После загубваше контакт със страницата. Символите, които до преди миг се бяха движили с ритъма на сърцето му, сега му се струваха отдалечени, замръзнали на недостъпно за него място. Главата му, чезнеща в тъмнината на стаята, започваше отново да се изпълва с мисли, мрачни и шумни, и в повечето от случаите Матия избираше някой учебник, отваряше го наслуки и започваше отново да учи.
Комплексният анализ и перспективната геометрия не успяха да го отдалечат от първоначалната му страст към числата. Харесваше му да брои, да започне от 1 и да продължава, следвайки сложни прогресии, които често измисляше в момента. Оставяше числата да го водят и му се струваше, че ги познава до едно. Затова, когато настъпи моментът да си избере тема за дипломната работа, се отправи без всякакво колебание към кабинета на професор Николи, преподавател по дискретна математика, при когото не бе положил и един изпит и на когото знаеше само името.
Кабинетът на Франческо Николи се намираше на третия етаж на строената през деветнайсети век сграда, там, където се помещаваше и катедрата по математика. Представляваше малка стая, добре подредена и без характерната за кабинетите миризма. Всичко в нея беше бяло — стените, шкафовете, бюрото от пластмаса, огромният компютър, поставен отгоре. Матия тихо почука на вратата. Николи не беше сигурен дали се чука на неговия кабинет или на съседния, но каза: „Влезте“, надявайки се, че не е сбъркал.
Матия отвори и пристъпи вътре.
— Добър ден — каза.
— Добър ден — отговори Николи.
Погледът на Матия беше привлечен от снимка, окачена зад професора, на която той беше много по-млад и без брада, държеше грамота във вид на сребърна плочка и стискаше ръката на някаква важна личност. Матия присви очи, но не успя да прочете надписа върху плочката.
— Кажете — подкани го Николи, като го наблюдаваше намръщено.
— Бих искал да направя дипломна работа върху нулите на дзетафункцията на Риман — каза Матия, като гледаше дясното рамо на професора, което от нападалия от косата му пърхот приличаше на обсипано със звезди небе.
Николи направи гримаса, подобна на присмехулна усмивка.
— Извинете ме, но вие кой сте? — попита, без да прикрива иронията си, като в същото време постави ръцете си зад главата, сякаш искаше да се наслади на малкото развлечение.
— Казвам се Матия Балосино. Взех всички изпити и бих искал да се дипломирам до края на годината.
— Във вас ли е студентската ви книжка?
Матия кимна утвърдително. Остави раницата си да свлече от раменете му, клекна на земята и бръкна вътре. Николи протегна ръка, за да вземе книжката, но Матия предпочете да я постави на ръба на бюрото.
От няколко месеца професорът беше принуден да отдалечава предметите, за да ги фокусира хубаво. Бързо забеляза колоната от максимални оценки. Никакво отклонение, никакво колебание в представянето, нито един лошо протекъл изпит дори заради някоя зле завършила любовна история.
Затвори книжката и погледна по-внимателно младежа пред себе си. Нямаше нищо забележително в облеклото му, стойката му беше на човек, който не знае как да заеме пространството със собственото си тяло. Професорът реши, че е още един от онези, които успяват в учението, защото не могат да се справят в живота. „Такива хора, веднага щом излязат от добре очертаната бразда на университета, се оказва, че не ги бива за нищо“, каза си той.
— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви предложа темата? — попита, като говореше бавно.
Матия повдигна рамене. Черните му очи се движеха наляво-надясно, като следяха ръба на писалището.
— Интересуват ме простите числа. Искам да работя върху дзетафункцията на Риман — повтори Матия.
Николи въздъхна. После стана и се приближи до белия шкаф. Плъзгаше показалец по заглавията на книгите и ритмично пухтеше. Взе няколко листа, напечатани на машина и хванати с кламер в единия ъгъл.
— Добре, добре — каза, като ги подаде на Матия. — Елате пак, след като направите изчисленията в тази статия. Всичките.
Матия пое листовете и без да прочете заглавието на статията, ги пъхна в раницата, подпряна на крака му, отворена и раздърпана. Промърмори:
— Благодаря — и излезе от кабинета, захлопвайки вратата след себе си.
Николи седна отново на мястото си и си помисли как на вечеря ще се оплаче на жена си за този нов досаден ангажимент.
22.
Бащата на Аличе гледаше на цялата история с фотографията като на прищявка на отегчено момиченце. Така или иначе, за двайсет и третия рожден ден на дъщеря си й бе подарил апарат „Канон рефлекс“ със специална чанта и статив и тя му бе благодарила с хубава и неуловима като полъх на смразяващ вятър усмивка. Плати й шестмесечен курс в общината и Аличе не пропусна нито едно занятие. Споразумението беше ясно, макар и неизказано — университетът оставаше на първо място.
После, в един миг, точен като линията, която разделя светлината от сянката, болестта на Фернанда се влоши. Това повлече и тримата във все по-стесняваща се спирала от нови задължения, водеща до неминуемото — апатия и взаимно безразличие. Аличе повече не стъпи в университета, а баща й се направи, че не забелязва. Угризение на съвестта, чието начало вече принадлежеше на отминалото време, не му позволяваше да се противопостави решително на дъщеря си, не му позволяваше дори да поговори с нея. Понякога си мислеше, че би било достатъчно съвсем малко, би било достатъчно само да влезе в стаята й някоя вечер, която и да е, и да й каже… да й каже какво? Жена му изчезваше от живота му като изсъхващо мокро петно, а нишката, с която държеше дъщеря си, постепенно се разхлабваше и започваше да се влачи по земята, като я оставяше свободна сама да взема решенията си.
Това, което Аличе харесваше във фотографията, беше повече самият жест, отколкото резултатът. Обичаше да отваря задната част на фотоапарата и да развива няколко сантиметра от новата лента, колкото да се захване. Харесваше й фактът, че тази лента скоро ще се превърне в нещо, а тя още не знае в какво, харесваше й да изщрака първите пози, за да я нагласи, да намести обектива, да сложи на фокус, да се приведе напред, да включи или изключи части от реалността, да ги направи по-големи или да ги деформира така, както пожелае.
Всеки път, когато чуеше щракването, последвано от лекия и провлечен звук, си спомняше как като малка в градината на къщата им в планината хващаше скакалците и ги затваряше в шепата си. Мислеше си, че със снимките е същото, че сега улавя времето и го запечатва върху лентата, като го хваща по средата на скока му към следващия момент.
В курса ги бяха учили, че каишката на апарата трябва да се прехвърля два пъти през китката. Така, ако някой иска да го открадне, ще трябва да ти го вземе заедно с ръката. В коридора на болницата „Дева Мария Помощница“, където беше майка й, нямаше подобен риск, но Аличе беше вече свикнала да носи фотоапарата си по този начин.
Сега вървеше покрай двуцветната стена, докосвайки я от време на време с дясното си рамо, за да не се сблъска с някого. Обедният час за свиждания точно беше започнал и хората се движеха по коридорите на болницата като течна маса.
Вратите от алуминий и шперплат на болничните стаи бяха отворени. Всяко отделение имаше своята специфична миризма. Онкологията миришеше на препарат за дезинфекции и на напоени със спирт марли.
Аличе влезе в предпоследната стая. Майка й спеше сън, който не беше нейният, и свързаните с тялото й устройства не издаваха никакъв звук. Светлината бе приглушена и приспивна. На перваза имаше ваза с букет червени цветя, които Соледад бе донесла предишния ден.
Аличе подпря ръцете си и фотоапарата на ръба на леглото, там, където чаршафите, в средата повдигнати от тялото на майка й, отново се изравняваха.
Идваше всеки ден, за да не прави нищо. Сестрите вършеха всичко необходимо. Представяше си, че нейната задача е мълком да разговаря с майка си. Мнозина го правеха, като се държаха така, сякаш болните са в състояние да чуват мисълта им, да разбират кой стои прав до тях и си говори на ум. Като че ли болестта може да отвори някакъв друг канал за комуникация между хората.
Аличе не вярваше на тези неща. В стаята се чувстваше сама, и толкоз. Обикновено поседяваше половин час, после си отиваше. Ако срещнеше някой от лекарите, искаше сведения, но нещата бяха все същите. Думите им и повдигането на веждите им искаха да кажат само едно: „Очакваме най-лошото.“
Тази сутрин обаче бе взела една четка. Извади я от чантата си и нежно, без да драска лицето на майка си, среса косите й или поне тези, които не бяха затиснати върху възглавницата. Майка й беше неподвижна и отпусната като кукла.
Извади ръцете й изпод чаршафа и ги постави отгоре. Още една капка от разтвора се стече в маркуча на системата и изчезна във вените на Фернанда.
Аличе застана в края на леглото с фотоапарата, поставен на алуминиевата рамка. Затвори лявото си око и приближи другото до визьора. Никога досега не беше снимала майка си. Щракна и се премести малко по-напред, без да я изпуска от обектива.
Някакво шумолене почти я изплаши и стаята изведнъж се изпълни със светлина.
— Така е по-добре, нали? — каза мъжки глас зад гърба й.
Аличе се обърна. До прозореца стоеше лекар, който дърпаше кордата на щорите. Беше млад.
— Да, благодаря — отговори Аличе, леко засрамена.
Докторът сложи ръцете си в джобовете на бялата престилка и продължи да я гледа, все едно че я чакаше да продължи. Тя се приведе, за да направи още една снимка, и щракна малко наслуки, сякаш за да задоволи неговото желание.
„Сигурно ме мисли за луда“, каза си.
Лекарят обаче се приближи без всякакво смущение до леглото на майка й. Погледна болничния лист с данните и докато четеше, присви очи, така че те се превърнаха в тесни цепнатини. Приближи се до системата и завъртя с палец едно копче. Капките започнаха да се спускат по-бързо и той ги погледна доволен. Аличе си помисли, че движенията му излъчват някаква сигурност.
Лекарят се приближи и се опря с две ръце за рамката на леглото.
— Сестрите са вманиачени — каза сякаш на себе си. — Искат тъмнина навсякъде. Сякаш тук вътре не е и без това трудно да се различи денят от нощта.
Обърна се и й се усмихна.
— Ти си дъщерята, нали?
— Да.
Той кимна без всякакво съчувствие.
— Аз съм доктор Ровели. Фабио — добави, сякаш се бе замислил върху думите си.
Аличе стисна ръката му и се представи. За части от секундата мълчаливо хвърлиха поглед на спящата Фернанда.
После докторът почука два пъти върху металната рамка на леглото, която прокънтя на кухо, и се отдалечи. Когато минаваше покрай Аличе, се приближи до ухото й.
— Не казвай, че съм бил аз — прошепна той и й намигна, като посочи изпълнените със светлина прозорци.
В края на времето за свиждане Аличе слезе два етажа по стълбите, прекоси преддверието и излезе навън, преминавайки през стъклените врати, които се отвориха автоматично пред нея.
Прекоси двора и се спря на будката откъм страната на входа. Поиска бутилка газирана вода от възрастния и запотен продавач, който обслужваше клиентите. Беше гладна, но бе свикнала да контролира това усещане до такава степен, че успяваше почти изцяло да го елиминира. Газираните напитки бяха един от нейните трикове, защото успяваха да запълнят стомаха й за достатъчно дълго време, така че да може да прескочи критичния момент на обяда.
Затърси портфейла си в малката чантичка, която носеше през рамо, с ръка, омотана в каишката на фотоапарата.
— Аз ще платя — каза някой зад гърба й.
Фабио, лекарят, с когото се бе запознала само преди половин час, се протегна към продавача и му подаде една банкнота. После се усмихна на Аличе по такъв начин, че тя не намери сили да протестира. На мястото на престилката беше сложил светлосиня блуза с къс ръкав и ухаеше на силен парфюм, който тя не бе забелязала по-рано.
— И една кола — добави той.
— Благодаря — каза Аличе.
Опита се да отвори бутилката, но запушалката се плъзна под пръстите й, без да помръдне.
— Може ли? — намеси се Фабио.
Взе бутилката в ръка и я отвори само с палец и показалец. Аличе си помисли, че няма нищо особено в този начин на отваряне, че и тя би се справила, както и всеки друг, ако ръцете й не бяха толкова потни. Но въпреки това намери жеста за очарователен, като някакво малко геройство, извършено в нейна чест.
Лекарят й подаде водата и тя отново му благодари. Пиха, всеки от бутилката си, като се поглеждаха тайно, сякаш за да измислят какво да си кажат после. Фабио имаше къса и завита на къдрици коса. Там, където слънчевите лъчи се отразяваха в нея, от кестенява ставаше червеникава. На Аличе й се струваше, че той знае за тази игра на светлината и че по някакъв начин е наясно с всичко, което се случва наоколо.
Отдалечиха се малко от будката, все едно че го бяха решили заедно. Аличе не знаеше как да си тръгне. Чувстваше се така, сякаш му дължи нещо, първо, защото й бе купил водата, и после, защото й бе помогнал да я отвори. В интерес на истината не беше и сигурна дали иска да си тръгне толкова бързо.
Фабио го разбра.
— Мога ли да те придружа дотам, където отиваш? — попита я безцеремонно.
Аличе се изчерви.
— Отивам към колата си.
— Тогава до колата.
Тя не му каза нито „да“, нито „не“, но се усмихна, като гледаше на другата страна. Фабио направи почтителен жест с ръката, който трябваше да означава: „След теб“. Прекосиха булеварда и тръгнаха по по-малка улица, където тротоарът не беше вече защитен от дърветата.
Докато вървяха един до друг, докторът забеляза по сянката на Аличе асиметрията в походката й. Дясното й рамо, наведено под тежестта на фотоапарата, противостоеше на левия й, твърд като бастун крак. Тревожната грация на Аличе се засилваше от удължената й сянка, която изглеждаше едноизмерна, плосък тъмен сегмент, разклонен в два крайника и две механични протези.
— Нещо си си ударила крака? — попита той.
— Моля? — отговори притеснено Аличе.
— Попитах те дали си си ударила крака — повтори той. — Забелязах, че куцаш.
Аличе почувства, че и здравият й крак се схваща. Опита се да пооправи походката си, като сви болния колкото може повече, докато я заболя. Замисли се за жестокостта и за точността на глагола „куцам“.
— Имах едно произшествие — каза тя.
После, сякаш за да се извини, добави:
— Преди много време.
— С кола?
— Не, на ски.
— Обожавам да карам ски — каза Фабио ентусиазиран, сигурен, че е намерил тема за разговор.
— Аз ненавиждам ските — каза рязко Аличе.
— Жалко.
— Да, жалко.
Продължиха да вървят един до друг, без да говорят. Младият лекар бе обграден от ореол на спокойствие, стабилност и увереност. Устните му бяха някак усмихнати и когато не се смееше. Изглеждаше в прекрасно настроение, сякаш всеки ден му се случваше да среща девойка в някоя стая в болницата, да си говори с нея и да я придружава до колата й. Аличе обаче се чувстваше като дърво. Сухожилията й бяха обтегнати, ставите й пукаха, а втвърдените й мускули като че ли бяха залепнали за костите й.
Посочи един паркиран син фиат 600, сякаш за да каже: „Ето я“, и Фабио разпери ръце. Една кола мина по улицата зад гърбовете им. Шумът от мотора се увеличи и после утихна, за да изчезне напълно.
— И така, значи си фотограф? — попита лекарят колкото да спечели време.
— Да — каза Аличе инстинктивно.
И веднага съжали. В момента беше само едно момиче, което беше изоставило университета и се мотаеше по улиците, като правеше тук-там някоя снимка. Запита се дали това е достатъчно, за да се нарече фотограф, и къде точно е границата между да си някой и да си никой.
Прехапа тънката си устна и добави:
— В известен смисъл.
— Може ли? — попита Фабио, като протегна ръка към фотоапарата.
— Разбира се.
Аличе разви каишката от китката си и му го подаде. Той го завъртя в ръцете си. Махна капачката на обектива и го насочи първо пред себе си, после нагоре към небето.