След като се бяха любили, Мей-мей се надигна от леглото с балдахин и се запъти към камината. Един железен чайник меко съскаше върху малка желязна подставка близо до огъня.
Тя коленичи и изля топлата вода от чайника върху чисти бели кърпи. Пламъците танцуваха по гладката чистота на тялото. Стъпалата й бяха обути в мънички нощни пантофки, превръзките спретнато обхващаха глезените. Краката й бяха дълги и красиви. Тя отметна назад искрящата си синьо-черна коса и се върна в леглото.
Струан протегна ръка към една от кърпите.
— Не — каза Мей-мей. — Позволи на мен. Доставя ми удоволствие и е мое задължение.
След като го изсуши, тя се изми и кротко се намести до него под завивките. Хладен ветрец караше завесите от дамаска да шумолят, а пламъците в огнището да съскат. По стените и по високия таван танцуваха сенки.
— Виж, това е дракон — каза Мей-мей.
— Не. Кораб е. Топло ли ти е?
— Както винаги, когато съм до теб. Това е пагода.
— Аха. — Той я обгърна с ръка, щастлив от допира на гладката прохлада на кожата.
— А Гип приготвя чай.
— Чудесно. Чаят ще ни дойде добре.
След чая се почувстваха освежени и се върнаха в леглото. Той духна лампата. Отново загледаха сенките.
— Според вашия обичай можеш да имаш само една жена, айейа?
— Аха.
— Китайският обичай е по-добър. Тай-тай е по-мъдро.
— Какво е това, любима?
— Главата на Главния. Съпругът е глава на семейството, разбира се, но у дома първата жена стои над него. Това е според китайския закон. Законът позволява много жени, но тай-тай е една — тя поправи дългата си коса да й е по-удобно. — След колко време ще можеш да се ожениш? Какъв е вашият обичай?
— Не мисля да се женя отново.
— Би трябвало. За шотландка или англичанка. Но първо трябва да се ожениш за мен.
— Аха — отвърна Струан. — Сигурно трябва.
— Аха, сигурно трябва. Аз съм твоята тай-тай. — Тя се намести удобно до него и се остави да потъне в спокоен сън.
Струан дълго гледа сенките. После заспа.
Той се пробуди точно на разсъмване. Усещаше опасност. Като взе ножа си изпод възглавницата, той тихичко се промъкна до прозореца и дръпна пердето настрани. За свое учудване видя, че площадът е пуст. Зад площада, в реката, над плаващите села, бе надвиснала напрегната тишина.
После се чуха приглушени стъпки, които се приближаваха към стаята. Той погледна бързо към Мей-мей. Тя още спокойно спеше. С ножа в готовност Струан се долепи до стената зад вратата и зачака, заглъхнаха. Чу се леко почукване.
— Да?
Прислужникът тихо влезе в стаята. Беше уплашен и като видя Струан гол и с нож в ръка, едва можа да си поеме дъх.
— Господарю! Господар с гърбав нос и Господар с черна коса тук долу. Казал бързо-бързо слезъл долу.
— Кажи бързо-бързо иде.
Струан бързо се облече. Изпусна една четка за коса и Мей-мей се разбуди.
— Много е рано за ставане. Ела в леглото — каза тя сънливо, гушна се дълбоко между завивките и веднага заспа отново.
Струан отвори вратата. А Гип търпеливо клечеше в коридора, където и спеше. Струан се бе отказал да я убеди да спи другаде, защото А Гип се усмихваше, кимаше, казваше „Добре, господарю“ и продължаваше да спи до вратата. Беше ниска, пълничка и като че ли усмивката бе завинаги прикрепена към кръглото й сипаничаво лице. От три години тя бе лична робиня на Мей-мей. Струан беше платил три таела сребро за нея.
Той й махна да влезе в стаята.
— Миси остане спи. Ти чака тук в стая, сави?
— Сави, господарю.
Той забърза надолу.
Купър и Волфганг Маус го чакаха в трапезарията. Маус унило проверяваше пистолетите си.
— Извинявай, че те обезпокоихме, тай-пан. Има проблем — каза Купър.
— Какъв?
— Шири се слух, че две хиляди манджурски войници знаменосци са пристигнали снощи в Кантон.
— Сигурен ли сте?
— Не — отвърна Купър. — Но ако е истина, ще има неприятности.
— Хау-куа изпрати да ме повикат тази сутрин — каза тежко Маус.
— Каза ли дали Джин-куа се е върнал?
— Не, тай-пан. Каза, че баща му все още отсъства. Но дълбоко в себе си не го вярвам, айейа? Хау-куа беше много уплашен. Той ми каза, че бил събуден рано тази сутрин. Бил му връчен императорски едикт, който нареждал търговията с нас да бъде незабавно прекратена. Прочетох го. Печатите са истински. Целият Ко-хонг е на крак.
На площада се разнесе дрънчене. Те се втурнаха към прозореца. Под тях една рота манджурски войници на коне препусна в тръс към източния край на площада и се спеши. Бяха едри мъже, тежко въоръжени — мускети, големи лъкове, мечове и увенчани със знамена копия. Някои имаха бради. Наричаха ги знаменосци, защото бяха императорска войска и носеха императорските знамена. В техните полкове китайци не бяха допускани. Бяха елитът на императорската армия.
— Е, вероятно има четиридесет-петдесет в Кантон — каза Струан.
— А ако са две хиляди? — запита Купър.
— По-добре ще е да сме готови да напуснем Селцето.
— Знаменосците са лош знак — каза Маус. Той не искаше да напуска Селцето. Искаше да остане при новопокръстените китайци ида продължи да проповядва пред езичниците, което запълваше цялото му време, когато не превеждаше за Струан. — Шреклих лош.
Струан прехвърли възможностите и позвъни на прислужника.
— Голямо ядене бързо-бързо. Кафе — чай — яйца — месо — бързо-бързо!
— Знаменосците са на площада, а вие мислите да закусвате! — каза Купър.
— Няма смисъл да се тревожим на празен стомах — каза Струан.
— Тази сутрин съм гладен.
Маус се засмя. Той бе чул слугите да шепнат, че легендарната любовница на тай-пана тайно е пристигнала. По предложение на Струан преди две години той тайно бе обяснил християнството на Мей-мей и я беше покръстил. Да, помисли той гордо, тай-панът ми има доверие. Заради него, о, Господи, поне една душа е спасена. Заради него и други биват спасявани за Твоята божествена милост.
— Закуската е добра идея.
Застанал до прозореца, Купър можеше да вижда търговците да бързат през градината към канторите си. Знаменосците бяха разпилени в нееднородни групи, клечаха и си приказваха.
— Може би ще направят като предишния път. Мандаринът ще ни задържи, за да иска откуп — каза Купър.
— Не и този път, момко. Ако започнат нещо, първо ще се опитат да ни избият.
— Защо?
— Защо иначе да изпращат знаменосци в Кантон? Те са бойци — не като местната китайска армия.
Влязоха прислужници и започнаха да слагат голямата маса. После внесоха храната. Имаше студени пилета, варени яйца, цели хлябове, топло задушено, ябълки в тесто, топли пайове с месо и масло, мармалад и сладка.
Струан и Маус ядоха солидно, но Купър нямаше охота за храна.
— Господарю? — обърна се един прислужник.
— Кажи?
— Едноок господар тук. Може?
— Може.
Брок надменно влезе в стаята. Съпровождаше го синът му Горт.
— Добро утро, господа. Добро утро, Дърк, друже.
— Закуска?
— Благодаря много.
— Добре ли пътувахте, Горт?
— Да, благодаря, мистър Струан. — Горт бе висок колкото баща си. Беше твърд мъж, целият в белези, със счупен нос, с побеляла коса и брада. — Следващия път ще победя „Тъндър клауд“.
— Следващия път, синко — каза Брок насмешливо, — ти ще му бъдеш капитан. — Той седна и започна да се тъпче. — Бихте ли ми подали задушеното, мистър Купър? — Той размаха крив палец към прозореца. — Ония копелета там не са на добро.
— Аха. Какво мислиш, Брок? — запита Струан.
— Ко-хонгът ще си подвие опашката. С търговията е свършено за известно време. За пръв път виждам проклетите знаменосци.
— Да евакуираме Селцето?
— Няма да се оставя да ме гонят някакви китайчуги или знаменосци. — Брок си сипа още задушено. — Е, мога и да отстъпя малко. Когато аз реша. Повечето от нас заминават утре за разпродажбата на земите. Но няма да е зле незабавно да свикаме съвет. Имате ли оръжие тук?
— Недостатъчно.
— Имаме достатъчно за обсада. Горт го донесе. Туй място е най-добро за защита. И без туй си е почти наше — добави той.
— С колко хора разполагате?
— Двадесет. Момчета на Горт. Всеки от тях ще разкъса сто китайци на парчета.
— Аз имам тридесет заедно с португалците.
— Остави португалците. По-добре да сме си ние. — Брок избърса уста, разчупи едно малко хлебче на две и го омаза с масло и мармалад.
— Не можеш да отбраняваш Селцето, Брок — каза Купър.
— Можем да отбраняваме тази кантора, момко. Не се грижи за нас. Ти и останалите американци задръжте вашата. Те вас няма дави пипат — ние им трябваме.
— Така е — каза Струан. — И освен това ще имаме нужда от вас да се грижите за търговията ни, ако се наложи да напуснем.
— Има още една причина да дойда тук, Дърк. Искам да говорим открито за търговията и за „Купър — Тилмън“. Направих предложение, което беше прието.
— Предложението бе прието при условие, че „Струан и компания“ не е в състояние да изпълни поетите ангажименти — каза Купър.
— Даваме ви тридесет дни, Дърк. На тридесетия ден ще говорим.
— Благодаря, Джеф. Това е много щедро.
— Това е глупаво, момко. Но нямам нищо против срока и ще бъда великодушен с моя срок. Давам ти още пет дена, а, Дърк?
Струан се обърна към Маус.
— Върни се в Ко-хонга и разбери каквото можеш. Бъди внимателен и вземи един от моите хора.
— Нямам нужда да ме съпровождат. — Маус надигна туловището си от стола и излезе.
— Ще проведем съвета долу — каза Струан.
— Добре. Може би всички трябва да се преместим тук. Има достатъчно място.
— Ще се издадем. По-добре да се подготвим и да чакаме. Може да се окаже уловка.
— Напълно си прав, момко. Ще сме в безопасност, щом слугите си отидат. Хайде, Горт. Значи съветът ще е след час? Долу?
— Аха.
Брок и Горт си отидоха. Купър наруши мълчанието.
— Какво означава всичко това?
— Мисля, че това е номер на Тай-сен да ни нервира. Да ни подготви за отстъпките, които ще иска да направим. — Струан положи ръка на рамото на Купър. — Благодаря за трийсетте дни. Няма да го забравя.
— Мойсей е разполагал с четиридесет дни. Смятам, че тридесет ти стигат.
Съвещанието бе шумно и напрегнато, но Брок и Струан владееха положението.
Всички търговци — с изключение на американците — се бяха събрали в голямата величествена зала, която Струан използваше като частен кабинет. На едната стена в редици бяха подредени буренца с коняк, уиски, ром и бира. Другата заемаха рафтове книги и регистри. По стените висяха картини на Субанс — пейзажи от Макао, портрети и кораби. Имаше шкафове и витрини, през които се виждаха оловни халби и сребърни чаши. Редица абордажни саби и мускети. Барут и гюллета.
— Много шум за нищо — изгрухтя Мастърсън. Той беше червенолик, дебелогушест мъж в началото на тридесетте и оглавяваше фирмата „Мастърсън, Роуч и Роуч“. Беше облечен, както и останалите мъже, в тъмен сюртук от фино черно вълнено сукно, безупречна жилетка и филцов цилиндър.
— Китайците никога не са ни досаждали в Селцето — от самото му създаване, да му се не види.
— Аха. Но това беше, преди да им обявим война и да я спечелим. — На Струан му се искаше всички да се разберат и да си отидат. Беше поднесъл напарфюмирана кърпичка до носа си, за да неутрализира миризмата на вкиснато, която се разнасяше от телата им.
— Аз пък викам да изхвърлим гадните знаменосци от площада, и то незабавно — предложи Горт, като отново доля бира в халбата си.
— Ако трябва, и това ще направим. — Брок уцели оловния плювалник. — Писна ми цялото това дрънкане. Съгласни ли сме с плана на Дърк или не? Той огледа присъстващите.
Повечето търговци отвърнаха на погледа му. Бяха около четиридесет — англичани и шотландци, — с изключение на Еликсен Датчанина, който бе представител на една лондонска фирма, и тучния парс Румажи от Индия в развяваща се роба. Присъстваха Макдоналд, Кърни и Молби от Глазгоу и Месър, Вивиън, Тоуб и Смит от Лондон — все главни представители. Всичките до един — яки, непоклатими мъже в разцвета на трийсетте.
— Надушвам беда, сър — каза Румажи и подръпна дългия си мустак. — Предлагам да отстъпим незабавно.
— За бога, Румажи, целият план се заключава в това да не отстъпим — каза язвително Роуч. — Ще отстъпим само ако е наложително. Гласувам за плана. Съгласен съм с мистър Брок. Прекалено много дрънкаме и това ме уморява.
Планът на Струан бе прост. Всички трябваше да чакат в канторите си. Ако нещата се размътеха, след сигнал на Струан те щяха да се стекат към кантората му под прикриващия огън на неговите хора, ако се наложеше.
— Да отстъпим пред езичниците? Никога, пусто да остане!
— Може ли да предложа нещо, мистър Струан? — попита Еликсен.
Струан кимна на високия светлокос мълчалив мъж.
— Разбира се.
— Може би някой от нас ще се наеме да отнесе известие до Уампоа. Някоя бърза гемия ще може да пробие оттук до флота в Хонконг. Просто в случай, че ни обкръжат и ни отрежат пътя като преди.
— Добра идея — каза Вивиън, който беше висок, блед и много пиян. — Хайде всички да отидем. Може ли още едно уиски? Ти си добро момче.
Изведнъж всички заговориха и се изпокараха за това кой да замине. Накрая Струан ги умири.
— Дължим предложението на мистър Еликсен. Ако не възразява, защо той да няма честта?
Те се скупчиха в градината да видят как Струан и Брок съпровождат Еликсен през площада до гемията, която Струан бе оставил на разположение. Знаменосците не им обърнаха никакво внимание, освен дето сочеха към тях и издаваха подигравателни възгласи.
Гемията отплава надолу по течението.
— Може би никога няма да го видим отново — каза Брок.
— Смятам, че няма да го пипнат. Иначе нямаше да го пусна.
Брок изгрухтя.
— За чужденец си го бива. — Той се запъти заедно с Горт към собствената си кантора. Останалите търговци се втурнаха към техните.
Когато Струан провери и остана доволен от разположението на въоръжения пост в градината и до задната врата, която водеше към Хог стрийт, той се върна в апартамента си.
Мей-мей я нямаше. Както и А Гип.
— Къде е Миси?
— Не знае, господарию. Аз не виждал кау чило.
Той претърси цялата сграда, но те бяха изчезнали. Сякаш изобщо не бяха идвали тук.
Пета глава
Струан стоеше в градината. Беше точно преди полунощ. Напрежение витаеше във въздуха. Той знаеше, че повечето търговци ще спят облечени, с оръжие подръка. Той хвърли поглед към знаменосците през портата. Някои спяха. Други си говореха около огъня, който бяха запалили на площада. Нощта бе хладна. Почти не се долавяше движение по реката.
Струан се отдалечи от портата и замислено обиколи градината. Къде, по дяволите, бе Мей-мей? Той знаеше, че тя няма да напусне Селцето умишлено. Може да е била отвлечена. Може би… не, в името на светата кръв Христова, не трябваше да мисли така. Но знаеше, че и най-богатият военачалник в Китай не би се поколебал да я вземе — ако трябваше и насила, — стига да я зърнеше.
Някаква сянка се прехвърли през стената. Струан усети ножа в ръката си.
Беше китаец, който, треперейки, му подаде късче хартия. Беше нисък гъвкав мъж със счупени зъби и изпънато лице, пожълтяло от опиума. На хартията се открояваше знакът на Джин-куа — личен печат, използван само за договори и специални документи.
— Господарю — каза меко китаецът. — Трябва дойде. Сам.
Струан се поколеба. Беше опасно да остави сигурността на Селцето и хората си. Направо безразсъдно.
— Не може. Джин-куа дойде тук.
— Не може. Дойдеш. — Китаецът посочи печата. — Джин-куа иска види, бързо-бързо.
— Утре — отвърна Струан.
Китаецът поклати глава.
— Сега. Бързо-бързо, сави?
Струан осъзна, че е вероятно печатът на Джин-куа да е попаднал в чужди ръце и да се окаже в капан. Но не смееше да вземе със себе си Маус или когото и да било от хората си, защото срещата трябваше да бъде тайна. И колкото по-скоро, толкова по-добре.