— Първото е разбираемо, второто не е точно, макар че е много лесно, много… много лесно и много опасно, ако повярваш в него. Китайците могат да „се самоуморят“, дотолкова да мислят за смъртта, че да умрат, макар да пращят от здраве. Виждал съм го.
— Господи, не искам да умра, имам всичко, за което да живея. Искам да живея и да се оправя толкова много, че не мога да го изкажа. Но всяка нощ и всеки ден по някое време ме удря тази мисъл… удря ме като физически удар.
— Какви лекарства взимаш?
— Само малко екстракт от опиум, за да ми помогне да заспя. Болката е ужасна и се чувствам зле.
— Всяка нощ ли?
— Да. — Струан добави полуизвинително: — Бабкот иска да го спра, казва, че трябва да го спра.
— Опита ли се?
— Да.
— Но не си спрял?
— Не, не още. Моята… моята воля, изглежда, ми изневерява.
— Това е един от проблемите с опиата. Колкото и ценно и приятно да е — усмихна се лекарят. — Парацелс е дал името на това лекарство. Чувал ли си за Парацелс?
— Не.
— Аз също — отвърна засмяно Хоуг. — Както и да е, ние прехвърлихме името върху тази тинктура от опиум. Жалко, че се получава пристрастяване към него. Но ти си наясно.
— Да.
— Можем да те измъкнем от влиянието му, това не е проблем.
— Проблем е, зная, че е и че не одобряваш нашата търговия с опиати.
Хоуг се усмихна отново:
— Радвам се, че сам го заявяваш. Значи и ти не я одобряваш, както и това, което китайската търговия прави, но си изцяло притиснат? А сега — никаква икономика, никаква политика, Малкълм. Следващото нещо: г-ца Ришо?
Струан усети, че кръвта нахлу в главата му.
— И ти ли, по дяволите, чуй веднъж и завинаги, каквото и да казва майка ми, достатъчно съм голям, за да преценявам желанията си и да правя каквото искам! Ясно ли е?
Хоуг се усмихна любезно:
— Аз съм твой лекар, Малкълм, а не майка. А съм приятел. Предал ли съм те някога досега или някого от семейството ти?
С видимо усилие Струан потисна гнева си, ала още не можеше да успокои сърцето си.
— Съжалявам, съжалявам, но аз… — сви безпомощно рамене. — Съжалявам.
— Не е необходимо. Не се опитвам да се меся в личния ти живот. Твоето здраве зависи от много неща. Излиза, че основният фактор е тя. Питам те от медицинска гледна точка — не по семейни причини. И тъй, г-ца Анжелик Ришо?
Струан искаше гласът му да звучи мъжествено и спокойно, ала не сдържа раздразнението си и избухна:
— Искам да се оженя за нея и това, че лежа тук така, лежа тук безпомощен, ме подлудява. За Бога, не мога дори да стана от леглото, не мога да се изпикая или… не мога да направя нищо, да пия или да ям, или каквото и да било, без да ме боли дяволски. Ще се побъркам и колкото и да се опитвам, изглежда, не се подобрявам… — Той продължи да говори надуто, докато се измори. Хоуг само слушаше. Накрая Струан млъкна. Измърмори още някакво извинение.
— Мога ли да те прегледам?
— Да… да, разбира се.
Хоуг го прегледа с голямо внимание, сложи ухо на гърдите му, за да чуе сърцето, погледна в устата му, премери му пулса, надникна в раната и я помириса. Пръстите му опипаха корема — търсеше органите отдолу, степента на поражението:
— Не боли ли така… а така… по-добре ли е тук? И най-лекото докосване караше Малкълм да стене.
След малко Хоуг спря.
Струан наруши тишината:
— Е, как е?
— Бабкот е свършил доста добра работа с тази рана; тя може да убие всеки човек. — Думите на Хоуг бяха премерени и пълни с увереност. — Сега ще направим един опит. — Той внимателно хвана краката на Струан и му помогна да седне отстрани на леглото. После го прегърна, пое част от тежестта му и му помогна да се изправи. — Внимателно!
Струан не можеше да стои изправен сам, но се впечатли, че се е изправил, и това го окуражи. След миг или два Хоуг го настани на леглото. Сърцето на Струан биеше до пръсване от болката, но иначе беше много доволен.
— Благодаря.
Лекарят седна във фотьойла и си пое дъх. После рече:
— Сега ще те оставя сам, трябва да се наредя. Искам да си починеш. След като се видя с Бабкот, ще се върна. Може да дойдем и двамата. Тогава ще поговорим. Става ли?
— Да… И… благодаря, Роналд.
Вместо отговор Хоуг само го потупа по ръката, взе си чантата и излезе.
Щом остана сам, сълзите потекоха по бузите му и тези щастливи сълзи го приспаха. Когато се събуди, се почувства отпочинал, за първи път освежен и лежеше, без да помръдва, радостен, че се е изправил — с чужда помощ, но стана на крака, — правеше го за първи път, а сега имаше и съюзник.
Оттам, където лежеше, леко обърнат на лявата си страна, можеше да гледа през прозореца към морето. Той обичаше и мразеше морето, никога не му беше лесно с него, страхуваше се от него, защото беше неуправляемо и непредсказуемо, както през слънчевия ден, когато близнаците и боцманът загребаха навътре, дойде вълна, преобърна лодката и течението ги отнесе, всичките бяха плувци, близнаците плуваха като риби, но морето пощади само матроса. Шокът го съсипа й едва не уби баща му. Майка му изпадна в нещо като кома наяве и все повтаряше:
— Такава е Божията воля. Ние трябва да продължим.
„Да не мисля за братята си и за Дърк Струан — каза си Малкълм, радостен, че е на сигурно място на брега. Но нашето минало е свързано с морето неумолимо, както и бъдещето ни. Клиперите и параходите не са ли главната ни сила — и Китай, разбира се?
Япония е малък пазар, интересен, но малък, никога не може да се сравни с Китай. В състояние сме да направим пари тук със сигурност — с подбрани оръжия и кораби и с британските умения ще натрупаме купища пари. Ще кажа на Джейми да вземе решение по поръчката на Чошу. Нека се избиват едни други, и колкото по-бързо, толкова по-добре. А и оня слабохарактерен пипкав Сър Уилям, дето чака одобрение от Лондон за война, е глупак. Ако зависеше от мен, щях да им наредя да заловят убийците и да платят веднага, или на следващия ден ще започна война и първата ми работа ще е да смажа Йедо. Никога… никога няма да им простя на тези кучи синове!“
Хоризонтът го зовеше. „Скоро ще трябва да се върна в Хонконг, за да поема ръководството. След седмица или малко повече. Няма да бързам. Има достатъчно време.
Колко ли е часът сега?“
Не бе нужно да се обръща и да поглежда часовника, по слънцето се познаваше, че наближава пладне, и той си помисли, че по това време си поръчваше любимото печено говеждо и йоркширски пудинг с богат сос и печени картофи, паница или две с нарязано на дребно печено пиле с пържен ориз и смесени зеленчуци, както и други китайски ястия, които А Ток можеше да приготвя, обичаше ги, въпреки че майка му, братята и сестрите му ги обявяваха за безвкусни, за нехранителни, може би дори отровни и годни само за езичниците…
Мислите му прекъсна слаб шум, Анжелик се беше свила във фотьойла, изглеждаше съвсем мъничка в него и толкова нещастна — никога не бе я виждал такава.
— Господи, какво става?
— Аз… аз съм разорена. — Сълзите й рукнаха.
— За Бога, за какво говориш?
— Ами… в днешната поща… — Тя се изправи и му подаде писмото, опита се да каже нещо, но не успя.
Внезапното движение, с което пое плика, му причини болка и той едва се овладя, да не извика.
Хартията беше зелена. Както и пликът с дата от Хонконг, 23 септември, най-отгоре беше напечатано: „Ги Ришо, «Братя Ришо»“, и на френски, който Струан владееше добре, пишеше:
„Скъпа Анжелик, накратко. Работата, с която ти съобщих, че се занимавам, не потръгна много добре. Моите португалски партньори в Макао ме изиграха, така че загубих всичко. Целият ми наличен капитал се стопи и може да чуеш лъжи, разпространявани от врагове, че не съм в състояние да получа нови банкови кредити, така че компанията ми е в ръцете на съдия-изпълнителите. Не им вярвай, бъдещето е светло, не се страхувай, всичко е в нашите ръце. Това писмо тръгва с утрешния пощенски кораб. Днес ще се кача на американския кораб «Либърти» за Банкок, където ми обещават ново финансиране от френски източници. Ще ти пиша оттам, междувременно оставам твой предан баща.
P.S. Засега ти сигурно си осведомена за Кълъм Струан. Ние току-що научихме за ужасното японско нападение над Малкълм. Надявам се, че той не е зле ранен, моля те, предай му моите пожелания за здраве и моите надежди за бързо възстановяване.“
В главата на Струан настъпи бъркотия.
— Защо да си разорена?
— Той, той взе моите пари — захленчи тя. — Открадна всичките ми пари и ги загуби, баща ми е крадец и сега… сега си нямам нищичко на света. Открадна всичко, което имах. О, Малкълм, какво да правя?
— Анжелик, Анжелик, слушай! — Тя изглеждаше като безпризорно дете, толкова мелодраматична, че Малкълм едва не се засмя. — За Бога, слушай, това не е никакъв проблем. Ще ти дам колкото пари поискаш…
— Не мога да приема пари от теб — извика девойката през сълзи. — Не е правилно!
— Защо да не е? Скоро ще се оженим, нали?
Плачът й секна.
— Ще… ще се оженим?
— Да. Ще… ще направим съобщението днес.
— Но татко, той е… — Анжелик подсмърчаше през сълзи като дете. — Андре ми каза, че е сигурен, че няма никаква сделка в Макао или където и да било, че никога не е имало. Изглежда, баща ми е комарджия и трябва да е заложил всичко на комар. Татко обеща на Анри… Анри Сьоратар, че ще спре да играе и ще плати дълговете си… Всички, освен мен са били наясно, о, Малкълм, никога не съм знаела, чувствам се толкова ужасно, че мога да умра. Татко ми открадна парите, а се закле да не ги пипа! — Пак избухна в плач и изтича към него, коленичи до леглото, зарови главата си в юргана. Той внимателно я хвана, чувстваше се много силен и се владееше. Вратата се отвори и на прага й застана А Ток.
— Излез — нареди й той. — Дю не ло мо! — Тя изчезна.
Искрено изплашена, Анжелик се сви в завивката. Никога не го бе виждала разгневен. Той погали косите й.
— Не се безпокой, моя скъпа, не се безпокой за баща си, ще видя какво можем да направим за него по-късно, а сега не трябва да се безпокоиш, ще се грижа за теб. — Думите му бяха повече от нежни.
Риданието й понамаля, огромен товар се смъкна от плещите й: каза му истината, преди да я е научил от другите, а него сякаш наистина не го бе грижа. Андре е гений — мислеше си Анжелик изтощена, но облекчена. — Той се закле, че Малкълм ще реагира така:
— Само бъди честна, Анжелик, кажи на Малкълм истината, че не си знаела, че баща ти е комарджия, че за първи път чуваш това и че си шокирана от кражбата на парите ти. Важно е да използваш думи като откраднал и крадец — кажи истината, дай му писмото на баща си, пролей достатъчно сълзи и прояви нежност, това ще го привърже към теб завинаги.
— Но, Андре — бе му отвърнала тя нещастна. — Не се осмелявам да му покажа писмото на татко. Не се осмелявам, послеписът му звучи толкова ужасно…
— Виж! Без втората страница послеписът гласи само: и моите надежди за бързо възстановяване. Идеално! Втората страница? Каква втора страница. Ето, тя е скъсана и никога не е съществувала.
Сръчните пръсти на Андре слепиха последното късче от скъсаната втора страница.
— Ето, Анри — рече той и бутна листа през бюрото. — Прочети я сам. — За нула време бе залепил парчетата от страницата, която небрежно бе хвърлил в кошчето за боклук.
Двамата се намираха в кантората на Сьоратар, вратата бе заключена. На страницата пишеше:
„И се надявам, както обсъждахме, че ще постигнеш един преждевременен годеж и сватба, с каквито и да е средства. Той е уловът на сезона и жизненоважен за нашето семейство, особено за теб. Струан ще може постоянно да решава проблемите на «Братя Ришо». Няма значение, че е британец, твърде млад и т.н. Сега той е тай-пан на компания Струан и може да ни осигури безоблачно бъдеще. Порасни, Анжелик, направи всичко възможно, за да се свържеш с него, защото твоето бъдеще е вече на прага на бедността.“
— Не е толкова ужасно — рече притеснен Сьоратар, — само съвет на баща, обзет от паника. Струан без съмнение е великолепен улов за всяко момиче и Анжелик… Кой може да обвини един баща?
— Зависи от бащата. Ако се използва това писмо в подходящ момент по подходящ начин, то ще е още едно оръжие срещу нея, следователно срещу Търговската къща.
— Значи, мислиш, че горкото момиче ще успее?
— Трябва да го изработим. Сега, щом имаме това доказателство, сме длъжни да й помогнем, работата допира до политиката. — Устните на Андре приличаха на тънко студено острие. — Не мисля, че е нещастна. Тя е жена, която се е приготвила да го хване с всички необходими средства, нали?
Сьоратар се отпусна назад в червения кожен стол. Целият му кабинет бе покрит с тати32, с изключение на няколко маслени картини на съвременни малко известни френски художници. Сред тях Мане, който той колекционираше доста евтино чрез един парижки агент.
— Какво да прави, освен да реагира на любовта на млад мъж? — Сьоратар върна листа. — Не харесвам тези методи, Андре. Отвратителни са. Ти подтикна девойката да затъне в полуистини, като я посъветва да му даде половината писмо.
— Макиавели пише: „Необходимо е за държавата да се занимава с лъжи и полуистини, защото хората са създадени от лъжи и полуистини. Дори принцовете!“
— И, разбира се, съвсем очевидно всички посланици и политици — Андре вдигна рамене. После внимателно сгъна писмото. — Може да не го използваме, но е добре да го имаме, защото ние представяме държавата.
— Как да го използваме?
— Фактът, че тя е скъсала писмото и…
— Тя не е — прекъсна го Сьоратар шокиран.
— Разбира се, че е — отвърна студено Андре. — Нейната честна дума срещу моята — и кой ще спечели състезанието? Фактът, че е скъсала втората страница и показала на Струан единствено първата, е достатъчен да я срине в неговите очи. Това му дава идеално извинение да анулира всяко обещание за брак, „тъй като е бил измамен“. Майка му ли? Научи ли за писмото, ще е готова на всякакви отстъпки, за да се сдобие с него, ако той настоява да се ожени за госпожицата против волята й.
— Не ми харесва изнудването.
Андре почервеня:
— Аз не харесвам много от методите, които съм задължен да използвам за нашите, повтарям, за нашите цели. — Той пъхна страницата с изискания почерк в джоба си. — Огласен сред обществото или публикуван с подробностите, този документ ще съсипе Анжелик. В съда ще я съсипе. Може би писмото само показва истината: че тя е просто авантюристка в заговор с баща си, който е… който е пък един комарджия и скоро ще банкрутира като чичо й. А дали съм я окуражавал — казах й само онова, което искаше да знае и да каже. За да й помогна. Това е нейна каша, не е моя, нито наша.
Сьоратар въздъхна:
— Тъжно е. Тъжно е, че е замесена.
— Да, но нали е за наша изгода? — Устните на Андре се усмихнаха, но не и очите му. — И лично за ваша, господине! Ако се възползвате благоразумно, това ще ви я гарантира в леглото, нали, стига да не ви подведе вашият чар.
Сьоратар не се усмихна.
— А ти, Андре? Какво ще правим за Хана, цветето?
Андре го изгледа рязко:
— Цветето е мъртво.
— Да. Но при такива странни обстоятелства.
— Не са странни — отвърна Андре, очите му внезапно станаха безизразни като на влечуго. — Тя се самоуби.
— Беше намерена с прерязано гърло с твоя нож. Мама-сан казва, че си прекарал нощта с нея, както обикновено.
Андре се опита да разбере защо Сьоратар го изпитва.
— Така е, но не ти влиза в работата.
— Боя се, че е моя работа. Местните власти Бакуфу ми изпратиха вчера официална молба за информация.
— Кажи им да се гръмнат. Хана Цветето, беше специална, да, беше моя, да. Аз платих много висока цена за нея, но тя беше само част от Върбовия свят.
— Както самият ти каза, хората са изградени от лъжи и полуистини. Оплакването твърди, че си имал груба кавга с нея, защото си довела любовник.
— Скарахме се, да, и исках да я убия, така е, но не поради тази причина — измърмори Андре задавено. — Истината е… истината е, че е приела няколко клиенти. Трима — в другата, къща, но това е било, преди да стане моя собственост. Един от тях… един от тях я заразил със сифилис, тя ми го предаде.