— Ако не мисля, не мога да разбера нищо.
— На мен ти ми харесваш — каза Аличе. — Малко, поне така мисля.
Той кимна. Заигра се да присвива и да разтваря очи, за да фокусира геометричната фигура върху килима.
— Искаш ли да ме целунеш? — попита Аличе.
Не се срамуваше, но докато го изричаше, стомахът й се сви при мисълта, че той може да не иска.
Матия застина за няколко секунди. После бавно поклати глава отрицателно, продължавайки да гледа заврънкулките на килима.
В изблик на нервност Аличе сложи ръце на хълбоците си и измери ширината на таза си.
— Няма значение — каза бързо с променен глас. — Не го разказвай на никого, моля те.
„Ти си пълна глупачка, помисли си. По-зле си от момиченце в началното училище.“
След това стана на крака. Изведнъж стаята на Виола й се стори странно и студено място. Усети, че като че ли се напива от всичките тези цветове по стените, от бюрото, пълно с разхвърляни гримове, от балетните обувки, закачени на една от вратите на гардероба, които й заприличаха на чифт обесени крака, от уголемената снимка на Виола на морето, от натрупаните разбъркано касети до уредбата и от дрехите, събрани накуп на фотьойла.
— Връщаме се при другите — каза тя.
Матия стана от леглото. Погледна я за момент и на Аличе й се стори, че мълком й иска извинение. Тя отвори вратата, оставяйки музиката да нахлуе с все сила в стаята. Прекоси част от коридора сама. После се замисли за лицето на Виола. Върна се назад, хвана вдървената ръка на Матия, без да му иска разрешение, и свързани по този начин, двамата влязоха в шумния хол на Бай.
14.
Момичетата бяха приковали Денис в ъгъла до хладилника само за да се позабавляват малко. Бяха се наредили пред него една до друга, за да образуват бариера от възбудени очи и разпуснати коси, през които Денис не успяваше да види Матия в другата стая.
— Истината или се осмеляваш? — попита го Виола.
Денис срамежливо поклати глава, за да покаже, че на него не му се играе на тази игра. Виола вдигна очи към небето и после открехна хладилника, принуждавайки го да се наведе на една страна, за да може вратата да се отвори. Извади бутилка с водка праскова и отпи една глътка, без дори да й хрумне да си вземе чаша. После му я подаде със заговорническа усмивка.
Денис вече се чувстваше замаян и леко му се повдигаше. Уискито му бе оставило горчив вкус някъде между носа и устата, но в начина на държане на Виола имаше нещо, което не му позволяваше да й противоречи. Взе бутилката и отпи. После я подаде на Джада Саварино, която я хвана жадно и започна да се налива, все едно че беше фанта.
— Е, какво реши? Истината или се осмеляваш? — повтори Виола. — Ако не кажеш, ще изберем ние!
— Не ми харесва тази игра — възпротиви се Денис не особено убедително.
— Мм, ти и приятелят ти сте наистина много досадни — каза тя. — Тогава ще избера аз. Истината. Да видим сега.
Приближи показалец до брадичката си и с поглед обрисува кръг върху тавана, правейки се, че мисли.
— Реших — възкликна тя. — Трябва да кажеш коя от нас ти харесва най-много.
Денис смутено сви рамене.
— Не знам — каза той.
— Как така „не знам“? Поне една би трябвало да ти харесва!
Денис си каза, че на него не му харесва нито една от четирите, че иска само да се махнат оттук и да му позволят да се върне при Матия. Защото му оставаше само още един час да бъде с него и да го наблюдава и през нощта. В тези часове обикновено не можеше да прави друго, освен да си го представя как спи в стаята си и да се пита какъв ли цвят са завивките му.
„Ако избера една, ще ме оставят на мира“, помисли си веднага след това.
— Тя — посочи Джулия Миранди, защото му изглеждаше най-невинна.
Джулия приближи ръка до устата си като някоя току-що номинирана за кралица на бала. Виола закриви уста на една страна. Другите започнаха да се смеят просташки.
— Чудесно — каза Виола. — А сега идва и задачата.
— Не, това беше достатъчно — запротестира Денис.
— Наистина си досаден. Обграден си от четири момичета и нямаш дори и малко желание да поиграеш. Не е нещо, което ти се случва всеки ден.
— Сега е ред на друг.
— Аз обаче казвам, че пак е твой ред. Трябва да си изпълниш задължението. Вие какво ще кажете?
Другите кимнаха с жаден поглед. Бутилката отново беше в ръцете на Джада, която се наливаше на равни интервали, сякаш искаше да я изпразни, преди другите да разберат.
— Разбра ли? — попита Виола.
Денис избоботи.
— Какво трябва да направя? — попита, вече примирил се.
— Мм, имайки предвид, че съм много възпитана домакиня, ще ти възложа твърде приятно задължение — каза загадъчно Виола.
Другите три я гледаха хипнотизирано в устата, жадни да разберат какво ще е новото мъчение.
— Трябва да целунеш Джулия.
Джулия почервеня. Денис почувства присвиване на стомаха.
— Ти полудя ли? — каза Джулия скандализирано, но може би се преструваше.
Виола разтърси рамене с маниера на капризно момиченце. Денис поклати отрицателно глава два-три пъти.
— Каза, че ти харесва, нали?
— И ако не го направя? — попита Денис.
Виола изведнъж стана сериозна и го погледна право в очите.
— Ако не го направиш, ще трябва отново да избереш истина. Би могъл да ни поговориш за твоя приятел например.
В светлите й и проницателни очи прочете всичко онова, което винаги бе считал за невидимо. Вратът му се вдърви.
Обърна се към Джулия Миранди. Като държеше ръцете си отпуснати встрани, протегна лицето си към нейното. Стисна очи и я целуна. После се опита да се дръпне, но Джулия му задържа главата, слагайки ръка на тила му. После със сила напъха езика си през стиснатите му устни.
Денис почувства в устата си вкуса на слюнка, различна от неговата, и това го отврати. Докато се целуваше за първи път, отвори очи точно навреме, за да види, че Матия влиза в кухнята ръка за ръка с куцото момиче.
15.
Другите забелязаха първи това, което Аличе и Матия щяха да разберат след още доста години. Влязоха в стаята, като се държаха за ръка. Не се усмихваха и погледите им бяха отправени в различни посоки. Въпреки това изглеждаше така, сякаш телата им преливат едно в друго чрез сплетените им ръце и пръсти.
Ясният контраст между светлите коси на Аличе, които обрамчваха твърде бледата кожа на лицето й, и тъмните коси на Матия, паднали на челото му и закриващи черните му очи, се заличаваше напълно от обгръщащия ги ореол. Обединяваше ги някакво общо пространство с неясни граници, което сякаш си беше себедостатъчно и в което въздухът изглеждаше невъзмутимо неподвижен.
Аличе вървеше малко пред него и Матия леко я подръпваше, с което прикриваше куцането и несъвършенството на болния й крак. Той пък се оставяше да бъде воден и краката му не издаваха и звук върху плочките. Белезите му бяха скрити на сигурно място в ръката й.
Спряха се на прага на кухнята, малко отдалечени от групичката на момичетата и Денис. Опитаха се да разберат какво става. Имаха отнесен вид, сякаш идваха от някое далечно място, познато само на тях двамата.
Денис избута Джулия със сила и устните им се отделиха с млясване. Погледна Матия и потърси в изражението му това, което го ужасяваше. Мислеше си, че той и Аличе са си казали нещо, нещо, което никога не би могъл да разбере, и усети как главата му се издува от напрежение.
Изтича вън от стаята, избутвайки ги с рамо, за да наруши този баланс, който вече мразеше. Матия срещна за миг зачервените му и объркани очи. Поради някаква причина си спомни за беззащитните очи на Микела онзи следобед в парка. През годините тези два погледа щяха да се слеят в паметта му в представата за един-единствен неотменим страх.
Пусна ръката на Аличе. Имаше чувството, че всичките му нервни окончания са се съсредоточили точно на това място, и когато се отдръпна, му се стори, че от дланта му излизат искри като от електрически кабел.
— Извинявай — прошепна той и излезе от кухнята, за да догони Денис.
Аличе се приближи до Виола, която я гледаше с каменни очи.
— Ние… — опита се да каже тя.
— Въобще не ме интересува — прекъсна я Виола.
Докато гледаше Аличе и Матия, си бе спомнила за момчето от морето и затова как той отказа да я хване за ръка, а тя копнееше да се върне на плажа при останалите точно по този начин. Завиждаше им с болезнена и жестока завист, беше бясна, защото току-що бе подарила на друга щастието, за което мечтаеше. Чувстваше се ограбена, сякаш приятелката й си бе присвоила ролята й.
Аличе се приближи, за да й каже нещо на ухото, но тя се извърна.
— Какво искаш още? — попита.
— Нищо — отдръпна се Аличе, уплашена.
В този момент Джада се преви напред, все едно че някакъв невидим човек я беше ударил в стомаха. Задържа се с една ръка за плота в кухнята, а с другата се хвана за корема.
— Какво ти е? — попита Виола.
— Ще повърна — изхленчи тя.
— Каква гадост, отивай в банята! — извика й домакинята.
Но беше вече късно. С един спазъм Джада изпразни стомаха си на пода от нещо червено и пълно с алкохол, което приличаше на шейк, направен от сладкиша на Соледад.
Другите се отдръпнаха назад потресени, докато Аличе се опита да я задържи, като я хвана за хълбоците. Въздухът веднага се изпълни с мирис на граниво.
— Браво, идиотка такава — каза Виола, почти хленчейки. — Какъв гнусен рожден ден!
Излезе от стаята със свити до бедрата юмруци, сякаш едва се сдържаше да не счупи нещо. Аличе я погледна, поразена, и след това се върна, за да помогне на Джада, която отчаяно хлипаше.
16.
Другите гости се бяха разпръснали на групички в хола. По-голямата част от момчетата движеха главите си наляво и надясно в ритъма на музиката, а момичетата рееха поглед из стаята. Някои държаха чаша в ръка. Шест-седем танцуваха на A question of time1.
Матия се запита как успяват да се чувстват комфортно, докато се движат по този начин пред погледите на всички. После си помисли, че това беше най-естественото възможно нещо и че точно затова той не е в състояние да го направи.
Денис беше изчезнал. Матия прекоси хола и влезе в стаята на Виола, за да го потърси. Надникна в стаята на сестра й и в тази на родителите й. Погледна и в двете бани и в една от тях видя едно момче и едно момиче от училището. Тя седеше на затворената тоалетна чиния, а той — на земята пред нея с кръстосани крака. Двамата го погледнаха с тъжно и въпросително изражение и Матия бързо затвори вратата.
Върна се в хола и излезе на терасата. Хълмът се спускаше надолу в тъмнината и в подножието му се простираше целият град — светещи кръгли точици, подредени равномерно, докъдето стига погледът. Матия се дръпна от парапета и затърси с поглед между дърветата на имението, но не видя никого. Върна се вътре и притеснението започна да накъсва дишането му.
Една вита стълба водеше от хола към тъмна мансарда. Изкачи първите стъпала, после спря.
„Къде ли се е заврял?“, помисли си.
Продължи нагоре до края на стълбите. Светлината, която проникваше от долния етаж, му позволи да различи сянката на Денис, който стоеше прав в средата на стаята.
— Махай се! — каза приятелят му.
Матия потърси контакта на лампата върху стената и я запали. Стаята беше огромна, с висока библиотека в единия край. Единственият друг предмет беше голямо дървено бюро, явно неизползвано. На Матия му се стори, че никой не се е качвал на този етаж от много време.
— Почти единайсет е. Трябва да тръгваме — каза той.
Денис не му отговори. Беше обърнат с гръб и стоеше прав в центъра на килима. Матия се приближи до приятеля си. Когато застана срещу него, разбра, че е плакал. Дишаше през зъби, бе приковал поглед пред себе си и полуотворените му устни леко трепереха.
Чак след известно време Матия забеляза счупената на парчета настолна лампа пред него.
— Какво си направил? — попита.
Дишането на Денис премина в хлип.
— Денис, какво си направил?
Насили се да докосне рамото му и Денис силно подскочи. Матия го разтърси.
— Какво си направил?
— Аз… — започна Денис и спря.
— Ти какво?
Денис отвори лявата си длан и показа на Матия частица от лампата, зелено парче стъкло, замъглено от потта на ръката му.
— Исках да почувствам това, което чувстваш ти — прошепна Денис.
Матия не разбра. Направи крачка назад, объркан. Някаква топлина избухна в стомаха му и изпълни ръцете и краката му.
— Но не успях — продължи Денис.
Държеше дланите си нагоре, сякаш очакваше нещо.
Матия искаше да го попита защо, но замълча. Музиката от долния етаж се чуваше приглушено. Само ниските честоти прекосяваха пода.
Денис подсмръкна с нос:
— Да си тръгваме.
Матия кимна, но нито един от двамата не се помръдна от мястото си. После Денис се обърна рязко и тръгна към стълбите. Матия го последва през хола и после навън, където свежият въздух на нощта ги чакаше, за да им възвърне възможността да дишат.
17.
Виола решаваше кой е вътре и кой не.
В неделя сутринта бащата на Джада Саварино се бе обадил на баща й, събуждайки всички от семейство Бай. Разговорът продължи дълго време и Виола още по пижама залепи ухо на вратата на спалнята на майка си и баща си, но въпреки това не успя да долови и дума.
Когато чу леглото да изскърцва, бързо се върна в стаята си и се пъхна под завивките, преструвайки се, че спи. Баща й я събуди с думите:
— После ще ми обясняваш, но за момента знай, че в тази къща няма да има повече никакви купони и че трябва да забравиш за каквито и да било други събирания за доста време напред.
На обяд майка й и поиска обяснение за счупената лампа в мансардата. Сестра й не я защити, защото бе забелязала, че Виола се е добрала до личните й запаси.
Остана затворена в стаята си през целия ден със забрана да говори по телефона. Беше бясна. Не можеше да спре да мисли за Аличе и за Матия и за начина, по който се държаха за ръце. Докато си сваляше с нокти и последните остатъци от лака, реши, че Аличе е вън от групата.
В понеделник сутрин, заключена в банята вкъщи, Аличе окончателно свали марлята, която покриваше татуировката й. Нави я добре на хармоника и я хвърли в тоалетната заедно с надробените бисквити, които не беше изяла на закуска.
Погледна виолетката, отразена в огледалото, и си каза, че за втори път й се случва тялото й да се променя безвъзвратно. Приятно потръпна от съжаление и вълнение. Реши, че това тяло е само нейно и ако има желание, може и да го разруши, да го покрие с незаличими белези. Може и да го остави да се съсухри като цвете, откъснато само заради каприз от някое момиченце и после захвърлено да гние на земята.
Тази сутрин щеше да покаже татуировката си на Виола и на другите в тоалетната. Щеше да им разкаже за това как тя и Матия дълго са се целували. Не беше необходимо да си измисля нищо повече. Ако впоследствие я попитаха за подробности, щеше просто да потвърди фантазиите им.
В класната стая сложи раницата си на стола и се приближи до чина на Виола, където вече се бяха събрали останалите. Докато пристъпваше, чу как Джулия Миранди казва: „Ето я, идва“. Поздрави всички лъчезарно, но никоя не й отговори. Наведе се към Виола, за да я целуне по бузите, както тя самата я беше научила да прави, но приятелката й не се помръдна и на милиметър.
Аличе вдигна глава и видя четири чифта строги очи.
— Вчера всички бяхме зле — каза Виола.
— Така ли? — попита Аличе истински загрижена. — Какво ви беше?
— Всички ужасно ни боля коремът — отговори нападателно Джада.
Аличе си я представи как повръща на пода и й се прииска да каже, че не се учудва, особено след количествата, които бяха изпили.