осемстотин души, сполетени през нощта от внезапна и жестока смърт. Иначе как бих могъл да си обясня неговите думи:
— Струваше ми се, че трябва да изскоча от тази проклета лодка и да заплувам назад… половин миля… още по-далеч… на каквото и да е разстояние… да доплувам до самото място…
Как да си обясня такова желание? Разбирате ли неговото значение? Защо да се връща към онова място? Защо да не се удави ей тук, край борда на лодката — щом е мислел да се дави? Защо да се връща там? Той искал да види… сякаш трябвало да приспи въображението си с мисълта, че всичко е свършено, и чак след това да търси успокоение в смъртта. Не вярвам някой от вас да може да предложи друго обяснение. То беше едно от онези странни, вълнуващи проблясъци сред мъглата. Необичайно разкритие. Каза за него така, сякаш говореше за най-естественото нещо на света. Сподавил този импулс и тогава забелязал тишината наоколо. За това той ми разказа. Мълчанието на морето и небето, слети в едно безкрайно, необятно пространство, приличало на тишина в гробница, затворила навеки тези спасени, треперещи хора.
— Можеше да се чуе падането на карфица в лодката — рече той и устните му странно потрепваха като на човек, който, разказвайки за някакво много трогателно събитие, се мъчи да се овладее. Мълчание! Само бог знае как е възприел Джим това мълчание в сърцето си.
— Не мислех, че някъде на земята може да бъде толкова тихо — произнесе той. — Не можеше да се различи морето от небето, нямаше какво да се види, нямаше какво да се чуе. Нито проблясък, нито сянка, нито звук. Бих помислил, че всяко кътче земя е отишло на дъното и са потънали всички освен мен и тези негодници в лодката.
Джим се наведе над масата и опря пръсти върху нея сред кафените и ликьорените чаши и угарките от пурите.
— Изглежда, вярвах в това. Всичко бе загинало и… всичко беше свършено… — той дълбоко въздъхна — … за мене.
Марлоу рязко се изправи на стола и с енергичен жест остави настрана пурата си. Тя очерта червена следа, подобно на миниатюрна ракета, прорязала завесата от пълзящи растения. Никой не се помръдна.
— Е, какво мислите? — възкликна Марлоу, като внезапно се оживи. — Нима той не е бил честен към себе си? Неговият спасен живот е бил обречен, защото почвата е пропаднала под краката му; не е имало какво да гледа и какво да слуша. Унищожение, да! А през всичкото време — само облачно небе, спокойно море, неподвижен въздух. Само нощ, само мълчание.
Това не продължило много; после те почувствували — внезапно и единодушно — потребност да побъбрят за своето спасение.
„От самото начало знаех, че ще потъне!“
„Само още миг и ние също…“
„Бяхме на косъм от смъртта, ей богу!“
Джим нищо не казал. Едва затихналият вятър задухал отново, засилил се и стонът на морето запригласял на тяхното бъбрене, последвало като успокоение след миговете на безмълвен ужас. Корабът бил потънал! Потънал! Нямало съмнение. Никой не можел да помогне. Многократно повтаряли тези думи, като че ли не можели да се възпрат. Не се съмнявали, че е потънал. Светлините били изчезнали. Невъзможно било да грешат. Светлините били изчезнали. Това трябвало да се очаква… Корабът следвало да потъне… Джим забеляза, че те говорели така, сякаш били оставили зад себе си кораба без хора. Решили, че е потънал бързо. Изглежда, това им доставяло някакво удоволствие. Уверявали се един друг, че за това е било необходимо не много време — „тръгнал е към дъното като лист желязо“. Старшият механик добавил, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу „като хвърлена пламтяща клечка кибрит“. Тук вторият механик истерично се разсмял: „Р-радвам се. Р-радвам се.“
— Зъбите му тракаха като някакво бързо кречетало — каза Джим — и изведнъж захленчи. Плачеше и хълцаше като дете, задавяше се и нареждаше: „О, боже мой! О, боже мой!“ Млъкваше за миг и изведнъж отново започваше: „О, бедната ми ръка! О, бедната ми ръка!“ Чувствувах, че съм готов да го поваля с един удар. Двама души седяха на кърмата. Едва можах да различа фигурите им. Гласовете им достигаха до мене — бъбрене, мърморене. Тежко беше да се понася това. Беше ми и студено. Ала нищо не можех да направя. Струваше ми се, че ако се помръдна, ще трябва да скоча в морето и…
Ръката му опипваше нещо крадешком, докосна една от ликьорените чашки; той бързо я отдръпна, сякаш се бе докоснал до нажежен въглен. Леко поместих бутилката и попитах:
— Искате ли още?
Джим сърдито ме погледна.
— Мислите, че не мога да ви разкажа всичко, без да се натряскам ли? — попита той.
Компанията околосветски пътешественици се бе прибрала да спи. Бяхме сами; само някаква неясна бяла фигура се мержелееше в сянката; като забеляза, че я наблюдаваме, тя се прокрадна напред, поспря се, после безшумно се скри. Беше вече късно, но аз не притеснявах гостенина си.
Седейки смутен в лодката, той чул как спътниците му почнали изведнъж да ругаят някого.
„Защо не скачаше, глупчо?“ — казал нечий укорен глас.
Старшият механик станал от кърмовата седалка и почнал да се промъква към носа, като че ли подтикван от злобното намерение да се разправи „с най-големия идиот на света“. Капитанът, който седял на веслата, изхриптял обидни епитети. Джим вдигнал глава при тези викове и чул името „Джордж“; в същото време нечия ръка го ударила в гърдите.
„Какво можеш да кажеш за свое оправдание, глупако?“ — попитал някой, подтикнат от справедливо негодувание.
— Те се нахвърлиха върху мен — каза Джим, — ругаеха ме… наричайки ме Джордж.
Той ме погледна, опита се да се усмихне, отвърна очи и продължи:
— Онзи дребният, вторият механик, се наведе над самия ми нос: „Как, та това е проклетият помощник!“
„Какво!“ — изрева капитанът от другия край на лодката.
„Не може да бъде!“ — писна старшият механик. И също се наведе, за да се взре в лицето ми.
Вятърът внезапно стихнал. Отново завалял дъжд и мекият неспирен и донякъде тайнствен шум, с който морето отговаря на пороя, зазвучал от всички страни в нощта.
— Отначало бяха твърде зашеметени, за да хабят много думи — уверено разказваше Джим, — а какво трябваше да им кажа аз? — Той се запъна за миг, после с усилие продължи: — Наричаха ме с най-ужасни имена…
Гласът му, приличащ на шепот, от време на време зазвучаваше силно, укрепнал поради презрението, сякаш ставаше дума за някакви нечувани гадости.
— Беше ми все едно, както и да ме наричаха — мрачно рече той. — В гласовете им звучеше омраза. Хубава работа! Те не можеха да ми простят, че се бях озовал в лодката. Тази мисъл им беше омразна. Побесняха… — Той се изсмя нервно. — Но това ме въздържа от… Вижте! Седях на носа скръстил ръце върху планшира…
Джим ловко седна на края на масата и скръсти ръце.
— Ей така — разбирате ли? Достатъчно беше едва-едва да се отпусна назад и щях да се озова… при останалите. Едва-едва да се отпусна…
Той се намръщи и като почука със средния пръст челото си, каза многозначително:
— Тази мисъл през цялото време ми беше в главата. През цялото време… А дъждът, студен, като топящ се сняг — не, още по-студен, — падаше върху тънките ми памучни дрехи… Никога няма да ми бъде толкова студено. И небето беше черно, съвсем черно. Нито една звезда, никакъв проблясък на светлина — нищо отвъд пределите на проклетата лодка и на ония двамата, които джафкаха срещу мене, както паленцата лаят някой крадец, подгонен от тях на някакво дърво. „Джаф! Джаф! Какво правиш тук? Бива си те, няма какво! Тук няма място за такива като тебе! Какво? Вече не си така пощурял? Вмъкнал си се в лодката? Не те бива за живота. Джаф! Джаф!“ Мъчеха се да се надлаят. Капитанът джафкаше от кърмата; завесата на дъжда ми пречеше да го виждам, не разбирах напълно мръсния жаргон, с който ме ругаеше. „Джаф! Джаф! Ау, ау, ау! Джаф! Джаф!“ Приятно беше да ги слушаш. Уверявам ви, това ме ободряваше. То спаси живота ми. А те все крещяха, сякаш искаха с вик да ме катурнат зад борда… „Как събра смелост да скочиш? Тук не си нужен. Ако знаех кой седи тук, щях да те хвърля зад борда, пор проклет! Какво направи с онзи човек? Как се реши да скочиш, страхливецо? И защо ние тримата да не те хвърлим зад борда?…“