— Защо мен?
— Може би не е умно да имаш… как го казваш, а, да, тайна, друг гай-джин да не знае. Аз много помага тебе. Помага научиш език, помага за Нипон. Аз казвам тебе истина, ти ми казва истина също. Ти ми помага, а аз помага тебе. На колко години си, моля?
— На двайсет и една.
Хирага скри изненадата си и се подсмихна в сянката на шапката си, толкова е трудно да отгатнеш възрастта на гай-джин, всичките изглеждат еднакви. Колкото до револвера, дето врагът му бе поставил на масата, то той беше смехотворен. Можеше да убие този глупак с голи ръце, преди да достигне оръжието. Толкова просто убийство, толкова вълнуващо и това е идеалното място; лесно е да се измъкне навън, но не е лесно да се измъкне от самураите.
— Пазиш тайна?
— Кой си ти? Не се казваш Укия, нали?
— Обещаваш тайна?
Тайърър пое дълбоко дъх, претегли обстоятелствата и прецени, че както и да го погледнеш, гибелта е неизбежна.
— Съгласен съм. — Сърцето му се сви, когато Хирага измъкна един нож от края на шапката си и се доближи до него. — Щом съм се хванал на хорото! — измърмори англичанинът.
— Какво?
— Нищо. — Наблюдаваше как Хирага рязна пръста си, после му подаде ножа.
— Сега ти, моля. — Тайърър се поколеба, знаеше какво ще последва, но вече бе решил, сви рамене и се подчини. Хирага тържествено допря палеца си до този на Тайърър, кръвта им се смеси.
— Кълна се в боговете, че ще запазя твоята тайна. Ти кажи същото, може в името на християнския бог, Тайра-сан.
— Кълна се в Господа, че ще запазя тайната ти, колкото дълго мога — изрече важно Тайърър, като се чудеше докъде ще го доведе тази клетва. — Къде научи английски? В мисионерско училище?
— Хай, но не съм християнин. — „Опасно е да му разкажа за нашите училища в Чошу — помисли си Хирага — или за г-н Великия мирис, холандеца, за нашия английски учител, който твърди, че е бил свещеник, преди да стане пират. Дали ще излъжа или не този Тайра, няма значение, той е гай-джин, младши водач на нашия най-мощен външен враг, и затова трябва да се използва, да не му се доверявам, да го мразя и убия някой ден.“ — Ти помогнеш избягам?
— Кой си ти? Не се казваш Укия. Откъде си?
Хирага се усмихна и седна на близкия стол.
— Укия означава градинар, Тайра-сан. Семейството ми се нарича Икеда. — Японецът лесно излъга. — Накама Икеда. Аз съм на двайсет и две. Аз съм този, когото самураят търси.
— Защо?
— Защото аз и семейството от Чошу, ние се бори срещу Бакуфу. Бакуфу завзели властта от Император…
— Имаш предвид шогуна?
Хирага поклати глава.
— Шогунът е Бакуфу, глава на Бакуфу. Той… — японецът помисли за момент, после с мимики изобрази кукла на конци — разбира?
— Марионетка?
— Да, марионетка.
Тайърър премигна.
— Шогунът е марионетка?
Хирага кимна вече по-уверено; докато разговаряше, се стараеше да запомни думите.
— Шогунът Нобусада е момче на шестнайсет години, марионетка на Бакуфу. Той живее в Йедо. Императорът живее в Киото. Сега Императорът няма власт. Повече от двеста години шогунът Торанага държи властта. Ние се борим да отнемем властта от шогуна и Бакуфу, да я върнем на Императора.
На Тайърър му се зави свят от напрягане да разбере какво точно му говори мъжът. Все пак успя веднага да си направи изводите.
— Това момче, шогунът, на колко години е, моля?
— На шестнайсет. Шогунът Нобусада. Бакуфу казват какво да прави — повтори отново японецът, потискайки раздразнението си; знаеше, че трябва да е търпелив. — Императорът много власт, но никаква… — Хирага потърси думата, не можа да я намери, така че обясни по друг начин. — Императорът не е като даймио. Даймио има самураи, оръжие, много. Императорът няма самурай, няма оръжие. Не може да подчини Бакуфу. Бакуфу има армии, Императорът няма, уаката?
— Хай, Накама, уаката. — Хиляди въпроси напираха в съзнанието му; Тайърър знаеше, че е добре да изцеди мъжа, но че трябва да го направи предпазливо и не тук. Личеше си по лицето, че Хирага е силно съсредоточен и се попита какво от това, което казва, е действително разбираемо за Накама; насилваше се да говори бавно и колкото е възможно с по-прости думи. — Колко сте, колко се борите срещу Бакуфу?
— Много. — Хирага шляпна някакъв блуждаещ комар.
— Стотици, хиляди? Какви хора сте, обикновени хора ли, градинари, работници, търговци?
Хирага го погледна озадачен.
— Те нищо. Само няколко самураи. Само самурайска борба. Само самураи и имат оръжие. За другите е кинджиру да имат оръжие.
Тайърър премигна пак.
— Ти самурай ли си?
Хирага се обърка още повече.
— Самурайска борба. Казах, че се борят срещу Бакуфу, нали? Накама — самурай! — Хирага свали шапката си и издърпа прогизналия от пот парцал, който бе омотан като тюрбан, и откри типично обръснатото си теме. Тайърър успя да види лицето му ясно, за първи път без ниско нахлупената островърха шапка, и за първи път го огледа, видя твърдите коси очи на войн и колко се отличаваше структурата на тялото му от тази на селяните. — Ако Шенсо, капитанът на самураите, ме види така, загубен съм.
Тайърър кимна като изпаднал в амок.
— Лесно е да ме спасиш. Моля, дай войнишки дрехи.
Тайърър усети, че му е трудно да скрие вълнението и страха от лицето си. Една част от него отчаяно искаше да избяга, а друга бе жадна да узнае всичко за самураите; това щеше да е основният ключ за света на Нипон и за собственото му бъдеще, стига да го използва правилно. И то точно когато се канеше да му даде съгласието си, спомни си предупрежденията на Сър Уилям с благодарност; реши да спечели време, за да се съвземе.
— Лесно е да спасиш, нали? — повтори нетърпеливо Хирага.
— Не е лесно, възможно е. Но е рисковано. Първо трябва да се уверя, че си струва да те спася. — Тайърър видя как японецът пламна от гняв. Може би от гняв, примесен със страх, не можеше да реши „Господи, самурай! Иска ми се Сър Уилям да е тук сега. Това не ми е по силите…“ — Не мисля, че мога наист…
— Моля. — Хирага умоляваше с пълното съзнание, че това е единствената му възможност да се измъкне от капана, ала иначе си мислеше: „Побързай и се съгласи или ще те убия и ще се опитам да избягам през оградата.“ — Накама се кълне в боговете да помогне на Тайра-сан.
— Ти заклеваш ли се тържествено в боговете си, че ще отговориш на всички мои въпроси с истината?
— Хай — отвърна веднага Хирага, учуден как Тайърър може да е толкова наивен, та да задава подобен въпрос на враг или да повярва на неговото съгласие — „едва ли е такъв глупак? Какъв бог или богове? Няма никакви богове!“. — Кълна се в боговете.
— Почакай тук. Залости вратата, само на мен ще отвориш.
Тайърър сложи револвера в джоба си и излезе. Намери Палидар и Макгрегър и ги отведе настрана, останал без дъх.
— Нужна ми е помощ. Разбрах, че Укия е един от хората, които самураите търсят. Излезе, че той е един вид разколник. Искам да го преоблека като войник и да го измъкна с нас.
Двамата офицери го зяпнаха втрещени. После Макгрегър рече:
— Извинете ме, сър, но мислите ли, че това е разумно? Мисля, че Бакуфу са законното, правителство, и ако ни хванат…
— Няма да ни хванат. Само ще го облечем с алена униформа и ще го наредим сред войниците. Е, Сетри?
— Да, можем да го направим, Филип. Но ако го забележат и ни спрат, ще стане напечено.
— Имаш ли друго предложение? — запита Тайърър, гласът му беше нервен, страхът и възбудата му нарастваха. — Искам да го измъкна. Без помощта му вероятно всички щяхме да сме мъртви, а и той ще ни е от изключителна полза.
Обезпокоени, двамата мъже се спогледаха, после се обърнаха към Тайърър.
— Съжалявам, твърде е опасно — заключи Палидар.
— Не мисля така! — озъби се Тайърър, главата го болеше. — Налага се да го направим! Въпросът е от изключителна важност за правителството на Нейно величество и това е крайното ми решение!
Макгрегър въздъхна.
— Слушам, сър. Много добре. Капитане, какво ще кажете да го качим на кон?
— Като драгун ли? Абсурдна мисъл. Един градинар няма да може да язди, за Бога. Много по-добре е да го пуснем да марширува, заобиколен от войн…
— Давам петдесет лири, че негодникът не ще може да върви в крак, ще се набива на очи като курва в покоите на епископ.
Тогава се намеси Тайърър:
— Ами какво ще кажете, ако го облечем с униформа, превържем лицето и ръцете му и го носим на носилка; все едно че е болен.
Офицерите го погледнаха, после засияха.
— Става!
— Дори още по-добре! — рече щастливо Палидар.
— Ще се престорим, че е болен от някаква зловеща болест… едра шарка… морбили… чума! — Тримата се засмяха едновременно.
Самураят офицер и охраната, допуснати да влязат в опразнената Легация, последваха Тайърър, Макгрегър и четирима драгуни из сградата. Претърсиха най-щателно всяка стая, всеки бюфет, дори таваните. Накрая самураят остана доволен. В хола имаше две носилки, върху всяка лежеше войник; и двамата трескави, и двамата превързани, единият частично, другият, Хирага, изцяло — главата, краката и ръцете — над прогизналата си униформа.
— И двамата са много болни — обясни Тайърър на японски. Хирага му бе казал думите. — Този войник е болен от шарка.
Споменаването на болестта накара самурая да пребледнее и да отстъпи крачка назад — в градовете често избухваха епидемии от едра шарка, но не чак толкова злокачествени като в Китай, където умираха стотици хиляди болни.
— За това… за това трябва да докладвам — измърмори самураят, той и хората му покриха устата си, защото вярваха, че инфекцията и разпространението на болестта става чрез дишане на заразен въздух близо до болния.
Тайърър не го разбра. Само сви рамене.
— Мъжът е много болен, не се приближавайте!
— Няма да се приближаваме, да не мислиш, че съм луд? — Едрият мъж излезе на верандата. — Слушайте — рече на своите хора — не казвайте нищо… за болестта на другите на площада или ще настъпи паника. Проклети чуждоземни кучета. Междувременно си дръжте очите отворени, този Хирага е някъде тук.
Японците преровиха градината и външните постройки; целият персонал на Легацията и войниците се изтеглиха на сянка, чакаха с нетърпение да замаршируват надолу към кея и към корабите. Накрая самураят се поклони и закрачи обратно през портите, хората му се струпаха отвън. Джун все още бе вързан, ужасените градинари стояха коленичили в една линия, всички — със свалени шапки и гологлави. Щом самураят офицер ги приближи, те се заровиха още повече в мръсотията.
— Станете! — викна офицерът, възмутен, че никой от тях не е с избръснато теме на самурай или поне с някакви белези от меч, рани или друго нараняване типично за самураите. Ето защо заключи, че жертвата му е все още скрита някъде вътре или че е избягала. Ядосан още повече от неуспеха си, самураят се изправи пред Джун.
— За да се маскира, ронинът Хирага е обръснал цялата си глава или си е пуснал коса като тази паплач от градинари. Разпознайте го!
Джун стоеше на колене, превит, почти мъртъв. Бяха го били и свестявали, били и свестявали по заповед на Анджо.
— Разпознай този Хирага!
— Той е… той не е, не е там! — изкрещя младежът, когато желязната подметка на самурая го ритна в най-чувствителните части, после отново, а градинарите трепереха ужасени. — Той не е… не е там… Пак последва безжалостен удар. Отчаян, безпомощен и не на себе си, Джун посочи някакъв млад мъж, който падна на колене, пищейки, че е невинен.
— Затворете го! — изкрещя самураят офицер. — Заведете го пред съдията, оттам — в затвора и разпънете тази отрепка на кръст, отведете всичките, те са виновни, че са го укривали, отведете ги!
Градинарите бяха отведени, те пищяха, че са невинни, младокът ревеше, че е видял Хирага край къщата и ако го оставят, ще им покаже, но никой не му обръщаше внимание и виковете му, както и виковете на всички останали, бяха бързо и брутално сподавени.
Самураят офицер попи потта от челото си, доволен, че са изпълнили заповедите. Отпи малко вода от шише и се изплю, за да прочисти устата си, после пи отново, с удоволствие.
„Ийе — рече си той и потрепери. — Шарка! Болестта на гай-джин, която ни донесоха отвън! Всичко гнило идва отвън, трябва да изхвърлим гай-джин и да не ги пускаме в страната си за вечни времена.“ Ядосано наблюдаваше как музикантите се подредиха наперено — мислеше си за шиши, когото търсеше.
„Не е възможно този градинар да е прочутият шиши Хирага. Карма, че аз и моите хора тогава пристигнахме твърде късно и не видяхме него и другите, дето се спасиха. Не е карма. Бог ме гледаше отгоре. Ако ги бях видял с очите си, как щях да се преструвам, че уж е този, който ми посочи Джун. Къде ли е самият Хирага? Крие се някъде. Моля Господа да ми помогне.
Ийе, животът е любопитен. Мразя гай-джин, а вярвам в техния Исус, макар и тайно, както моят баща и дядо ми, и прадедите ми преди Секигахара. Да, вярвам в тоя Исус, единственото нещо от външния свят, което има стойност. И нали йезуитът учител Принсиз казваше, че вярата ни дава допълнителна сила, а да се безпокоиш за нещо е все едно куче да се тревожи за кокала си.
Хирага се крие някъде. Претърсих внимателно. Обаче той се е маскирал. Като какъв? Като дърво ли? Как?“
Зад стените приготовленията за заминаване продължаваха. Англичаните свалиха знамето. Музикантите свиреха. Ездачите бяха на седлата. Носилките — сложени на двуколки. Портите се отвориха, конните войници се подредиха, водеше ги гай-джин с японското име. Минаха през портите и тръгнаха по хълма надолу…
„Превръзките! — Откритието го удари в главата. Нямаше никаква чума! Умно — помисли си самураят офицер развълнуван, — но не достатъчно умно! Сега да ги пресрещна ли и да ги заклещя в една от тесните улички? Или да изпратя шпиони да го проследят и той да ме заведе при останалите?
Ще го проследя.“
19.
Четвъртък, 16 октомври
Празненството по случай годежа беше в пълен разгар под петролните лампи, които осветяваха претъпканата централна зала на клуба — цялата сграда бе ангажирана от Малкълм Струан и бе пищно украсена. Всички уважавани членове на Колонията бяха поканени и присъстваха, както и всички офицери, свободни от задълженията си във флотата и армията — а отвън, на Хай стрийт, патрули от двете служби бяха готови да задържат пияни или нежелани посетители от Пияния град.
Анжелик никога не бе изглеждала по-хубава — с кринолин, с перо от райска птица в косата и с ослепителен годежен пръстен. Танцът беше един вълнуващ валс от Йохан Щраус-младши, съвсем нов и току-що пристигнал от Виена с дипломатическата поща; Андре Понсен с удоволствие го изпълняваше на пианото, акомпанираше му военноморският оркестър, чиито музиканти бяха с пълна парадна униформа за случая. Партньор на Анжелик беше Сетри Палидар — избирането му като представител на армията бе посрещнато с шумно одобрение и всеобща ревност.
Виктория Лънкчърч и Мейбъл Суон също танцуваха, този път със Сър Уилям и Норбърт Грейфорт, картите им за танци бяха попълнени с кандидати за партньори още в момента, в който бе обявено празненството. Въпреки че бяха дебели, и двете танцуваха добре, носеха кринолини, макар и да не можеха да се сравнят с роклята на Анжелик нито по пищност, нито по дълбочината на деколтето.
— Ти си направо отвратителна скръндза, Барнаби — изсъска Виктория на съпруга си. — Мейбъл и аз възнамеряваме да си купим нови дрънкулки, ако ще да струват три пъти повече от цялата компания, за Бога! И ние искаме украшения като нейните, за Бога!
— К’во?
— К’во ли? Капели… шапки! — Перото на Анжелик беше последният coup de grace33 за двете жени. — Това е война между нея и нас. — Но ги търсеха за танците, а това надделя над ревността им и те закръжиха унесено.