Повдигна ръка и с десния си показалец посочи дърветата в парка. После го задържа така във въздуха, все едно че беше забравил за него.
— Близначка? Какво говориш? Ти нямаш близначка…
Матия кимна бавно, като продължаваше да се взира в дърветата.
— Беше същата като мен. Приличахме си напълно — каза.
После, без да изчака Аличе да го попита, й разказа всичко. Разказа цялата история, все едно че срина някакъв насип. Червеят, празникът, „Лего“-то, реката, парчетата стъкло, стаята в болницата, съдията Берардино, призивът по телевизията, психологът, всичко, както не беше правил никога с никого. Говореше, без да я гледа, без да се вълнува. После млъкна. С дясната си ръка започна да опипва под седалката, но там намери само заоблени форми. След това се успокои. Отново се почувства отдалечен, чужд на собственото си тяло.
Аличе докосна брадичката му с ръка и нежно обърна главата му. Онова, което Матия видя да се приближава към него, беше само сянка. Инстинктивно затвори очи и усети топлите устни на Аличе върху своите, после ръцете й, съвсем леки, които държаха главата му и сграбчваха мислите му, за да ги затворят всичките там, в пространството, което вече не ги разделяше.
24.
В последния месец се бяха виждали често, без да си определят истинска среща, но и никога случайно. След часа за визитации Аличе винаги се въртеше около отделението на Фабио и той правеше така, че да се срещнат. Разхождаха се в двора, все по почти един и същи маршрут, който бяха избрали, без да говорят за това. Външната ограда определяше мястото на тяхната история, заделяше го само за тях. Тук нямаше нужда да се дава име на онова мистериозно и чисто нещо, което се раждаше между двамата.
Изглеждаше, че Фабио познава с голяма точност динамиката на ухажването, че умее да уважава времето и да премерва думите си, сякаш следвайки правилата на някакъв протокол. Младият лекар усещаше интуитивно дълбокото страдание на Аличе, но стоеше встрани от него. Крайностите на света, каквато и форма да имаха, наистина не го интересуваха, бяха в противоречие с неговото равновесие и със здравия му разум и той предпочиташе да не им обръща внимание, да се преструва чисто и просто, че не съществуват. Ако се появеше някаква пречка на пътя му, я заобикаляше, без да забавя крачка, и бързо забравяше за нея. Нямаше колебания, почти никога.
Все пак знаеше как да постига целите си, затова следеше настроенията на Аличе с уважение и почти педантично внимание. Ако тя не говореше, я питаше: „Нещо не върви ли?“, но никога два пъти едно след друго. Интересуваше се от нейните фотографии, от състоянието на майка й и изпълваше мълчанието с разкази за деня си, със забавни анекдоти, научени в отделението.
Аличе се оставяше да бъде водена от неговата увереност, отпускаше се малко по малко, както се отпускаше във водата на басейна като малка и се правеше на умряла.
Двамата изживяваха бавно и невидимо взаимното проникване на двата си свята, които бяха като две звезди, движещи се около обща ос във все по-близки орбити, за да се слеят накрая в някоя точка на пространството и времето.
Бяха преустановили лечението на майката на Аличе. С едно кимване на главата съпругът й даде съгласието си да я оставят най-накрая да потъне в безболезнен сън под тежката завивка на морфина. Аличе чакаше всичко да свърши, без да изпитва чувство за вина. Майка й живееше в нея вече като спомен. Спряла се като пухче тополов цвят в един ъгъл на главата й, тя щеше да остане там до края на живота й, замразена в шепа от беззвучни образи.
Фабио не смяташе да я разпитва, а и не беше човек на импулсивните действия, но този следобед Аличе беше някак различна, някакво вълнение прозираше в начина й да сплита пръстите си и да мести погледа си, избягвайки да срещне неговия. И той за първи път, откакто я познаваше, прояви нетърпение, непредпазливост.
— Тази събота и неделя родителите ми отиват на морето — каза без всякаква връзка.
Аличе като че ли не чу думите му, във всеки случай ги остави без коментар. От няколко дни главата й се бе превърнала в истинско гнездо на оси. Матия не й се бе обаждал от деня на защитата си преди повече от седмица. А беше негов ред да направи първата стъпка.
— Мислех си, че в събота би могла да дойдеш на вечеря у дома — подхвърли Фабио.
Присъщата му увереност се завъртя за миг около тези думи, но веднага отстъпи място на несигурността. Фабио пъхна ръце в джобовете на престилката си и се приготви да приеме какъвто и да било отговор с еднаква лекота. Знаеше как да си осигури защита още преди да има нужда от нея.
Аличе се усмихна леко с едва доловима тъга.
— Не знам — каза тихо. — Може би не е…
— Имаш право — прекъсна я Фабио. — Не трябваше да искам това от теб. Извини ме.
Завършиха обиколката си, без да говорят, и когато отново се озоваха пред отделението на Фабио, той изрече едно проточено „Окей“.
Никой от двамата не помръдна. Размениха си по един бърз поглед и веднага сведоха очи. На Фабио му досмеша.
— Никога не знаем как да се разделим аз и ти — каза.
— Да — усмихна се Аличе, протегна ръка към косата си, хвана един кичур и леко го дръпна.
Фабио пристъпи решително към нея и чакълът на алеята изскърца, намествайки се под краката му. Целуна я по лявата буза с изпълнена с обич дързост и после се отдръпна назад.
— Добре, поне си помисли за това — каза.
Усмихна й се широко и открито. Очите му също се смееха. После изправи плещи и тръгна към входа.
„Сега ще се обърне“, помисли си Аличе, когато той премина през стъклената врата.
Но Фабио зави зад ъгъла и изчезна в коридора.
25.
Писмото беше адресирано до доктор Матия Балосино. На пипане беше леко и най-обикновено. Човек не би могъл да повярва, че вътре в него е затворено цялото бъдеще на Матия. Майка му не му го показа до вечерята, може би защото й беше неудобно, че го е отворила без разрешение. Не го отвори нарочно, просто не погледна името на получателя — за Матия никога нямаше поща.
— Имаш писмо — каза, подавайки му го над чиниите.
Матия отправи въпросителен поглед към баща си, който кимна неясно на какво. Преди да вземе писмото, попи със салфетка горната си устна, която беше напълно чиста. Разглеждайки кръглата форма на сложното лого, отпечатано в синьо до адреса, не получи никаква представа за съдържанието му. Стисна плика от двете му страни, за да извади сгънатия лист. Разтвори го и започна да чете, малко развълнуван, че писмото е адресирано именно до него, до доктор Матия Балосино.
Майка му и баща му вдигаха с приборите повече шум от необходимото и баща му на няколко пъти се закашля. След като прочете писмото, Матия го затвори, повтаряйки жестовете, с които го бе отворил, в обратен ред, за да възстанови началната му форма, сложи го отново в плика и го постави на стола на Микела.
Взе отново вилицата си, но за момент се бе откъснал от реалността и имаше усещането, че някой изненадващо е сложил нарязаните на кръгчета тиквички в чинията му.
— Изглежда добра възможност — каза Аделе.
— Да, така е.
— Искаш ли да отидеш?
Докато задаваше въпроса, майка му усети вълна от топлина, която заля лицето й. Даде си сметка, че тази реакция няма нищо общо със страха да не го загуби. Точно обратното, с цялото си същество искаше той да приеме, да изчезне от тази къща, от мястото, което всяка вечер заемаше на масата срещу нея с черната си глава, приведена над чинията, и с обграждащия го трагичен ореол, който обсебваше семейството му.
— Не знам — отговори Матия на тиквичките.
— Това е добра възможност — повтори майка му.
— Така е.
Баща му наруши настъпилата тишина с разсъждения върху способностите на северноевропейците. Хвалеше чистотата на улиците им, отдавайки цялата заслуга за това на суровия климат и на липсата на светлина през голяма част от годината, което със сигурност допринасяло за намаляване на разсеяността. Не беше ходил никога в тези страни, но от това, което се говорело, било ясно, че нещата стоят така.
Когато в края на вечерята Матия започна да прибира чиниите така, както правеше всякога, баща му сложи ръка върху рамото му и каза тихо:
— Не се притеснявай, аз ще вдигна масата, ти върви.
Матия взе плика от стола и отиде в стаята си.
Седна на леглото и започна да го подмята в ръцете си.
Прегъна го няколко пъти така, че да се чува плющенето на плътната хартия на плика. После разгледа внимателно логото до адреса — граблива птица, най-вероятно орел, разперил крила и обърнал на една страна глава, показвайки профила на острия си клюн. Около птицата бе описан кръг, придобил леко овална форма заради ударения отгоре му печат. Друг кръг, по-голям и концентричен на първия, съдържаше името на университета, който предлагаше място на Матия. Готическият стил на шрифта, всичките k и h в името или пресечените с диагонална черта ота, които в математиката означаваха празни множества, някак напомняха на Матия висока и тъмна сграда с отекващи коридори и много високи тавани, обкръжена от ливади с ниско окосена трева, сграда, тиха и пуста като катедрала на края на света.
В това далечно и непознато място беше неговото бъдеще на математик, там имаше обещание за спасение, чисто пространство, където още нищо не бе замърсено. А тук беше Аличе, просто тя — и едно обкръжаващо всичко наоколо блато.
Внезапно се почувства като в деня, в който се дипломира. Една въздишка се спря по средата на гърлото му като тапа. Задъха се, въздухът в стаята сякаш изведнъж се втечни. Дните вече бяха станали много по-дълги, здрачът беше син и изнурителен. Матия изчака да изчезне и последната светлина отвън, докато мислено вече се разхождаше по коридорите, които още не бе виждал. От време на време се натъкваше на Аличе, която го гледаше, без да говори, и не му се усмихваше.
„Трябва само да решиш, помисли си. Отиваш или не. Едно или нула като двоичен код.“
Колкото повече се опитваше да опрости нещата, толкова повече му се струваше, че се обърква. Чувстваше се като уловено в лепкава паяжина насекомо, което се мъчи да се измъкне и все повече се оплита.
Някой почука на вратата на стаята му и звукът достигна до него като ехо, идващо от дъното на кладенец.
— Да?
Вратата се отвори бавно и баща му пъхна главата си вътре.
— Може ли да вляза? — попита.
— Ъхъ.
— Защо стоиш на тъмно?
Без да изчака отговора, Пиетро запали лампата и стоте вата на крушката блеснаха в разширените зеници на Матия, които се свиха с приятна болка.
Баща му седна на леглото до него. Кръстосваха краката си по един и същи начин, с левия глезен върху дясната пета, но никой от двамата не го бе забелязал.
— Как точно се наричаше онова нещо, което беше изучавал? — попита Пиетро след известно време.
— Кое нещо?
— Предметът на дипломната ти работа. Винаги забравям името.
— Дзетафункция на Риман.
— А, да. Дзетафункция на Риман.
Матия пъхна нокътя на показалеца си под този на малкия пръст, но кожата му там бе станала така твърда и мазолеста, че не почувства нищо. Ноктите се плъзнаха звучно един върху друг.
— Бих искал аз да съм имал твоя ум — продължи Пиетро. — Но от математика не разбирах нищо. Въобще не беше за мен. Човек трябва да има особен тип интелигентност за някои неща.
Матия се замисли, че не е никак хубаво човек да има неговия ум, че с удоволствие би сменил главата си с тази на някого другиго или пък с кутия от бисквити, само и само да е празна и лека. Отвори уста, за да отговори, че да се чувстваш особен е най-ужасната клетка, която човек може да си построи, но не каза нищо. Спомни си как веднъж госпожата го бе сложила в средата на класната стая и всички го бяха наобиколили. Гледаха го като някакво рядко животно и сега си помисли, че през всичките тези години е стоял все там, в средата на класната стая.
— Мама ли ти каза да дойдеш? — попита баща си.
Мускулите на врата на Пиетро се стегнаха. Той прехапа устни и кимна с глава.
— Твоето бъдеще е най-важно от всичко — започна леко притеснено. — Сега трябва да мислиш за себе си. Ако решиш да заминеш, ние ще те подкрепим. Нямаме много пари, но все пак ще стигнат, ако имаш нужда.
Настъпи още един дълъг момент на тишина, в който Матия се замисли за Аличе и за дела от парите, който бе откраднал от Микела.
— Татко — каза накрая.
— Да?
— Би ли излязъл, моля те? Трябва да се обадя по телефона.
Пиетро въздъхна дълбоко и във въздишката му се долавяше облекчение.
— Разбира се — отговори той.
Стана и преди да се обърне, протегна ръка към лицето на Матия. Искаше да докосне бузата му, но се спря на няколко сантиметра от разрошените кичури на брадата му. Пренасочи ласката си към косите, които едва докосна. От доста отдавна бяха загубили навика за тези неща.
26.
Любовта на Денис към Матия се изчерпа сама като свещ, забравена запалена в празна стая, но остави след себе си някаква неудовлетвореност, някакъв глад. На деветнайсет години Денис бе намерил на последната страница на местен вестник реклама на гей клуб. Откъсна я и държа листчето в портфейла си цели два месеца. От време на време го разгъваше и прочиташе отново адреса, който вече знаеше наизуст.
Връстниците му излизаха с момичета и вече бяха свикнали със секса до такава степен, че не говореха все за това. Денис чувстваше, че единственият му изход е в парчето вестник, в адреса, поизтрит от потта на пръстите му.
През една дъждовна вечер, без дори да го е решавал сериозно, чисто и просто облече първите дрехи, които му попаднаха в гардероба, и излезе, извиквайки на родителите си в другата стая:
— Отивам на кино.
Два-три пъти мина покрай заведението, като всеки път правеше пълна обиколка на квартала. После влезе с ръце в джобовете и кимна приятелски на портиера. Седна на бара, поръча си светла бира и започна бавно да отпива, загледан в бутилките, наредени в редица на стената. Зачака.
Не след дълго някакъв мъж се приближи до него и Денис реши, че ще тръгне с него, още преди да го е погледнал в лицето. Онзи започна да говори за себе си или може би за някакъв филм, който Денис не беше гледал.
Крещеше в ухото му, но младежът не чу нито дума. Прекъсна го грубо, като му каза да отидат в тоалетната. Другият онемя, после се усмихна, показвайки грозните си зъби. Денис си помисли, че е ужасен, че веждите му са почти сключени и че е стар, прекалено стар, но че това няма значение.
В тоалетната мъжът вдигна тениската му над корема и се наведе напред, за да го целуне, но Денис го отблъсна. После клекна и му разкопча панталоните. Другият каза:
— По дяволите, колко бързаш — но го остави.
Денис затвори очи и се постара да свърши бързо.
Не постигна нищо с уста и се почувства глупаво. Тогава започна да използва ръцете си, и двете, настоятелно. Докато онзи свършваше, свърши и той в дрехите си. Излезе от тоалетната почти тичешком, без да изчака непознатия да се облече. Чувството за вина, вечното чувство за вина, го очакваше зад вратата на тоалетната и веднага го заля като кофа с ледена вода.
Напусна заведението и се лута половин час в търсене на чешма, за да свали от себе си онази миризма.
Впоследствие неведнъж се връщаше в заведението. Всеки път говореше с различен човек и винаги намираше някакво извинение, за да не си каже името. Повече не направи нищо с никого. Колекционираше разкази за други като него. Обикновено мълчеше и слушаше. Постепенно откри, че историите си приличат, че има път, който трябва да бъде извървян от всички, и че той предвижда да се гмурнеш, да се потопиш с цялата си глава, да докоснеш дъното и чак след това да изплуваш отгоре, за да си поемеш въздух.
Всеки от тези мъже пазеше някаква несполучила любов в сърцето си като неговата към Матия. Всеки се бе страхувал и мнозина още таяха страхове, но не и когато бяха там, сред другите, които можеха да ги разберат, закриляни от средата, както те казваха. Когато говореше с тези непознати хора, Денис се чувстваше по-малко сам и се питаше кога ще дойде неговият миг, денят, в който ще докосне дъното, и денят, в който най-накрая ще поеме въздух.