— Лекарството. Кажете ми как. Ще ви дам спестяванията си, сър. Нордън измъкна омазнен парцал, завързан на възел, и гордо го протегна. Пот се стичаше от лицето му. — Аз съм пестелив и тук има, трябва да има цели пет шилинга и четири пенса, сър, и това е всичко което имам на тоя свят, сър, а още и заплатата ми, сър, двадесет шилинга на месец, можете да ги вземете. Ще ви ги дам всички сър, кълна се в благословения Исус, сър!
— Никога не съм имал женската болест, момко. Никога — каза отново Струан, а сърцето му се късаше от спомена за детството когато богатството се състоеше от пенита, шилинги и половин шилинги, а не от слитъци сребро в десетки хиляди таели. Той отново изживяваше незабравимия ужас на цялата си младост — на безпаричието, безнадеждността, на глада и студа, без покрив над главата, на издутите къркорещи стомахчета на децата. Мили, сладки Боже, бих могъл да забравя собствения си глад, но никога децата, никога техния плач сред режещия вятър на уличните канавки.
— Готов съм на всичко, сър, на всичко. Ето. Мога да платя. Него искам без пари. Заповядайте, сър.
Полицейският офицер бързо се приближаваше по брега.
— Нордън! — извика гневно той. — Ще получиш петдесет камшика за нарушение на устава, дявол го взел!
— Името ви Нордън ли е?
— Да, сър. Бърт Нордън. Моля ви. Искам само лекарството. Помогнете ми, сър. Ето. Вземете парите. Всичките са ваши, а ще ви дами още. В името на Исус Христос, помогнете ми!
— Нордън! — Полицейският офицер викаше от около стотина ярда, почервенял от гняв. — Дяволите те взели, ела тук, проклето копеле!
— Моля ви, сър — каза Нордън с растящо отчаяние. — Чух, че езичниците ви излекували. Вие сте купили лека от тях!
— Значи си чул лъжа. Не знам за никакво китайско лекарство. Няма лек. Никакъв. По-добре се върни на кораба си.
— Разбира се, че има лек! — изкрещя Нордън. Той рязко измъкна байонета си. — И ти ще ми кажеш откъде да го взема или ще ти прережа проклетото гърло!
Полицейският офицер се впусна в бяг, ужасен.
— Нордън!
Няколко души на брега се извърнаха стреснати: Купър, Хорацио и още един. Те започнаха да тичат към тях.
Тогава мозъкът на Нордън превъртя и като мънкаше нещо нечленоразделно и се обливаше в пяна, той се нахвърли върху Струан и злобно замахна към него, но Струан направи крачка встрани изчака без страх, защото знаеше, че може да убие Нордън когато поиска.
На Нордън му се струваше, че е заобиколен от гигантски дяволи, всичките с едно и също лице, но той не можеше да докосне нит един от тях. Той почувства как въздухът експлодира в дробовете му брегът се разби в лицето му и той се разтвори в безболезнена агония. После настъпи мрак.
Полицейският офицер се изтърколи от гърба на Нордън и отново замахна с юмрук. Той сграбчи Нордън и го разтърси като парцалена кукла, после отново го захвърли.
— Какво, по дяволите, му стана? — попита той, като се надигаше. Лицето му беше станало на петна от ярост. — Добре ли сте, мистър Струан?
— Да.
Дотичаха Купър, Хорацио и още няколко от търговците.
— Какво става?
Струан внимателно преобърна Нордън с крак.
— Горкият глупак е пипнал женската болест.
— Исусе! — възкликна полицейският офицер. Повдигаше му се.
— По-добре се дръж настрана от него, тай-пан — каза Купър. — Ако вдъхнеш от секретите му, можеш да се заразиш.
— Клетият глупак мислеше, че съм бил болен и съм се излекувал. Честен кръст, ако знаех някакъв лек за това, щях да съм най-богатият човек на земята.
— Ще сложа негодника във вериги, мистър Струан — каза полицейският офицер. — Капитан Глесинг ще го накара да мечтае да не беше се раждал.
— По-добре донеси лопата — каза Струан. — Мъртъв е.
Купър наруши мълчанието.
— Първи ден, първа кръв. Лош знак.
— Не и според китайския обичай — каза Хорацио разсеяно. Чувстваше се зле. — Сега духът му ще пази това място.
— Добро или лошо предзнаменование — каза Струан, — но горкото момче е мъртво.
Никой не му отговори.
— Бог да даде мир на душата му — каза Струан. После се запъти на запад по брега към гребена, който се спускаше от планинската верига и почти докосваше морето. Беше изпълнен с лоши предчувствия, докато отиваше сред чистия свеж въздух и усещаше дъха наводни пръски от морето. Това е лош знак, каза си той. Много лош.
Когато наближи гребена, предчувствието му се засили и когато накрая спря на дъното на долината, където бе решил, че ще бъде строен градът, за трети път почувства необятната омраза, която го обикаляше.
— Господи — каза той високо. — Какво става с мен?
Никога преди не беше изпитвал такъв ужас. Като се опитваше овладее, той погледна крадешком възвишението, където щеше да се намира Голямата къща, и внезапно разбра защо островът бе враждебен. Изсмя се високо.
— На твое място, Острове, и аз щях да мразя. Ти ненавиждаш плана! Но ще ти кажа, Острове, че планът е добър, за бога. Добър, чуваш ли? Китай се нуждае от света и светът се нуждае от Китай, и ти си ключът, с който ще отворя портата на Китай, и ти, и аз го знаем, и това е, което смятам да направя. И ти ще ми помогнеш!
Престани, каза си той. Държиш се като луд. Аха, и всички ще хе помислят за луд, ако им кажеш, че тайната ти цел не е да забогатееш от търговия и да се оттеглиш, а да използваш средствата и силата си да отвориш Китай за света и особено за британската култура и британското законодателство, така че всеки да се поучи от другия и да израсне за благото и на двете страни. Даа. Това е черта на луд човек. Но той беше сигурен, че Китай притежава нещо специално, което да предложи на света. Какво беше то, той не знаеше. Може би един ден щеше да разбере.
— И ние имаме какво да ви предложим — продължи високо Струан, — ако го приемете. И ако не бъде осквернено, докато го даваме. За добро или зло, ти си английска земя. Ще се грижим за теб и ще те направим център на Азия — която е светът. Залагам „Ноубъл хаус“ за плана. Ако ми обърнеш гръб, ще си останеш това, което си сега — вонящ ялов камък, — и ще загинеш. И последно, ако „Ноубъл хаус“ някога ти обърне гръб — унищожи я. С моята благословия.
Той се изкатери на възвишението и като извади кортика си от ножницата, отряза два дълги клона. Подостри единия и го забучи в земята, а с помощта на другия направи груб кръст. Обля кръста с бренди и го запали.
Онези от флота, които можеха да виждат долината и които забелязаха дима и пламъка, потърсиха далекогледите си и видяха горящия кръст и тай-пана до него. Потрепериха суеверно и се запитаха какво ли замисля. Шотландците знаеха, че подпалването на кръст беше призив към клана и към роднините от всички близки кланове: призив да се съберат при кръста за битка.
А горящият кръст се издигаше само от вожда на клана. Според древния закон, веднъж издигнат, горящият кръст задължаваше клана да защитава земята, докато и последният член на клана е жив.
Втора глава
— Добре дошъл на борда, Роб — каза капитан Айзък Пери. — Чай?
— Благодаря ти, Айзък — отвърна Роб с благодарност и се отпусна в дълбокото кожено кресло, вдишвайки едва доловимия му аромат и зачака. Никой не можеше да кара Пери да бърза, дори и тай-панът.
Пери наля чай в порцеланови чаши.
Той беше мършав, но невероятно силен. Косата му имаше цвета на стари кълчища — кафява със сребърни и черни нишки. Брадата му бе побеляла. Лицето му бе цялото в белези. От него се разнасяше мирис на катран, кълчища и солени морски пръски.
— Добре ли пътува? — запита Роб.
— Отлично.
Роб винаги се радваше, когато беше в главната каюта. Тя бе просторна и луксозна, както и останалите офицерски каюти. Гарнитурите по целия кораб бяха от месинг, мед и махагон, платната бяха от най-доброто платно, а въжетата — винаги нови. Съвършени топове. Най-висококачествен барут. Такава бе стратегията на тай-пана във флота му — да дава на офицерите си и на останалите моряци най-хубавите каюти, най-добрата храна и дял от печалбите. На борда винаги имаше лекар. Боят с камшик бе забранен. За проявена страхливост или неподчинение както от офицер, така и от моряк имаше само едно наказание: да бъде свален на брега на първото пристанище. Никога не се даваше втора възможност. Ето защо и моряци, и офицери се бореха да бъдат част от флота му и никога не оставаше празна койка.
Тай-панът никога не забрави първите кораби, бака и камшика. Или хората, които ги бяха заповядвали. Някои от тези мъже бяха умрели, преди той да ги намери. Онези, които намери, бяха унищожени. Само Брок още беше невредим.
Роб не знаеше защо брат му бе пощадил Брок. Той потръпна, защото знаеше, че каквато и да е причината за това, щеше да има разплата.
Пери добави в чая лъжица захар и кондензирано мляко. Подаде чашата на Роб, настани се зад махагоновото бюро и се втренчи в него. Очите му бяха разположени дълбоко под рунтавите вежди.
— Надявам се, че мистър Струан се радва на добро здраве? Както винаги.
— Нима очаквахте да е болен?
— Не.
Някой почука на вратата на каютата.
— Влез!
Вратата се отвори и Роб зина от изумление при вида на младежа, застанал пред него.
— Велики боже, Кълъм, момко, откъде изникна? — Той рязко се изправи, като събори чашата си. — Наистина много важни „донесения“ и, разбира се, зенит!
Кълъм Струан влезе в каютата и затвори вратата. Роб с обич го прегърна през рамената, после забеляза бледността му и изпитите бузи.
— Какво се е случило, синко? — попита той неспокойно.
— Вече съм много по-добре, благодаря ти, чичо — отвърна Кълъм едва доловимо.
— По-добре след какво, синко?
— След чумата. Бенгалската чума — отвърна Кълъм, озадачен.
Роб се извърна към Пери:
— Имате чума на борда? За бога, защо не сте вдигнали жълт флаг?
— Разбира се, че нямаме чума на борда. Чума имаше в Шотландия, и то преди месеци. — Пери млъкна. — „Скарлет клауд“! Не е ли пристигнал?
— Закъснява с две седмици. Нямаме никакви вести. Какво се е случило? Хайде, говори, човече!
— Аз ли да му кажа, Кълъм, синко, или ти искаш да го направиш?
— Къде е татко? — запита Кълъм.
— На брега. Той ви чака на брега. В долината. За бога, какво е станало, Кълъм?
— Чумата дойде в Глазгоу през юни — отвърна унило Кълъм. — Казват, че пак е пренесена с кораб. От Бенгал, Индия. Първо в Съдърленд, после в Единбург, а после и при нас, в Глазгоу. Мама е мъртва, Йън, Личи, баба — също. Уинифред е толкова слаба, че няма да оживее. Дядо се грижи за нея. — Той направи безпомощен жест и седна на облегалката на креслото. — Баба е мъртва. Мама. Леля Ютиния и децата, мъжът й. Десет, двадесет хиляди измряха между юли и септември. После чумата изчезна. Просто изчезна.
— Роди? Как е Роди? Жив ли е синът ми? — попита Роб. В гласа му звучеше болка.
— Да, чичо. Роди е добре. Той не се разболя.
— Сигурен ли си, Кълъм? В безопасност ли е синът ми?
— Да. Видях го в деня, преди да замина. Малцина от неговото училище бяха заразени.
— Благодаря ти, Боже! — Роб потрепери, като си спомни първата вълна на чумата, която мистериозно бе заляла Европа преди десет години. Петдесет хиляди жертви само в Англия. Милион в Европа. Хиляди в Ню Йорк и Ню Орлийнз… Някои бяха нарекли чумата с ново име — холера.
— Майка ти — мъртва? — повтори Роб, без да може да повярва. — Йън, Личи, баба ти?
— Да. Също и леля Сюзън, и братовчедката Клеър, леля Ютиния, братовчедът Доналд и малкият Стюарт и…
Настъпи чудовищна тишина. Пери нервно я наруши:
— Когато пристигнах в Глазгоу, младият Кълъм бе останал сам. Не знаех какво да направя, така че помислих, че ще е най-добре да го доведа. Отплавахме един месец след „Скарлет клауд“.
— Правилно си постъпил, Айзък — чу се Роб да казва. Как щеше да даже на Дърк? — По-добре да тръгвам. Ще ви дам сигнал да слезете на брега. Вие останете на кораба.
— Не — каза високо Кълъм като на себе си, някъде дълбоко навътре. — Не. Аз пръв ще сляза на брега. Сам. Така е по-добре. Ще видя татко насаме. Аз трябва да му кажа. Ще сляза на брега сам.
Той се надигна и спокойно се отправи към вратата. Корабът леко се полюшваше. Долавяше се сладкият звук на плискащи вълни. Той излезе. Тогава си спомни нещо и се върна в каютата.
— Ще взема донесенията — каза с тънкия си гласец. — Той ще иска да види донесенията.
Когато голямата лодка се отдели от „Тъндър клауд“, Струан се намираше на възвишението, където щеше да се намира Голямата къща. В мига, в който забеляза сина си в средата на лодката, сърцето му се преобърна.
— Кълъммм! — изрева ликуващо той от върха на хълма. Той смъкна връхната си дреха и бясно я размаха като човек, изоставен от шест години на необитаем остров, видял първия кораб. — Кълъмммм!
Той се втурна главоломно през бодливия храсталак към брега, без да усеща тръните, забравяйки пътеката, която водеше от брега до рибарското селце и пиратските убежища откъм южната страна на острова. Той бе забравил всичко, освен че любимият му син бе пристигнал на първия ден. По-бързо! Сега вече той тичащ по брега опиянен.
Кълъм пръв го забеляза.
— Ей там. Насочете се натам. — Той посочи най-близкото място за акостиране. Боцманът Макей изви румпела.
— Давайте, милички — каза той, насочвайки ги към брега. Те всички вече знаеха за случилото се и из флота се носеха слухове. И загриженост. Много техни близки живееха между Съдърленд и Глазгоу, а повечето от останалите — в Лондон.
Кълъм се изправи и се прехвърли отстрани в плитката вода.
— Оставете ни. — И той нагази към брега.
Струан тичаше в прибоя, който се разбиваше в брега, направо към сина си. Видял сълзите му, той извика „Кълъм, сине“ и Кълъм спря за миг, безпомощен, залят от вълните на огромната бащина радост. После той също затича в прибоя и най-сетне се озова в безопасност в обятията на баща си. Ужасът, стаен от месеци, се пукна като рана и той зарида, като се притискаше и притискаше. Струан утешаваше сина си, докато го носеше на ръце към брега и му шепнеше: „Кълъм, синчето ми“ и „Не се безпокой“, и „Ох, детето ми“, докато Кълъм заподсмърча. „Нашите всички са мъртви — всички са мъртви — мама, Йън, Личи, баба, лелите, братовчедката Клеър — всички те са мъртви, татко. Останахме само аз и Уинифред, но и тя вече сигурно е мъртва.“ Той повтаряше имената отново и отново и всяко име бе удар с нож в стомаха на Струан.
След известно време Кълъм заспа, пощаден, спасен в силата и топлината. За първи път от идването на чумата сънят му беше без сънища. Проспа целия ден, цялата нощ и част от следващия ден, докато Струан го люлееше в обятията си.
Струан не усети хода на времето. Понякога разговаряше с жена си и децата — с Роналда и Йън, и Личи, и Уинифред, — докато те седяха до него на брега. Понякога, когато те си тръгваха, той ги зовеше тихичко, за да не разбуди Кълъм, и по-късно те се завръщаха. Понякога напяваше нежните приспивни песни, с които Роналда приспиваше децата им. Или говореше на галски, като майка си и Катрин, втората му майка. Понякога мъгла покриваше душата му и тогава не виждаше нищо.
Когато Кълъм се събуди, вече се беше успокоил.
— Здравей, татко!
— Добре ли си, сине?
— Сега вече съм добре. — Той се изправи.
На брега, в сянката на скалата, беше студено, но на слънце бе топло. Флотът кротко се поклащаше на котва, куриерските съдове сновяха напред — назад. Имаше по-малко кораби от преди.
— Тук ли ще бъде Голямата къща? — попита Кълъм, като посочи възвишението.
— Аха. Тук бихме могли да живеем от есента до пролетта. Тогава климатът е най-хубав.
— Как се нарича долината?
— Още си няма име. — Струан се раздвижи на слънце, като се опитваше да се пребори с тягостната болка в раменете и гърба.
— Трябва да има име.
— Мъничката Карин, братовчедка ти Карин — най-малката дъщеря на Роб — иска да я нарече Щастливата долина. Можехме да сме щастливи тук. — Гласът на Струан натежа. — Много ли се мъчиха?
— Да.
— Ще ми разкажеш ли за това?
— Не сега.
— Малката Уинифред. Беше ли умряла, когато тръгна?
— Не. Но беше много слабичка. Лекарите казаха, че щом е толкова слаба… лекарите просто свиха рамене и си отидоха.
— А дядо ти?
— Чумата въобще не го засегна. Той моментално дойде при нас и взе Уинифред. Аз отидох да помогна на леля Ютиния. Но не помогнах.