Матия пое дълбоко въздух. После опита отново. Колата тръгна с подскок напред и Аличе му нареди: „Съединител и втора“. Матия смени скоростта и усили още. Продължиха направо и бяха почти на десетина метра от стената на фабриката, когато той се реши да завърти волана. Направиха завой на сто и осемдесет градуса, и двамата се люшнаха на една страна и се върнаха на мястото, от което бяха тръгнали.
Аличе запляска с ръце.
— Видя ли? — каза.
Той отново зави. Повтори същата обиколка. Изглеждаше, че не знае какво да прави, освен да следва тази тясна и овална траектория, въпреки че имаше огромен площад на свое разположение.
— Продължи направо — каза му Аличе. — Отиди на улицата.
— Луда ли си?
— Хайде, няма никой. Освен това вече се научи.
Матия изправи волана. Усещаше, че ръцете му се изпотяват от контакта с пластмасовата материя и че адреналинът активира мускулите му, както не се беше случвало отдавна. За миг си помисли, че кара кола, цяла-целеничка, с всичките й бутала и смазани с масло механизми, и че Аличе е до него, съвсем близо до него, за да му казва какво да прави. Беше си представял това толкова често. Не съвсем същото в действителност, но този път реши да не обръща внимание на неточностите.
— Окей — каза.
Насочи колата към изхода на паркинга. Когато стигна до улицата, се наведе към предния прозорец и погледна от двете страни. Завъртя внимателно волана и нямаше какво друго да прави, освен да следва движението с цялото си тяло, като децата, когато се правят, че карат.
Излезе на улицата. Слънцето, вече ниско, грееше откъм гърба му и светеше в очите му, отразено от централното огледало. Стрелката на скоростомера показваше трийсет километра в час, колата вибрираше и издаваше топлия дъх на опитомено животно.
— Добре ли карам? — попита.
— Чудесно. Сега можеш да включиш на трета.
Пътят продължаваше още няколко стотици метри и Матия гледаше пред себе си. Аличе се възползва, за да го наблюдава спокойно от толкова близо. Не беше вече Матия от снимката. Кожата на лицето му не представляваше една-единствена тъкан, гладка и еластична. Сега първите бръчки, още много плитки, набраздяваха челото му. Беше се обръснал, но новата брада напираше отдолу по бузата му, като я покриваше с малки черни точици. Беше едър и някак стабилен, изглеждаше, че тялото му не оставя пролука, за да се навлезе в неговото пространство, както тя обичаше да прави толкова често като момиче. Или пък тя не се чувстваше вече в правото си да се държи така. Не беше в състояние да се държи така.
Опита се да потърси прилики с момичето от болницата, но сега, когато Матия беше тук, споменът се бе замъглил. Всички онези подробности, които й се струваше, че съвпадат, не бяха вече толкова ясни. Косите на момичето бяха може би по-светли. И не си спомняше за трапчинки отстрани на устата, нито за толкова гъсти във външния си край вежди. За първи път наистина се изплаши, че е сбъркала.
„Как ще му го обясня?“, запита се.
Матия се покашля. Може би му се беше сторило, че мълчанието е продължило твърде дълго, или бе забелязал, че Аличе го гледа. Тя отклони очи в друга посока, към хълма.
— Спомняш ли си, когато за първи път дойдох да те взема с кола? — каза. — Имах книжка от по-малко от час.
— Да. От всички възможни опитни свинчета беше избрала мен.
Аличе си помисли, че това не е вярно. Не беше избрала него сред всички. Истината е, че не беше и помислила за друг.
— През цялото време седеше, вкопчен в дръжката. Непрекъснато повтаряше: „Карай бавно, карай бавно.“
Изимитира го с писклив женски глас. Матия си спомни, че беше тръгнал без желание. Онзи следобед имаше да учи за изпита по анализ, но накрая беше отстъпил, защото Аличе, по дяволите, му се струваше толкова важна. През целия следобед бе смятал и пресмятал часовете за учене, които губеше. Като се сетеше за това сега, му се струваше глупаво. Така глупаво се чувства човек, когато мисли за цялото време, което губи, желаейки да бъде другаде.
— Въртяхме се в кръг половин час, за да търсим наблизо други паркинги, защото ти не можеше да влезеш в свободния — каза, за да пропъди тези мисли.
— Беше само извинение, за да те задържа там — отговори Аличе. — Но ти не разбираше никога нищо.
И двамата се засмяха, за да задушат призраците, освободени от тези думи.
— Къде да карам? — попита Матия, като отново стана сериозен.
— Завий тук.
— Добре. После обаче стига. Ще ти отстъпя мястото.
Смени от трета на втора, без да трябва Аличе да му го казва, и направи добре завоя. Влезе в сенчеста улица, по-тясна от предишната и без осова линия, притисната между две редици еднакви високи сгради без прозорци.
— Ще спра там долу — каза Матия.
Почти бяха стигнали, когато от ъгъла изскочи камион на буксир. Той вървеше срещу тях, като нахално заемаше голяма част от платното.
Матия стисна волана. Десният му крак нямаше навика да се мести върху спирачката, затова натисна педала на газта по-силно. Аличе потърси инстинктивно със здравия си крак несъществуващ педал. Камионът не намали скоростта. Само леко се премести малко в своето платно.
— Няма да мина — извика Матия. — Няма да мина.
— Спри — каза Аличе, мъчейки се да изглежда спокойна.
Матия не можеше да мисли. Камионът беше на няколко метра и чак сега леко започна да намалява. Той държеше крака си върху газта и си мислеше как да мине покрай него. Спомни си, когато с колелото слизаше от рампата на пистата за велосипеди и в дъното трябваше да намали рязко, за да се промуши между преградите, които препречваха входа за автомобилите. Микела не намаляваше, вмъкваше се между тях, без да ги забележи, седнала върху колелото със странични колелца, но дори и един път не ги закачи с кормилото.
Завъртя волана надясно. Изглеждаше, че се насочва право към стената.
Спри — повтори Аличе. — Педалът в центъра.
Той го натисна със сила и с двата си крака. Колата подскочи рязко напред и се закова на две педи от стената. При спирането Матия удари главата си в левия прозорец. Коланът го задържа там, където беше. Аличе политна напред като клечка, но сграбчи здраво дръжката. Камионът мина покрай тях, безразличен, разделен на два дълги червени сегмента.
Мълчаха в продължение на няколко секунди, сякаш размишляваха за необикновено събитие. После Аличе започна да се смее. Очите на Матия му пареха, а вените на врата му пулсираха, като че ли се бяха издули всичките и щяха да се пръснат всеки момент.
— Удари ли се? — попита Аличе.
Изглеждаше, че не може да спре да се смее.
Матия беше изплашен. Не отговори. Тя се помъчи да стане сериозна.
— Дай да видя — каза.
Разкопча колана и се протегна към него. Той продължаваше да се взира в стената, толкова близо до тях. Мислеше за думата пластичност. За това как кинетичната енергия, която сега караше краката му да треперят, щеше да се освободи цялата едновременно при удара.
Най-сетне вдигна краката си от спирачката и изгасналата кола се плъзна малко назад, по едва доловимия наклон на улицата. Аличе дръпна ръчната спирачка.
— Няма ти нищо — успокои го, докосвайки челото му.
Той затвори очи и кимна. Съсредоточи се, за да не заплаче.
— Сега ще отидем вкъщи и ще си полегнеш малко — обясни тя, все едно че „вкъщи“ означаваше тяхната обща къща.
— Трябва да се върна при нашите — възрази Матия не много убедително.
— Ще те закарам после. Сега трябва да си починеш.
— Трябва…
— Мълчи.
Слязоха от колата, за да си разменят местата. Тъмнината беше обхванала цялото небе, с изключение на една тънка лента покрай хоризонта, която не служеше за нищо.
По пътя не размениха повече нито дума. Матия държеше главата си с дясната ръка. Покриваше очи и притискаше слепоочията си с палеца и средния пръст. Четеше и препрочиташе надписа върху огледалото. Objects in the mirror are closer than they appear. Мислеше за статията, която беше оставил на Алберто да пише. Сигурно щеше да я обърка, трябваше да се върне колкото се може по бързо. Освен това имаше да подготвя лекции, а и апартаментът му беше едно тихо място…
Аличе се обръщаше да го погледне, притеснена, отделяйки от време на време очи от пътя. Правеше всичко възможно да кара без резки движения. Запита се дали не е по-добре да включи музика, но не знаеше какво би му харесало. Всъщност не знаеше вече нищо за него.
Пред къщата понечи да му помогне, но Матия слезе сам от колата. Олюля се, докато тя отваряше вратата. Аличе се движеше бързо, но внимателно. Чувстваше се отговорна, сякаш всичко беше неочаквано следствие на лоша нейна шега.
Хвърли на земята възглавниците, за да направи място на дивана. Каза на Матия да се излегне и той я послуша. После отиде в кухнята, за да му приготви черен чай или лайка, или каквото и да е, което ще може да държи в ръцете си, когато се върне в хола.
Докато чакаше водата да заври, започна бързо да оправя. От време на време се обръщаше да погледне към хола, но можеше да види само тапицерията в яркосин цвят.
Скоро Матия щеше да я попита за причината, поради която го е извикала, и тя нямаше да може повече да се измъква. Но сега не беше вече сигурна в нищо. Беше видяла едно момиче, което приличаше на него. Добре, е и? Светът е пълен с хора, които си приличат. Пълен с глупави и нищо незначещи случайности. Дори не беше говорила с нея. И във всеки случай нямаше да знае къде да я намери. Като мислеше сега, с Матия в другата стая, всичко й се струваше абсурдно и жестоко.
Единственото сигурно нещо беше, че той се е върнал и че тя не иска да си отива повече.
Изплакна вече чистите чинии, пъхнати в умивалника, и изпразни пълната с вода тенджера, поставена върху котлона. Шепа ориз стоеше на дъното й от седмици. Като ги гледаше през водата, зрънцата изглеждаха по-големи.
Сипа врящата вода в чаша и пъхна вътре пакетче чай. Тя потъмня. Сложи две пълни лъжички захар и се върна в хола.
Ръката на Матия се бе плъзнала от затворените очи към врата. Кожата на лицето му беше отпусната, изражението му бе неутрално. Дишаше само с носа и гърдите му се движеха нагоре-надолу равномерно.
Аличе остави чашата на кристалната масичка и без да престава да го гледа, седна на креслото встрани. Дишането на Матия й възвърна спокойствието. Освен него нямаше никакви други шумове.
Постепенно започна да й се струва, че мислите й отново стават последователни, че най-сетне се забавят след някакъв луд бяг към неопределена цел. Озова се отново в собствения си хол, сякаш беше паднала тук от някакво друго измерение.
Срещу нея имаше един мъж, когото тя някога познаваше и който сега беше някой друг. Може би наистина приличаше на момичето от болницата. Но не бяха едни и същи, това не. И Матия, който спеше върху нейния диван, вече не беше онова момче. Момчето, което бе видяла да изчезва зад вратите на асансьора онази вечер, когато от планините идваше топъл и носещ възбуда вятър. Това не беше Матия, който се бе настанил в мислите й и бе препречил пътя към всичко останало.
Не, срещу нея се намираше възрастен човек, изградил живот около ужасяваща пропаст, върху нестабилен терен и въпреки всичко успял, далеч от онова място, сред хора, които Аличе не познаваше. Тя беше готова да разруши всичко това, да изкопае един погребан ужас заради най-обикновено подозрение, крехко като спомена за един спомен.
Но сега, когато Матия беше там пред нея, с клепачи, спуснати върху мислите, до които тя нямаше достъп, внезапно всичко изглеждаше по-ясно. Беше го търсила, защото имаше нужда от него, защото от вечерта, в която го остави на онази площадка, животът й се бе търкулнал в една яма и не се бе мръднал повече оттам. Матия беше краят на това заплетено от годините кълбо, което тя носеше вътре в себе си. Ако все още имаше някаква възможност да го разплете, някакъв начин да го разхлаби, трябваше да дръпне този край, който стискаше сега между пръстите си.
Почувства, че нещо се разрешава като края на дълго очакване, усещаше го в крайниците си, дори в болния крак, който никога не долавяше нищо.
Дойде й съвсем естествено да се изправи. Не се запита дали е редно или не, дали наистина има право. Беше само време, което изтичаше и влачеше след себе си друго време. Съществуваха единствено тези очевидни неща, които не знаеха нищо за бъдещето и за миналото.
Наведе се над Матия и го целуна по устата. Не се страхуваше да го събуди, целуна го, както се целува буден човек, като се спираше върху затворените му устни, притискайки ги, сякаш за да остави знак върху тях. Той трепна, но не отвори очи. Отвори устни и отвърна на целувката й. Беше буден.
Беше различно от първия път. Мускулите на лицата им сега бяха по-силни, по-съзнателни и търсеха агресивността, присъща на вече зрели мъж и жена. Аличе остана наведена над него, без да се качи на дивана, като че ли беше забравила за останалата част на тялото си.
Целувката продължи дълго, цели минути, предостатъчно време, за да намери реалността пролука между слепените им устни и да се пъхне вътре, като принуди и двамата да анализират онова, което се случва.
Разделиха се. Матия се усмихна бързо, автоматично, а Аличе поднесе пръст към влажните си устни, все едно да се увери, че се е случило наистина. Трябваше да се вземе решение и то трябваше да бъде взето, без да се говори. Погледнаха се един след друг, но вече бяха загубили синхрона и очите им не се срещнаха.
Матия стана неуверено.
— Отивам за момент… — каза, посочвайки коридора.
— Разбира се. Вратата в дъното.
Той излезе от стаята. Още беше с обувките си и изглеждаше, че шумът от крачките му се разнася изпод земята.
Заключи се в банята. Опря ръце на умивалника. Чувстваше се зашеметен, замаян. Там, където се беше ударил, забелязваше малка подутина, която бавно се уголемяваше.
Отвори крана и постави дланите си под студената вода. Така правеше баща му, когато искаше да спре кръвта, която течеше от ръцете му. Беше мисъл без болка, като мисъл за това да заспиш или да дишаш. Сестра му беше отвлечена от течението, беше се разтворила бавно в реката и чрез водата се бе върнала вътре в него. Молекулите й бяха разпръснати в тялото му.
Почувства, че кръвообращението му се активира отново. Сега трябваше да помисли за тази целувка и за това какво беше дошъл да търси тук след цялото изминало време. Защо се беше приготвил да поеме устните на Аличе и защо после почувства нужда да се отдели от нея и да се скрие тук.
Тя беше в другата стая и го чакаше. Отделяха ги две редици тухли, няколко сантиметра мазилка и девет години мълчание.
Истината беше, че още веднъж тя бе действала вместо него, принудила го бе да се върне, при положение че той самият винаги бе искал да го направи. Драсна му два реда, каза му: „Ела тук“, и той подскочи като задвижен от пружина. Едно писмо ги събра така, както едно друго писмо ги беше разделило.
Матия знаеше какво трябва да направи. Трябваше да отиде там и да седне отново на онзи диван, да хване ръката й и да й каже, че не е трябвало да заминава. Трябваше да я целуне пак и после пак, докато привикнат към този жест дотолкова, че да не могат без него. Случваше се във филмите и се случваше в действителността всеки ден. Хората си взимаха това, което искат, вкопчваха се в съвпаденията, онези малкото, и продължаваха напред.
Трябваше да каже на Аличе: „Тук съм“, или да си тръгне, да вземе първия полет и да изчезне отново, да се върне на мястото, в което бе живял с колебание през всичките тези години.
Вече знаеше — решенията се взимат за няколко секунди и се изплащат през останалото време. Случи се с Микела и после с Аличе, и сега отново. Този път ги разпознаваше: секундите бяха там и той нямаше да сбърка пак.
Затвори пръстите си под струята. Събра малко вода и си я плисна на очите. Без да гледа, все още наведен над умивалника, протегна ръка, за да вземе кърпа. Притисна я върху лицето си и после я отдалечи. В огледалото видя едно по-тъмно петно в другия й край. Обърна кърпата. Бяха избродираните инициали ФР, разположени на няколко сантиметра от ъгъла, симетрично спрямо бисектрисата.