Понечи да стане, но по някакъв начин матракът го задържа там, където беше, като някакво лепкаво блато.
За пореден път Аличе реагира вместо него.
— Мога ли да дойда при теб? — попита.
Той кимна и въпреки че нямаше нужда, се премести малко настрани.
Аличе се изправи, като си помогна с ръцете.
Върху леглото, на мястото, което Матия бе оставил свободно, имаше лист хартия, изписан на машина и сгънат на три като хармоника. Аличе го взе в ръка, за да го премести, и забеляза, че е на английски.
— Какво е това? — попита.
— Дойде днес. Писмо от един университет.
Аличе прочете името на града, написано с черно в горния ляв ъгъл, и буквите й се замъглиха.
— За какво става дума?
— Предлагат ми стипендия.
Аличе усети замайване и паниката накара лицето й изведнъж да пребледнее.
— Колко хубаво! — излъга тя. — И за колко време?
— Четири години.
Аличе преглътна. Все още беше права.
— Ще отидеш ли? — попита тихо.
— Не знам още — каза Матия, все едно че се извинява. — Според теб?
Аличе не отговори, застанала с листа в ръка и с поглед, отправен към някаква точка на стената.
— Според теб? — повтори Матия, сякаш беше възможно тя да не го е чула.
— Според мен какво?
Гласът й внезапно бе станал толкова твърд, че Матия трепна. По някаква причина Аличе помисли за майка си в болницата, зашеметена от лекарствата. Погледна безизразно листа и й се прииска да го скъса.
Вместо това го постави отново на леглото, където би трябвало да седне.
— Би било важно за кариерата ми — извини се Матия.
Аличе, напълно сериозна, кимна с брадичка, издадена напред, като че ли бе лапнала топка за голф.
— Хубаво. И тогава какво чакаш? Тичай! Тъй или иначе тук няма нищо, което да те интересува — промълви със стиснати зъби.
Матия усети, че вените на шията му се издуват. Може би ей сега ще се разплаче. От онзи следобед в парка винаги усещаше плача някъде в гърлото си, като трудна за преглъщане таблетка. Имаше чувството, че слъзните му канали, останали запушени толкова дълго време, най-накрая се бяха отворили и всичко, събрано в тях, напираше да излезе.
— Но ако аз замина — започна той с леко треперещ глас, — ти ще… — и замлъкна.
— Аз ли? — Аличе го погледна втренчено отвисоко, все едно беше петно върху покривката на леглото. — Аз следващите четири години си ги бях представяла различни — каза. — Аз съм на двайсет и три години и майка ми е на смъртно легло. Аз… — разтърси глава. — Тъй или иначе теб не те интересува нищо. Мисли за кариерата си.
За първи път използваше болестта на майка си, за да нарани някого, и, общо взето, не съжали за това. Видя Матия да се смалява пред очите й.
Той не отвърна нищо и си прехвърли наум инструкциите за дишане.
— Все пак не се притеснявай — продължи Аличе. — Тъй или иначе намерих човек, който се интересува от мен. Дори бях дошла, за да ти го кажа.
Спря се за миг. Не мислеше за нищо. Нещата отново вървяха сами, отново се плъзгаше по стръмнината, без да забива щеките, за да спре. — Казва се Фабио, лекар е. Не исках ти… Изобщо.
Произнесе тази формула като лоша актриса, с глас, който не беше нейният. Усети думите й да драскат езика й като пясък. Докато ги изричаше, изучаваше лицето на Матия, за да долови някакъв израз на разочарование и за да може да се хване за него. Очите му обаче бяха прекалено тъмни, така че тя не долови проблясъка в тях. Беше сигурна, че всичко това не го интересува, и стомахът й се присви.
— Тръгвам си — каза тихо, изтощена.
Матия кимна, като гледаше към затворения прозорец, за да отстрани напълно Аличе от зрителното си поле. Това име, Фабио, паднало кой знае откъде от небето, се заби в главата му като треска. Искаше единствено тя да си тръгне.
Видя, че навън вечерта е ясна и сигурно духа топъл вятър. Белите пухчета на тополите, летящи на светлината на фенерите, приличаха на големи насекоми без пипала.
Аличе отвори вратата и той се изправи. Придружи я до входа, като я следваше на две крачки разстояние. Тя разсеяно зарови в чантата си, за да спечели още един миг. После промърмори: „Окей“, и излезе. Преди вратата на асансьора да се затвори, Аличе и Матия си размениха по едно „Чао“, което не означаваше нищо.
28.
Родителите на Матия гледаха телевизия. Майка му беше подвила краката си под нощницата. Баща му бе опънал и кръстосал своите върху ниската масичка срещу дивана и бе поставил дистанционното на едното си бедро. На излизане Аличе не отговори на поздрава им. Изглежда, изобщо не забеляза, че са там.
Застанал зад облегалката на дивана, Матия заговори.
— Реших да приема — каза.
Аделе поднесе едната си ръка към бузата и потърси погледа на мъжа си, смутена. Бащата на Матия се обърна и погледна сина си, както се гледа възрастен човек.
— Добре — кимна.
Матия се върна в стаята си. Взе листа от леглото и седна на бюрото. Чуваше, усещаше света, който се простираше, който се ускоряваше под краката му, и за момент изпита надежда, че тази еластична тъкан ще се разкъса и ще го остави да падне в бездната.
Пипнешком потърси ключа на лампата и я запали. Избра най-дългия от четирите молива, подредени един до друг опасно близо до ръба на бюрото. От второто чекмедже извади джобно ножче и се наведе да подостри молива над кошчето. Издуха фините стърготини, останали върху заострения му край. Един чист лист беше вече готов пред него.
Постави лявата си ръка с дланта върху листа и с разтворени пръсти. Плъзна я отгоре над заострения край на графита. Спря за секунда, готов да го забие в мястото, където двете големи вени се сливаха в основата на средния пръст. После бавно отмести молива и пое дълбоко въздух.
Написа върху листа To the kind attention of the Dean3.
29.
Фабио я чакаше на входа. Навсякъде светеше — на площадката, на стълбището, в антрето и в хола. Докато взимаше от ръцете й найлоновия плик с кутията сладолед, обхвана пръстите й в дланта си и я целуна по бузата, сякаш това беше най-естественото нещо, което можеше да направи. Каза й, че роклята й стои прекрасно, защото сериозно го мислеше, и после се върна при печката, за да се занимава с вечерята, но без да престава да я гледа.
От уредбата звучеше музика, която Аличе не познаваше и която не беше пусната, за да бъде слушана, а само за да допълни един съвършен, никак не случаен сценарий. Имаше две запалени свещи, вече отворено вино и подредена за двама маса. Остриетата на ножовете бяха обърнати навътре, което означаваше, че гостът е желан, както майка й я бе учила като малка. Бяла покривка без гънки покриваше масата, салфетките, сгънати като триъгълник, бяха с напълно съвпадащи ръбове.
Аличе седна и преброи празните чинии, поставени една върху друга, за да разбере колко ще се яде. Тази вечер, преди да излезе, бе останала дълго заключена в банята да се взира в кърпите, които Соледад сменяше всеки петък. В шкафа с мраморен плот камери комплекта козметика на майка си и го използва. Гримира се в полусянката и преди да си сложи червило, го помириса. Ароматът не й напомни нищо.
Позволи си ритуала да изпробва четири различни рокли, въпреки че от самото начало, ако не и от предишния ден, бе избрала тази, която носеше на конфирмацията на сина на Ронкони. Баща й я бе определил като неподходяща за случая, защото с нея гърбът й оставаше открит, ръцете й — съвсем голи.
Все още боса, облечена със синята рокличка, чието деколте върху светлата кожа приличаше на доволна усмивка, Аличе бе слязла в кухнята при Сол, за да я помоли за мнение с въпросително движение на веждите. „Прекрасна си“, й каза Сол. Целуна я по челото и Аличе се притесни, че ще й се развали гримът.
Сега в кухнята Фабио се движеше умело и в същото време с прекалената предпазливост на човек, който знае, че е наблюдаван. Аличе отпиваше от бялото вино, което й бе сипал, и алкохолът предизвикваше малки експлозии в стомаха й, празен от поне двайсет часа. Топлината се разпростираше в артериите, после бавно се качваше до главата й и измиваше мисълта за Матия, както морето вечер си превзема отново плажа.
Седнала на масата, Аличе преценяваше внимателно силуета на Фабио, ясната линия, която отделяше кестенявата му коса от врата, не много тесния ханш и леко издутите под ризата рамене. Остави се да я завладее мисълта колко ли сигурна би се чувствала, здраво притисната в обятията му, без възможност да избира.
Прие поканата му, защото бе казала на Матия за нея. Освен това сега беше сигурна — никога нямаше да има нещо по-приличащо на любов от това, което можеше да намери тук.
Фабио отвори хладилника и от купичка с масло отряза парче, което според Аличе тежеше поне осемдесет-деветдесет грама. Сложи го в тигана, за да го смеси с ризотото, и то се стопи, освобождавайки всичките си наситени животински мазнини. Загаси пламъка и с дървена лъжица бърка ризотото в продължение на още две минути.
— Готови сме — каза.
Избърса ръцете си в кърпа, метната на един стол, и се обърна към масата с тигана в ръце.
Аличе хвърли ужасен поглед към съдържанието.
— За мен съвсем малко — каза, като посочи с пръстите си буквално една щипка, непосредствено преди той да й сипе в чинията голям черпак от тази хиперкалорична смес.
— Не обичаш ли?
— Не — излъга Аличе. — Алергична съм към гъби. Но ще го опитам.
Фабио изглеждаше разочарован и остана с тигана в ръка. Дори пребледня малко.
— По дяволите, много съжалявам. Не знаех.
— Няма значение. Наистина — усмихна му се Аличе.
— Ако искаш, мога… — продължи той.
Замълча, когато Аличе хвана ръката му, и я погледна, както дете гледа подарък.
— Мога да го опитам обаче — каза Аличе.
Фабио убедено завъртя отрицателно глава.
— В никакъв случай. Ами ако после ти стане зле?
Върна тигана на печката и Аличе неволно се усмихна.
В продължение на половин час говориха пред празните чинии и се наложи Фабио да отвори още една бутилка бяло вино.
Аличе изпитваше приятното усещане, че губи частица от себе си при всяка глътка. Схващаше цялата несъстоятелност на собственото си тяло и в същото време масивното присъствие на тялото на Фабио, седнал срещу нея с лакти, подпрени на масата, и с навити ръкави на ризата до средата на ръцете. Мисълта за Матия, така постоянна в последните седмици, вибрираше тихо във въздуха като леко отпусната корда на цигулка, като нота, която звучи различно и се губи сред останалите звуци на оркестъра.
— Добре, можем да се утешим с второто — каза Фабио.
На Аличе почти й призля. Беше се надявала, че са свършили с яденето. Но Фабио стана от масата и извади от фурната тава с два домата, два патладжана и две жълти чушки, напълнени с нещо, което приличаше на смляно месо, смесено с галета. Композицията от цветове беше весела, но Аличе веднага помисли за големите размери на зеленчуците и си ги представи целите, както бяха непокътнати, разположени в средата на стомаха й като камъни на дъното на блато.
— Избери си ти — покани я Фабио.
Аличе прехапа устната си. После посочи плахо домата и той го пренесе в чинията й, като използваше вилица и нож като щипки.
— Освен това?
— Това ми е достатъчно — каза Аличе.
— Невъзможно. Не си яла нищо. С всичко, което изпи!
Аличе го погледна отдолу нагоре и в продължение на минута го мразеше силно, както мразеше баща си, майка си, Сол и всеки, който й броеше нещата в чинията.
— Този — предаде се тя, като посочи патладжана.
Фабио взе за себе си по един от всички зеленчуци и преди да започне да се храни, ги погледна удовлетворен. Аличе опита пълнежа, като едва пъхна вътре върха на вилицата си. Освен месото, разпозна веднага яйца, извара и пармезан и бързо пресметна, че няма да й е достатъчен само един ден глад, за да компенсира.
— Харесва ли ти? — попита я усмихнат Фабио с пълна уста.
— Прекрасно е — отговори тя.
Престраши се и захапа една голяма хапка патладжан.
Прогони пристъпа на гадене и продължи, хапка след хапка, без да каже нито дума. Изяде го целия и веднага след като остави вилицата отстрани на чинията, я обхвана желание да повърне. Фабио говореше и й сипваше още вино. Аличе кимаше и при всяко движение усещаше как патладжанът танцува нагоре-надолу в стомаха й.
Фабио бе изял вече всичко, докато в чинията на Аличе още стоеше доматът, червен и издут с предизвикващата гадене смес. Ако го надробеше на парченца и го скриеше в салфетката, той щеше тъй или иначе да забележи. Нямаше нищо, което да я прикрива, освен свещите, но те вече се бяха стопили наполовина.
После, слава Богу, свърши и втората бутилка вино и Фабио с мъка стана от масата, за да вземе трета. Хвана главата си с ръце и й каза на висок глас:
— Спри се, моля те, спри се.
Аличе се засмя. Фабио погледна в хладилника, отвори всички чекмеджета, но не намери друга бутилка.
— Струва ми се, че нашите са ги изпили всичките — каза. — Ще трябва да сляза в избата.
Избухна в безпричинен смях и Аличе се засмя заедно с него, въпреки че това й причиняваше болки в корема.
— Не мърдай оттук — нареди й той, насочвайки един пръст към челото й.
— Окей — отговори Аличе и тутакси й дойде идея.
Веднага щом Фабио излезе, взе омазания домат с два пръста и го занесе в банята, като го държеше далеч от носа си, защото не понасяше дори миризмата му. Заключи се вътре, вдигна капака и чистата тоалетна чиния й се усмихна, все едно че й казваше да остави на нея да свърши работата.
Аличе разгледа домата. Беше голям, може би трябваше да се направи на парчета, но пък беше мек. Каза си: „Какво ме интересува“, и го хвърли вътре. Той направи „пльок“ и една пръска вода за малко не намокри синята й рокля. Доматът се настани на дъното и половината му се скри в канала.
Пусна водата и тя се изсипа като спасителен дъжд, но вместо да изчезне в дупката, започна да изпълва чинията и от дъното се чу някакво смущаващо бълбукане.
Аличе се отдръпна назад изплашено и се олюля на болния си крак, като едва не падна на земята. Видя, че нивото на водата се изкачва и изкачва, после изведнъж спря. Чу се шумът на водата в казанчето. Тоалетната чиния беше пълна до ръба. Повърхността на прозрачната вода леко потрепваше, а на дъното стоеше доматът — неподвижен, заклещен на същото място като преди.
Аличе го гледа в продължение поне на минута, обзета от паника, но същевременно и от странно любопитство. От този унес я извади шумът на ключа, който се превърташе в бравата на входната врата. Тогава взе в ръка четката и я потопи във водата с лице, сгърчено от отвращение. Доматът отказваше да се помръдне.
— И сега какво да правя? — прошепна сама на себе си.
После почти несъзнателно натисна лоста на казанчето. Този път водата започна да прелива и потече по пода в тънка лента, която леко докосна елегантните й обувки. Опита се да върне лостчето в първоначалното му положение, но водата продължаваше да тече и да прелива и ако не бе поставила напряко килимчето, щеше да стигне до вратата и оттам до другата стая. След няколко секунди изтичането отново спря. Доматът си стоеше там долу все така непокътнат. Езерото на пода не се увеличаваше повече. Веднъж Матия й бе обяснил, че има определен момент, след който водата престава да се разпростира — това е, когато натискът на повърхността е станал толкова силен, че я задържа като ципа.
Аличе погледна поразията, която беше направила, спусна капака, все едно че отстъпи пред бедствието, и седна отгоре. Покри очите си с ръце и започна да плаче. Плачеше за Матия, за майка си, за баща си, за цялата тази вода, но преди всичко за себе си. Тихо повика Матия, като че ли търсеше помощта му, но името застана на устните й несъстоятелно и лепкаво.
Фабио почука на вратата на банята, но тя не помръдна.
— Али, всичко наред ли е?
Аличе можеше да види силуета му през матовото стъкло на вратата. Подсмръкна, но тихичко, за да не я чуе, и подправи гласа си, за да не се разбере, че плаче.
— Да, да — каза. — Един момент, ей сега идвам.
Огледа се объркано наоколо, сякаш не знаеше как се е озовала тук, в тази баня. Тоалетната чиния преливаше от поне три различни места и за миг я обзе надежда, че може да се удави в тези няколко милиметра вода.