Десет дни по-късно в ослепителната слънчева светлина по пладне Филип Тайърър седеше пред едно бюро на верандата на Легацията в Йедо и доволен се упражняваше по японска калиграфия; на плота имаше четка, мастило и вода, дузина изписани и захвърлени листа от оризова хартия, учудващо евтина тук в сравнение с Англия. Сър Уилям го бе изпратил в Йедо да подготви първата среща със Старейшините.
Четката му рязко изскърца и спря. Капитан Сетри Палидар и десет спретнати драгуни яздеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на площада, самураите там, много повече отпреди, се разделиха, за да ги пропуснат до Легацията. Леки, вдървени поклони — в отговор лек, непохватен поздрав — според новосъздадения протокол. Часовите с червени униформи (караулът също беше подсилен) отвориха железните порти и ги затвориха, след като групата влезе с шум и подрънквания в оградения с високи зидове преден двор.
— Здравей, Сетри. — Тайърър се спусна по главната стълба, за да го посрещне. — Слава Богу, приятно ми е да те видя, откъде, по дяволите, се взе тук?
— От Йокохама, старче, откъде другаде? Дойдох с кораб. — Докато Палидар слизаше от коня, един от градинарите, с мотика в ръка, вече бързаше полуприведен да хване поводите. Палидар го видя и ръката му улови кобура. — Махай се!
— Няма нищо, Сетри. Това е Укия, един от нашите постоянни работници; винаги е много услужлив. Домо, Укия — рече Тайърър.
— Хай, Тайра-сама, домо. — Хирага се усмихна равнодушно, лицето му беше засенчено от островърха шапка, той се поклони и не помръдна.
— Махай се — повтори Палидар. — Съжалявам, Филип, но не ми харесва някой от тези негодници да се навърта край мен, особено пък с мотика в ръка. Отвратителни са!
Драгунът веднага отиде и грубо избута Хирага; измъкна поводите от ръцете му.
— Изчезвай, японецо! Чупка!
Хирага смирено се поклони, запази безсмислената гримаса на лицето си и се отдалечи. Но остана на разстояние, за да може да ги чува; сдържа желанието си да си отмъсти за обидата мигновено — с острата мотика, с малката кама, скрита в шапката му, или с яките си като желязо ръце.
— Защо, за Бога, дойде с кораб? — попита Тайърър.
— За да спестя време. Разправиите с патрулите от барикадите из целия Токайдо и ступванията по пътя от Ходогая до Йедо са по-лоши от задръстванията на площад „Пикадили“ на рождения ден на Кралицата; могат да изкарат всекиго извън нерви. Има съобщение от Сър Уилям; заповядва Легацията да се затвори и ти заедно с персонала да се върнете обратно — аз ще те ескортирам за „лице“.
Тайърър се втренчи в него.
— Ами срещата? Работя като грешен дявол, за да приготвя всичко.
— Не зная, старче. Ето виж.
Тайърър разчупи печатите на официалното писмо:
„За г-н Ф. Тайърър, Британската легация, Йедо: С настоящото те уведомявам, че се уговорих с Бакуфу да отложа срещата от 20 октомври за понеделник, 5 ноември. За да икономисаме ненужни разноски за войски, ти и твоят персонал се върнете незабавно с капитан Палидар.“
— Три пъти ура! Йокохама, идвам си!
— Кога желаеш да тръгнем?
— Незабавно, нарежда Големият бял татко, значи така и ще бъде. Не може да се чака. Имаш ли нещо против да е, след като обядваме? Ела и седни. Какво ново в Йокопоко?
— Всичко си е постарому. — Докато те крачеха обратно към верандата и удобните столове, Хирага се премести на сянка и продължи да копае.
Палидар запали пура с отрязани краища.
— Сър Уилям, генералът и адмиралът се сблъскаха отново с местния управител и Бакуфу; заплашиха ги, че ще ги обесят на червата им, ако не им предадат убийците на Кентърбъри — а сега и на Лим — каква ужасна смърт. Разбира се, получиха обичайното раболепничене и „О, толкова съжаляваме, наблюдаваме всички пътища, всички алеи, за да ги заловим, толкова съжаляваме за закъснението и неприятностите!“ Сър Уилям тогава ги попита, знаят ли поне кои са? „О, не — отвръщат японците, — но ако ние проверим документите за самоличност и наблюдаваме строго, може би ще ги намерим; правим възможното, моля да ни помогнете, като бъдете нащрек за бунтовници.“ Пълни глупости! Могат да ги заловят, стига да искат. Просто лъжат.
— Ужасна беше смъртта на Лим. Ужасна! Аз изпаднах в шок. Сър Уилям за малко да получи удар. Все още ли няма отговор за това как убийците са проникнали на наша територия в Канагава?
— Нищо, нищо повече от последния път. — Палидар забеляза колко много страници, изписани с йероглифи, имаше на верандата, но премълча. Разкопча яката си. — Ефрейторът часови беше понижен; на него и на другите двама бяха ударени петдесет камшика за напускане на поста. Глупаци — трябва да сме нащрек след предишното нападение. Но защо до трупа на китаеца имаше глава на маймуна?
Тайърър вдигна рамене.
— Сър Уилям смята, че задето Лим се подигра на тяхната делегация — нарече ги „маймуни“ — и това било техният начин да отмъстят.
Палидар подсвирна.
— В такъв случай излиза, че поне един от тях, без ние дори да подозираме, тайно разбира английски — или поне пиджин.
— И ние стигнахме до същото заключение. — Тайърър с усилие се отърси от страха си. — По дяволите случилото се, приятно ми е, че те виждам. Какво друго ново?
Палидар лениво наблюдаваше Хирага.
— Генералът вярва, че увеличаването на барикадите и движението на войските на туземците не е случайно. Търговците казват, че според японците всички пътища извън Йедо били претъпкани и истинската причина била подготовката за гражданска война. Безобразие е да не знаем нищо. Трябва да се въртим наоколо; споразуменията го позволяват и сами да научаваме; генералът и адмиралът са съгласни в едно: тук трябва да действаме както в Индия, както навсякъде другаде, да изпратим патрули или полк или два, да покажем знамето и, за Бога, да се свържем с недоволните крале, за да ги използваме срещу другите. Ще пием ли бира?
— О, разбира се, извинявай. Чен!
— Да, госп’дарю?
— Бира, бърже, бърже. — Тайърър съвсем не беше сигурен, че войнствеността на приятеля му е най-правилният подход.
Старши градинарят се приближи, застана в лехата отдолу и се поклони дълбоко. За изненада на Палидар и Тайърър се поклони в отговор, макар поклонът му да беше лек.
— Хай, Шикиша? Най десу ка? Да, Шикиша, какво искаш?
С още по-голямо учудване Палидар чу, че другият мъж попита нещо. Тайърър отговори свободно и разговорът им продължи. Накрая човекът се поклони и си тръгна.
— Хай, Тайра-сама, домо.
— Боже мой, Филип, какво беше цялото това бръщолевене?
— А? О, старият Шикиша ли? Искаше да разбере само дали е добре градинарите да подготвят градината отзад. Сър Уилям обича пресни зеленчуци, картофи, лук, брюкселско зеле, карфиол и… Какво има?
— Значи наистина говориш японски?
Тайърър се засмя.
— О, не, не съвсем, но съм се затворил тук от толкова време, а нямам какво да правя, така че се потя и се опитвам да уча думи и фрази. Всъщност, макар че Сър Уилям ми прочете конско, задето съм бездействал, изпитвам огромно удоволствие да общувам. — В мислите му веднага изскочи лицето на Фуджико, спомни си за срещите си с нея, часовете, прекарани заедно — последния път преди две седмици, когато се бе върнал в Йокохама за едно денонощие. „Ура за Сър Уилям, довечера или утре ще я видя отново, чудесно!“ — Чудесно! — възкликна той машинално, сияейки. — О — добави припряно. — О, ами да, забавлявам се, като се опитвам да говоря, чета и пиша на японски. Старият Шикиша ми обясни доста думи, повечето са за работа, както и Укия — той посочи Хирага, който обработваше градината прилежно и на неизменното разстояние. Тайърър не знаеше, че „Укия“ е измислено име и означава просто „градинар“. — Помага ми в писането — много е интелигентен за японец.
По време на урока по писане предишния ден Тайърър провери слуховете, които бе чул. Помоли Укия да напише буквите на „война“. — „сенсо“ и „скоро“ — „джики-ни“ със знаците и думите, на които го научи Понсен. Комбинира ги несръчно и написа „Война в Нипон скоро, моля?“
Тогава Филип видя внезапна промяна и изненада в изражението на градинаря.
— Гай-джин то нихон-джинка? Чужденци и японци?
— Айе, Укия. Нихонджин то нихонджин. Не, Укия, японци и японци.
Мъжът неочаквано се засмя, а Тайърър забеляза колко добре изглежда и колко е различен от другите градинари, чудеше се защо ли е толкова очевидно по-интелигентен от останалите; за разлика от британските работници повечето японски умееха да четат и пишат.
— Нихонджин, исунени сенсо. Нихонджин! Японците винаги се борят с японци — отвърна му Укия със смях и Тайърър се разсмя с него — все повече го харесваше…
Тайърър се ухили на Палидар.
— Хайде, какво ново има? Не за търговията, за Бога, а за Анжелик.
Палидар измърмори:
— О, от нея ли се интересуваш?
— Изобщо не — отвърна също толкова равнодушно и също така закачливо Тайърър, и те се изкискаха заедно.
— Утре е празненството в чест на годежа й.
— Късметлия е Малкълм! Слава Богу, че ме освобождават навреме, чудесно! Не бих искал да пропусна това празненство. Как е тя?
— Красива както винаги. Беше почетен гост в клуба. Пристигна като богиня, придружена от жабаря посланик, онова надуто магаре, и от оня Андре Понсен. Не ги харесвам и двамата. Беше…
— Андре е доста приятен, всъщност много ми помага за японския.
— Може би, но не бих му се доверил. Има дълга статия в „Таймс“ за назряващ европейски конфликт: Франция и вероятно Русия срещу Германия. Ние отново ще бъдем въвлечени.
— Можем да минем и без тази война. Та за какво говореше?
Палидар широко се ухили.
— Беше страхотна вечер. Танцувах веднъж с Анжелик. Опасна работа. Полка. Изскочи ми сърцето. Бях близо до нея, ъъ, без да съм неучтив, трябва да кажа, че гърдите й са като мляко и мед, а парфюмът й… — за миг Палидар преживя отново онзи паметен ден: набързо построеният дансинг бе центърът на вниманието на всички пищни бляскави униформи, тя — единствената жена, която присъстваше, свещи и петролни лампи, оркестърът от охраната свиреше страстно и двамата танцуват ли танцуват, идеалната двойка; другите, изпълнени с ревност. — Нямам нищо против да си призная, че завиждам на Струан.
— Как е той?
— А? О, Струан ли? Малко по-добре, така се говори. Не съм го виждал, но твърдят, че вече става от леглото. Попитах Анжелик, а тя само промълви: „Много по-добре е.“ — Палидар отново засия в усмивка. — Новият лекар, д-р Хоуг, техният семеен лекар, го е поел. Чувам, че бил дяволски добър. — Палидар допи бирата. Появи се втора от неуморно грижливия Чен, усмихнат и закръглен, сякаш копие на Лим и също като него — внедрен далечен братовчед на компрадора на компания Струан. — Благодаря. — Палидар сръбна одобрително. — Дяволски хубава бира.
— Местна е. Укия казва, че японците я правят от години, най-хубава е тая от Нагасаки. Предполагам, че варят някоя португалска бира отпреди векове. И какво друго ново има?
Палидар погледна замислено Тайърър.
— Как намираш историята на Хоуг за убиеца, операцията и мистериозното момиче?
— Не зная какво да смятам. Мисля, че познах единия, спомняш ли си? Мъжът, който имаше рана точно на същото място. Всичко съвпада. Жалко, че ти и Марлоу не го хванахте. Ирония на съдбата ще е, ако един от нашите го е излекувал, за да продължи да ни избива. — Тайърър снижи глас, наоколо винаги имаше прислужници и войници. — Да си остане между теб и мен, старче, но Сър Уилям изпрати за още войски и кораби от Хонконг.
— И аз чух същото. Ще има война скоро и ще трябва да се намесим, ако започнат да се бият помежду си…
Хирага ги слушаше внимателно, докато плевеше и копаеше с мотиката, и макар да пропусна много от думите им, улови същността на разговора — новините на англичаните потвърдиха неговите и засилиха безпокойството му.
След като подпалиха замъка на Утани, той и приятелите му бяха стигнали до близкото им скривалище без произшествия. Тодо и някои други искаха да се върнат в Канагава, щом призори се вдигнат бариерите, и си бяха тръгнали. Хирага, Джун и Акимото решиха да останат скрити в отделни къщи, за да изчакат възможност за нападение на Легацията.
Същата сутрин със свръхестествена, невиждана досега бързина Бакуфу бяха удвоили бариерите по Токайдо и бяха въвели контрол над четирите главни пътя, както и над всички пътища, пътеки и пътечки, дето водеха извън Йедо. Тази мярка, както и засиленият надзор, просто заключи Хирага и приятелите му по местата им заедно с останалите шиши и другите бунтовници от столицата.
Преди четири дни мама-сан Норико бе изпратила писмо от Канагава, в което съобщаваше, че при цялата засилена вражеска дейност това е първата й възможност да се обади, пишеше му за Ори и Сумомо и за лекаря гай-джин и завършваше така:
„Все още няма вест от Тодо и другите двама шиши — изчезнали са безследно. Знаем, че са минали първата бариера, но нищо повече. Страхуваме се, че са разкрити и че ти си разкрит. Спаси се, ако можеш. Ори укрепва с всеки ден, раната му е все още чиста. Изпратих го на сигурно място близо до Йокохама — Бакуфу никога няма да се сетят къде е. Твоята дама отказва да си тръгне без твоя заповед — изпрати я веднага, защото се страхувам, че къщата ми се наблюдава. Ако ни нападнат, търси новини от Райко, Къщата на трите шарана в Йокохама.“
Новината за убийството на Утани мълниеносно се разпространи из Нипон и вся ужас. Соно-джой!
Хирага бе започнал да пише, но пратеникът на мама-сан изглеждаше много изплашен:
— Да стигна дотук беше ужасно, Хирага-сан. Охраната на бариерите заповяда на всички да се съблекат голи — мъже, жени, дори децата, за да не би съобщенията да са скрити в препаските; и на мен ми се случи същото, господарю.
— Тогава как се спаси?
Пратеникът посочи задника си.
— Сложих писмото в малка метална тръбичка, Хирага-сан. Не искам да рискувам отново, някои от охраната са наясно с начините за контрабанда. Моля те, довери ми се и изпрати устно съобщение.
— Тогава предай на господарката си моите благодарности и надежди и кажи на Сумомо-сан незабавно да докладва на Шинсаку. — Хирага използва личното име на баща си, което само тя знаеше, и затова щеше да е сигурна, че заповедта да се върне у дома е дошла от него. Той плати на мъжа. — Внимавай.
— Карма.
„Да, карма“ — помисли си Хирага и се съсредоточи върху чуждестранните думи, радостен, че Ори е жив; наслаждаваше се на шегата, че един гай-джин е спасил Ори, за да може Ори да убива още повече гай-джин, както той, Хирага, щеше да убие тия двамата. „По време на тяхното отстъпление, по време на бъркотията при заминаването им ще го направя. Ако не и двамата, поне единия, който и да е. Ийе, всички богове, ако съществувате, наблюдавайте и пазете Сумомо. Добре е, че тя се противопостави на родителите си, добре е, че отиде в дома на родителите ми в Чошу, добре е, че е дошла в Канагава, повече от добре е, че се осмелява да се присъедини към мен в битката. Ще бъде достойна майка на децата ми, ако такава е моята карма. Затова е по-добре да иде у дома на сигурно място. По-добре да е в Чошу, далеч от опасност…“
Ушите му доловиха думата „Шимоносеки“. Офицерът гай-джин бъбреше и изглеждаше много развълнуван. Макар че дочу само част от приказките, Хирага старателно събра сведения, че оръдие е стреляло по кораби в Проливите, че е убило няколко войника и че всички гай-джин са бесни, защото проливите бяха от първостепенно значение за тяхното корабоплаване.
„Да, така е — помисли си Хирага с мрачно задоволство, — точно затова никога няма да владеете нашите проливи. С оръдията, които имаме, дори сега можем да ги затворим и да ги държим непристъпни за флотата на всеки варварин — а скоро нашата проектирана и построена от холандците фабрика за оръжие ще отлее шейсет оръдия, по три на месец!
Най-сетне щастието ни се усмихна: господарят Огама от Чошу единствен от всички даймио се подчинява на волята на Императора да нападне и изгони гай-джин; с основание той и войските на Чошу твърдо отстояват «Дворцовите порти»; Кацумата събира всички шиши и готви засада, за да убият шогуна, по невероятен начин измъкнат от бърлогата си, докато е на път за Киото; и сега хватката ни ще се затегне над последното убежище на гай-джин Йокохама…“