Щайн бавно поклати глава и ме погледна с търпелив, въпросителен поглед.
— Срамота — каза той. — Седим тук с вас и бъбрим като две момчета, вместо да потърсим и намерим някакво практическо… практическо средство… лекарство против злото… голямото зло — повтори той с приятна и снизходителна усмивка.
Въпреки това нашият разговор не породи практически изводи. Избягвахме да произнасяме името на Джим, като че той беше някакъв заблудил се дух, страдаща и безименна сянка.
— Не — каза Щайн и стана, — тази нощ вие ще преспите тук, а утре сутринта ще измислим нещо практическо… практическо.
Той запали двете свещи на един свещник и ме поведе към вратата. Минахме покрай безлюдни, тъмни стаи; съпровождаха ни отблясъците на свещите, които носеше Щайн. Тези отблясъци пълзяха по лъснатия под, пробягваха ту тук, ту там по полираните маси, подскокваха върху някоя извивка на мебел или лумваха и угасваха в далечните огледала; за миг се появяваха две човешки фигури и два огнени езика, които се промъкваха безшумно сред дълбините на кристалночиста празнина. Щайн вървеше бавно на една крачка пред мене, изгърбен, любезен, с дълбоко и напрегнато спокойствие на лицето; дългите сламеноруси коси, изпъстрени с бели нишки, се спускаха на редки кичури по леко наведената му шия.
— Той е романтик… романтик — повтори Щайн. — И това е много лошо… И много хубаво.
— Но той наистина ли е романтик? — усъмних се аз.
— Gewiss80 — каза естественикът и без да ме гледа, се спря с издигнатия в ръката му канделабър. — Несъмнено! Какво го кара толкова мъчително да познава себе си? Какво прави неговото съществуване реално за вас и за мене?
В този момент беше трудно да се повярва в съществуването на Джим, започнало в дома на един селски свещеник, замъглено от тълпи хора подобно на облаци прах, заглушено от силните изисквания на живота и смъртта в материалния свят, но неговата нетленна реалност аз възприех с непреодолима сила! Видях я ясно, сякаш като се движехме през високите, мълчаливи стаи, сред плъзгащите се отблясъци светлина, озаряваща внезапно две фигури, които се промъкват с трепкащите езичета на пламъка в бездънни и прозрачни дълбочини, ние се бяхме приближили до недостижимата Истина; а Истината като самата Красота плува неуловима, неясна, полупотопена в мълчаливите неподвижни води на загадката.
— Може да е и така — съгласих се аз с лек смях и неочаквано силното ехо тутакси ме принуди да понижа гласа си, — поне за вас съм напълно сигурен, че сте романтик.
Като наведе глава, държейки високо свещника, Щайн отново тръгна напред.
— Е… аз също съществувам — отвърна ученият. Той вървеше пред мен. Следях движенията му, но в него виждах не шефа на фирмата, не желания гост на вечерните приеми, не кореспондента на научните дружества, не стопанина, който приема пристигнали естественици — виждах само реалната му съдба и по нейния път той се бе научил да върви с твърди крачки; животът му бе започнал в скромна обстановка, той бе познал великодушието, ентусиазма, дружбата, любовта — всички възторжени пориви на романтизма. До вратата на моята стая Щайн се обърна към мен.
— Да — казах аз, сякаш продължавах започнатия разговор, — между другото вие безумно сте мечтали за някаква пеперуда; но когато в едно прекрасно утро мечтата е застанала на пътя ви, не сте изпуснали блестящата възможност. Не е ли така? А пък той…
Щайн вдигна ръка.
— А знаете ли колко блестящи възможности съм изпуснал? Колко блянове, изпречили се на пътя ми, съм изгубил?
Той със съжаление поклати глава.
— Струва ми се, че някои мечти биха могли да бъдат прекрасни, ако ги бях осъществил. Знаете ли колко бяха те? Може би самият аз не знам.
— Независимо дали неговите мечти са били прекрасни или не — казах, — той безспорно знае онази, която изпусна.
— Всеки човек знае за една или две пропуснати възможности — отговори Щайн — и там е бедата… голямата беда…
На прага той ми стисна ръката за лека нощ и като държеше високо свещника, надникна в стаята ми.
— Спете спокойно. А утре трябва да измислим някакъв практически изход… практически…
Макар стаята му да беше по-далеч от моята, аз го видях да се връща назад. Отиваше пак при своите пеперуди.
Глава двадесет и първа
— Сигурно никой от вас не е чувал за Патусан81 — продължи Марлоу след мълчанието, което настъпи, докато той спокойно си палеше пурата. — Няма значение; има много небесни тела, които блестят на небесния свод в нощта, за тях човечеството не е чувало досега, тъй като са вън от кръга на неговата дейност. От тях се интересуват само астрономите, на които плащат, за да говорят компетентно за състава, теглото и пътя им, за техните отклонения от закономерностите, за светлинната аберация — тези своего рода научни сплетни. Така стои работата и своего рода научни сплетни. Така стои работата и с Патусан. За него споменаваха в правителствените кръгове в Батавия, а названието му е известно на малцина, на съвсем малко хора в търговския свят. Обаче никой не е бил там и предполагам, че и никой не е пожелал да отиде там; по същия начин, струва ми се, всеки астроном сериозно би се противопоставил да го преселят на някое далечно небесно тяло, където, лишен от земните изгоди, той би съзерцавал зашеметен непознатото небе. Обаче и небесните тела, и астрономите нямат нищо общо с Патусан. Ето за къде тръгна Джим. Искам само да ви обясня: ако Щайн му бе уредил преселването на някоя звезда от пета величина, дори тогава промяната не би могла да бъде по-голяма. Той остави зад себе си своите земни грешки и репутацията, която бе придобил, и попадна в съвсем други условия, които откриваха простор за тържествуващата му мисъл. Съвсем други и наистина забележителни. И той се прояви в тях също забележително.
Щайн знаеше за Патусан повече от когото и да било. Повече, мисля, отколкото беше известно и в правителствените кръгове. Не се съмнявам, че той е бил там или на лов за пеперуди, или по-късно, когато, бидейки непоправим, се е опитал да подправи с мъничко романтизъм тлъстите ястия на търговската си кухня. Много малко бяха кътчетата в архипелага, където естественикът не е бил в утрото на тяхното първично битие, преди да се появи там осветлението и дори електричеството — в името на по-висок морал… и… по-крупни печалби. Сутринта след нашия разговор за Джим той спомена на закуска за Патусан, когато аз цитирах думите на бедния Брайърли:
„Нека се зарови на двадесет стъпки в земята и там да си остане.“
Заинтересован, ученият ме погледна внимателно, сякаш бях някакво рядко насекомо.
— Е, и това може да се направи — забеляза той, като сърбаше кафето си.
— Да го погребем някак си — поясних аз. — Разбира се, това не е приятно занимание, но е по-добро от всичко, което може да се измисли за него — такъв, какъвто е той.
— Да, той е млад — отговори Щайн замислено.
— Най-младото човешко същество — потвърдих.
— Schert!82 Ние имаме Патусан — продължи Щайн със същия том. — А жена ми вече е покойница — добави той загадъчно.
Разбира се, аз не знаех тази история, мога само да се досещам, че някога Патусан е бил използуван като гроб за някакъв грях, провинение или нещастие. Но е невъзможно да се заподозре Щайн. Единствената жена, съществувала някога за него, беше малайското момиче, което той наричаше „моята жена принцеса“ или по-рядко, в минути на откровение — „майката на моята Ема“. Каква беше жената, за която той спомена във връзка с Патусан, не мога да кажа, но от намеците му разбрах, че е била хубава и образована — наполовина холандка, наполовина малайка, — с трагична съдба, а може би и само с печална: най-скръбният факт в съдбата й беше несъмнено нейният брак с един малакски португалец, кларк на някаква търговска фирма в холандските колонии. От Щайн научих, че този човек бил в много отношения неприятна, дори отблъскваща личност. Единствено заради жена си Щайн го направил завеждащ търговския пункт на „Щайн и с-ие“ в Патусан, но от търговска гледна точка назначението било несполучливо, поне за фирмата, и сега, когато жена му бе покойница, Щайн не беше далеч от мисълта да изпрати там друг агент. Португалецът — чието име бе Корнелиус — смяташе себе си за много достоен, но подценяван човек, заслужаващ със своите способности по-добро положение. Джим трябваше да го замени.
— Едва ли португалецът ще се махне оттам — забеляза Щайн. — Впрочем това не ме интересува. Само заради жена си аз… Но, изглежда, останала е дъщерята и ако той не пожелае да замине, ще му разреша да живее в старата къща.
Патусан е отдалечен окръг на самостоятелна туземна държава и главното селище носи същото име. Като влезете на четирийсет мили от морето, вие забелязвате — от онова място на реката, където се виждат първите къщи — върховете на два стръмни хълма, които се издигат над горите: те почти се докосват един друг и, изглежда, като че ги разделя дълбока пукнатина — сякаш планината се е разцепила от някакъв мощен удар. Всъщност долината между хълмовете е само една тясна клисура: откъм селището се вижда един неправилно коничен хълм, разцепен на две, и тези две половини са леко отделени. На третия ден от пълнолунието луната, наблюдавана от откритото място пред дома на Джим (когато го навестих, той живееше в много хубава къща, построена в туземен стил), се издигна току зад тези хълмове; под нейните лъчи двете масивни грамади изглеждаха гъсто черни и релефни, а после почти съвършеният диск, ярко светъл, се издигна между стените на пропастта и изплува над върховете, сякаш с някакво тихо тържество се беше изплъзнал от зеещ гроб.
— Чудесна картина — каза Джим, застанал до мене. — Струва си да я види човек, нали?
Във въпроса му прозвуча нотка на гордост, която ме накара да се усмихна, сякаш той взимаше участие в създаването на тази изключителна гледка. Толкова неща бе сътворил в Патусан. А тези работи, изглежда, бяха също тъй недостъпни за неговата намеса, както движението на месеца и звездите.
Това беше невероятно. Ето отличителната черта на онзи живот, в който Щайн и аз го бяхме тласнали несъзнателно, преследвайки само една цел: да го махнем от пътя — забележете, от неговия собствен път. Такава беше нашата главна цел, макар че, да си призная, имаше още един мотив, който леко ми повлия. Готвех се да отида в родината си за известно време и може би по-силно, отколкото сам съзнавах това, исках да наредя Джим, преди да съм заминал. Аз отивах в родината си, а той бе дошъл при мен оттам със своята беда, със своите призрачни надежди, като човек, който се задъхва в мъглата под тежестта на някакъв товар. Не мога да кажа, че някога съм виждал това ясно, дори сега, след като погледнах Джим за последен път; но ми се стори, че колкото по-малко разбирам, толкова по-здраво съм свързан с него в името на онова съмнение, което е неотделимо от нашето знание. Знаех не много повече и за самия себе си. А после, повтарям, ходих в родината си — родина толкова далечна, че всичките й домашни огнища ми се струваха едно-единствено родно огнище, край което и най-скромният от нас има право да отдъхне.
Ние, хилядите странници по пътищата на земята, прославени или никому неизвестни, спечелваме през няколко морета нашата слава, пари или само къшей хляб, но ми се струва, че всеки от нас, когато се връща в родината си, като че ли дава отчет. Връщаме се, за да срещнем там хора, които или са по-високо от нас, или са наши роднини, наши приятели — такива, на които се подчиняваме, и такива, които обичаме. Но дори хората, които нямат нийде никого, най-свободните, самотни, без отговорности и несвързани с никакви връзки, онези, които нямат в родината си нито едно скъпо лице, нито един познат глас — дори те срещат известен дух, който витае в родната страна под небето, във въздуха, в долините и на хълмовете, в полетата, във водата и в листата на дърветата — безмълвен приятел, съдия и вдъхновител. Мислете, каквото искате, но за да изпитате радост, да усетите покой, да познаете истината на родината, трябва да се върнете там с чиста съвест. Всичко това може да ви се стори празна сантименталност; наистина само малцина от нас притежават волята или способността съзнателно да се вглеждат в дълбочината на познатите чувства. Там, в родината, са момичетата, които обичаме, мъжете, които стоят по-високо от нас, там са нежността, дружбата, успехите, радостите! Но… вие трябва да вземете наградата с чисти ръце, иначе тя ще се превърне в мъртви листа, в тръни.
Мисля, че самотните, които нямат свое огнище и привързаност към някого, онези, които се връщат не в своя дом, а в своята страна, при нейния безплътен, вечен и неизменен дух — те най-добре от всички разбират нейната суровост и спасителна сила, благодатта на вековното й право върху нашата вярност, нашето подчинение. Да, малцина от нас разбират, но всички чувствуваме това, казвам „всички“, без да правя някакви изключения, тъй като нямам предвид хората, лишени от чувства. Всяка тревичка има своето място на земята, от която черпи живот и сили, и човекът също е врасъл с корените си в страната, от която черпи своята вяра заедно с живота си.
Не зная доколко Джим разбираше това, ала зная, че той чувствуваше смътно, но дълбоко повика на тази истина или на тази илюзия — наречете я, както искате, разликата не е голяма и никак не е съществена. Въпросът е там, че Джим се налагаше с достойнствата на своето чувство. Сега той никога не би се върнал у дома. Никога. И да беше способен за бурна проява на чувства, момъкът би потрепнал при тази мисъл и би принудил и вас да потрепнете. Но той не беше от тези хора, макар че бе по свой начин красноречив. При мисълта да се върне в отечеството Джим изпадаше във вцепенение, навел глава и издал напред устни; прямите му сини очи мрачно блестяха под намръщените вежди, сякаш пред него изникваше нещо непоносимо, нещо отвратително. Въображението работеше под този як череп, покрит с гъсти, къдрави коси.
Що се отнася до мен, аз съм лишен от въображение (в противен случай щях с по-голяма увереност да говоря днес за Джим). И не твърдя обратното, макар да си представях, че духът на страната, който се издига над белите скали на Дувър, пита мен, върналия се в родината, така да се каже, без счупени кости, какво съм направил с по-малкия си брат. Не бих могъл да сторя такава грешка. Знаех много добре; че Джим е един от онези, за когото няма да ми задават никакви въпроси: срещал съм и по-добри хора, които са си отивали, изчезвали, изгубвали напълно, без да породят никакъв проблясък на любопитство или съжаление. Духът на страната, както подобава на един властелин на великите инициативи, не проявява грижа за безбройните простосмъртни. Тежко на изостаналите! Ние съществуваме само дотогава, докато се държим заедно. А той в известен смисъл бе изостанал, откъснал се, но съзнаваше това така болезнено, че изглеждаше трогателен: така напрегнатият живот на човека прави неговата смърт по-трогателна от смъртта на дървото. Случайно се бях оказал край този момък и случайно се бях трогнал. Ето всичко, което може да се каже за това. Бях загрижен как Джим ще изплува отново. Би ми било болно, ако той например започнеше да пие. Земята е толкова малка, че се страхувах да не би някой ден да го срещна като мръсен скитник с мътни очи и подпухнало лице, платнени обувки без подметки и в дрипи, които висят от лактите му. И този скитник, бидейки стар познат, ще ми поиска пет долара назаем. Известна ви е отвратителната разпуснатост на подобни плашила, които идват при вас от благоприличното минало, техният дрезгав, безгрижен глас, безсрамният им поглед… такива срещи са по-тежки за човека, който вярва в човешката солидарност, отколкото за свещеника срещата с отказалия да се покае преди смъртта си грешник.
Право да ви кажа, това беше единствената опасност, която предвиждах за него и за себе си, но в същото време не се доверявах на слабото си въображение. Можеше да се случи и нещо по-лошо, което не бях в състояние да предвидя. Той не ме оставяше да забравя колко е надарен с въображение, а вие — хората с въображение — можете да отидете по-далеч във всяка посока, като че ви е дадено по-дълго въже на котвата в неспокойния пристан на живота. Такива хора отиват далеч. Те могат да почнат и да пият. Може би със своите опасения аз подценявах достойнствата му. Отде да зная? Дори Щайн можа да каже само това, че Джим е романтик. Аз пък знаех само, че той е един от нас. И защо му трябваше да бъде романтик?