Той крадешком погледна Маус. Уважаваше го за това, че беше безпощаден учител и му бе благодарен за това, че го бе заставил да бъде най-добрия ученик в училището. Но го презираше за това, че е развратен, жесток и мирише лошо.
Гордън Чен бе харесал мисионерското училище, занятията и положението, че е един от тях. Но един ден бе открил, че е различен от другите деца. Пред тях Маус му бе обяснил какво означават думите копеле, незаконен и смесена кръв. Гордън Чен бе избягал ужасен вкъщи. Тогава за първи път като че ли видя майка си и я презря, че е китайка.
Тогава, облян в сълзи, бе научил от нея, че е хубаво да си наполовина китаец, защото китайците са най-чистата раса на земята. И беше узнал, че тай-панът му е баща.
— Но защо тогава живеем тук? И защо Чен Шенг ни е татко?
— Варварите имат само по една жена и не се женят за китайки, сине — обясни Кай-сунг.
— Защо?
— Такъв им е обичаят. Колкото и да е глупав. Но те са си такива.
— Мразя тай-пана! Мразя го! Мразя го! — бе избухнал той.
Майка му жестоко го удари през лицето. Досега никога не беше му вдигала ръка.
— Падни на колене и моли за прошка! — изкрещя гневно тя. — Тай-панът е твоят баща. Той ти е дал живот. Той е твоят бог. Купи ме за себе си, а след това ме благослови, като ме продаде на Чен Шенг за съпруга. Защо му е на Чен Шенг да си взима жена с двегодишен син, при това със смесена кръв, за съпруга, когато може да си купи хиляда девици, ако такова не бе желанието на тай-пана? Защо тай-панът ще ни дарява имущество, ако не ни обича? Защо наемът да пристига за мен, а не за Чен Шенг, ако тай-панът не бе заповядал?
Защо Чен Шенг ще се отнася толкова добре към мен, макар че съм стара, ако не заради постоянната благосклонност на тай-пана? Защо му е на Чен Шенг да се отнася към тебе като към син, неблагодарен глупако, ако не заради тай-пана? Върви в храма, кланяй се до земи и моли за прошка. Тай-панът ти даде живот. Така че го обичай, почитай и благославяй, както правя аз. И ако още веднъж повториш тези думи, ще ти обърна гръб завинаги!
Гордън Чен се усмихна вътрешно. Колко права беше мама и какъв несправедлив глупак бях аз! Но не чак толкова глупав, колкото мандарините и проклетия император, който се опитва да прекрати продажбите на опиум. Всеки глупак знае, че без него няма сребро за чай и коприна.
Веднъж бе запитал майка си как се добива опиум, но тя не знаеше, както и никой в къщата. На следващия ден бе попитал Маус, който му беше отвърнал, че опиумът е сокът — сълзите — на узрял маков плодник.
— Този, който събира опиум, прави деликатен разрез в плодника и оттам капва сълза бяла течност, хайн? За няколко часа сълзата се втвърдява и променя цвета си от бял в тъмнокафяв. После изгребва сълзата, намазва я и прави нов деликатен разрез. Сълзите се събират на едно място и от тях се прави топка — стандартното тегло е десет паунда. Най-хубавият опиум идва от Бенгал в Британска Индия, хайн! Или от Малуа. Къде е Малуа, момче?
— Португалска Индия, сър!
— Беше португалска, но сега е на Остиндийската компания. Завзеха я, за да присвоят изцяло световния монопол върху опиума и това съсипва португалските търговци тук, на Макао. Правиш твърде много грешки, момче, така че ще си получиш боя, хайн?
Гордън Чен си спомни колко бе мразил опиума тогава. Но сега го благославяше. И благодари на своя „джос“ за баща си и за Хонконг. Хонконг щеше да го направи богат. Много богат.
— Състояния ще бъдат трупани тук — каза той на Хорацио.
— Някои от търговците ще забогатеят — отвърна Хорацио разсеяно, като гледаше към приближаващата се лодка. — Малцина. Търговията е страшно ненадежден занаят.
— Винаги мислиш за пари, нали, Гордън? — Гласът на Маус бе груб. — По-добре помисли за безсмъртната си душа и спасението, момче. Парите не са най-важното.
— Разбира се, сър. — Гордън Чен успя да прикрие, че хорската глупост го забавлява.
— Тай-панът прилича на могъщ принц, дошъл да предяви правата върху кралството си — каза Хорацио почти на себе си.
Маус погледна назад към Струан.
— А не е ли?
Голямата лодка бе вече в крайбрежните вълни.
— Греблата вън! — изкомандва боцманът и моряците от екипажа вдигнаха греблата, прескочиха борда и грациозно изтеглиха лодката през прибоя.
Струан се поколеба. После скочи от носа. В мига, когато ботушите му докоснаха брега, той разбра, че този остров ще бъде неговата гибел.
— Милостиви боже!
Роб бе до него и забеляза внезапната му бледност.
— Какво има, Дърк?
— Нищо. — Струан се насили да се усмихне. — Нищо, моето момче.
Той забърса морските пръски от челото си и закрачи нагоре към пилона. „В името Божие, помисли той, отне ми години усилия и планове да те завладея, Острове, и сега няма да ти се дам, пусто да остане.“
Роб наблюдаваше как едва накуцва. Трябва да е стъпалото, помисли си той. Замисли се каква ли може да е болката в половин стъпало.
Беше се случило по време на единственото пътуване с цел контрабанда, в което Роб бе взел участие. Докато спасяваше живота на Роб, който стоеше безпомощен и парализиран от страх, Струан бе нападнат от пиратите. Един мускетен изстрел бе отнесъл външната част на глезена му и два пръста. Когато атаката бе отбита, корабният лекар бе обгорил раните и бе излял разтопена смола върху тях. Роб още можеше да усети тежкия мирис на горяща плът. Ако не бях аз, помисли той, това никога нямаше да се случи.
Той последва Струан по брега, разяждан от омерзение към самия себе си.
— Добро утро, господа — поздрави Струан, като се присъедини към група търговци недалеч от пилона. — Прекрасна сутрин, пусто да остане!
— Студено е, Дърк — каза Брок. — И е точно в стила ти да си толкова точен.
— Даже съм подранил. Негово превъзходителство още не е дошъл и топовете още не са сигнализирали.
— Аха, закъсня с час и половина и се обзалагам, че всичко туй е уредено между тебе и оня бъзлив лакей.
— Ще ви бъда благодарен, мистър Брок, да не говорите за Негово превъзходителство по този начин — изсъска капитан Глесинг.
— И аз ще ви бъда благодарен да си държите езика зад зъбите. Аз не служа във флота под вашето командване. — Брок умело плю. — По-добре си мислете за битката, която минава без вашето участие.
Ръката на Глесинг се напрегна върху меча.
— Никога не съм си мислил, че ще доживея деня, в който кралският флот ще бъде принуден да защитава контрабандисти и пирати. Ето това сте вие — той погледна косо към Струан. — Всичките до един.
Настъпи внезапна тишина и Струан се изсмя.
— Негово превъзходителство май не е на вашето мнение.
— Съществуват закони, издадени от Парламента, за бога. Закон корабоплаването. Един от членовете му гласи: „Всеки кораб, въоръжен без специално разрешение, може да бъде заловен от флота на която и да е страна.“ Вашата флота притежава ли такова разрешение?
— Има много пирати из тия води, капитан Глесинг. Както разбирате — каза Струан с лекота, — ние имаме оръжие, колкото да се защитаваме. Ни повече, ни по-малко.
— Опиумът е забранен от закона. Колко точно хиляди сандъка с опиум сте вкарали в Китай нагоре по крайбрежието в разрез със законите на страната и на човечеството? Три хиляди? Двадесет хиляди?
— Това, което правим тук, е добре известно на всички съдебни органи в Англия.
— Вашата търговия е позор за знамето.
— По-добре благодарете богу за тази търговия, че без нея Англия няма да има нито чай, нито коприна, а ще тъне в мизерия, която ще я съсипе.
— Тука си прав, Дърк — рече Брок. После отново се обърна към Глесинг: — По-добре си набийте в главата, че без търговци като нас няма да има ни Британска империя, ни данъци, с които да се купуват бойни кораби и барут — той огледа изрядната униформа на Глесинг, белите до коленете панталони, белите чорапи, обувките с токи и кривнатата шапка. — И няма да има мангизи за големите заплати, дето ги дават на капитаните!
Пехотинците се намръщиха. Няколко моряци се засмяха, но много предпазливо.
— По-добре благодарете на бога за Кралския флот, пусто да остане! Без него въобще нямаше да има къде да се търгува.
От флагмана се разнесе сигнален изстрел. Глесинг рязко се отправи към пилона.
— За почест!
Той извади декларацията. Над тълпата се възцари тишина. Тогава, като изчака гневът му да се поуталожи, той започна да чете:
„По заповед на Негово превъзходителство почитаемия Уилям Лонгстаф, капитан — интендант на търговията с Китай на Нейно британско величество кралица Виктория. В съответствие с документа, известен като Договора от Чуенпай, подписан на двадесети януари настоящата година от Негово превъзходителство — от името на правителството на Нейно величество, и Негово превъзходителство Тай-сен, пълномощник на Негово величество Тао Куанг, император на Китай, аз, капитан Глесинг от Кралския флот, с настоящото обявявам, че встъпвам в собственост на този остров, Хонконг, от името на Нейно британско величество, нейните наследници и правоприемници, за неограничен срок, без условия и уговорки, на този ден, 26.01.1841 година. Земята на този остров вече е английска земя. Боже, пази кралицата!“
Британското знаме гордо се развя на върха на пилона, почетният караул от пехотинци даде залп. Оръдията по всички кораби изреваха и вятърът се насити с миризмата на барут. Тези, които бяха на брега, извикаха три пъти „да живее!“ за кралицата.
Свърши се, помисли Струан. Успяхме. Сега вече можем да поставим новото начало. Той се отдели от групата и се запъти надолу към прибоя. За първи път обърна гръб на острова и се загледа в огромното естествено пристанище отвъд — към континентален Китай, отдалечен на хиляди ярда.
Полуостровът бе равнинен, с девет полегати хълма и се подаваше напред в пристанището, което го обграждаше. Наричаше се Ка-улунг — търговците го произнасяха Каулуун — Деветте дракона. А на север се простираше необятната и непозната шир на Китай.
Струан бе чел всички книги за Китай, които някога са били писани. Те бяха от трима европейци, стигнали до тази страна и успели да се завърнат. Марко Поло преди приблизително шест века и двама католически свещеници, които били допуснати до Пекин преди около двеста години. Книгите не казваха почти нищо.
В продължение на двеста години никакви европейци не бяха допускани в Китай. Веднъж — без разрешение — Струан се бе промъкнал на около миля във вътрешността откъм брега близо до Суотоу, докато продаваше опиум, но китайците бяха враждебно настроени, а той беше сам с най-добрия си приятел. Но не враждебността ги накара да се върнат, а неизброимото количество хора и необятността на земята им.
„Господи, помисли той. Та ние не знаем нищо за най-древната и най-гъсто населена страна на земята. Какво ли има във вътрешността?“
— Лонгстаф ще слиза ли на брега? — попита Роб, като се приближи до него.
— Не, момчето ми. Негово превъзходителство си има по-важна работа.
— Каква?
— Ами да чете и пише депеши. И частни тайни уговорки с адмирала.
— За какво?
— За поставяне на търговията с опиум извън закона.
Роб се изсмя.
— Не се шегувам. Заради това искаше да се срещнем, както и адмиралът. Искаше да го посъветвам дали да издаде заповедта. Адмиралът каза, че флотът няма да има трудности по провеждането й.
— Божичко! Лонгстаф да не е мръднал?
— Не. Просто си е тъп. — Струан запали една от пурите си с обрязан край. — Казах му да огласи заповедта в четири часа.
— Това е лудост! — избухна Роб.
— Много е умно даже. Флотът няма да се занимава със заповедта в продължение на седмица, за да се даде възможност на търговците в Китай да се разпоредят със запасите си.
— Но какво ще правим тогава? Без опиума сме загубени. Свършено е с търговията в Китай! Свършено!
— С колко пари в брой разполагаме, Роб?
Роб се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма никой, и понижи глас:
— Имаме слитъците сребро в Шотландия. Един милион и сто хиляди лири стерлинги в нашата банка в Англия. Около сто хиляди в слитъци тук. Имаме двеста хиляди гвинеи в опиум на „Скарлет клауд“ при сегашните пазарни цени. Има…
— Отпиши Скарлет клауд, момчето ми. С него е свършено.
— Все още има някаква надежда, Дърк. Да му дадем още един месец. Имаме опиум за около сто хиляди гвинеи по корабите. Дължим деветстотин хиляди по сметки, изплатими при предявяване.
— Колко ще ни струва поддръжката през следващите шест месеца?
— Сто хиляди гвинеи ще стигнат за корабите, заплатите и рушвети.
Струан се замисли за миг.
— Утре сред търговците вече ще има паника. Никой от тях — освен може би Брок — няма да успее да пласира опиума си за една седмица. Ти по-добре откарай всичкия ни опиум нагоре по крайбрежието днес следобед. Мисля, че…
— Лонгстаф ще трябва да отмени заповедта — каза Роб с растящо безпокойство. — Длъжен е. Ще разори хазната и…
— Няма ли да ме изслушаш? Щом настъпи паника, вземи всеки таел, който имаме, вземи назаем всичко, което ти дадат, и купувай опиум. Ще можеш да купуваш при десет цента за долар.
— Ние не можем да се отървем от нашия за една седмица, та камо ли от повече.
Струан изтръска пепелта от пурата си.
— Един ден преди заповедта да влезе в сила, Лонгстаф ще я отмени.
— Не разбирам.
— Трябва да си спасява престижа, Роб. След като адмиралът си отиде, обясних на Лонгстаф, че забраната на търговията с опиум ще съсипе цялата търговия. Господи, още колко пъти ще трябва да обяснявам? После наблегнах, че не може да отмени заповедта, без да се изложи, и че трябва някак си да накара адмирала, който е умен, но нищо не разбира от търговия, да го направи. Единственото разрешение би било да пусне заповедта, а после, за да спаси престижа на адмирала и службата му — и своята собствена, — да я отмени. Обещах, междувременно да обясня на адмирала същината на тази търговия. Освен това заповедта ще хареса на китайците и ще ги постави в неизгодно положение. След три дни пак ще има среща с Тай-сен. Лонгстаф се съгласи безусловно и ме помоли да не разгласявам нещата.
Лицето на Роб светна.
— О, тай-пан, ти си мъж на мъжете! Но какво ни гарантира, че Лонгстаф ще отмени заповедта?
В джоба на Струан се намираше подписана декларация. Датата бе с шест дена напред и отменяше заповедта. „Ето, Дърк, вземи я сега, че после може и да забравя. По дяволите! Нали разбираш, това ровене в документите е истински кошмар. Но по-добре мълчи, докато дойде времето.“
— Ти не би ли отменил такава глупава заповед, Роб?
— Да, разбира се — на Роб му се искаше да прегърне брат си. — Ако имаме шест дена и никой друг не разбере, ще натрупаме състояние.
— Аха.
Струан остави погледа му да се рее над пристанището. Той го бе открил преди повече от двадесет години. Периферията на един тайфун го бе застигнала далеч в открито море и макар че бе подготвен за бури, той не успя да се измъкне и неумолимо се носеше към континента. Корабът му летеше, гонен от вятъра, без платна, към континента, едва преодолявайки вълните, а дневното небе и хоризонтът чезнеха под пелената от вода, която господарите ветрове изтръгваха от океана и запращаха срещу тях. После, вече близо до брега, котвите предназначени за бурно време, бяха пуснати в чудовищно разбуненото море, но Струан знаеше, че корабът е загубен. Морето понесе кораба и го заподхвърля към брега. Като по чудо вятърът промени курса му с частица от градуса и го отнесе покрай скалите право в един тесен, необозначен на картата пролив, широк не повече от триста ярда, образуван от източната част на Хонконг и материка — право в пристанището отсреща. В безопасни води.
Тайфунът бе унищожил по-голямата част от търговския флот на Макао и бе потопил десетки хиляди джонки както в горната, така и в долната част на крайбрежието. Но Струан и джонките, приютени в Хонконг, спокойно понесоха игрите на времето. Когато бурята утихна, Струан обиколи острова с кораба си и го картографира. Бе запазил сведенията в ума си и тайно бе почнал да съставя план.