— Две хиляди и двеста — отсече Торусуми. Царя безпомощно вдигна рамене.
— Кажи му, че съм съгласен — изръмжа той на Питър Марлоу. — Костелив орех излезе. Кажи му, че ще се откажа от комисионната си, за да покрия разликата. Копелето няма да приеме по-малка сума. Но какво печеля аз от тая сделка, по дяволите?
— Ти си човек от желязо — предаде Питър Марлоу от името на Царя. — Ще кажа на мизерния полковник, че ще получи колкото иска, но аз ще трябва да се откажа от комисионната си, за да покрия разликата в цената, която ти предлагаш, и сумата, от която онзи мизерник не отстъпва. Но какво печеля аз? Търговията е честно занятие, но дори между приятели и двете страни трябва да печелят.
— Понеже си ми приятел, ще добавя още сто. Тогава честта ти ще е спасена, но следващия път по-добре не се захващай с толкова алчен и долен човек.
— Благодаря ти, Торусуми, ти си по-умен от мен! Царя му връчи часовника в малкото велурено калъфче, взе парите и преброи дебелата пачка чисто нови фалшиви банкноти — бяха две хиляди и двеста и образуваха спретната купчинка. После Торусуми с усмивка му подаде още сто. Надхитрил бе Царя, а той се славеше сред охраната като отличен търговец. А омегата ще донесе пет хиляди. Е, най-малко три хиляди и петстотин. Добра печалба за една нощна стойка.
Торусуми остави отворения пакет цигари и още един неначенат като компенсация за лошата сделка. „Така или иначе — мислеше си той, — още доста ще воюваме, а търговийката носи добри пари. Ако пък войната свърши скоро, все едно, Царя е полезен съюзник.“
— Добре се справи, Питър.
— По едно време мислех, че оня ще ни избие всичките.
— И аз. Разполагай се, ей сега ще се върна.
Царя намери Праути в сянката на бараката. Даде му деветстотин долара — сумата, на която отчаяният майор с нежелание се бе съгласил, и си взе комисионната — деветдесет долара.
— Закучват се нещата напоследък — каза Царя.
„Да, така е, копеле мръсно — мислеше си Праути. — Все пак осемстотин и десет не е чак толкова лоша цена за една фалшива омега.“ Засмя се наум — беше измамил Царя.
— Страшно съм разочарован, ефрейтор. Този часовник ми беше последната надежда.
„Чакай да видим — доволен пресмяташе той, — ще ни трябват още две-три седмици, докато приготвим друг. Следващия път ще го пласираме чрез Тимсън, австралиеца.“ Внезапно Праути забеляза, че към тях се приближава Грей, и потъна бързо в лабиринта от бараки, затулен в сенките, спасен. Царя скочи през един прозорец в американската барака, седна при играещите на покер мъже и изсъска на Питър Марлоу: „Вземи карти, за бога!“ Двамата души, чиито места заеха, останаха спокойно да зяпат. Царя разпредели купчината банкноти, пред всекиго по малко. После на прага застана Грей. Никой не му обърна внимание. След малко Царя вдигна уж случайно поглед и любезно поздрави:
— Добър вечер, сър.
— Добър вечер! — По лицето на Грей се стичаше пот. — Много пари имате. — „Боже мили, в живота си не съм виждал толкова много пари накуп. Защо поне част от тях не са мои?“
— Ами обичаме да залагаме, сър.
Грей потъна обратно в нощта. „Дяволите да го вземат тоя Самсън!“ Играта продължи, докато прозвуча уреченият сигнал, че наоколо е чисто. Тогава Царя събра парите и даде всекиму по десетачка. Мъжете му благодариха в хор. После връчи на Дайно по десетачка за външните постове, кимна на Питър и двамата се оттеглиха в неговия ъгъл.
— Заслужихме по чашка кафе.
Царя се чувствуваше леко уморен. Напрежението да се държиш на върха изтощава, той се изтегна на леглото, а Питър Марлоу направи кафе.
— Май не ти донесох късмет — тихо рече той.
— Защо?
— Ами тая сделка. Не беше много успешна, нали?
Царя искрено се разсмя.
— Всичко мина според плана. Ето, вземи — каза той и отброи сто и десет долара. — Дължиш ми два.
— Какво два? — Питър погледна парите. — Защо ми ги даваш?
— Това ти е комисионната.
— За какво?
— Господи, да не мислиш, че ще те карам да работиш даром. За какъв ме вземаш?
— Казах ти, че с удоволствие ще дойда. Не смятах, че трябва да получа нещо само защото превеждах.
— Ти не си наред. Сто и осем долара — това са твоите десет процента. Не го приемай като подаяние. Изкара си ги.
— Ти не си наред, не аз. Как, по дяволите, съм изкарал сто и осем долара от сделка за две хиляди и двеста, когато едва покрихме цената и печалба нямаше? Да не искаш да взема парите, които Торусуми ти даде на теб?
— Няма ли да ти влязат в работа? На теб или на групата?
— Естествено, че ще ми влязат в работа. Но не е справедливо. А и не разбирам защо точно сто и осем?
— Питър, направо не ми го побира умът как си оцелял досега? Виж, да ти обясня простичко. От сделката изкарах чиста печалба хиляда и осемдесет долара. Десет процента от тях правят сто и осем. Дадох ти сто и десет. Дължиш ми два.
— Нищо не разбирам, по дяволите! Как изкара толкова пари, като…
— Ще ти обясня. Правило номер едно в търговията: купуваш евтино и продаваш скъпо. Ако можеш! Както стана тая вечер например.
Царя със задоволство обясни как бе надхитрил Праути. Като свърши, Питър Марлоу дълго мълча. После каза:
— Но това ми се струва… струва ми се доста нечестно.
— Няма нищо нечестно, Питър. Всяка сделка се основава на правилото, че продаваш по-скъпо, отколкото купуваш. Или отколкото ти струва стоката.
— Да, но… печалбата ти не е ли твърде голяма?
— Ами, никак. Всички знаехме, че часовникът е фалшив. Освен Торусуми, разбира се. Но ти нямаш нищо против, че го метнахме, нали? Макар че той лесно ще го пласира на някой китаец, и то с печалба.
— Да, май нямам нищо против.
— Така. А сега да вземем Праути. Часовникът, който ми пробута, беше фалшив. Може и да го е откраднал, отде да знам? Но получи ниска цена, защото не е добър търговец. Ако се беше решил да си вземе часовника и да си тръгне, тогава щях да го спра и да вдигна цената. При това той поначало искаше да ме прецака. Въобще не му пукаше, че може да ме накисне с фалшивия часовник. Част от сделката включва условието, че аз винаги прикривам клиентите си, така че Праути няма от какво да се бои и той го знае, а аз може да загазя яко.
— Но какво ще правиш, когато Торусуми открие играта и се върне?
— Той ще се върне — внезапно се ухили Царя и бе цяло удоволствие да се види радостта му, — но скандал няма да вдигне, защото много добре му е ясно, че ще се посрами. Никога няма да посмее да признае, че съм го надхитрил. Боже, та приятелчетата му ще го скъсат от подигравки само ако научат. Той ще се върне, това е повече от сигурно, но за да се опита да ме надхитри. — Царя запали цигара и подаде една на Питър Марлоу. — Така че — оживено продължи той — Праути получи деветстотин минус моите десет процента. Ниска, но справедлива цена, а и не забравяй — аз и ти носехме целия риск. Сега да сметнем разходите. Платих сто долара да лъснат и почистят часовника и да му сложат ново стъкло. Двайсет за Макс, който пръв научи за предстоящата продажба, по десет на четирите поста и още шейсет за тия, дето ни прикриха с покера. Общо хиляда и сто и двайсет. Две хиляди и двеста минус хиляда сто и двайсет прави точно хиляда и осемдесет. Десет процента са сто и осем. Съвсем просто.
Питър Марлоу поклати глава. Толкова много цифри, толкова много пари, толкова много вълнения. Поговориха известно време с някакъв кореец и ето че изведнъж притежава сто и десет, не, сто и осем долара, просто ей тъй. „Боже господи — мислеше си той с ликуващо сърце, — та това са повече от двайсет кокосови ореха или сума ти яйца. Ами Мак! Сега ще можем да му купим храна. Яйца, преди всичко яйца.“ Внезапно чу гласа на баща си, чу го така ясно, сякаш стоеше до него. И го видя — изправен и внушителен във флотската си униформа. „Слушай какво, моето момче. На този свят съществува понятието чест. Когато вършиш работа с един човек, казвай му само истината и тогава той също е длъжен да ти казва истината, иначе не би имал чест. Защитавай другите така, както очакваш те да защитават теб. Ако видиш, че човек няма чест, не се свързвай с него, защото ще те опетни. Запомни, има хора с чест и хора без чест. Има честни пари и безчестни пари.“ „Но това не са безчестни пари — чу собствения си глас Питър Марлоу. — Царя току-що обясни. Те искаха да го измамят, а той излезе по-умен от тях.“ „Да, но е безчестно да продадеш чужда вещ и да кажеш на собственика, че е продадена за по-малко, отколкото в действителност.“ „Така е, но…“ „Няма «но», сине. Вярно е, и честта има степени, но човек защитава само едни принципи. Постъпи, както намериш за правилно. Избери си позиция в живота. За определени неща човек трябва сам да вземе решение. Знам, понякога е необходимо да се приспособяваш към обстоятелствата.
Но, моля те, пази себе си и съвестта си, защото никой друг няма да те пази, и знай, че в даден момент едно погрешно решение може да те унищожи по-сигурно и от куршум!“ Питър Марлоу стисна парите в длан и се замисли колко са им нужни — на него, Мак и Ларкин. Сложи всичко на везните на разума и те силно се наклониха на една страна. По право парите принадлежаха на Праути и неговата група. Може би този часовник е бил последната им надежда. Може би заради тези откраднати пари Праути и групата му хора, които той въобще не познаваше, — може би те щяха да умрат. Да умрат заради алчността му! От другата страна бе Мак. Той имаше нужда от парите сега, в момента. И Ларкин също. „А и аз. Аз също, да не забравям това. — Спомни си как Царя бе казал: «Не го приемай като подаяние!» Но той бе приел много подаяния. Твърде много. — Как да постъпя, господи? Кажи ми, как да постъпя?“ Но отговор нямаше. И Питър се реши.
— Благодаря, благодаря ти много — каза той и прибра парите, но с цялото си същество усещаше как го изгарят.
— Няма нищо. Ти си ги заслужи. Твои са. Изработи си ги. Не ти ги давам даром.
Царя ликуваше и радостта му някак естествено заглуши отвращението, което Питър Марлоу изпитваше към самия себе си.
— Давай — подкани го Царя, — трябва да отпразнуваме първата съвместна сделка. С моя ум и твоя малайски, ехе, направо ще си отживеем!
Той изпържи няколко яйца и докато ядяха, Царя му разказа как, щом разбрал, че Йошима е открил радиото, изпратил момчетата да купят още храна.
— На тоя свят човек трябва да поема рискове, моето момче. Няма друг начин. Веднага ми стана ясно, че японците ще ни направят живота още по-черен, за известно време поне. Но това важи само за тия, дето не са се подготвили предварително. Ето Текс например — нещастникът нямаше пукната пара да си купи дори едно яйце. Пък и вие с Ларкин. Ако не бях аз, Мак щеше и до сега да се мъчи, горкият човек. Естествено, аз с удоволствие ви помагам. Обичам да помагам на приятелите си. Човек трябва да помага на приятелите си, иначе всичко си губи смисъла.
— Сигурно си прав — каза Питър Марлоу.
Царя го бе засегнал с тези ужасни думи. Той не можеше да разбере, че в някои отношения американската житейска логика е толкова проста, колкото и английската. Всеки американец се гордее с умението си да печели пари. Всеки англичанин се гордее с готовността си да умре под родното знаме.
Царя се обърна към прозореца и впи очи в тъмнината навън. Питър Марлоу проследи погледа му и забеляза, че по пътеката се задава някой. Когато мъжът попадна под светлината на лампата, Питър Марлоу го позна. Беше полковник Самсън.
Самсън видя Царя и махна дружелюбно с ръка.
— Добър вечер, ефрейтор — поздрави той и продължи покрай бараката.
Царя отброи деветдесет долара и ги подаде на Питър Марлоу.
— Направи ми една услуга, Питър. Сложи още десет и ги занеси на оня човек.
— На Самсън? Полковник Самсън?
— Ами да. Ще го намериш нагоре по пътеката, до ъгъла на затвора.
— Да му дам парите, просто така? И какво да му кажа?
— Кажи му, че са от мене.
„Боже мой — помисли си Питър Марлоу изумен, — и Самсън ли е на заплата при Царя? Не може да бъде! Не мога да го направя! Ти си ми приятел, но не мога да отида при един полковник и да му кажа: «Ето — сто долара. Изпраща ви ги Царя.» Просто не мога!“ Царя прозря какво става в душата му. „Питър, Питър — въздъхна той наум, — ама че си дете и ти. Защо ли не те оставя да си трошиш главата.“ Но после се ядоса на себе си. Питър бе единственият човек в лагера, когото ценеше като приятел, единственият, от когото имаше нужда. Затова реши да му отвори очите за истините на живота. „Няма да ти е лесно, момчето ми, и сигурно много ще те заболи, ала аз ще ти отворя очите дори ако трябва да страдаш. Но ти ще го преживееш и ние с теб ще бъдем истински съдружници.“
— Питър — каза той, — има неща, за които трябва да ми вярваш. Аз никога няма да те предам. Докато си ми приятел, вярвай ми. Ако не искаш да ми бъдеш приятел, добре. Но аз много искам да бъдем приятели.
Питър Марлоу разбра, че отново е ударил часът на откровението. Трябваше да реши: да вземе парите и да се довери на Царя, или да ги остави и да сложи край на всичко. Животът на мъжа е вечен кръстопът. Но истинският мъж не избира само своята посока. На плещите му винаги лежи съдбата и на други хора. Съзнаваше, че ако тръгне по единия път, освен своя собствен живот рискува също и живота на Мак и на Ларкин, защото без Царя тримата бяха съвсем беззащитни. Без Царя нямаше да види селото, защото знаеше, че сам никога не би се решил да излезе от лагера.
Дори заради радиото. Ако поемеше по другия път, жертваше една традиция, разбиваше едно минало. Самсън е личност в редовната армия — човек с произход, с пост и богатство, а Питър Марлоу беше потомствен офицер и подобна постъпка никога нямаше да му бъде простена. Ако пък Самсън действително работеше за Царя, тогава всичко, на което го бяха учили, просто губеше стойност.
Питър Марлоу забеляза, сякаш се наблюдаваше отстрани, как взе парите, как излезе в нощта и тръгна по пътеката, как намери полковник Самсън и го чу да прошепва:
— Здравей! Ти си Марлоу, нали? Видя се как му подава парите.
— Царя ме помоли да предам това.
Видя как гуреливите очи на Самсън алчно светнаха. Той бързо преброи парите и ги пъхна в джоба на протритите си панталони.
— Благодари му — продължи да шепне полковникът — и му кажи, че успях да задържа Грей един час. Повече не можах. Достатъчно беше, нали?
— Горе-долу достатъчно — отвърна Питър Марлоу. После се чу да казва: — Следващия път го дръж по-дълго или намери начин да ни предупредиш, глупако!
— Не можах да го задържа повече. Кажи на Царя, че съжалявам, много съжалявам. Това никога няма да се повтори, честна дума! Влез ми в положението, Марлоу. Нали знаеш как става понякога. Просто не беше възможно.
— Ще му предам, че съжаляваш.
— Да, да, благодаря, много благодаря. Завиждам ти, Марлоу. Толкова си близък с Царя! Голям късмет имаш.
Питър Марлоу се върна в американската барака. Царя му благодари за услугата, той също благодари още веднъж за парите и потъна в нощта.
Седна на едно малко възвишение с лице към телената ограда. Искаше му се отново да е в изтребителя, устремен към небето нагоре, нагоре, високо нагоре, където всичко е чисто и непокварено, където няма долни хора — като него самия, където животът е прост и ясен и можеш да се слееш с бога, без да се срамуваш.
Тринадесета глава
Питър Марлоу лежеше на кревата си, унесен в полудрямка. Около него мъжете се пробуждаха, ставаха и отиваха по нужда, приготвяха се за работа, влизаха и излизаха от бараката. Майк вече се занимаваше с четиридесетсантиметровите си мустаци — беше се зарекъл да не ги бръсне, докато не излезе от лагера, Карстеърс пак правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа, партията бридж вече бе започнала, Рейлинс пак се разпяваше, Майнър отново свиреше гамите на дървения си ксилофон, отец Гроувър по навик се опитваше да разведрява всички наоколо си, а Томас пак ругаеше, че закуската закъснява.
Юърт, който спеше на леглото над Питър Марлоу, изпъшка, събуди се и провеси крака надолу.
— Ужасна нощ!
— Мяташе се като бесен! — отбеляза Питър Марлоу за хиляден път. Юърт винаги спеше много неспокойно.
— Извинявай — каза Юърт и тромаво скочи на пода. Всеки път казваше същото.
Неговото място не беше в Чанги, а на десет километра навътре в острова — в лагера за гражданското население, където бяха, може би все още бяха, жена му и децата му. Японците не разрешаваха никаква обмяна на сведения между двата лагера.
— Да вземем да обгорим леглото, след като се изкъпем, а — предложи Юърт и се прозя.
Беше нисък, мургав мъж, голям чистник.
— Може.
— Просто да не повярва човек, че само преди три дни го обгаряхме. Как спа?