Накрая една нощ самият Корнелиус с разтревожен и тайнствен вид му предложил с тържествен и ласкателен тон един малък план: за сто долара или дори за осемдесет — да речем, за осемдесет — той, Корнелиус, ще намери някой сигурен човек, който да откара Джим тайно и в пълна безопасност до устието на реката. Нищо друго не може да се направи сега — ако Джим поне малко цени живота си. Какво са осемдесет долара? Дребна работа! Незначителна сума! Докато той, Корнелиус, принуден да остане тук, несъмнено рискува живота си; но как иначе би могъл да докаже своята преданост към младия приятел на мистър Щайн? Много трудно било да се понесе — каза ми Джим — неговото отвратително гримасничене; той си скубел косата, удрял се в гърдите, люлеел се насам-натам с ръце, притиснати до стомаха, и си давал вид, че плаче.
— Косъм да не падне от главата ви! — изпищял той накрая и изтичал навън.
Интересно е да се знае до каква степен Корнелиус бил искрен в тази своя постъпка. Джим ми призна, че нито за миг не могъл да заспи, след като излязъл този човек. Той лежал по гръб на тънката рогозка, постлана върху бамбуковия под, мъчел се да различи голите греди на тавана и лениво се вслушвал в шумоленето на пробития тръстиков покрив. Една звезда внезапно заблещукала през един отвор на покрива. В главата на Джим бушувала вихрушка; но въпреки това същата нощ узрял неговият план как да надвие шериф Али. Мисълта за това не го оставяла в свободните минути, които успявал да открадне, зает с безнадеждното проучване на работите на Щайн, но в онзи миг той изведнъж ясно си представил всичко. Видял дори оръдията, изкачени на върха на хълма. Лежал пламнал и развълнуван; в тоя момент съвсем не можело да се мисли за сън. Като скочил на крака, Джим, необут, излязъл на верандата. И там, като стъпвал безшумно, той открил девойката, която стояла неподвижно до стената, като на стража. В състоянието, в което се намирал тогава, никак не го учудило това, че тя бодърствува, не го учудил и въпросът, зададен с тревожен шепот — къде би могъл да бъде Корнелиус? Джим отговорил просто, че не знае. Тя сподавено изпъшкала и погледнала към кампонга. Всичко било много тихо. Той бил дотолкова погълнат от новия си замисъл, че не могъл да се сдържи и веднага й разказал всичко. Джуъл го изслушала, тихичко плеснала с ръце и с недоловим шепот изразила възхищението си, ала очевидно през цялото време била нащрек. Изглежда, Джим бил свикнал да се отнася към нея като към своя довереница, а тя от своя страна несъмнено му давала полезни указания относно положението на нещата в Патусан. Той неведнъж ме уверяваше, че нейните съвети винаги му помагали. Джим започнал да й обяснява подробно плана си, но ето че девойката изведнъж му стиснала ръката и изчезнала. Отнякъде се появил Корнелиус и като забелязал Джим, се олюлял, сякаш гръмнали в него. А после застанал неподвижно в полумрака. Най-после предпазливо пристъпил напред като недоверчив котарак.
— Минаха оттук рибари… с риба — казал той с разтреперан глас. — Продаваха, знаете ли, рибата…
Било, изглежда, два часът през нощта — хубаво време за продажба на риба!
Джим обаче не обърнал внимание на тази подробност и нито за миг не се замислил. Други неща занимавали ума му, той нищо не виждал и не чувал. Задоволил се само да каже разсеяно: „О!“ — отпил вода от стомната, която стояла там, и оставил Корнелиус, който бил обзет от необяснимо вълнение — държал се с две ръце за проядените от червеи перила на верандата, сякаш нозете му се подкосявали. Джим отново влязъл вътре, легнал на рогозката си и се замислил. Скоро чул нечии предпазливи стъпки. После те престанали да се чуват. Някакъв треперещ глас шепнешком попитал през стената:
— Спите ли?
— Не! Какво има? — бодро отвърнал той; чуло се как някой отвън отскочил, сякаш от уплаха, и отново станало тихо. Джим, много ядосан, изскочил стремително от стаята, а Корнелиус, като изпищял тихичко, побягнал по верандата и щом стигнал до стъпалата, се хванал за счупените перила. Силно озадачен, Джим отдалече го извикал, за да разбере какво, по дяволите, иска този тип от него.
— Поразмислихте ли за това, което ви казах? — попитал Корнелиус; той изговарял с мъка думите, подобно на човек, обзет от студени тръпки на треска.
— Не! — гневно извикал Джим. — Не съм мислил за това и нямам намерение да мисля. Ще живея тук, в Патусан.
— В-вие тт-тук щ-ще ум-мрете — отговорил Корнелиус, все още силно разтреперан и с някакъв съвсем отпаднал глас.
Цялата сцена била толкова странна и възмутителна, че Джим не знаел дали да се смее, или да се сърди.
— Вас ще ви погребат преди мене, можете да бъдете сигурен в това! — извикал той ядосано, но готов все пак да се разсмее. Полусериозно, възбуден от собствените си мисли, продължил да вика: — Нищо не може да ме уязви; правете каквото искате!
Кой знае защо, тъмната фигура на Корнелиус там, в далечината, му се сторила като омразно въплъщение на всички затруднения и неприятности, които срещнал на пътя си. Той престанал да се сдържа — нервите му били много дни обтегнати — и обсипал Корнелиус с много „ласкателни“ епитети: измамник, лъжец, жалък мошеник — с една дума, държал се необикновено. Джим признава, че надминал всички граници, че бил вън от кожата си — хвърлил ръкавицата на цял Патусан, нека се опитат да го заплашат; заявил, че те още ще поиграят по неговата свирка, и продължил в същия тон със заплахи и хвалби. Във висша степен надуто и смешно, рече той. Ушите му пламнаха дори при спомена за това. Той сякаш бил като побъркан тогава… Джуъл, която седеше при нас, бързо кимна, мъничко се намръщи и с детска сериозност каза:
— Аз го чух.
Джим се засмя и изчерви. Спряло го накрая мълчанието, пълното гробно мълчание на неясната фигура там, в далечината, която, превита одве, висяла над перилата със странна неподвижност, като при силен припадък. Джим се опомнил и изведнъж млъкнал, учуден от самия себе си. Един миг той се ослушвал. Нито шумолене, нито звук.
— Сякаш човекът бе умрял, докато му крещях така — каза момъкът.
Силно засрамен, той, без да каже нито дума, побързал да се прибере и за трети път се хвърлил на рогозката. Това избухване, изглежда, му било от полза, защото прекарал в най-спокоен сън остатъка от нощта, сякаш бил бебе. Много седмици не бил спал така.
— Но аз не спях — обади се девойката, подпряла буза с ръката си върху масата. — Аз бдях.
Големите й очи проблеснаха, после тя впи поглед в моето лице.
Глава тридесет и първа
Можете да си представите с какъв интерес слушах. Всички тези подробности се отнасяха до онова, което се бе случило само двадесет и четири часа по-късно. На сутринта Корнелиус намекнал нещо за станалото през нощта.
— Вероятно ще се върнете в моето бедно жилище — мрачно избъбрил той, появявайки се в същия момент, когато Джим сядал в кануто, за да отиде в кампонга на Дорамин.
Без да го погледне, Джим кимнал.
— Това несъмнено ви забавлява — измърморил кисело онзи.
Джим прекарал деня у стария накхода, като проповядвал необходимостта старейшините на общината на бугите да преминат към действие — те били извикани на голямо съвещание. Той с удоволствие си спомняше как красноречиво и убедително говорил.
— В същия този ден на мене, разбира се, ми се удаде да му вдъхна мъжество — каза той.
По време на последния си набег шериф Али опустошил крайните къщи на селището и няколко жени, които живеели там, били отвлечени в лагера му. Предишния ден видели на пазарния площад пратеници на шериф Али; те високомерно се разхождали с белите си наметала и се хвалели с приятелското разположение на раджата към техния господар. Един от тях стоял в сянката на някакво дърво и като се опирал на дългата цев на пушката си, призовавал народа към молитва и покаяние и съветвал да убият всички чуждоземци, от които едни според него били неверници, а други още по-лоши — деца на сатаната в образ на мюсюлмани. Било донесено, че неколцина от привържениците на раджата, които се намирали сред слушателите, гръмко изразили одобрението си. Хората били обзети от ужас. Джим, безкрайно доволен от успеха си този ден, отново прекосил реката преди залез-слънце.
В това време успял вече да убеди бугите да минат към действие. Макар че отговарял с главата си за успеха, той се намирал в повишено настроение и се помъчил да бъде дори любезен с Корнелиус. Но Корнелиус в отговор на такава любезност станал необуздано весел и Джим според собствените си думи едва можел да понася пискливия, фалшив смях, умилкването и мигането на Корнелиус; португалецът се хванал за брадата и ниско приклекнал над масата, като гледал с обезумели очи. Девойката не се показала и Джим рано се оттеглил да спи. Когато станал, за да пожелае лека нощ, Корнелиус скочил, съборил един стол и се пъхнал под масата — сякаш искал да вдигне нещо оттам. Неговото „лека нощ“ дрезгаво отекнало изпод масата. Джим с учудване го гледал как се измъква оттам с увиснала челюст и глупаво опулени, изплашени очи. Корнелиус се държал за ръба на масата.
— Какво ви е? Да не сте зле? — попитал Джим.
— Да, да, да! Имам страшни гърчове в стомаха — отговорил онзи и по мнението на Джим това било самата истина. В такъв случай, като се вземе под внимание замисленият от него план, трябвало Корнелиус да си получи заслуженото — коравосърдечието му сега се проявявало по още по-гнусен начин.
Както и да е, но дрямката на Джим била смутена от съновидение: някакъв силен глас от небето му казвал: „Събуди се! Събуди се!“ — така силно, че въпреки отчаяната си съпротива той наистина се събудил. Заслепил го блясъкът на някакъв червен, пукащ пламък, който се виел във въздуха. Кълбенца гъст чер дим обгръщали главата на някакъв призрак, някакво неземно същество с бяла одежда, със сурово, напрегнато, тревожно лице. След миг той познал Джуъл. В издигнатата си ръка тя държала насмолена факла и настойчиво, монотонно повтаряла:
— Ставай! Ставай! Ставай!
Джим скочил на крака и тя тозчас му пъхнала в ръката револвер — неговия собствен револвер, който през цялото време висял на един гвоздей, но този път зареден. Като мигал от силната светлина, той го пъхнал мълчаливо в джоба си, без да съзнава нещо. Не разбрал какво трябва да направи за нея.
Тя попитала бързо и много тихо:
— Можеш ли с този револвер да се справиш с четирима?
Джим със смях ми разказваше този епизод, спомняйки си за своята рицарска готовност. Изглежда, се е изразил много красноречиво.
— Несъмнено… разбира се… несъмнено… на вашите услуги.
Той още не се бил разсънил съвсем и като се озовал в такова необичайно положение, бил много любезен и проявил предана готовност да й помогне. Девойката излязла от стаята и Джим я последвал. В коридора те обезпокоили старата вещица, която изпълнявала в къщата задълженията на готвачка, макар да била толкова стара, че едва разбирала какво й говорят хората.
Тя станала и закуцукала след тях, мърморейки нещо с беззъбата си уста. На верандата Джим побутнал с лакът люлката от корабно платно, в която спял Корнелиус. Люлката била празна.
Агенцията в Патусан, както всички пунктове на търговската фирма на Щайн, първоначално се състояла от четири постройки. Две от тях представлявали купчини от пръти, изпочупен бамбук и гнила тръстика, над които печално се свеждали с различен наклон четирите ъглови дървени стълба; но главният склад, който се намирал срещу дома на агента, бил още здрав. Това било дълга колиба, направена от кал и глина; в единия й край имало широка врата от здрави дъски, които още не се били изтръгнали от пантите, а в една от страничните стени — четириъгълен отвор, нещо като прозорец с три дървени пречки. Преди да слезе от верандата, девойката се огледала през рамо и бързо рекла:
— Щяха да те нападнат, докато спиш.
Джим казва, че бил разочарован. Пак старата история! Омръзнали му тези покушения върху живота му. Стига с тези тревоги! Дошло му вече до гуша. По неговите думи той се разсърдил на Джуъл, задето го измамила. Последвал я, уверен, че тя се нуждае от помощта му, а сега, изпитващ досада, бил готов да се върне назад.
— Знаете ли — дълбокомислено забеляза той, — аз, изглежда, бях малко не на себе си цели седмици по онова време.
— О, не, грешите — не можех да не възразя аз.
Но девойката бързо тръгнала напред и Джим слязъл след нея на двора. Оградата отдавна се била съборила; всяка сутрин съседските биволи, които сумтели шумно, спокойно се разхождали тук; край къщата била израсла цяла джунгла. Джим и момичето се спрели сред буйната трева. Отвъд светлия кръг, в който стояли, мракът изглеждал гъсточер и само звездите блестели ярко над главите им. Джим ми каза, че нощта била чудна, прохладна и лек ветрец духал откъм реката. Очевидно той забелязал нежната красота на нощта. Не забравяйте, че сега ви разказвам любовна история. Прекрасната нощ сякаш ги милвала с тихата си ласка. Пламъкът от време на време се развявал като знаме и единственият шум бил пърпоренето на факлата.
— Те чакат в склада — прошепнала девойката, — чакат да им се даде сигналът.
— Кой трябва да даде този сигнал? — попитал той.
Тя раздрусала факлата, която се разгоряла по-силно и изхвърлила дъжд от искри.
— Но ти спеше така неспокойно — продължила тя шепнешком. — Аз бдях над твоя сън.
— Ти! — възкликнал Джим, като проточил шия и се озъртал в тъмнината.
— Мислиш, че съм те пазела само тази единствена нощ?! — казала Джуъл с някакъв отчаян протест.
Джим каза, че с тези думи тя сякаш му нанесла удар в гърдите. Дълбоко изпъшкал. Кой знае защо, си помислил, че е ужасно говедо, и изпитал разкаяние: бил трогнат, щастлив, горд. Позволете ми още веднъж да ви напомня: това е любовна история; за това можете да съдите по нелепостта — не отблъскващата, а екзалтираната нелепост на всичко случило се тогава и на този разговор при светлината на факлата, сякаш двамата отишли там да се обясняват в присъствието на скритите убийци. Ако — както забеляза Джим — пратените от шериф Али хора имали поне капка мъжество, те щели да използуват този най-благоприятен момент за нападение. Сърцето му биело силно — не от страх, — но му се сторило, че чува шумолене в тревата, и той бързо напуснал кръга светлина; нещо тъмно, неясно прелетяло наблизо и изчезнало. Той силно извикал:
— Корнелиус! Хей, Корнелиус!
Последвало дълбоко мълчание: сякаш гласът му не достигал и на двайсет стъпки. Девойката дошла отново до него.
— Бягай! — казала тя.
Старицата се приближавала; прегърбената й фигура, подскачайки, се клатушкала на края на светлия кръг; те чули нейното мърморене и тихата, проточена въздишка.
— Бягай! — развълнувано повторила девойката. — Сега те знаят, че си буден… Тази светлина… гласовете. А знаят, че си голям, силен, безстрашен…
— Ако е така… — почнал той, но тя го прекъснала:
— Да, в тази нощ! Но какво ще стане следващата? И по-следващата? И в многото, многото бъдещи нощи? Ще мога ли винаги да бдя над теб?
Гласът й секнал сподавен и това му подействувало така, сякаш изгубил способността си да говори.
Джим ми казваше, че никога не се е чувствувал толкова нищожен, толкова безсилен; а колкото до храбростта, каква полза от нея? — помислил си той. Бил така безпомощен, че дори бягството изглеждало безсмислено, и макар тя с трескава настойчивост да шепнела: „Върви при Дорамин! Върви!“ — той разбрал, че спасение от тази самота, която удесеторявала всички опасности, които го грозели, можел да намери само при нея.
— И си помислих — каза ми момъкът, — че ако се махна от нея, за мен всичко ще свърши.
Но тъй като те не можели вечно да стоят сред двора, Джим решил да отиде и надникне в склада. Той не помислил да протестира, когато тя тръгнала след него, сякаш двамата били неразделно свързани.
— Аз съм безстрашен, нали? — процедил той през зъби. Тя го задържала за ръката.
— Почакай, докато чуеш моя глас — казала девойката и с факлата в ръка леко изтичала зад ъгъла. Той останал сам в мрака, с лице към вратата: оттам не се чувало нито шумолене, нито дишане. Старата вещица изпъшкала унило някъде зад гърба му. Той чул острия, почти писклив вик на момичето:
— Блъсни силно вратата!