— Едва ли… сър!
И все пак Царя знаеше, че Грей е прав. Досега късметът не му бе изневерявал никога. Но късметът идва в резултат от много труд и внимателна подготовка, и от още нещо, а не само от рискове. Освен, ако не са добре пресметнати. Като с диаманта например. Цели четири карата! Най-сетне знаеше как да се добере до него, когато всичко стане готово. А успее ли с тоя удар, край вече на рисковете. Той ще бъде последният. Поне тук, в Чанги.
— Всеки късмет е до време! — злобно повтори Грей. — И знаеш ли защо? Защото и ти си като всички други престъпници — алчен си.
— Нямам намерение да търпя подобни приказки — избухна гневно Царя. — Ако аз съм престъпник, то…
— Престъпник си, и още как! Непрекъснато престъпваш законите.
— Кои закони? Японските ли?
— Зарежи ги ти японските закони. Аз ти говоря за лагерните. Тук черната борса е забранена. А ти само с това се занимаваш.
— Докажи го!
— Ще го докажа, като му дойде времето. Все някога ще сбъркаш. Тогава ще те видя как ще караш наравно с останалите. Ей, тук, в килията. А след това аз лично ще се погрижа да те изпратят в Утръм Роуд!
Царя усети как леден ужас преряза сърцето и слабините му.
— Господи! — процеди през зъби той. — От копеле като тебе всичко може да се очаква!
— Ще го направя с най-голямо удоволствие — кресна Грей с пяна на устата. — Японците са твои приятели, не мои!
— Копеле мръсно, това вече… — Царя сви огромния си юмрук и пристъпи към Грей.
— Какво става тук? — чу се глас отвън. По стълбите изтрополиха стъпки и в бараката влезе полковник Брант, дребен човечец, не повече от метър и петдесет на ръст, който вечно носеше едно бастунче в ръка, а брадата му бе подвита навътре, като на сикхите. Униформената му фуражка, цялата в кръпки от зебло, нямаше козирка, но отпред, точно по средата, като златен блестеше вензелът на полка, доста поизтънял от години усърдно лъскане.
— Нищо… нищо, сър. — Грей отпъди с ръка внезапно появилия се рояк мухи и се опита да успокои дишането си. — Просто… претърсвах ефрейтор…
— Хайде, хайде, Грей — прекъсна го Брант язвително, — чух какво каза за Утръм Роуд и японците. Можеш да го претърсваш и разпитваш, никой не оспорва това, но няма защо да го заплашваш и да го обиждаш. — Той се обърна към Царя. По челото му бе избила пот. — А вие, ефрейтор, благодарете на късмета си, че няма да ви докладвам на капитан Бръф за нарушение на дисциплината. Търсите си белята с тия дрехи. Направо подлудявате хората с тях. Сам си го просите.
— Няма такова нещо, сър — отвърна Царя, външно спокоен, но вътрешно се проклинаше, че се бе поддал на предизвикателството на Грей.
— Вижте ме мене, вижте как съм облечен — говореше полковник Брант. — По дяволите, представяте ли си аз как се чувствам?
Царя не отговори. „Това си е твой проблем, приятелче — помисли си той. — Ти се грижиш за тебе си, аз се грижа за мене си.“ Полковникът беше само по една набедрена препаска, направена от половин саронг увита около кръста като шотландска пола. Отдолу не носеше нищо. В Чанги единствен Царя имаше бельо. Цели шест премени.
— Мислите ли, че не ви завиждам за обувките — питаше полковник Брант с раздразнение, — когато самият аз трябва да се мъкна с тия проклети гадости.
Обут бе с налъми, които японците раздаваха на всички в лагера — парче дърво с платнена каишка отгоре.
— Нямам представа. Сигурно е така, сър — отвърна Царя с привидна покорност, галеща слуха на всеки офицер.
— Ами да, така е — каза полковник Брант и се обърна към Грей:
— Все пак, струва ми се, че му дължите едно извинение, Грей — не е редно да го заплашвате. Трябва да бъдем справедливи, нали така?
Той отново изтри потта от лицето си. С огромно усилие на волята Грей преглътна ругатнята, затрептяла на върха на езика му.
— Извинявам се.
Думите прозвучаха толкова тихо и троснато, че Царя едва сдържа усмивката си.
— Така е по-добре — кимна полковник Брант. Сетне погледна Царя: — Е, сега можете да си вървите. Но ако питате мен, търсите си белята с тия дрехи. Сам сте си виновен за станалото.
— Благодаря, сър — стегнато козирува Царя. Когато отново излезе на слънце, пое свободно дъх и пак се прокле, че избухна. Господи, за малко да си метне примката на шията! Едва не удари Грей, а това би било пълна лудост. Той спря край пътеката, за да се посъвземе, запали цигара и всички наоколо, а те бяха мнозина, забелязаха цигарата и вдъхнаха аромата й.
— Бре, типът му с тип — промълви след известно мълчание полковникът, все още взрян подир Царя, и попи потта от челото си. После се обърна към Грей: — Ама и ти, лейтенант, да не си си изгубил ума! — Защо го предизвикваш така?
— Съжалявам, сър. Аз… той просто…
— Той може да е всякакъв, но един офицер и джентълмен не бива да си изпуска нервите. Не е хубаво това, не съм ли прав?
— Така е, сър. — Грей просто нямаше какво друго да каже.
Полковник Брант изсумтя, после сви устни:
— Ами да, така е. Добре, че се случих наблизо. Не може офицер да влиза в разпра с прост войник. — Той отново хвърли поглед навън — мразеше Царя, копнееше за цигарите му. Сетне каза, без да се обръща към Грей: — Ама че тип. Съвсем е недисциплиниран. Като всички американци — разюздана пасмина… Наричат офицерите си на малко име, можете ли да си представите! — Веждите му отхвръкнаха нагоре. — А офицерите пък играят на карти с редниците! Бога ми, по-зле са и от австралийците, макар че и ония са една стока… Трагедия! Не могат да се мерят с Индийския корпус, нали?
— Не, сър — едва чуто каза Грей.
Полковник Брант се извърна рязко.
— Не искам да… Е, вярно… — Той млъкна и внезапно очите му се насълзиха. После продума с отчаяние: — Защо, защо направиха това? Защо, а, Грей? Та аз…, та всички ние толкова ги обичахме.
Грей сви рамене. Ако преди малко не го беше накарал да се извини, може би щеше да му стане жал за него.
За миг полковникът постоя безмълвно, после се обърна и излезе навън. Главата му бе наведена, а по бузите му се стичаха сълзи.
Когато през четиридесет и втора година Сингапур падна, почти всички негови войници-сикхи бяха минали на страната на врага и предадоха на японците английските си офицери. Сикхите първи станаха пазачи на военнопленническите лагери и някои от тях бяха толкова безмилостни, че бившите им офицери не виждаха бял ден. Всъщност единствено те бяха напуснали частите си масово, други дезертьори от Индийския корпус почти нямаше. Дори гурките, минали през мъчения и унижения, останаха верни до един. Затова полковник Брант плачеше за своите хора-войниците, заради които бе дал и живота си, войниците, заради които бавно, ден след ден, умираше сега в този лагер.
Грей го изпрати с поглед, после забеляза Царя, който все още стоеше край пътеката и пушеше.
— Връщане назад няма — или ти, или аз — тихо прошепна той. Внезапно остра болка го преряза през корема, сякаш, за да му припомни, че и тази седмица дизентерията не го е отминала и го накара да седне на скамейката. — По дяволите! — наруга Грей и болката, и полковник Брант, и себе си, че се извини.
Мастърс се върна с пълната манерка и му я подаде. Грей отпи една глътка и му благодари, после взе да крои планове как ще пипне Царя. Но гладът го разкъсваше и той остави мисълта си да блуждае. Изведнъж лек стон прониза тишината. Грей хвърли бърз поглед към Мастърс, който седеше, без да осъзнава, че е издал звук, и следеше с очи стрелкащите се по гредите на тавана гущери, заети с лов на насекоми или с любовни игри.
— Дизентерия ли имаш? — попита той.
Мастърс вяло отпъди мухите, нашарили като мозайка лицето му:
— Не, сър. От пет седмици не съм имал.
— Твоята каква е, ентерична?
— Не, слава богу, амебна. Честна дума! А пък маларията не ме е тресла вече три месеца. Като си помисли човек, голям късмет имам. Доста съм добре.
— Така е — рече Грей. После добави: — Добре изглеждаш.
Но вече знаеше, че скоро ще трябва да му търси заместник. Неусетно пак се загледа в Царя, в цигарата му, прималял от желание да запуши. Мастърс простена отново.
— Какво ти става, по дяволите? — раздразнено попита Грей.
— Нищо, сър. Нищо ми няма. Сигурно…
Но усилието да довърши изречението му се видя твърде изтощително и той остави думите да се слеят с бръмченето на мухите. Тук през деня царуваха мухите, а през нощта — комарите. Нито за миг не настъпваше пълна тишина. Нито за миг. Как ли би изглеждал животът без мухи, без комари, без хора наоколо? Мастърс се опита да си спомни, но дори това усилие бе твърде голямо за него и той се отказа. Просто седеше — неподвижен, тих, замрял, едва дишаща човешка развалина. А отвътре душата му се късаше.
— Хайде, Мастърс, можеш да си вървиш — обади се Грей. — Аз ще изчакам смяната ни. Кой е дежурен днес?
Мастърс напрегна мозъка си и след миг отговори:
— Блуй, Блуй Уайт.
— Господи, Мастърс, я се стегни малко — ядоса се Грей. — Ефрейтор Уайт умря преди три седмици.
— О, извинявайте, сър — уморено каза Мастърс, — извинявайте. Сигурно ми… Май е… май трябва да е Питърсън — оня австралиецът, англичанинът, искам да кажа. Пехотинец е, струва ми се.
— Добре, върви да си вземеш обяда. И не се мотай на връщане.
— Няма, сър.
Мастърс си сложи островърхата сламена шапка, козирува и се измъкна през отвора, служещ за врата, като придърпваше с ръка парцаливите си панталони.
„Пфу, човек може да го подуши от сто метра — помисли си Грей. — Крайно време е да дадат малко сапун“. Но той знаеше, че не само Мастърс вони на пот. Всички бяха така. Не се ли изкъпеш шест пъти на ден, миризмата те обгръща като… покров. Тази дума го накара да се сети отново за Мастърс и за знака, който бе изписан на цялото му същество. Може би той самият също го усещаше, затова и не се къпеше. Какъв е смисълът?
Грей познаваше този знак. Мнозина бяха умирали пред очите му, но когато се замисли за полка си, за войната въобще, усети как горчилката в гърдите му пак започна да се надига. „Да те вземат дяволите — едва не изкрещя той, вече стана на двадесет и четири, а още си лейтенант! Ето, войната кипи навред. Всеки божи ден валят повишения. Възможности хиляди. А аз кисна в тоя смрадлив военнопленнически лагер нищо и никакъв лейтенант. Господи, как се случи точно в Сингапур да ни прехвърлят през четиридесет и втора! Как не стигнахме там, където ни пратиха отначало! Как…“
— Стига! — заповяда си той на глас. — И ти си същата стока като Мастърс, идиот с идиот!
В лагера беше нещо съвсем нормално да си говориш сам от време на време. По-добре да излееш тревогите си в думи, твърдяха лекарите, отколкото да преглъщаш — това е пътят на лудостта. През деня обикновено не беше чак толкова зле. Човек съумяваше да не мисли за другия живот, за насладите му — яденето, жените и дома, яденето и пак яденето, жените и яденето. Страшни бяха нощите. През нощта идваха сънищата, сънища за храна и жени, сънища за твоята собствена жена. И не след дълго предпочиташ да сънуваш, вместо да си буден и ако не се овладееш, започваш да сънуваш и когато си буден, и дните преливат в нощи, а нощите в дни. Тогава ти остава само смъртта. Тиха, нежна. Лесно е да се умре. Трудното е да се живее. Освен за Царя. За него нямаше нищо трудно.
Грей все още не сваляше поглед от него. Опита се да разгадае какво говори на застаналия насреща му мъж, но двамата бяха твърде далеч. Помъчи се да разпознае другия, но не можа. По лентата му личеше, че е майор. Според японските разпоредби всички офицери бяха длъжни да носят на лявата си ръка лента със съответния чин. По всяко време. Дори и чисто голи.
Черните дъждовни облаци бързо се скупчваха на изток. Накъсани светкавици браздяха хоризонта, но слънцето още прежуряше. Задушлив порив на вятър смете в миг праха, после го пусна пак на земята.
Грей несъзнателно замахна с бамбуковата мухоловка. Чевръсто, отдавна доведено до съвършенство помръдване на китката и още една муха падна зашеметена на пода. Глупаво е да убиваш мухата с един удар. Осакати я по-добре! Тогава мръсницата ще страда и така ще заплати поне частица от твоето собствено страдание. Осакати я и тя ще крещи, ще крещи без звук, докато накрая дойдат мравките и другите насекоми да се сбият за още живата й плът.
Но Грей не изпита обичайното удоволствие от вида на мъчещия се мъчител. Цялото му внимание бе погълнато от Царя.
Втора глава
— Ами да! — с пресилена усмивка разказваше майорът на Царя. — А после пък бях в Ню Йорк. През трийсет и трета. Блажено време, ей! Такава прекрасна страна са това Щатите. Разправях ли ти, дето ходих в Олбъни? По онова време бях младши офицер…
— Да, сър — отвърна Царя отегчено. — Разправяли сте ми. — Достатъчно бе любезничил, а и непрекъснато усещаше погледа на Грей върху тила си. Беше вън от опасност и не се страхуваше, но искаше да избяга от тоя пек, да се скрие от този поглед. Сума ти неща имаше да върши. А и майорът, като Ян няма работа, та увърта, много му здраве. — Е, извинете, аз ще тръгвам, сър. Много ми беше приятно да си побъбрим.
— Един момент само — сепна се майор Бари и нервно се огледа наоколо, доловил любопитния взор на минаващите край тях мъже, доловил неизречения им въпрос: „Какво пък иска тоя от Царя?“. Ами не може ли да се видим някъде по-насаме?
Царя го погледна изпитателно:
— И тука сме насаме. Ако говорите тихо.
Майор Бари усети как го облива студена пот. Дни наред бе дебнал случай да срещне Царя и не биваше да изпуска такава златна възможност.
— Да, но бараката на лагерната полиция е…
— Не виждам какво общо имат тук ченгетата? Не ви разбирам, сър. — Царя винаги бе любезен с офицерите.
— Няма нужда да… Селърс каза, че можеш да ми помогнеш. На мястото на дясната си ръка майор Бари имаше само едно чуканче и все го почесваше, попипваше, мачкаше. — Може ли… дали не може да пласираш нещо за нас, за мен, искам да кажа. — Той изчака да останат съвсем сами и прошепна: — Става дума за една запалка „Ронсън“. В идеално състояние.
Изплюл веднъж камъчето, майорът усети, че му олекна. Но в същото време се чувстваше сякаш гол — да иска такова нещо от един американец, ей тъй, под открито небе, на пътеката, където непрекъснато сноват хора.
Царя се замисли за миг, после попита:
— Чия е?
— Моя — сепнато вдигна поглед майорът. — О, господи, да не мислиш, че съм я откраднал! Боже мили, никога не бих направил подобно нещо. През цялото това време я пазих, но ето на, сега се налага да я продадем. В групата всички са съгласни. — Той облиза пресъхналите си устни и отново попипа чуканчето. — Много те моля! Би ли се заел? Ти ще вземеш най-добрата цена.
— Нали знаете, че е забранено да се търгува?
— Да, но моля те… Не би ли се заел? Можеш да ми имаш доверие.
Царя се обърна с гръб към бараката и с лице към оградата, за всеки случай, да не би Грей да умее да чете по устните.
— Ще пратя някой след кльопачката — тихо рече той. — Паролата е: „Лейтенант Олбъни каза, че сте ме викали.“ Ясно?
— Да отвърна майор Бари с разтуптяно сърце. — Кога, каза, ще го пратиш?
— След кльопачката. След храна!
— А, добре, добре.
— Вие само му дайте запалката. Като я разгледам, ще ви намеря. Паролата остава същата.
Царя чукна огънчето от цигарата си и хвърли угарката на земята. Тъкмо щеше да я настъпи, когато съзря изражението на майора.
— А, фаса ли искате?
Майор Бари се наведе щастлив и го вдигна:
— Благодаря, много благодаря! — отвори малката табакера, внимателно разкъса хартията, изсипа щипката тютюн върху изсушените чаени листа и ги разбърка. После каза с усмивка: — Не е зле да се подслади малко. Много благодаря, ще станат поне три идеални цигари.
— Довиждане, сър — козирува Царя.
— Ами… виж сега… — майор Бари не знаеше как точно да започне. — Не мислиш ли — рече той притеснено, с приглушен глас, — че някак си… да я дам на непознат, просто ей така, откъде да знам… така де, че всичко ще бъде наред.
— Първо на първо, имате парола — хладно каза Царя. — Второ — известно е, че аз държа на думата си. И трето — приемам на доверие, че не е крадена. Ако искате, можете да се откажем?