— Малко е да се каже горещо там, долу — отекна нечий глас.
Без да се обръща, Джим се усмихна. Капитанът стоеше невъзмутим, обърнал към него широкия си гръб; този ренегат имаше навика да се прави, че отначало не забелязва вашето присъствие, а после, като разтвори широко очи към вас, да избухне с пяна на устата, с поток от обиди, бликащи като от някаква клоака. Сега той само мрачно измърмори нещо; вторият механик, застанал до стълбата на мостика, изтриваше влажните си длани с един нечист парцал и продължи да се оплаква без каквото и да е смущение. На моряците им е добре тук, горе, и той би искал да знае каква е ползата от тях. Бедните механици трябва да водят кораба, а те прекрасно биха се справили и с всичко останало; ей богу, те…
— Млъкнете! — флегматично избоботи немецът.
— О, да! Млъкнете! А ако има нещо не в ред, веднага ще дотичате при нас, нали? — продължаваше онзи. Той вече наполовина се е изпекъл там, долу. Във всеки случай сега на него му е все едно, колкото и грехове да е натрупал: през последните три дни е получил прекрасна представа за онова място, където отиват след смъртта си лошите хора… ей богу, наистина е получил… И не само това — оглушал е от адския шум долу. Проклетата гнила развалина гърми и трещи като стар палубен скрипец, дори още по-силно; за какво рискува живота си той дни и нощи сред цялата тази развалина, сякаш е в гробище за кораби, никак не му е ясно! Изглежда, си е лекомислен от рождение. Той…
— Къде се напихте? — попита немецът; той беше побеснял, но стоеше неподвижно, осветен от лампата на компасната будка, подобен на груба статуя на човек, направена от буца мазнина. Джим както преди се усмихваше, загледан в отстъпващия хоризонт; изпълнен с благородни стремежи, той се опиваше от съзнанието за своето превъзходство.
— Напил съм се! — презрително повтори механикът; той се държеше с две ръце за перилата — призрачна фигура с подкосяващи се крака. — Нали вие не сте го платили, капитане. Достатъчно сте стиснат, ей богу. По-скоро ще уморите добрия човек, отколкото да го почерпите с капчица шнапс. Ето какво вие, немците, наричате икономия. На триците скъп, на брашното евтин…
Той се бе разчувствувал. Към десет часа старшият механик му бе дал една чашка… всичко на всичко една, ей богу — добро старче; но сега не можеш мръдна стария мошеник от леглото — с петтонен кран не би успял да го вдигнеш. Не! Поне тази вечер това е невъзможно. Той спи сладко като бебче, а под възглавницата му има бутилка първокласно бренди. От устата на капитана на „Патна“ се изтръгна дрезгава ругатня и думата „Schwein“17 запърха като капризно перце, подхванато от лек ветрец. Той и старшият механик се познаваха от много години — заедно служиха при един весел, хитър стар китаец, който носеше очила с рогови рамки и слагаше червени копринени лентички в почтената си плитка от бели коси. В базата на „Патна“ хората имаха мнението, че тези двамата — капитанът и механикът — са си лика-прилика по безогледните злоупотреби. Външно те никак не си приличаха: единият с мътни очи, злобен и месест, другият — слаб, мършав, с дълга и костелива глава като главата на стара кранта, с хлътнали бузи и стъклен поглед в хлътналите очи. Старшият механик се бе озовал на брега някъде на Изток — в Кантон, Шанхай или може би в Йокохама; той сам може би не помнеше къде точно е станало корабокрушението и от какво е било предизвикано то. Преди около двадесет години от състрадание към неговата младост го бяха изхвърлили безшумно от кораба, на който служеше, а би могло да му се случи и нещо много по-лошо, така че, като си спомняше за тази случка, той не изпитваше ни сянка от съжаление. После в източните морета почна да се развива парното плаване, а тъй като хората с неговата професия първоначално бяха малко, донякъде му потръгна. На всички новопристигнали той бързаше да съобщи с тъжен шепот, че е опитен човек. Когато се движеше, сякаш в дрехите му се клатушкаше скелет. Походката му напомняше човек, който броди безцелно, и той наистина бродеше около остъкления люк на машинното отделение, пушеше без охота, натъпкваше с тютюн медната чашка на лулата си от черешово дърво, шийката на която бе дълга цели четири стъпки, и се държеше глупаво-важно като някой мислител, който развива философска система от мъглявите проблясъци на истината. Той обикновено бе скъперник и пазеше личния си запас от спирт, но в тази нощ се бе отказал от своите принципи; за разлика от него вторият механик — младежът от Уепинг — имаше слаба глава: неочакваната почерпка със силната напитка го направи много весел, дързък и бъбрив.
Немецът от Нов Южен Уелс беснееше; той пухтеше като ауспухова тръба, а Джим, леко заинтригуван от това зрелище, с нетърпение чакаше кога ще може да слезе долу: последните десет минути на вахтата бяха досадни като пушка, която прави засечка. За тези хора нямаше място в света на героичните приключения, въпреки че те всъщност не бяха лоши момчета. Дори самият капитан… Но сега Джим изпита отвращение при вида на тази пъхтяща грамада от плът, която изпускаше бълбукащо мърморене — тъмен поток от мръсни ругатни; приятната умора обаче му пречеше да изпита активна неприязън към когото и да било. Не му беше до тези хора; той работеше рамо до рамо с тях, но те не можеха да го докоснат; дишаше с тях един и същ въздух, но беше друг човек… Дали ще се нахвърли капитанът върху механика?… Животът беше лек, а Джим беше твърде уверен в себе си — твърде уверен, за да… Чертата, която отделяше неговите размишления от сънливостта, стана по-тънка от паяжинна нишка.
Вторият механик незабелязано преминаваше към разсъждения за своите финанси и за своето мъжество.
— Кой е пиян? Аз? А, не, капитане! Работата не е в това. Би трябвало вече да знаете, че нашият старши не е особено щедър и дори врабец не би си позволил да напие, ей богу! Алкохолът никога не ми е действувал; още не са измислили такова питие, от което да се напия. Готов съм да пия с вас едновременно — вие пийте уиски, а аз — течен огън, ей богу, ще остана свеж като краставичка. Ако допуснех, че съм пиян, щях да се хвърля в морето — щях да свърша със себе си, ей богу! Щях да свърша! Още същата минута! А от мостика няма да се махна. Къде другаде ще подишам чист въздух в нощ като тази? Долу на палубата при оная сган? Дума да не става! И за какво да се страхувам от вас?
Немецът издигна тежките си юмруци към небето и ги разтърси, без да каже дума.
— Аз не зная какво е страх — продължаваше механикът с искрена убеденост. — Не се боя от прекрасната работа на това гнило корито. Щастие е за вас, че съществуват на света такива хора, които не треперят за своя живот… иначе какво бихте правили без нас — вие и тази вехта черупка с обшивка от амбалажна хартия… ей богу, амбалажна хартия! Добре ви е на вас, вие и от нея изкарвате доста пари — а какво да кажа за себе си? Колко получавам аз? Някакви нищожни сто и петдесет долара на месец! Нищо повече. Питам ви почтително — почтително, забележете това! — кой няма да зареже такава проклета работа? Пък е и опасна, ей богу! Но аз — аз съм един от онези смелчаци, които…
Той пусна перилата и размаха ръце, сякаш искаше нагледно да покаже мъжеството си; тънкият му глас пискливо ехтеше над морето; повдигна се на пръсти, за да подчертае по-силно фразата, и изведнъж падна по очи, сякаш някой го бе ударил изотзад с тояга. Като падаше, той извика: „Проклятие!“ След този вопъл настъпи за миг мълчание. Джим и капитанът едновременно залитнаха напред, но се задържаха на крака и като се почувствуваха отново устойчиви, с изумление погледнаха спокойната гладкост на морето. После погледнаха нагоре, към звездите.
Какво се бе случило? Машините си бумтяха глухо както преди. Да не би пък земята да бе спряла своето въртене? Те нищо не разбираха; и внезапно спокойното море, безоблачното небе им се сториха страховито несигурни в своята неподвижност, сякаш и морето, и небето се крепяха на самия край на пропаст. Механикът стана, изправи се в цял ръст и отново рухна на пода като някаква безформена купчина. Тази купчина заговори с глух, обиден глас:
— Какво е това?
Слаб шум, подобен на безкрайно далечен тътен на гръмотевица, тих звук — едва ли не само трептене на въздуха — отекна проточено и корабът потрепна в отговор, като че ли гръмотевицата бе проехтяла дълбоко под водата. Очите на двамата малайци на кормилото блеснаха към белите хора, но тъмните им ръце както преди стискаха здраво спиците. Острият корпус на кораба, устремил се напред, сякаш се повдигна с няколко инча по цялата си дължина, като че ли отстъпи пред нещо по-силно от него, после отново се отпусна надолу и пак неизменно продължи своята работа — да пори гладката морска повърхност. Той престана да трепери и изведнъж слабият тътен на гръмотевицата стихна, като че ли корабът бе пресякъл само някаква тясна ивица неспокойна вода и виещ вятър.
Глава четвърта
Около месец по-късно, когато в отговор на преките въпроси се опитваше чистосърдечно да разкаже за случилото се, Джим обикновено добавяше:
— „Патна“ премина през нещо така леко, както пропълзява змия през тояга.
Сравнението беше сполучливо. Разпитът имаше за цел да разкрие фактите и се водеше в полицейския съд на едно от източните пристанища. Джим стоеше на подиума за свидетели и бузите му пламтяха, въпреки че залата с високи стени беше прохладна; големите пуйки18 тихичко се въртяха над главата му, а отдолу го гледаха много очи, към него бяха извърнати лица — мургави, бели, червени, — лица съсредоточени, застинали, сякаш всички тези хора, насядали на тесните, поставени в строги редици скамейки, бяха покорени от чара на неговия глас. А гласът му звучеше много силно и на Джим той се струваше страшен — това беше единственият звук, който се чуваше в целия свят, защото ясните въпроси, които изтръгваха от него отговор, сякаш се наслагваха в гърдите му, тревожни, болезнени, остри и безмълвни като страшните въпроси на съвестта. Навън слънцето печеше, а тук вятърът на големите пунки предизвикваше тръпки и от срам Джим гореше в огън, а прикованите в него очи го пробождаха като ножове. Лицето на председателя на съда, гладко обръснато и безстрастно, го гледаше с мъртвешка бледност, оградено от червените лица на двамата морски асесори19. Светлината от широкия прозорец под тавана падаше върху главите и раменете на тези трима души и те рязко се открояваха в полумрака на голямата съдебна зала, където публиката сякаш се състоеше от сенки с втренчени погледи. Нужни им бяха факти. Факти! Те искаха от него факти, сякаш фактите могат да обяснят всичко!
— Като дойдохте до заключение, че сте се ударили в нещо, което е плавало във водата — да речем, отломък от някакъв кораб, — вашият капитан ви заповяда да отидете на носа и да установите дали не е станала някаква повреда. Считахте ли вие това за възможно, вземайки под внимание силата на удара? — попита асесорът, който седеше отляво.
Той имаше рядка брада във формата на подкова и изпъкнали скули: опрял се с лакти на масата, стискаше своите груби ръце пред лицето си и гледаше Джим със замислените си сини очи. Другият асесор, едър мъж с надменна физиономия, облегнат на стола и изпънал лявата си ръка, тихичко барабанеше с пръсти по бележника пред себе си. В средата председателят, изправен в широкото си кресло и склонил леко глава на рамото си, беше скръстил ръце на гърди; до мастилницата му стоеше стъклена ваза с цветя.
— Не, не считах — каза Джим. — Наредиха ми да не викам никого и да не вдигам шум, за да се избегне паниката. Тази предпазливост аз сметнах за разумна. Взех един от фенерите, които висяха под тентата, и се упътих към носа. Като отворих люка на форпика20, чух някакво пляскане. Тогава спуснах надолу фенера, доколкото позволяваше въжето, и видях, че форпикът е повече от половината залят от вода. Тогава разбрах, че някъде под водолинията трябва да има голяма пробойна. — Той замълча.
— Така… — каза единият асесор, загледан в бележника си с мечтателна усмивка; той през всичкото време барабанеше с пръсти, докосвайки безшумно хартията.
— В онзи момент не мислех за опасност. Трябва да съм бил малко развълнуван: всичко това се случи така тихо и така неочаквано. Знаех, че на кораба няма друга преграда освен аварийната, която отделяше форпика от форхолда21. Тръгнах назад да доложа на капитана. До трапа се сблъсках с втория механик; той сякаш беше уплашен и ми съобщи, че, изглежда, си е счупил лявата ръка; като слизал надолу, се подхлъзнал на горното стъпало и паднал, когато съм бил на носа. Вторият механик възкликна; „Боже мой! Тази гнила преграда ще рухне след минута и проклетото корито ще отиде на дъното заедно с нас като буца олово!“
Той ме отблъсна с дясната си ръка и изтича нагоре по трапа, надавайки викове. Лявата му ръка висеше надолу. Аз го последвах веднага и видях как капитанът се нахвърли върху него и го повали по гръб. После той не го удари втори път, а се наведе, над него и почна сърдито, но много тихо да му говори нещо. Мисля, че капитанът го питаше за какъв дявол не отива да спре машините, вместо да вдига врява на палубата. Чух как капитанът каза: „Станете! Тичайте! По-живо!“ — и изпсува. Механикът слезе безшумно по дясната стълба на мостика и бързо заобиколи остъкления люк на път за трапа на машинното отделение, което беше откъм левия борд. Той стенеше, както тичаше…
Джим говореше бавно; спомените му възникваха учудващо живо; за сведение на тези хора, които искаха факти, той би могъл като ехо да възпроизведе дори стоновете на механика. Когато преодоля надигналия се в гърдите му протест, той реши, че само педантичната точност на разказа му може да обясни истинския ужас, който се криеше зад страховитата картина на събитията. Фактите, които тези хора така искаха да научат, бяха видими, осезаеми, достъпни за сетивата. Те заемаха своето място във времето и пространството — за тяхното съществуване се изискваха двадесет и седем минути и параход с водоизместимост хиляда и четиристотин тона; те съставляваха едно цяло с определени черти, нюанси, сложен комплекс, който зрителната памет улавяше, но въпреки това имаше и нещо друго, невидимо — дух, който води към гибел като някаква злобна душа в отвратително тяло. Тъкмо това му се искаше да изясни. Тази злополука не беше обикновена, всичко в нея бе от изключителна важност и за щастие той помнеше всичко. Искаше да говори в името на истината — може би и заради самия себе си; речта му течеше спокойно, но мисълта се мяташе в тесния кръг от факти, които го бяха наобиколили, за да го откъснат от всички останали хора; той приличаше на животно, което, заградено отвсякъде с високи колове, тича в кръг, обезумяло в нощта, търси някакво слабо място, някаква пукнатина, дупка, отвор, откъдето да се промъкне и спаси. Тази напрегната работа на мисълта му го принуждаваше от време на време да се запъва…
— Капитанът както преди ходеше назад-напред по мостика; на вид беше спокоен, но няколко пъти се препъна, а когато застанах пред него и почнах да му говоря, той се блъсна в мен, сякаш беше съвсем сляп. Нищо определено не ми отвърна. Мърмореше си нещо, разбрах само няколко думи — „проклета пара!“ и „дяволска пара!“, нещо за пара. Аз помислих…
Джим се отклоняваше от същността; въпросът, който трябваше да го върне към нея, прекъсна потока на речта му като болезнена конвулсия и младежът се почувствува крайно обезкуражен и отпаднал. Той щеше след малко да им каже това… щеше… а сега, грубо прекъснат, трябваше да отговори само с „да“ или „не“. Отговори точно и кратко: „Да.“ Хубав, висок, с мрачен израз в младежките очи, Джим бе възправил рамене над оградения подиум за свидетели, а душата му се гърчеше от болка. Принудиха го да отговори на още един въпрос, пак по същество и пак ненужен, после той отново зачака. Устата му беше пресъхнала, като че бе нагълтал прах, после Джим усети горчиво-солен вкус като след глътка морска вода. Изтри влажното си чело, облиза засъхналите си устни, усети как по гърба му пролазиха тръпки. Едрият асесор притвори клепачи, разсеян и тъжен, той безшумно барабанеше по бележника; очите на втория асесор, който бе преплел загорелите си пръсти, изглежда, излъчваха доброта; председателят леко се наклони напред; бледото му лице се приближи до цветята, после, като се облакъти на дръжката на креслото, той подпря глава с ръка. Вятърът от пуйките облъхваше тъмноликите туземци, загърнати в широки одеяния, силно сгорещените европейци, облечени в плътно прилепнали дрехи от тик22; те седяха един до друг на скамейките и държаха на коленете си своите кръгли тропически шлемове. Покрай стените бързо се провираха босоноги туземци полицаи, стегнати в дълги бели мундири; запасани с червени пояси и с червени тюрбани, те тичаха назад-напред, безшумни като призраци и съсредоточени като ловджийски кучета.