— Нарежда да заминем днес в часа на маймуната, значи в три часа следобед.
— Да върви по дяволите!
Струан побесня. Процесията се отправи към улица Хог. Един от знаменосците застави Тай-сен да върви след носилката и всеки път когато той се спъваше, го налагаше с бухалката. Към потока, идващ от площада, се присъединиха още знаменосци. Останалите се разделиха на две групи. Едната се приближи към фабриката и преграда пътя към улица Хог, а другата бе разположена да охранява откъм запад. Постройката бе заобиколена от всички страни.
— Защо настояваш да заминем по-късно? — попита Брок.
— Просто преговарям.
— Знаеш много добре, че след случая с Тай-сен хопото трепери за кожицата си. Наистина какво ли те кара да останеш още една нощ, а? И без това повечето от нас заминават днес да купуват земя. Какво ще кажеш?
„Господи Исусе!“ — изтръпна Струан при мисълта, че Брок е прав. Какво да направя, за да дочакам среброто?
— Какво ще кажеш? — повтори Брок.
— Няма причина.
— Не, има и още как — сопна се Брок и влезе във фабриката.
Точно в часа на змията на площада се изсипа ново попълнение от кохонгски търговци, съпроводени от петдесет знаменосци, биещи гонгове. Охраната ги пропусна и затвори редиците си след тях. Джин-куа отново отсъстваше, но синът му — видният кохонгски търговец Хау-куа — беше тук. Топчест мъж на средна възраст, винаги усмихнат. Но днес бе мрачен, облян в пот и толкова уплашен, че едва не изпусна императорския указ, навит здраво на руло и пристегнат с яркочервена панделка. Колегите му търговци изглеждаха също обезумели от ужас.
Облечени в най-хубавите си рединготи, с бели шалчета и цилиндри, Струан и Брок бяха излезнали да ги посрещнат в градината. Струан бе гладко избръснат, а Брок бе сресал брадата си. В илиците им имаше забодени цветя. Знаеха, че тази церемония издига много авторитета им и намалява този на хопото.
— Така е — засмя се Брок дрезгаво. — Струан и аз ще получим скапания указ, но ако не се държим като тях, те могат да ни унищожат като мишки в капан, без да изчакат обещаното време. А, не, ще правим точно това, което ни каза Струан.
Пратениците спряха пред портата. Маус я отвори, а Струан и Брок пристъпиха към прага. Знаменосците се чумереха насреща им. Двамата мъже си мислеха мрачно за наградите, определени за главите им но външно не издаваха безпокойството си, защото знаеха, зад гърба им от прозорците ги прикриват скрити оръжия, а гемията, закотвена в средата на реката, е насочила към тях оръдие. Главният знаменосец размаха бухалката и заговори разпалено.
— Заповядва ни да излезем и да получим указа — преведе Маус.
Струан само повдигна шапката си и като зае още по-твърда поза, протегна напред ръка.
— Хопото нареди да ни предадете указа. Предайте го!
Ръката му остана протегната. Маус преведе думите му и след кратко напрегнато мълчание знаменосецът изкряска нещо. Тутакси Хау-куа се приближи бързо и подаде на Струан навитото руло.
Струан, Брок и Маус веднага свалиха шапките си и викнаха с всички сили: „Бог да пази кралицата!“ При този сигнал Горт запали фишеците и ги хвърли във водата. Кохонгските търговци отскочиха назад, а знаменосците изтеглиха лъковете и сабите си. Но Струан и Брок останаха невъзмутимо на местата си с тържествени лица и високо вдигнати шапки.
Фишеците изпълниха градината с пушек. Когато експлозиите престанаха, Маус, Струан и Брок извикаха за ужас на кохонгските търговци: „Бог да убие манджурите!“ — а от фабриките долетяха три ответни възгласа ура. Главният знаменосец нададе заплашителен крясък и пристъпи напред към Маус.
— Той пита, тай-пан, какво означава това.
— Отговори му с думите, които ти казах.
Струан улови погледа на Хау-куа и му смигна тайно, понеже знаеше ненавистта му към манджурите.
Маус заговори на ясен и звънлив мандарински език.
— Така правим винаги при важен случай. Не всеки ден имаме честта да получим такъв ценен документ.
Знаменосецът изпсува и после нареди на Ко-хонга да се оттегли. Кортежът тръгна и напрежението спадна.
Брок се разсмя и смехът му се предаде на хората във фабриката, а оттам отекна до другия край на площада, където се намираше другата фабрика — на американците. Спуснаха от един прозорец знаме и го развяха смело.
— Не е зле да се приготвим за тръгване — заяви Брок. — Това до тук беше добре.
Струан не отговори. Хвърли указа на Маус.
— Преведи го съвсем точно, Волфганг — нареди той и се върна в стаята си.
Когато той влезе, А Гип се поклони и се зае отново с тенджерите. Мей-мей беше вече облечена и лежеше в леглото.
— Какво се е случило, Мей-мей?
Тя го изгледа гневно и му обърна гръб, като повдигна робата си и му показа посинелите си бедра.
— Ето какво случило — отговори тя с престорен гняв. — Виж какво ти направил, груб варварин фан куай. Аз трябва или стоя, или лежа на мой корем.
— Трябва да лежа — поправи я той и замислено се отпусна на стола.
Мей-мей придърпа обратно робата си и предпазливо стана от леглото.
— Защо не засмял? Мисля, че това накара теб засмееш.
— Извинявай, момиче, наистина трябваше. Но имам много грижи.
— Какви?
Той посочи към А Гип.
— Ти отиваш навън, айейа, разбира? — заповяда той и после заключи вратата след нея. Мей-мей коленичи до тенджерата и разбърка съдържанието с пръчица.
— Наредено ни е да заминем в три часа — каза Струан. Да речем, че трябва да останеш тук до утре, какво ще направиш?
— Ще крия — отговори тя без колебание — в това — как казва — малка стая горе под покрив?
— Таван?
— Да, таван. Защо искаш да оставаме?
— Смяташ ли, че ще претърсят фабриката след нашето заминаване?
— Защо оставаме? Много глупаво да оставаме.
— Мислиш ли, че знаменосците ще ни броят, когато си отиваме?
— Този скапан сган не може да брои. — Тя се изхрачи шумно и плю в огъня.
— Престани да плюваш!
— Аз казвам много пъти, тай-пан, важно е, мъдър китайски обичай — отвърна тя. — Ставаш много болен, ако не изхрачиш. Колко по-шумна храчка, толко бог отрова плаши.
— Това са глупости, отвратителен навик!
— Айейа — загуби търпение тя. — Ти не разбираш английски? По някога чудя защо мъча да обясня толко много цивилизовани китайки обичаи. За какво трябва да крием тука? Опасно е. Ще бъде опасно лошо, ако знаменосци видят мене. Защо крием?
Той разказа за гемията. И за среброто.
— Сигурно имаш много доверие на мене?
— Аха.
— Какво трябва да дадеш на Джин-куа в замяна?
— Търговска отстъпка.
— Така. Какво друго?
— Само търговска отстъпка.
Настъпи мълчание.
— Джин-куа хитър мъж. Той няма да иска търговска отстъпка — замисли се тя. — Каква отстъпка. Питам аз, ако на място на Джин-куа! Всичко на кое съгласен. Всичко!
— Какво би поискала?
Тя впери поглед в пламъците. Питаше се какво ли би казал Струан, ако знаеше, че тя е внучка на Джин-куа — втора дъщеря на най-големия му син от петата му жена. Питаше се също защо бяха забранили да казва на Струан под страх името й да бъде завинаги заличено от семейните архиви. „Странно“ — каза си тя и потръпна при мисълта да бъде изгонена от семейството, тъй като това означаваше да изгонят не само нея, но и децата й, и техните деца, и всички следващи, а това ги лишаваше от тяхната закрила и съдействие — гранитен стълб на китайското общество. Вечен стълб. Единствената и истинска ценност, чиято сигурност и полза бе изпитана и доказана от цивилизацията, живяла пет хиляди години. Семейството!
Почуди се защо всъщност я бяха дали на Струан.
„Втора дъщеря на пета жена — беше казал баща й на петнайсетия й рожден ден. — Моят изтъкнат баща е решил да ти окаже голяма чест и да те даде на варварина тай-пан.“
Това я бе ужасило. Никога не бе виждала варварин и вярваше, че те всички са мръсни и отвратителни канибали. Бе плакала и молила за милост, а после тайно й показаха Струан в компанията на Джин-куа. Огромният му ръст я изплаши, но скоро разбра, че той не е маймуна. Въпреки това продължи да умолява да я омъжат за китаец.
Но баща й остана непреклонен и я лиши от избор. „Подчини се или напусни къщата и бъди прокълната завинаги.“
Така тя бе отишла в къщата на Струан в Макао с наставления да го забавлява. Да научи езика на варварите. И да запознае Струан с някои китайски обичаи, без той да разбере това.
Веднъж в годината Джин-куа и баща й изпращаха при нея човек който да узнае как се справя тя и да занесе новини от семейството.
„Много странно наистина — мислеше си Мей-мей. — Едно е ясно не са ме изпратили да шпионирам, а да бъда наложница на Струан. Очевидно нито баща ми, нито дядо ми не биха сторили подобно нещо с кръвен роднина без сериозно основание. Нима не бях любимата внучка на дядо ми?“
— Толко много сребро — каза тя, без да отговори на въпроса му.
— Това страхотно голяма съблазън. Огромна! Всичко накуп, само веднъж риск, атака или кражба, а после — двайсет, четирийсет поколения спокойствие.
„Колко глупава бях, че се страхувах от тай-пана. Той прилича на всеки друг мъж и е мой господар. Велик мъж. Освен това скоро ще ме направи тай-тай. Не след дълго. Много скоро ще получа авторитет.“
Тя се поклони до земята.
— Чест за мене, че доверяваш мене. Винаги ще благославям твой джос, тай-пан. Правиш огромна чест и даваш толко много авторитет. Защото всеки гледа как да открадне, а не да даде. Всеки!
— Как би постъпила ти на мое място?
— Пратя А Гип при хопо — каза тя, без да мисли, и започна да бърка отново в тенджерата. — За четирийсе процента гаранция той пренебрегне император. Позволи на тебе да останеш, ако искаш тайно, докато гемия дойде. Кога сигурен, че това точно тая гемия, той тебе остави качиш тайно и пресрещне надолу по река. Пререже гърло. А после измами мен, вземе мой дял и направи своя жена. Мръсно говно! Дори за цял чай на Китай не искам тая развратна свиня. Той знае мръсни трикове. Знаеш, че той почти импотентен?
— Какво? — попита Струан разсеяно.
— Всички знаят — продължи тя, като опита ястието с изискан жест и добави соев сос. — На него трябва две момичета едновременно. Едно трябва играе с него, когато друго работи. После той много малък и слага разни огромни неща отгоре. Освен това той обича да спи с малки деца.
— Престани да говориш тези безсмислици!
— Какво значи „безсмислици“?
— Глупости.
— Не, това не глупости. Всеки знае. — Тя кимна красиво с глава и перото в косата й затанцува. — Аз съвсем не разбирам тебе, тай-пан. Ти шокираш, кога аз говоря за обикновени работи. Много хора използват такива неща да подобрят любов. Много важно е да подобри, ако може. Яде добри храни, използва добри лекарства. Ако ти малък, айейа, не зле да подобриш твой джос и да дадеш на момиче повече удоволствие. Но не като мръсна свиня! Той прави това и просто боли.
— Няма ли да спреш, жено?
Тя престана да бърка яденето и го погледна. На лицето й се изписа лека гримаса.
— Всички ли европейци като теб, тай-пан? Не обичат да говорят открито за нещо между мъж и жена, айейа?
— Някои неща не се обсъждат и точка по въпроса!
Тя поклати глава:
— Това неправилно. Добре е да обсъждат. Как иначе човек подобри? Мъж е мъж, а жена е жена. Ти не шокиран от храна! Защо толко див, а? Секс е храна, нищо лошо. — Очите й се свиха закачливо и го огледаха от главата до петите. — Всички ли господари могат да друсат като теб, айейа?
— Всички ли китайски момичета са като теб?
— Да — отговори тя спокойно. — Повече като мене, но мисля — не толко добри. — Тя се засмя. — Мисля, че ти много специален. Аз също специална.
— И скромна.
— По дяволите, скромна! Аз честна, тай-пан. Китайци честни. За какво аз да не оценява себе? И тебе. Аз наслаждавам на тебе, ти харесваш мене. Глупаво е да преструваме.
Тя надзърна в тенджерата, извади малко месо с пръчица и го вкуси. После свали яденето от огъня и го сложи близо до пламъците, за да остане топло. Отвори вратата и пошепна нещо на А Гип, която се затътри навън. Мей-мей се върна при огъня.
— Къде отиде тя?
— Да намери нас място да крием.
— Аз ще намеря.
— Тя направи това по-добре. Първо ние ядем, после решаваме за Брок.
— Какво да решаваме?
— Той не позволи на тебе да скриеш лесно и да останеш тук, айейа?
— Вече съм решил какво да правя с него. — Лицето на Струан се стопи в широка усмивка. — Ти си много, много специална, Мей-мей.
— Достатъчно специална да направиш мене тай-тай? Твоя върховна дама, по твой обичай?
— Ще реша този въпрос, след като изпълня три неща.
— Какви три неща?
— Първото е да закараме среброто до „Чайна клауд“.
— Друго?
— Да осигурим безопасността на Хонконг.
— А последно?
— Не съм сигурен. Потърпи и ще узнаеш.
— Аз помогна тебе в първи две. Последно не знам. Аз китайка. Китайци много търпеливи. Но аз също жена.
— Да — съгласи се той, след като помълча малко.
Осма глава
Струан беше на долния етаж в кабинета си и пишеше послание до Роб. Беше почти два часът. Навън търговците със своите чиновници, кулитата и слугите изнасяха вещите от фабриките и ги товареха в гемии. Хопото бе отменил заповедта за незабавно освобождаване на всички слуги. На тях и на кулитата разрешиха да останат до часа на маймуната — три часа — времето, когато трябваше да се опразни Селцето. На площада все още дежуряха знаменосци, не допускаха никого до американската фабрика.
Струан довърши писмото, постави своя специален търговски символ и удари печат с восък и герб. Пишеше на Роб да не се безпокои, защото предстои да пристигне с добри новини в Хонконг. В случай че самият той закъснее, нареждаше на брат си да отиде на разпродажбата и да закупи цялата земя, за която се бяха разбрали предварително. Да купи също и могилата на каквато и да е цена. Роб трябваше всеки път да наддава с един долар повече от Брок, независимо от цените, които предлага.
Сега Струан изправи гръб, избърса уморените си очи и се захвана да проверява плана си, като се опитваше да открие недостатъците му. Подобно на всички планове, които се съобразяваха с човешките реакции, този също разчиташе на известна случайност. Но той чувстваше, че ветропоказателят на неговия шанс е насочен назад към старите времена, когато бе винаги защитен и когато нещата ставаха така, както той искаше.
Високият старинен часовник отброи два удара. Струан стана от гравираното тиково бюро и отиде при слугите, които сновяха навън навътре от фабриката, надзиравани от португалските чиновници.
— Почти свършихме, мистър Струан — каза Мануел де Варгас.
Португалецът беше възрастен побелял човек с жълтеникаво лицеи благородна осанка. Вече дванадесет години работеше като главен чиновник в „Ноубъл хаус“. Преди това бе притежавал собствена компания с главна квартира в Макао, но не бе устоял на конкуренцията на британските и американските търговци. Не им се сърдеше. Воля Господна, казал незлобиво, подбрал жена си и децата си и отишъл на литургия да благодари на Мадоната за всичките добрини. Приличаше на повечето португалци — предан, непридирчив, спокоен и бавен.
— Добре ли се чувствате, Варгас?
— Имам лека треска, сеньор. Но ще ми мине, щом се установим на едно място. — Варгас поклати глава. — Лошо е да сме все в движение.
После заговори остро на кантонски диалект, като се обърна към един кули, който минаваше наблизо, превит под тежестта на счетоводни книги.
— Това са последните книги, мистър Струан.
— Добре.
— Много тъжен ден. Носят се лоши слухове. Някои са нелепи.
— Какви?
— Че ще ни пресрещнат по пътя и ще ни избият всички. Че с Макао е свършено, а нас ще ни изхвърлят завинаги от Ориента. Както и обичайните слухове, че след месец ще се върнем и търговията ще бъде по-добра от всякога. Дори разправят, че в Кантон има четирийсет лака сребро.
Струан продължаваше да се усмихва.
— Дори в цялата провинция Квантунг няма толкова голямо богатство.