„Не бива да го посрамвам.
Ийе, какъв човек! Колко мъдро беше от страна на сина му Судара, втория шогун, да нарече династията с името Торанага вместо с истинското фамилно име Йоши — така че никога да не забравяме произхода си.
Какво ли би ме посъветвал сега?
Първо търпение, после би цитирал Сун Цзъ:
— Познавай врага си, както познаваш себе си, и няма да се страхуваш от никакви битки; ако познаваш себе си, но не врага си, за всяка спечелена победа ще заплатиш с един разгром; ако не познаваш нито врага си, нито себе си, ще отстъпваш във всяка битка.
Зная някои неща за врага, но недостатъчно.
Благославям баща си отново, че ме накара да разбера стойността на образованието, че ми осигури различни и специални учители — и чужденци, и японци. Тъжно е, че нямах дарба за езиците и че трябваше да уча чрез преводачи: от холандски търговци — световната история, а един английски мореплавател поправи грешките на холандците и ми отвори очите точно както Торанага е използвал Анджин-сан навремето, пък и всички останали.
Един китаец ми преподаваше управление, литература и Сун Цзъ; старият френски свещеник от Пекин, половин година ми откриваше Макиавели и като пчеличка го превеждаше на китайски за мен, а в замяна получи разрешение да живее във владенията на баща ми и да се наслаждава на Върбовия свят, който обожаваше; американският пират, бивш избягал роб от Изу, ми разказа за оръдията и за океаните от трева, наречени прерии, за техния замък, наречен Белия дом, и за войните, с които те изкореняват местните жители на страната; руският емигрант затворник, който претендираше, че е принц с десет хиляди роби, ми разказа фантазии за техните градове Москва и Санкт Петербург. Имаше и много други, които ме обучаваха няколко дни, месеци, години, но никой от тях не знаеше кой съм, бях забранил да им казват това. Баща ми беше толкова внимателен и потаен, и тъй ужасен, когато се вбесеше.
— Какво става с тези мъже, като си тръгнат, татко? — попитах го веднъж. — Всички са толкова изплашени. Защо? Нали им обеща награди?
— Ти си само на единайсет, синко. Ще ти простя нетактичността, че си позволяваш да ми задаваш въпроси. Но за да ти напомня за моето великодушие, ще останеш без храна три дни, ще изкачиш връх Фуджи сам и ще спиш на открито.“
Йоши потрепери. Тогава не знаеше какво означава „великодушие“. През онези три дни почти не умря, ала изпълни всичко, което баща му бе заповядал. Като награда за проявената самодисциплина баща му, даймио на Мито, му призна, че са го осиновили от семейство Хисамацу и че го готвят за наследник на рода Торанага: „Ти си седмият ми син. Така че ще имаш малко наследство и ще стоиш малко по-високо от братята си.“
— Добре, татко — бе отговорил Йоши, едва сдържайки сълзите си. Тогава не знаеше, че го готвят за шогун. По-късно, когато преди четири години шогунът Исйоши умря от тиф, а той беше на двайсет и две и подготвен от баща си за този пост, тайро И се противопостави и спечели, тъй като неговите лични привърженици държаха „Дворцовите порти“.
Така вместо Йоши за шогун бе избран братовчед му Нобусада. А на Йоши, семейството му, баща му и всичките им поддръжници набедиха да останат под арест. Едва когато И бе убит, Йоши бе свободен и си върна земите и почестите заедно с другите, които оцеляха. Баща му умря в затвора.
„Аз трябваше да съм шогун — помисли си той за стотен път. — Бях готов за това, бях обучен и щях да спра пропадането на шогуната; можех да създам нов съюз между шогуната и всички даймио и можех да се справя с гай-джин. Аз трябваше да имам принцеса за съпруга; никога нямаше да подпиша споразуменията или да разреша преговорите да се обърнат срещу нас. Щях да се справя с Таунсенд Харис и да открия нова ера на промени, нужни за приспособяването ни към външния свят. Щяхме да го направим сами, а не чрез гай-джин!
Но не съм шогунът, Нобусада е избран на този пост, споразуменията съществуват, принцеса Язу съществува, Санджиро, Анджо, а гай-джин са се залепили на нашата порта.“
Йоши потрепери. „Трябва да съм още по-предпазлив. Отровата е древно изкуство, стрела през деня или нощта. Навън има стотици нинджи, готови да ги наема. Има още и шиши. Какъв ли е отговорът? Сигурно има отговор?“
Чайките кръжаха и грачеха над града и замъка. Те прекъснаха мислите му. Огледа небето — никакъв признак за промяна, макар че беше месецът, когато задухваха силните ветрове и с тях пристигаше зимата. „Тази година зимата ще е лоша. Няма да гладуваме както преди три години, но реколтата е по-слаба и от ланшната…
Почакай! Какво каза Анджо, което ми напомни за нещо?“
Той се обърна и кимна на един от телохранителите си, вълнението му нарасна.
— Доведете онзи шпионин тук, рибаря, как му беше името? О, да, Мисамото, доведете го веднага при мен, но тайно — настанен е в източното караулно.
8.
Вторник, 18 септември
Точно преди зори оръдията на флагмана изстреляха единайсет топовни салюта и катерът на Сър Уилям потегли от пристанището. От брега се чу слаб поздрав, всеки истински мъж беше там и наблюдаваше отплаването на флотата за Йедо. Вятърът се усилваше, облаци покриваха небето. Сър Уилям тържествено се качи на борда, зад него Филип Тайърър — останалият персонал беше вече на борда на съпровождащите ги военни кораби. Двамата мъже носеха рединготи и цилиндри. Ръката на Тайърър бе превързана за рамото.
Видяха адмирал Кетърър, който ги очакваше на главната палуба, до него — Джон Марлоу, и двамата униформени — триъгълна шапка, обшита със златен ширит, сини рединготи със златни копчета, бели ризи, жилетки, панталони и чорапи и обувки с катарами, лъскави саби. Внезапно Филип Тайърър си помисли: „По дяволите, колко красив и елегантен е винаги Джон Марлоу, както и Палидар с тези техни униформи. Да ме вземат мътните, ако имам една дреха, с която да им съпернича, беден съм като църковна мишка в сравнение с тях, дори не съм още заместник-секретар. Дявол да го вземе! Няма нищо друго, което така да ласкае мъжа и да издига в очите на момичета, както униформата.“
Той почти се спъна в сър Уилям, спрял се на най-горното стъпало, докато адмиралът и Марлоу го поздравиха учтиво, като пренебрегнаха Тайърър. „По дяволите — помисли си Филип, — съсредоточи се, та вие сте равни по задължение с Марлоу, нали и двамата сте на разположение на началството! Внимавай, включи се в сцената. Дребният Уили Уинки от вчера е като котка в гнездо на оси.“
— Добро утро, сър Уилям, добре дошли на борда.
— Благодаря. Добро да е и за вас, адмирал Кетърър — сър Уилям свали шапката си, както и Тайърър, рединготите им се издуваха от бриза. — Дайте заповед за отплаване, моля. Другите посланици са на френския флагман.
— Добре. — Адмиралът тръгна към Марлоу. Марлоу веднага му отдаде чест, после отиде до капитана на открития мостик до комина и главната мачта. Капитанът отдаде чест:
— Комплименти, г-н адмирал.
— Тръгнете за Йедо!
Командите потекоха бързо надолу, матросите отдадоха чест, на секундата веригата на котвата заскърца на борда. В тясното котелно три палуби по-надолу, група огняри, голи до кръста, хвърляха с лопатите въглища в пещите, кашляха и храчеха във въздуха, наситен с въглищен прах. От другата страна в моторното главният инженер включи „половин напред“ и огромните мотори завъртяха вала на витлото.
Беше корабът на Нейно величество „Еразъм“, построен в Четхам преди осем години, тримачтова, витлова дървена фрегата-кръстосвач с един комин, с вместимост 3200 тона, с 35 оръдия, обслужвана от 350 офицери и матроси, на долните палуби работеха 90-те огняри и персоналът в инженерното отделение. Днес всички корабни платна бяха готови за отплаването.
— Приятен ден, адмирале — пожела сър Уилям.
Те бяха на квартердека, както и Филип Тайърър и Марлоу, които се поздравиха мълчаливо и се въртяха един до друг.
— Засега е приятен — адмиралът се сопна, винаги се чувстваше неудобно край цивилни, в частност до някой като Сър Уилям, който му беше старши по ранг. — Моите каюти долу са на ваше разположение.
— Благодаря. — Морските чайки се гмуркаха и кряскаха край дирята, оставена от кораба. Сър Уилям се загледа в тях и се опита да се отърси от депресията си. — Благодаря, но по-добре да съм на палубата. Предполагам, че не познавате г-н Тайърър? Той е нашият нов стажант-преводач.
Адмиралът се запозна с Тайърър.
— Добре дошли на борда, г-н Тайърър, ние можем да ползваме тук само японските преводачи. Как е раната ви?
— Не е много лоша, сър, благодаря — отвърна Тайърър.
— Ама че идиотска работа — бледосините очи на адмирала огледаха морето и кораба, лицето му бе червендалесто и обрулено от вятъра, с груба челюст и с набръчкано кожно образование на врата над колосаната му яка. Той се вгледа в дима от комините, критично оцени цвета му, вдъхна мириса му, после изръмжа и изтръска няколко прашинки въглищен прах от безукорната си жилетка. — Да не би да липсва нещо?
— Не, сър Уилям. Въглищата, които получаваме тук, не могат да се сравнят с най-добрите шанхайски въглища, с добрите уелски въглища или с йоркширските. Твърде много шлака има в тях. Много са евтини, но рядко можем да ги намерим. Трябва да настоявате за увеличение на доставките, това е главният ни проблем сега.
Сър Уилям кимна уморено.
— Направих го, но, изглежда, нямат нищо свястно.
— Каквото и да докарат, все е отвратително. Не можем да използваме платната днес, не и с този насрещен вятър. Моторите са идеални за такъв вид плаване и за маневри близо до брега или за товарене. С най-опитните войници под платната, дори с чаен клипер, ще ни трябва пет пъти повече време, за да стигнем до Йедо, и няма да сме в пълна безопасност в морето. Много съжалявам.
Сър Уилям беше без настроение след поредната безсънна нощ и реагира мигновено на неучтивостта и глупостта на адмирала, който му говореше очевидни неща.
— Наистина ли? — попита раздразнено. — Няма значение, скоро ще имаме истински военноморски сили, никакви кораби с платна, а точно това, което ни трябва.
Тайърър скри усмивката си, когато адмиралът избухна, защото това беше тънък намек за военноморските офицери и пространните дискусии из лондонските вестници, които надълго и широко разнищваха бъдещата флота, която щеше да се командва от съответните офицери, облечени подобаващо.
— Няма да стане в близко бъдеще, не и при дълги курсове, блокади или военноморски битки — адмиралът почти изплю думите. — По никакъв начин няма да успеем да си носим всичките въглища, от които се нуждаем, от едно до друго пристанище. Трябва да плаваме и с вятъра, за да икономисаме горивото. Цивилните малко разбират от въпросите на флотата… — Разговорът му напомни за атаката на сегашното либерално правителство спрямо състоянието на военноморските сили и кръвното му се качи. — Междувременно, за да осигурят морски пътища и да запазят Империята от нападение, което е крайъгълният камък на правителствената политика, Кралските военноморски сили трябва да поддържат също два пъти повече кораби — дървени или железни, задвижвани с пара или с платна, — нещо, което другите флоти комбинират с най-големите и най-силните мотори, както и най-модерни оръдия.
— Чудесна идея, но не стои на дневен ред, а и не е практична, боя се, че е твърде скъпа, за да я разгледат министърът на финансите и правителството.
— По-добре да не е твърде скъпа, за Бога. — Кожното образование на врата на адмирала порозовя. — Стиснатият г-н Гладстон трябва да научи докъде и в какво може да се меси. Казвал съм го и преди: колкото по-скоро си идат либералите и се върнат на власт торите, толкова по-добре! Не заради тяхната политика, слава Богу, Кралските военноморски сили все още имат достатъчно кораби и огнестрелно оръжие, за да потопят, ако се наложи, всеки френски, руски или американски кораб в свои води. Но се говори, че трите държави се съюзяват срещу нас, вярно ли е? — Раздразнен, адмиралът се обърна и се наведе, макар Марлоу да беше до него. — Г-н Марлоу! Сигнализирайте на „Пърл“. Не е на мястото си, за Бога!
— Слушам, сър! — Марлоу тръгна веднага да изпълни заповедта.
Сър Уилям погледна към кърмата, не видя да липсва нещо в следващите ги кораби, после отново се обърна към адмирала:
— Външният секретар Ръсел е твърде умен, за да се занимава с това. Прусия ще воюва с Франция, Русия ще стои настрана, американците са съвсем объркани с тяхната гражданска война, Испанска Куба и Филипините и да душат около Хавайските острови. Между впрочем аз предложих да завземем един или два от тия острови, преди американците да го направят. Те ще бъдат отлични спирки за презареждане с въглища.
Марлоу кисело се насочи към сигналиста. Погледът му бе впит в „Пърл“, кораб на Нейно кралско величество, неговият кораб. Тримачтова, витлова фрегата, с един комин, с 21 оръдия, с 2100 тона товаровместимост, временно под командването на най-добрия му лейтенант Лойд. Искаше му се да е на борда, а не да лакейства на адмирала. Предаде на сигналиста съобщението, проследи го как използва знамената и прочете отговора, преди младият мъж да докладва.
— Той казва, че съжалява, господине.
— Откога си сигналист?
— От три месеца, господине.
— Трябва по-добре да научиш кодовете, точното съобщение гласи: „Капитан Лойд от кораба на Нейно кралско величество «Пърл» се извинява.“ Ако направиш друга грешка, ще изхвръкнеш.
— Слушам, господине, съжалявам, господине — отвърна унило младежът.
Марлоу се върна при адмирала. За негово облекчение потенциалната пропаст между двамата мъже, изглежда, се бе постеснила и сега те обсъждаха алтернативни планове за действие в Йедо, както и дългосрочни планове за отмъщение след случилото се на Токайдо. Докато изчакваше пауза в разговора им, Марлоу предпазливо поглеждаше Тайърър, който се усмихваше отзад. Искаше му се да се оттегли, така че да може да го поразпита за Канагава и за Анжелик. Трябваше да си тръгне същия ден, в който пристигна Сър Уилям, и нямаше информация от първа ръка какво се е случило оттогава.
— Е, г-н Марлоу? — Адмиралът изслуша съобщението и веднага рече сурово: — Изпратете друг сигнал: докладвайте на борда на моя флагман при залез-слънце. — Той видя, че Марлоу трепна. — И вие също, г-н Марлоу. Това извинение е незадоволително за проява на нехайство в моята флота. Така ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Ще помислим кой да поеме вашия кораб вместо него — адмирал Кетърър се обърна към Сър Уилям. — Какво говорихте? Не мисли…
От порив на вятъра такелажът изпращя. И двамата офицери погледнаха нагоре към мачтата, после към небето и наоколо. Никакъв знак за опасност все още, макар да знаеха, че времето е непредсказуемо този месец. В местните води бурите идваха внезапно.
— Какво говорихте? Не мислите, надявам се, че властите, тези Бакуфу, ще направят това, което искаме?
— Не, не, освен ако не ги принудим. В полунощ получих друго извинение от тях и молба за едномесечно отлагане, за да можели „да се консултират с по-висшите“, и още ред подобни глупости. Боже мой, как само го извъртат, върнах тъпия вестоносец с доста грубо и кратко съобщение, да ни удовлетворят, иначе…
— Съвсем правилно.
— Когато спуснем котва в Йедо, можем да изстреляме толкова салюти, колкото е възможно, за да оповестят влизането ни.
— Ще дадем кралския салют с всичките 21-о оръдия. Предполагам, че тази мисия може да се нарече официална визита на тяхното кралство. — После, без да се обръща, адмиралът сурово отсече: — Г-н Марлоу, предайте на цялата флота нашия план за действие и попитайте френския адмирал дали ще иска да направи същото.
— Тъй вярно, сър. — Марлоу отново отдаде чест и забърза.
— Планът за Йедо е все още същият, както се уговорихме, нали?
Сър Уилям кимна:
— Да. Аз и моята група ще слезем на брега и ще идем в Легацията — двеста войници като почетна охрана ще стигнат, от шотландските войски. Техните униформи и гайди са най-впечатляващите. Останалото си остава според уговорката.
— Добре. — Адмиралът разтревожено се вгледа напред. — Ще видим Йедо, щом заобиколим носа. — Лицето му се вкамени. — Едно е да дрънкаш оръжие и да стреляш във въздуха, но не съм съгласен да обстрелвам и подпалвам града, без да е обявена война.