Комендантът на лагера вдигна ръка.
— Мисля, че е най-разумно просто да изчакаме. Смятам… Все ми се струва, че някой ще дойде. А дотогава вероятно ще е най-добре да караме както преди. А, и още нещо — позволяват ни да изпращаме организирано групи до плажа, по петима от всяка барака. Ох, господи, боже мой! — изрече той и думите прозвучаха като молитва. — Дано някой от нашите не предизвика размирици. Нищо не ни гарантира, че японците в Сингапур ще се предадат доброволно. Представете си, че решат да се съпротивляват? Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на най-доброто и да се готвим за най-лошото.
Той замълча и погледна Ларкин:
— Най-добре е да оставите радиото тук. Вие се погрижете да има постоянна охрана — кимна той към Смедли-Тейлър.
— Слушам, сър.
— Естествено, правото да работите с него си остава изцяло ваше — обърна се комендантът към Ларкин и двамата му приятели.
— Ако нямате нищо против, сър, нека с това се заеме някой друг — помоли Мак. — Аз ще го поправям, ако нещо се развали, но вие сигурно ще искате радиото да работи денонощно. На нас няма да ни стигнат силите, пък и сега… щом не трябва да се крием, другите сигурно също ще искат да слушат.
— Погрижете се за това, полковник — нареди комендантът.
— Слушам, сър.
— Сега да обсъдим какво ще правим по-нататък.
Група любопитни зяпачи, между които и Макс, се бяха струпали пред бараката на коменданта, нетърпеливи да разберат за какво говорят вътре, какво става, защо японците бяха махнали охраната от радиото. Макс обаче не издържа дълго и изтича до американската барака.
— Ей, момчета! — едва намери сили да извика той.
— Да не идват японците! — Царя бе готов да хукне към оградата.
— Не ами… — останал без дъх, Макс не можа да продължи.
— Хайде де, казвай най-сетне какво става — ядоса се Царя.
— Японците махнаха охраната от Пит и радиото! — успя да изрече Макс. — Комендантът отведе Пит, Ларкин и шотландеца в щабната барака. Взе и радиото. Сега там става страхотно съвещание — всички шефове са се събрали. Бръф, и той е там.
— Сигурен ли си? — попита Царя.
— Със собствените си очи видях, ама ако питаш, на мен не ми се вярва.
В напрегнатата тишина Царя извади пакета и взе една цигара. Едва тогава чу Текс да изрича на глас онова, което той вече бе проумял.
— Значи свърши се. Свърши се най-сетне. Щом са дигнали охраната от радиото, друго не може да бъде! — Текс се огледа наоколо: — Не съм ли прав?
— И аз така го разбирам — тръшна се на леглото Макс и изтри потта от лицето си. — Щом са махнали охраната, значи вдигат ръце — няма да се бият повече! Не е ли така? — вгледа се той въпросително в Текс. Но Текс бе потънал в собствените си мисли и само повтори безучастно:
— Свърши се.
Царя невъзмутимо пушеше.
— Ще повярвам, като го видя с очите си.
Сетне, в странната тишина, изведнъж го обзе страх. Дайно машинално трепеше мухи. Байрън Джоунс разсеяно премести един офицер. Милър го взе и царицата му остана незащитена. Макс зяпаше в краката си. Текс се почеса.
— Може и така да е, ама аз не виждам никаква разлика — изправи се Дайно. — Отивам до кенефа.
— Не знам смее ли ми се, плаче ли ми се — обади се Макс. — Май само ми се драйфа.
— Колко е нелепо — замислено промълви Текс, без да съзнава, че говори. — Всичко е толкова нелепо.
— Хей, Макс, я направи малко кафе — каза Царя.
По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.
— Какво има, Макс? — неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.
— Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?
Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.
— Ти да не си откачил? — избухна Царя. — Целия ме измокри!
— Ах, измокрих те, а! — викна Макс и очите му изхвръкнаха от орбитите.
— Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?
— Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! — изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.
Побеснял, Царя скочи насреща му.
— Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!
— Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!
Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.
— Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? — измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:
— Зает съм.
Царя изтръпна, но успя да се овладее.
— Виждам — каза той с мрачна усмивка. — Дори оттук се вижда, че си зает.
Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. — Ето ти десет долара — освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.
Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:
— Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина — каза презрително Царя, после огледа бараката: — Кой иска кафе?
— Аз. — Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.
Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.
— Не, благодаря, исках само малко кафе — отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.
Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.
— Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…
Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва — мислеше си той. — Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е — останах жив. Ето ме — здрав и читав. Оцелях!“
— Здравейте, момчета! — поздрави той, целият светнал от радост.
— Здрасти, Питър. — Текс скочи и сърдечно раздруса ръката му. — Ей, страшно се радваме, че те пуснаха, момче!
— И за нищо друго ли? — засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.
— Какво става при шефовете? — попита Дайно.
Питър Марлоу им разказа и неизвестността ги накара да се оклюмат. Само Текс правеше изключение.
— Ами, какво ще се готвим за най-лошото — войната вече свърши! — уверено каза той.
— Свърши и още как! — навъсено потвърди Макс, влизайки в бараката.
— Здрасти, Макс! Тъкмо… — Странното изражение в очите на Макс накара Питър Марлоу да спре. — Добре ли си? — загрижено попита той.
— Добре съм ами, как да съм! — избухна Макс, промъкна се покрай тях и се хвърли на леглото си. — Какво сте ме зяпнали? Кипнат му веднъж нервите на човек и вие като го зяпнете…
— Не се впрягай — опита се да го успокои Текс.
— Слава богу, че скоро ще се махна оттук. — Лицето на Макс бе пепеляво и устните му трепереха. — Не мога да ви гледам повече мръсните мутри.
— Затваряй си устата, Макс!
— Я върви по дяволите!
Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.
— Какво те прихваща, Макс? — попита Текс.
— Нищо, глупако! Тия пари не важат.
— Как така?
— Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника — само за това стават!
— Ето, това е то! — възкликна Текс. — Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?
— Така изглежда! — Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. — Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…
— Наш човек си ти, спор няма! — закачливо го смушка в ребрата Дайно. — Като за англичанин си те бива!
— Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец — намеси се и Байрън Джоунс.
— Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.
— Виж, това не знам — каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. — Но ще имам предвид поканата ви. — Той погледна към ъгъла на Царя: — А къде е нашият безстрашен вожд?
— Умря! — разтърси се от зловещ смях Макс.
— Какво? — стресна се не на шега Питър Марлоу.
— А, жив е още — обясни Текс, — ама все едно, че е умрял. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.
— Не мислите ли, че е малко жестоко?
— Нищо жестоко няма тука — изплю се Макс. — Умря Царя! Съдрахме си задниците да работим за тоя мръсник, ама неговата свърши вече!
— Да, но когато ножът беше опрял до кокал, той ви даваше пари и храна, нали? — нахвърли се върху него с внезапна омраза Питър.
— Ние си ги изкарвахме тия пари! — изкрещя Макс и жилите на врата му се издуха. — Ама сега вече няма да търпя гадостите на тоя мръсник! — Погледът му падна върху офицерската лента на Марлоу. — Нито път твоите, копеле английско! Искаш ли да ми целунеш задника а, както целуваше неговия?
— Затваряй си устата, Макс! — предупреди го Текс.
— Я се разкарай, надуто тексаско чучело такова! — Макс се изплю по посока на Текс и храчката се лепна на грубия дървен под. Текс кипна, хвърли се към Макс и с един плесник хласна главата му в стената. Макс се превъртя и падна от леглото, но бързо скочи на крака, грабна един нож от полицата и се хвърли към Питър Марлоу. В последния миг Текс успя да отбие удара и острието само одраска Питър Марлоу по корема. Дайно сграбчи Макс за гушата и го блъсна обратно на леглото.
— Да не си полудял? — изкрещя той.
Макс не сваляше поглед от Питър Марлоу, а лицето му се гърчеше в гримаси. Внезапно той нададе див крясък, скочи на пода и се нахвърли върху него с яростта на побесняло животно — размахал ръце, оголил зъби. Питър Марлоу го сграбчи за едната ръка, а другите се хвърлиха отгоре му и го изблъскаха обратно за леглото. Той риташе, крещеше, удряше, опитваше се да хапе и трима души едва го удържаха.
— Тоя откачи! — извика Текс. — Я някой да го цапардоса.
— Дайте въже! — изкрещя Питър Марлоу, пъхнал ръка под брадичката му, на безопасно разстояние от готовите да захапят зъби.
Дайно разхлаби малко хватката си, вдигна ръка и стовари юмрук върху челюстта му. Макс се просна в безсъзнание.
— Ей, едва не те уби тоя! — въздъхна Дайно, докато се изправяха.
— Бързо, сложете нещо между зъбите му, иначе ще си отхапе езика! — разпореди се Питър.
Дайно намери парче дърво и го пъхна в устата на Макс.
— Благодаря, Текс — въздъхна с облекчение Питър Марлоу, после помогна да му вържат ръцете. — Ако не беше ти, зле щях да си изпатя.
— А, какво ще ми благодариш, то ми е рефлекс. Ама с него какво да правим?
— Извикайте лекар. Кажете само, че са го хванали бесните. За ножа ни дума. — Питър Марлоу опипа драскотината на корема си и се загледа в Макс, който се гърчеше в спазми. — Горкият!
— Добре, че го спря, Текс! — обади се Дайно. — Като си помисля само какво можеше да стане…
Питър Марлоу хвърли поглед към ъгъла на Царя. Всичко там имаше много самотен вид. Той несъзнателно размърда китка и с наслада усети силата й.
— Как е ръката? — попита Текс.
— Жива е, Текс… — дълго търси той точната дума — жива е…, а не мъртва. — После се обърна и излезе навън.
Намери Царя едва по здрач. Той седеше на един пън от кокосова палма, скрит сред лозите в зеленчуковата градина и гледаше мрачно отвъд оградата. С нищо не издаде, че го е чул да идва.
— Здравей, приятелю — весело каза Питър Марлоу, но когато видя очите на Царя, радостта му се изпари.
— Какво искате… сър? — преднамерено грубо попита Царя.
— Исках да те видя, просто да те видя. — „Нещастникът!“ — помисли си Питър Марлоу и сърцето му се сви от жалост, защото усети какво става в душата на приятеля му.
— Е, нали ме видя! Сега се разкарай. — Царя му обърна гръб.
— Аз съм ти приятел, забрави ли?
— Аз нямам приятели. Разкарай се!
Питър Марлоу клекна до пъна и измъкна от джоба си две цигари.
— Запали! Шагата ми ги даде.
— Пуши си ги сам… сър!
За миг на Питър Марлоу му се прииска да не беше идвал. Но не си тръгна. Запали внимателно цигарите и подаде едната на Царя. Той не я пое.
— Вземи, моля те.
— Измитай се с мръсната си цигара! Или искаш да стоиш тук? Добре тогава! — Царя блъсна цигарата от ръката му и се изправи.
Питър Марлоу го дръпна за ръкава.
— Почакай! Та това е най-великият ден в живота ни. Не го разваляй само защото твоите хора не са помислили какво говорят.
— Махай си ръката или ще я счупя! — процеди през зъби Царя.
— Не им обръщай внимание! — продължаваше Питър Марлоу и думите сякаш идваха сами. — Войната свърши, това е най-важното. Войната свърши и ние оцеляхме. Помниш ли какво ми повтаряше непрекъснато — че най-важното е човек да опази кожата. Ето, ти успя — оцеля. Какво значение имат техните приказки?
— Въобще не ми пука от тях! И изобщо не е там работата. Разкарай се оттука, ти казах! — Царя рязко дръпна ръката си.
— Аз съм ти приятел, дявол те взел! — безпомощно го изгледа Питър Марлоу. — Защо не искаш да ти помогна!
— Нямам нужда от помощ!
— Знам. Но искам да останем приятели. Ето — продължи не много уверено той, — скоро ще си бъдеш у дома и…
— У дома, нали! — изкрещя Царя. Кръвта бучеше в ушите му. — Аз дом нямам!
В листата шумолеше вятърът. Монотонно просвирваха щурци. Облаци комари кръжаха над главите им. Лампите в бараките започнаха да изрязват тъмни силуети сред мрака и в кадифеното небе изплува луната.
— Не се тревожи, човече! Всичко ще бъде наред! — каза топло Питър Марлоу и с ужас забеляза страха, изпълнил очите на приятеля му.
— Кой знае — измъчено проговори Царя.
— Разбира се, че ще бъде наред. Ти… — Питър се поколеба за миг — ти съжаляваш, че войната свърши, нали?
— Остави ме на мира, по дяволите — викна Царя, обърна му гръб и пак седна на пъна.
— Всичко ще бъде наред. И не забравяй — аз съм ти приятел! — Питър Марлоу се пресегна, докосна с ръка рамото му и усети как то трепна от допира.
— Лека нощ, приятелю — тихо каза той. — Ще се видим утре.
И се отдалечи, обзет от отчаяние. „Утре — обеща си той, — утре на всяка цена ще намеря начин да му помогна!“ Доволен, че отново е сам, ужасен от самотата си, Царя остана да седи на пъна в градината.
Смедли-Тейлър, Джоунс и Селърс довършваха вечерята си.
— Идеално беше! — обади се Селърс и облиза пръсти.
Смедли-Тейлър смучеше един оглозган до бяло кокал.
— Джоунс, момчето ми, браво! — Той се оригна. — Този хубав ден завърши великолепно. Просто изключително! Че това си е направо заешко. Месото стои малко жилаво и има лек дъх, но въпреки всичко е великолепно!
— Нищо не ми се е услаждало така от години! — изгъргори Селърс. — Месцето е мазничко, но иначе е превъзходно! Можеш ли да намериш още? — попита той Джоунс. — Едно бутче на човек не е кой знае какво.
— Ще се опитам. — Джоунс внимателно обра и последните зрънца ориз, въпреки че се бе наял до насита. — Тоя път извадихме късмет, а!
— Откъде ги намери?
— Блейкли ми каза. Продаваше ги някакъв австралиец. — Джоунс се оригна. — Купих ги всичките. Добре, че ти имаше пари — хвърли той поглед към Смедли-Тейлър.