Макар всеки член на екипажа да имаше дял от печалбите на Корпорацията, Кабрило обичаше да раздава премии за чудесно свършена работа. Това беше една от причините да се радва на такава лоялност. Другата бе, че той беше най-добрият ръководител, за когото хората му някога бяха работили.
— Вижте това! — ахна Ерик Стоун.
Беше прехвърлил образа от камерата на главния екран и там сега се виждаше мястото, където „Кило“ бе устроила засада на корабите. Водата кипеше, докато от морето се издигаше огромно чудовище. Когато носът на иранската подводница изскочи, видяха, че корпусните плочи бяха изкривени, сякаш „Кило“ се бе ударила във вълнолом. Изпъкналият нос имаше вдлъбнатина в средата, резултат от взривяването на ракетното торпедо на петдесет метра от него.
Подводницата продължи да се издига към повърхността. Стоун насочи камерата към повредените корпусни плочи. Около разкъсания метал се виждаха въздушни мехурчета, които показваха, че „Кило“ се пълни с вода. Капаците на кулата и палубите й се отвориха и неколцина мъже изскочиха от съсипаната подводница.
— Чуваш ли нещо, Хали? — попита Хуан.
— Сигнал за помощ, сър. Помпите им едва се справят с наводнението. Искат помощ от военноморската база в Чах бахар. Капитанът не е наредил да напуснат кораба, но иска всички на палубите, в случай че това се наложи.
— Търсят ли помощ от другите кораби в района?
— Не. Съмнявам се, че биха го направили.
— Съгласен съм с теб. Обстрелването на цивилни товарни кораби без предупреждение нарушава около петдесет международни закона.
— А как ще наречеш това, което направихме в Бандар абас? — подкачи го Макс.
— Дребно джебчийство — ухили се Хуан. — Наказуемо с глоба и няколко часа общественополезен труд.
„Викингите“ профучаха над „Орегон“ и полетяха над подводницата. Моряците се проснаха на палубата, а водата, вдигната от реактивните двигатели, опръска униформите им.
— Председателю, пилотът на водещия „Викинг“ все още иска да говори с теб — каза Хали. — Получих и официална молба от самолетоносача да останем на мястото си. Обади се командир Чарлс Мартин от борда на „Джордж Вашингтон“.
— Свържи ме — помоли Хуан, като сложи слушалките си и настрои микрофона. — Говори Хуан Кабрило, капитан на кораб „Орегон“. Какво мога да направя за вас, командир?
— Капитан Кабрило, бихме искали да изпратим няколко души да разпитат екипажа ви за онова, което се случи преди малко. Капитаните на „Сага“ и „Аги Джонстън“ вече се съгласиха да дадат сведения. Хеликоптерът може да стигне до вас след двадесет минути. Ако нямате условия за приземяване на хеликоптер, кораб „Порт Роял“, който може да осигури това, ще бъде тук след два часа.
— Съжалявам, командир Мартин, но никой от екипажа ми не видя нищо. Аз самият спях, а дежурният ни наблюдател е сляп с едното око и не вижда добре с другото.
Гласът на Мартин се повиши.
— Капитане, трябва ли да ви напомням, че съюзническите сили в тези води имат право да проверяват всички кораби, влизащи и излизащи от Персийския залив? Отправих молбата си от любезност, но всъщност е заповед. Ще останете на мястото си и ще се приготвите да посрещнете хората ми.
Хуан бе наясно с напрежението, на което флотата бе подложена, докато се стараеше да попречи на терористите да използват залива за транспортиране на оръжия и бойни кораби, но нямаше начин да позволи да инспектират „Орегон“. От друга страна, корумпираните власти в чуждите пристанища можеха лесно да бъдат убедени да не претърсват кораба, но това не можеше да се случи с американската флота.
— Можете ли да изчакате малко? — помоли Хуан, като покри микрофона с ръка и извика на Хали Касим. — Обади се бързо на Овърхолт. Разкажи му какво стана и го помоли да разкара тези типове от главата ни. Ерик, насочи на курс сто и петдесет градуса и скорост осемнадесет възела — нареди той и свали ръката си от микрофона. — Съжалявам, командире. Не можем да приземим хеликоптер на „Орегон“, затова ще трябва да изпратите хората си на „Порт Роял“.
— Много добре, капитане. Ще пристигнем около единадесет часа.
— Ще ви чакаме — обеща Хуан и приключи разговора, после се огледа наоколо. — Някой иска ли да се обзаложи? Двадесет кинта за този, който отгатне най-точното време.
Всички разбраха веднага за какво говореше.
— Ще се обадят след десет минути — предположи Хали.
— Пет — каза Линда.
— Ще бъдат заети известно време — обади се Марк Мърфи. — Няма да забележат, че сме на път поне през следващия половин час.
— Аз съм с Линда — каза Ерик. — Пет минути. Ще си разделим двайсетачката.
Хуан погледна към Макс Хенли.
— Не искаш ли да отгатнеш?
Макс впери очи в тавана за момент, после ги сведе към председателя.
— Точно в този момент.
— Мамка му! — извика Хали. — Макс е прав. Мартин отново ни звъни.
— Свържи ме — нареди Хуан.
— Капитан Кабрило, считайте това за последно предупреждение — каза командир Мартин.
Хуан усети, че зъбите на командира бяха стиснати.
— Ако не спрете незабавно, ще наредя на „Викингите“ да открият огън по кораба ви.
Кабрило не се съмняваше в намеренията на Мартин. Но вече му писваше да се разправя с него.
— Командире, иранска подводница стреля по натоварен супертанкер. Няма да чакам да стрелят и по нас. Ще изляза от обсега ви, преди да пристигнете, а вие не можете да ми попречите.
— Вие ще… — внезапно гласът на Мартин заглъхна.
Той се върна на линията след около тридесет секунди. Хуан не успя да определи точно новия тон на гласа му. Възхита? Страх? Уважение? Комбинация от трите?
— Капитане, свободен сте да напуснете района, когато решите — каза той.
Кабрило се зачуди кого бе накарал Лангстън да се обади. Сигурно главнокомандващия на морските операции в Индийския океан или някого от началниците на щаба. Но който и да беше, очевидно имаше сериозно влияние във Вашингтон.
— Вярвах, че ще се съгласите с нас — отвърна той. — Благодаря ви и късмет. Между другото, иранската подводница се пълни с вода, така че ако искате да разгледате вътрешността й, предлагам да побързате. Край на връзката.
Месеста ръка се появи пред лицето на Хуан. Той извади портфейла от джоба си и плясна двадесетачка в дланта на Макс. Хенли помириса парите сякаш бяха ароматна пура.
— Фасулска работа — ухили се той. — Все едно да откраднеш шоколада на дете.
— Не съм изненадан, че знаеш какво е усещането — изсумтя Кабрило и се надигна. — Човек огладнява от битките преди закуска. Навигатор, кога трябва да сме на мястото на срещата?
— Чак в полунощ — отговори Ерик.
— Добре. Ще искам старшия състав да наблюдава, така че нагласете графиците си. Трябва да се обадя на Лангстън и да му благодаря за помощта, а после да обясня защо доставяме само едно торпедо.
Той тръгна към вратата на оперативния център и бързо грабна двайсетачката от ръката на Макс.
— За унищожаване на второто торпедо дължиш на Корпорацията четири милиона, деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин и осемдесет кинта.
7.
Соленият мирис на морска вода удари в носа доктор Джулия Хъксли веднага щом отвори вратата към баластния резервоар, който служеше и като плувен басейн. Поради конструкцията на „Орегон“ басейнът бе с олимпийска дължина от петдесет метра, но широк само два коридора. Покрай него минаваше тясна пътека, застлана с блед мрамор, изпъстрен с ивици лепенки срещу подхлъзване. Осветлението представляваше смесица от флуоресцентни и бели крушки, които създаваха илюзия за слънчева светлина. Стените бяха покрити със същите плочки и вечно създаваха грижи на чистачите, тъй като, когато резервоарът бе пълен, за да балансира кораба, лъскавият мрамор неизбежно се покриваше с водорасли.
Макар да не бе голяма плувкиня, Хъкс знаеше четирите основни стила. Кроулът демонстрираше бързината, брустът — издръжливостта, плуването по гръб показваше чудатите способности на човешкото тяло да се задържа на повърхността, а бътърфлай беше мощният стил. На плувеца беше нужна страхотна сила, за да извади ръцете и горната част на торса от водата, да се извие напред и да се придвижи във водата. Тя спря до басейна и се загледа в самотния плувец, който летеше по коридора в стил бътърфлай. Движеше се бързо, сякаш роден, за да плува. Не хабеше никаква енергия, а тялото му се носеше напред като делфин.
Когато се вгледа отблизо, Линда забеляза водоустойчивите тежести, закачени около китките, за да затруднят упражнението. Според нея това отиваше отвъд спорта и клонеше към мазохизъм. Тя самата не бе използвала фитнес центъра на кораба от известно време и предпочиташе йогата, за да предпази съблазнителната си фигура от излишните килограми.
Отдавна бе разбрала, че Хуан се бе приспособил напълно към загубата на крака си. Никога не позволяваше този проблем да го спре или дори забави. Гледаше на него като на всичко друго в живота си — предизвикателство, което трябваше да бъде превъзмогнато.
Кабрило се обърна елегантно в края на басейна и заплува към нея. Сините му очи бяха скрити зад плувните очила, а устата му — широка отворена при всяко поемане на дъх. Сигурно я беше видял и знаеше, че усамотението му в басейна бе приключило, тъй като внезапно ускори и завърши отсечката в спринт.
В ролята си на корабен лекар Хъкс знаеше всичко за медицинския статус на екипажа и би се заклела, че Хуан е на половината на възрастта си, ако съдеше по плуването му. Той стигна до нея, обкръжен от гъста пяна, и опръска ръба на басейна, като я принуди да отстъпи назад, за да опази мокасините си „Гучи“, които носеше с бежов панталон и семпла риза. Отгоре бе нахлузила вечната си бяла престилка. Хуан плясна ръба на басейна и погледна огромния часовник на стената зад Джулия.
— Мамка му, остарявам — изсумтя той, като свали очилата и тежестите от китките си.
— Не на мен тия — отвърна Джулия, като му метна кърпа.
Хуан изскочи от басейна с елегантно движение.
— Тук съм от тридесет минути — каза той и прокара пухкавата хавлия по тялото си.
Ако се срамуваше, че носи бански „Спидо“, не го показваше, но пък с неговата фигура нямаше от какво да се притеснява.
— Преди пет години можех да направя поне още петнадесет дължини.
— Аз пък нямах бръчки преди пет години. Ще ти се наложи да превъзмогнеш тези мисли — отвърна тя с усмивка, която разкри малките бръчици в ъгълчетата на очите й.
— Каква е поговорката? „Младите хабят младостта“?
— Имам чувството, че ти не си изхабил много от твоята, Хуан Кабрило.
Той се засмя, но не отрече.
— Не си облечена за плуване, значи не си дошла да изгориш калориите от великолепното филе, което вечеряхме. Какво става?
Хъксли доби загрижен вид.
— Имаме малък проблем. Всъщност, проблемът е на Макс, но мисля, че може да засегне всички ни.
Джулия не беше опитен психолог, но дългият й медицински стаж и спокойното поведение я направиха и корабен психиатър.
Кабрило метна мократа хавлия на раменете си и насочи вниманието си към Хъкс.
— Разкажи ми.
— Тази вечер му се обади бившата му жена.
Хуан я прекъсна.
— Има три бивши съпруги. Коя от тях?
— Лиза. Номер две. Онази в Ел Ей, от която има деца. Не ми разказа подробностите, но бившата му съпруга смята, че синът им е отвлечен.
В първата секунда Кабрило не реагира. Никоя от съпругите на Макс не знаеше как той си изкарва хляба. Като повечето членове на екипажа Хенли казваше на семейството си, че е моряк и работи за малка корабна компания. Хуан не смяташе, че отвличането може да е свързано с работата му в Корпорацията, но не можеше да отхвърли напълно и тази възможност. Бяха си създали доста мощни врагове през годините. Най-после той попита:
— Искали ли са откуп?
— Не, не още. Тя мисли, че знае кой стои зад отвличането, но не е стигнала доникъде с ченгетата от Ел Ей и ФБР. Иска помощта му, за да си върнат детето.
Синът на Макс трябваше да е на двадесет и две или три, помисли си Хуан. Дъщеря му бе няколко години по-голяма, новоизлюпена адвокатка, която се занимаваше с екологично право. Кайл Хенли не бе издържал и година в колежа и оттогава се мотаеше из сенчестия свят в Ел Ей. Беше арестуван един-два пъти за притежание на дрога, но Хуан знаеше, че преди две години бе прекарал известно време в клиника и оттогава бе чист. Макс се бе развел няколко години преди създаването на Корпорацията, но Кабрило си спомняше, че е срещал жена му неведнъж. Хенли му бе обяснил, че навремето тя била чудесна, обичлива жена, но нещо се променило и я превърнало във враждебна параноичка, която го обвинявала в изневери, като в същото време самата тя поддържала извънбрачни връзки.
Макс беше положил всички възможни грижи да помага за възпитанието на децата си и плащаше много повече от онова, което съдът бе наредил. Дъщерята се оказа умна, амбициозна жена, но синът, Кайл, беше един от онези хора, които вярват, че светът им е длъжен, и независимо от подхода, отхвърляше предложенията да му помогнат да открие пътя си в живота.
Хуан знаеше, че Макс би направил всичко, за да помогне на хлапето, и подозираше защо приятелят му не се бе обърнал направо към него. Ако го беше направил, Хуан щеше да предложи възможностите на Корпорацията за спасяването на Кайл, а Макс никога не би поискал подобна услуга.
— Господи, Макс наистина е ужасно упорит — изсумтя той.
— Той твърди същото за теб — отвърна Хъкс. — Не искаше да се обърне към теб с проблема си, защото беше сигурен, че ще настояваш да му помогнеш. Обясни ми категорично, че проблемът си бил негов, а не на Корпорацията, и че щял да се справи сам.
Кабрило не очакваше нещо друго, но това не означаваше, че не бе отчаян от дебелоглавието на Макс.
— Какъв е планът му?
— Веднага щом предадем торпедото, ще те помоли да закараш „Орегон“ до Карачи, най-близкия град с международно летище, откъдето може да хване полет до Ел Ей. Не беше съвсем сигурен какво ще прави след това.
Хуан погледна часовника си. След два часа трябваше да са на мястото на срещата. След като свършеха работата си, можеха да стигнат до Карачи за двадесет часа. Реактивният самолет на Корпорацията се намираше в Монако в подготовка за следващата им мисия. Вероятно щеше да успее да уреди самолета да стигне до най-големия град в Пакистан навреме, но вярваше, че полетът с пътнически самолет ще е по-бърз. Това означаваше да оставят оръжията и другите секретни материали, които нямаше да минат през проверката на летището, но той имаше достатъчно връзки в Ел Ей, за да се снабди с всичко нужно. Имаше безброй въпроси, но щеше да почака да поговори направо с Макс.
Бордният компютър на кораба светна и угаси лампите около басейна няколко пъти. Хуан го бе програмирал да го уведоми, че наближава времето за срещата и трябва да приключи тренировката си. Той облече халат и обу чифт джапанки. Хъкс тръгна до него и заедно излязоха от басейна. Кабрило заключи внимателно водоустойчивия капак.
— Довечера ще поговоря с него и ще го убедя, че греши — каза той.
— Точно по тази причина те уведомих. Макс не може да се справи сам — отвърна Джулия облекчено, макар да не се бе съмнявала, че Хуан щеше да помогне на най-добрия си приятел.
— Благодаря ти, Хъкс. Един ден инатът на Макс ще го набута в неприятности, но няма да е този път.
Час и половина по-късно, изкъпан и обръснат, Хуан Кабрило влезе в оперативния център. Стоун и Мърфи седяха на местата си пред уредите за управление и стрелба. Хали бе в комуникационната станция, а Линда Рос се занимаваше със сонара. За разлика от преживяванията при бягството им от Бандар абас, сега в помещението цареше спокойствие. Прехвърлянето на ракетното торпедо от „Орегон“ щеше да мине без проблеми. Макс влезе след няколко минути и атмосферата сякаш изстина с няколко градуса. Той отиде направо до инженерното табло, без да проговори на никого. Хуан стана от стола си и се приближи към него.
— Не искам да слушам — каза Хенли, без да вдига очи от компютъра си.
— Ще потеглим към Пакистан веднага след като приключим тук. Ще поръчам на някого да ни купи самолетни билети. А на сутринта ние с теб ще седнем и ще обмислим следващия си ход.
Макс вдигна очи към Кабрило и се накани да протестира. Хуан вдигна ръка.
— Следващата ни мисия е лека. Линда и Еди могат да се справят без нас.
— Това не е твой проблем — отвърна Макс.