— Да, господарю, така е, освен ако не го изпреварим. Това ще е нашата уловка — той не е истински боец като теб — неговите войски не са ревностни като нашите, нито са така добре обучени. Успя срещу ни единствено защото ни нападна нощем, чрез мръсно предателство. Помни, неговият съюз с Тоса не е надежден. Огама ще трябва да укрепи позицията си на „Портите“, а войските му не достигат, за да се справи с проблемите през следващите няколко седмици. Трябва да организира и намери подкрепления, без да предизвиква опозиция. А Бакуфу скоро ще пристигнат въоръжени да си възвърнат „Портите“, което е тяхно право.
Според указа на Торанага охраната на всички даймио, които посещаваха Киото, бе сведена до петстотин души и Огама трябваше да живее при строги ограничения в собствените си феодални казарми, построени според декрета без всякакви защитни укрепления.
Същият указ разрешаваше войските на шогуната да превъзхождат по численост всички други, взети заедно. През вековете на мир Бакуфу бяха допуснали тези закони да не се съблюдават строго. В последните години даймио на Тоса, Чошу и Сацума издържаха свои собствени армии и бяха подмамвали чиновниците да увеличат тяхната численост, докато не ги принудиха да отпратят новите си войни по родните им места.
— Огама не е глупак, никога няма да ме остави да се измъкна — рече Санджиро. — Щях да го извадя от строя, ако го бях хванал в клопка.
— Той не е глупак, но може да бъде манипулиран. — Кацумата понижи глас. — Към „Портите“ ще прибавиш и съгласието си да подкрепиш претенциите му да оглави Съвета на старейшините, ако и когато се състои събрание на даймио.
Санджиро избухна:
— Никога! Той трябва да знае, че никога няма да се съглася на това. Нима ще повярва на такива глупости?
— Ще повярва, защото е Огама. Защото е укрепил проливите Шимоносеки с дузина оръдия от своята не дотам тайна, построена от холандците фабрика за оръжие и вярва, и то основателно, че може да спре корабите на гай-джин, когато му скимне, и да му се размине току-тъй. Мисли си, че самичък ще осъществи желанието на Императора да прогони гай-джин, че сам може да възстанови отнетата императорска власт — защо да не претендира за голяма награда, за тайро — диктатор?
— Страната ще се разцепи преди това.
— Той ще приветства едно възможно примирие, защото, господарю, никога преди не е властвал над „Портите“. И не е ли той едно парвеню, узурпатор, не е ли от долен произход — подметна саркастично Кацумата. — Не е древен и благороден като твоя. Има и още една причина: ще приеме примирието ти, защото ще му го предложиш за постоянно.
Объркан от смайване и гняв, Санджиро гледаше съветника си, поразен от прекомерните отстъпки, предлагани от Кацумата. Без да го разбира, но познавайки го много добре, той отпрати останалите.
— Какво се крие зад всичките ти бръщолевения? — запита нетърпеливо. — Огама трябва да знае, че всяко примирие е добро само докато аз съм на сигурно място зад моите планини, където ще мобилизирам мъжете от Сацума, и после ще се отправя към Киото, за да си възстановя правата, да отмъстя за оскърблението и да му взема главата. Какви са тези твои глупости?
— Ти си в смъртна опасност, както никога досега, господарю. В капан. Сред нас има шпиони. Нуждая се от време да събера лодки в Осака и имам план за битката.
Санджиро дълго мълча.
— Много добре. Преговаряй.
Преговорите продължиха шест дни.
През това време Санджиро кротко си седеше във Фушими, но бе изпратил шпиони по всички пътища до и от Киото. Като проява на взаимно доверие Санджиро се съгласи да се премести в по-незащитената позиция, а Огама изтегли войните си, с изключение на една символична група, разположена на възможния път за бягство.
После двамата започнаха да се дебнат кой пръв ще направи грешка.
С превъзхождащи сили в Киото, макар и поразредени, Огама, подкрепян от повече от хиляда самураи, изглежда, беше доволен да затегне хватката си на „Портите“, като обработи даймио и най-вече симпатизиращите му придворни. Убеди ги да се обърнат към Императора да издаде „воля“ за незабавното оттегляне на Анджо и на Съвета на старейшините, да свика среща на даймио, която ще бъде овластена да назначи нов Съвет на старейшините — и него за тайро. Съветът ще управлява, докато шогунът Нобусада стане пълнолетен, и с един удар ще отстрани всички привърженици на Торанагите в Бакуфу.
За удоволствие на Огама новината, че оръдията му са обстрелвали кораби на гай-джин, бе доставила огромна наслада на Императора, а предложеното от Санджиро примирие и извънредните отстъпки допринесоха за по-нататъшно утвърждаване на влиянието му в двореца.
— Примирието се приема — високомерно бе заявил той на Кацумата вчера. — Ще утвърдим договора след седем дни, смятано от днес, тук, в моята главна квартира. После ти можеш да се оттеглиш в Кагошима.
Но тази сутрин пристигна смайващото съобщение, че шогунът Нобусада възнамерява да ги посети. Санджиро веднага изпрати за Кацумата.
— Какво е принудило Анджо и Йоши да се съгласят? Те луди ли са? Каквото и да стане, ще загубят.
— Съгласен съм, господарю, но това прави твоята позиция още по-опасна. Огама държи „Портите“ и следователно има достъп до Императора. А значи всеки враг на Огама е враг на Императора.
— Очевидно! Какво мога да направя! Какво предлагаш?
— Незабавно изпрати писмо на Огама за среща след три дни, за да обсъдите визитата — той навярно е не по-малко смаян от всеки даймио.
— Не можем да избягаме, без Огама да знае, наоколо гъмжи от шпиони, а войските му са наблизо. Щом чуе, че вдигаме лагера си, ще ни нападне.
— Да, но ще оставим лагера непобутнат. Ще си вземем само оръжието — мога да го надхитря, добре го познавам.
Санджиро се ядоса:
— Щом е така, защо не надуши неочакваното нападение, а?
„О, щях — можеше да каже Кацумата, — но за мен е по-добре, че Огама временно държи «Портите». Не се ли измъкнахме от клопката му без особени проблеми? Огама никога няма да се справи с Двора, с враждебно настроените даймио, с Тоса, с визитата на шогуна Нобусада или с принцеса Язу — не че Нобусада наистина ще пристигне, ще го убият и Огама ще отговаря за смъртта му.“
— Толкова съжалявам, господарю — престори се, че се извинява той. — Разбирам защо вашите шпиони се провалиха. Ще се търкалят глави.
— Добре.
Скоро след мръкване Кацумата изпрати специално обучени мъже, които безшумно очистиха повечето от нищо неподозиращите войни на Чошу, дошли да ги шпионират. После, като следваха военния план на Кацумата без самия него и конния му отряд от сто човека, Санджиро и дружината му препуснаха на юг, с поръчението да оставят по сто войници на всеки три ри, които да се присъединят към Кацумата, когато той отстъпи след тях. Кацумата самоуверено се разположи в засада край пътя за Киото. Беше сигурен, че ще оцелее до съмване, подмамвайки хората от Чошу да отстъпят с бой, тъй като те вероятно щяха да прекратят битката и да се върнат в Киото за подкрепление, и да оставят само символично отделение за преследване. Ширеха се слухове, че съюзниците на Огама вече се разцепват, а лъжите, разпространявани от тайни съюзници на Кацумата, доразширяваха пукнатините.
Смая се, че Огама предвожда гонитбата и че са ги настигнали толкова бързо.
Карма.
— В атака! — изкрещя Кацумата и отново извъртя коня си в привидно бягство. Веднага неговите уж разпръснати конници се построиха в непобедими фаланги и разкъсаха редиците на своите противници, които хукнаха безредно назад; студеният влажен въздух, пропит с миризмата на пот, страх и кръв, жегна ноздрите му. Мъже умираха отляво и отдясно, свои и чужди, но той си проправи път и сега пътеката до Огама беше почти чиста. Отблъснаха го, отказа се и побягна — този път наистина в отстъпи, останалите живи го последваха. От стоте бяха оцелели само двайсет.
— Доведи резервите! Петстотин коку за главата на Кацумата — изкрещя Огама, — хиляда за господаря Санджиро.
— Господарю! — Един от най-опитните му капитани сочеше напред. Незабелязани в суматохата, буреносните облаци почти бяха покрили небето и синкави светкавици се стрелкаха към луната. — Много съжалявам, но обратният път до Киото е труден и не знаем дали тези коварни кучета не са ни устроили друга засада.
Огама размисли за момент.
— Не викай резервите. Вземи петдесет конници и им строши краката от бързане. А ако ми донесеш една от двете глави, ще те направя генерал с десет хиляди коку възнаграждение. Преустанови битката!
Капитаните му незабавно хукнаха, закрещяха заповеди. Огама кисело се втренчи в сгъстяващия се мрак, в който бяха потънали Кацумата и хората му.
— В името на дедите ми — измърмори той. — Когато стана тайро, ще превърна Сацума в протекторат на Чошу, ще анулирам споразуменията и нито един кораб на гай-джин няма да припари в моите проливи! — После обърна коня си и с личните си телохранители радостно пришпори към Киото. И към съдбата си.
Същата вечер във Френската легация в Йокохама празненството концерт, което Сьоратар даваше в чест на Анжелик, премина с голям успех. Главният готвач беше надминал себе си: пресен хляб, подноси със задушени стриди, студени омари, скариди, печена местна риба, подправена с джинджифил и чесън, сервирана с праз от собствената му градина, и сладкиш с ябълки, сушените ябълки от Франция се използваха само за специални случаи, шампанско „Ла дусет“ и „Марго“ от родното му село, с които той много се гордееше.
Подир вечерята и пурите силно ръкопляскане накара Андре Понсен, съвършен, макар и немного ентусиазиран пианист, да засвири. Всяко изпълнение бе изпращано с нови ръкопляскания и сега, почти в полунощ, след като бе изкарван три пъти на бис и му бяха аплодирали на крака, замря прекрасният последен акорд на Бетовеновата соната.
— Великолепно…
— Съвършено…
— О, Андре. — Анжелик бе останала без дъх на почетното място до пианото, мисълта й се пречисти от прикритата тъга на неговата музика. — Беше толкова красиво, благодаря ти много. — Ветрилото й се вееше около очарователните очи и съвършеното й лице, нов кринолин се спускаше на пристегнатата й фуста, раменете й бяха разголени, фината зелена коприна падаше на дипли, като подчертаваше извивката на талията.
— Merci, mademoiselle — отвърна Понсен. Изправи се и вдигна чашата, очите му бяха премрежени. — A toi.30
— Merci, monsieur — благодари тя и после се обърна още веднъж към Сьоратар, заобиколен от Норбърт Грейфорт, Джейми Макфей, Дмитрий и други търговци, всичките във вечерно облекло с копринени ризи, ярки рединготи и шалчета, някои нови, но повечето стари, намачкани и набързо изгладени, защото тя щеше да е там. Някои френски офицери от армията и флотата с униформи, обшити с ширити, с лъснати саби, се чувстваха непривично сред това великолепие, британските военни също изглеждаха като пауни.
В претъпканата, осветена от петролни лампи и свещи стая присъстваха две от другите три жени в Колонията — Мейбъл Суон и Виктория Лънкчърч. И двете бяха дебелани, малко над двайсет и без деца, съпруги на търговци и разногледи от ревност; мъжете им бяха като забодени за тях.
— Време е, г-н Суон — кисело подсмръкна Мейбъл Суон. — Време е за молитвите в леглото с чаша хубав английски чай.
— Ако си изморена, моя скъпа, ти и Вик…
— Е!
— Ти също, Барнаби — нареди Виктория Лънкчърч, йоркширският й акцент бе груб като устните й. — Изхвърли мръсните мисли от главата си, момко, преди да съм свалила колана.
— Какво, аз ли? Какви мисли?
— Онези мисли за тая чуждоземната безсрамница ей там, може би Господ ще ти ги прости — рече тя жлъчно. — Навън!
Никой не ги забеляза или пък разбра, че са си отишли. Вниманието на всички бе насочено към почетната гостенка, опитваха се да се доберат близо до нея или ако се намираха в кръга, с лакти да спрат другите.
— Прекрасна вечер, Анри — възкликна Анжелик.
— Това е само благодарение на теб. Ти правиш всичко с такава грация. — Сьоратар подаде галантно подноса, докато си мислеше: „Колко жалко, че не си вече омъжена и узряла за любовна връзка с културен мъж. Бедното момиче, трябва да търпи оня незрял муден шотландец, който обаче е богат. Иска ми се да съм ти първият любовник. Ще бъде удоволствие да те науча на някои неща.“
— Защо се усмихваш, Анри? — Анжелик внезапно осъзна, че е по-добре да внимава с този мъж.
— Само си мислех колко ще бъде прекрасно бъдещето ти и че това ме прави щастлив.
— О, колко си мил!
— Мисля, че…
— Г-це Анжелик, мога ли да се осмеля да ви прекъсна, тази събота ще има надбягвания — намеси се в разговора им Норбърт Грейфорт, ядосан, че Сьоратар я е обсебил; отвратен, че има нахалството да й говори на френски, език, който той самият не разбираше, мразеше го, както и всичко френско, с изключение на Анжелик. — Та ще има ново надбягване в… ъъ, във ваша чест. Решили сме да го наречем Купата на Анжел, нали Джейми?
— Да — потвърди Джейми Макфей, и двамата бяха управители на Джокей клуб, и двамата еднакво очаровани от нея. — Ние, ами, ние решихме, че това ще е последното надбягване на деня и компания Струан ще осигури паричната награда: двайсет гвинеи за купата. Ще връчите ли наградата, г-це Анжелик?
— О, да, с удоволствие, само ако г-н Струан одобри това.
— Да, разбира се. — Макфей вече бе поискал разрешение от Струан, но той и мъжете наоколо се почудиха на намека в забележката, макар че всички залози за годежа бяха вече разиграни. Дори насаме Струан не му даваше никаква улика, въпреки че Макфей се бе почувствал задължен да докладва за слуховете.
— Това не е тяхна работа, Джейми. Не е. Макфей се съгласи, но безпокойството му нарасна.
Капитанът на един пристигащ търговски кораб, негов стар приятел, му бе донесъл писмо от майката на Малкълм, като го молеше за поверителен доклад: „Искам да знам всичко, което се е случило, откакто пристигна в Йокохама тая Ришо, Джейми. Всички слухове, факти, клюки и няма нужда да подчертавам, че това трябва да си остане сериозна тайна между нас двамата.“
„По дяволите — помисли си Джейми, — аз съм се заклел да служа на тай-пана, който и да е той, а сега майка му иска… но майката все пак има права, нали? Има, освен това е г-жа Струан и ти си свикнал да правиш всичко, което тя иска. Не си ли изпълнявал нейните заповеди, молби и предложения от години?
В името на Бога, престани да се правиш на глупак, Джейми, не управлява ли тя Кълъм и компанията от години и нито ти, нито някой друг някога са поискали да се изправят срещу този факт открито?“
— Точно така — измърмори той, шокиран, че се е страхувал да изрече това открито. Внезапно се почувства неудобно, бързо скри грешката си, но всички все още бяха вторачени в Анжелик.
С изключение на Норбърт.
— Какво става, Джейми? — попита той сред бръмченето на разговорите с широка усмивка.
— Всичко е наред, Норбърт. Велика вечер, а? — За огромно негово облекчение Анжелик ги подмина и двамата.
— Лека нощ, лека нощ, Анри, господа — надвика тя общите протести. — Съжалявам, но трябва да видя пациента си, преди да си легна. — Подаде ръката си с отработена елегантност, Сьоратар я целуна, Норбърт, Джейми го последваха несръчно и преди някой да успее да го изпревари, Андре Понсен рече:
— Може би ще мога да те придружа до вкъщи?
— Разбира се, защо не? Твоята музика ме прониза.
Нощта беше хладна и облачна, но беше много приятна, вълненият й шал бе пристегнат около раменете й, воланът на широката й пола се влачеше по мръсотията на дървения тротоар — тъй необходим през лятото, дъждовете превръщаха всички пътища в тресавища. Почти не забелязваше това.
— Андре, твоята музика е великолепна, о, как ми се иска да можех да свиря като теб — каза тя.
— Всичко е само упражнение, просто упражнение.