Той вдигна ръце към Джулия, за да й даде възможност да залепи широка сребриста лепенка там, където ръкавите му се срещаха с ръкавиците. Вече бе облепил глезените си, а Джулия бе обезопасила задния цип. Притокът на въздух от апарата му беше стабилен. Разполагаше с три часа, преди да му се наложи да свали костюма.
— Движете се бавно и предпазливо — нареди Джулия, докато си вършеше работата. — Планирайте всичко, преди да действате. Не тичайте сега. Костюмите са вашия живот. Ако вирусът се пренася по въздуха, малка дупка в костюма ви излага на невероятна опасност.
— Какво ще стане, ако се скъса? — попита Марк с разтреперан глас.
Мърф беше участвал в няколко операции на брега, но очевидно нямаше желание да отиде на „Златна зора“. Кабрило обаче искаше той да ги придружи, за да провери компютрите на борда и да научи точно къде е бил параходът през последните няколко седмици.
— Ще оставя резервни лепенки. Ако скъсате нещо, веднага го залепете и ми се обадете. Костюмите имат положително въздушно налягане, така че, ако сте бързи, няма да имате проблеми. При инцидент спрете на място, защото ще трябва да огледам онова, което ви е закачило.
После тя се зае с Еди, като прегледа всеки сантиметър от гумираната материя, преди да залепи шевовете. Марк, Еди и Кабрило закопчаха коланите с кобурите. Предпазните ръкавици затрудняваха натискането на спусъците, но Хуан никога не би позволил да се качат на борда невъоръжени.
— Готов съм, капитане — обади се Джордж от отворената врата на пилотската кабина.
Хуан се опита да извика на близкия техник, но не го чуха през скафандъра. Натисна сам бутона, който активираше асансьора в хангара. Двете части на задния капак се отвориха над главите им, а асансьорът се издигна на четирите хидравлични бутала. Джулия се качи в хеликоптера. Хуан затвори вратата и се настани до пилота.
Еди и Мърф отстъпиха назад, за да направят място на Джордж да запали двигателя. След като загря хеликоптера в продължение на една-две минути, той включи предаването на главната перка. Машината се залюля за момент и се издигна нагоре.
Половин миля делеше двата кораба. Хуан забеляза долу бойния катер и малкия „Зодиак“ зад него. Точно над ватерлинията на „Златна зора“ имаше масивна товарна врата, използвана при снабдяването на парахода. Щяха да завържат „Зодиак“ там и да се върнат за душа с белина.
Когато се приближиха, Кабрило забеляза, че „Златна зора“ има великолепни очертания. Беше малко по-къса от неговия кораб, но със седемте палуби с каюти и апартаменти беше много по-висока. Носът й имаше чудесна извивка, а класическата й опашка бе ветрилообразна. Единственият й комин, зад басейна, бе наклонен назад и създаваше впечатлението, че параходът лети по водата. Хеликоптерът мина над кърмата и Хуан различи логото на „Златни пътешествия“ — водопад от златни монети — на комина.
Адамс спусна хеликоптера над машинното, като внимаваше да стои далеч от антените и радарите. Ограничаващият движенията му костюм не намали способностите му на превъзходен пилот. Снижи хеликоптера на половин метър от палубата и го стабилизира.
— Късмет — каза той, когато Хуан скочи долу.
Джулия отвори вратата си и започна да вади сандъци с медицинско оборудване. Хуан ги подреди на палубата и я прихвана за скока. Затвори вратата и плясна хеликоптера. Адамс се вдигна незабавно и отиде да доведе Мърф и Еди.
— Ще сляза веднага при пострадалите — каза Джулия, когато шумът от хеликоптера замря достатъчно, за да използват радиостанциите.
— Не. Ще изчакаме Джордж да се върне. Искам Еди да е с теб през цялото време, докато оглеждаме.
Джулия знаеше, че е прав. Хуан не я пазеше, защото бе жена, а защото бе единственият лекар наблизо. Ако с тях се случеше нещо, тя трябваше да ги лекува.
Хеликоптерът се върна след по-малко от десет минути, все още мокър от обливането с белина. Хуан и Джулия застанаха на стълбите под мостика, за да направят място за Джордж. Еди и Марк скочиха едновременно, а Гомес отново излетя. Този път хеликоптерът щеше да бъде грижливо измит и оставен на палубата, в случай че разузнавателният екип се натъкнеше на неприятности.
— Как си, Марк? — попита Хуан.
— Малко уплашен. Започвам да съжалявам, че загубих толкова време с онези видеоигри за лабораторни инциденти, от които се пръкват армии зомбита.
— Искаш ли да остана с теб на мостика няколко минути?
— Няма нужда, ще се оправя.
Тонът му издаваше, че би искал да приеме предложението на председателя, но гордостта не му позволяваше. Ерик Стоун и останалите от екипа в оперативния център слушаха разговора и той не можеше да покаже слабост.
— Добре. Откъде каза, че е дошла „Златна зора“?
— От Филипините — отговори Мърфи. — От базата данни на параходната компания научих, че пътува от Манила към Атина с някаква група за самопомощ.
— Провери дневниците и компютърната памет. Разбери дали са спирали някъде и къде. Виж дали се споменава и за нещо необичайно по време на пътуването. Всичко би трябвало да е записано. Джулия, знаеш къде отиваш и какво търсиш. Еди, остани с нея и й помогни да събере пробите.
— А ти къде ще си? — попита Еди.
— Разполагаме с въздушен запас за три часа, така че ще претърся колкото се може по-голяма част от кораба — отговори Хуан, като щракна фенера си и се увери, че има няколко резервни батерии в торбичката си.
Кабрило ги поведе надолу по стълбите към мостика. В края на тясната пътека, на двадесет метра над океана имаше контролно табло за пристанищните пилоти, които вкарваха параходите в пристанището. Вратата към мостика бе затворена. Хуан я дръпна и влезе в технологичното помещение. Електричеството не работеше, а акумулаторите за аварийното осветление очевидно се бяха изчерпали, така че вътре бе почти непрогледна тъмница. Само отблясъкът от звездите и луната хвърляше мрачни сенки наоколо.
Хуан завъртя лъча на фенера си. Забеляза първия труп след по-малко от две секунди. Джулия също запали фенера си и мина покрай него. Марк държеше видеокамера пред шлема си. Трупът бе в униформа на офицер — бял панталон и бяла риза с тъмни пагони. Главата му беше извърната настрани, но въпреки слабата светлина видяха, че кожата на врата му е ужасяващо бяла. Джулия коленичи до него и внимателно го обърна. Лицето на мъжа бе обляно в кръв, торсът лежеше в алена локва. Доктор Хъксли бързо го прегледа, като сумтеше при всяко откритие.
Докато тя работеше, Марк Мърфи се огледа за резервната електрическа инсталация. След минута лампите светнаха, както и няколко от мониторите. Видяха още три трупа. Двама мъже в униформа и жена във вечерна рокля. Кабрило предположи, че тя е била гостенка на офицера, който й е показвал мостика, когато са били покосени от вируса. Другите двама матроси вероятно са били на пост.
— Е, Хъкс? — попита Хуан, преди Джулия да завърши зловещия оглед.
— Възможно е да е газова атака, но при толкова много жертви залагам на нов вид треска с кръвоизливи, много по-мощна от всичко, за което съм чувала досега.
— Нещо като супервирус ебола? — попита Еди.
— По-бързо и по-опасно. И сто процента смъртоносно. Заирската ебола, най-страшната от трите познати форми, поразява около деветдесет процента. Кръвта не е черна, което ме кара да мисля, че вирусът не е минал в храносмилателната система. Ако се съди по опръсканото, бих казала, че е изкашлял всичко. Същото и с жената. Но има и друго — добави тя, като нежно вдигна ръката на офицера, която изглеждаше гумена. — Костите са се декалцирали до такава степен, че почти са се разтворили. Мисля, че мога да вкарам пръст в черепа му.
— Недей — възпря я Хуан. — Някаква идея с какво си имаме работа?
Джулия се изправи и почисти ръкавиците си с дезинфектираща кърпичка.
— Каквото и да е, става дума за изкуствено създаден вирус.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Убива приемника прекалено бързо, за да е естествен. Както другите живи организми вирусите са биологично програмирани да се размножават колкото се може по-често. Ако унищожи приемника си за минути, вирусът няма да има време да се прехвърли от един човек на следващия. В реалния свят такъв ще умре със скоростта, с която е избухнал. Дори ебола има нужда от една-две седмици да убие жертвите си, като оставя достатъчно време членовете на семействата им и съседите да прихванат заразата. Естественият подбор би убил толкова бързо действащ вирус за нула време.
Тя погледна Хуан в очите и добави многозначително:
— Някой го е създал в лаборатория и го е пуснал на този кораб.
Кабрило се разкъсваше от съжаление към злощастните мъже и жени на борда на „Златна зора“ и дива ярост към онези, които бяха извършили убийството. Гневът повиши гласа му.
— Намери всичко нужно, за да ги заковем, Хъкс.
— Да, сър.
Тонът му почти я накара да изкозирува, макар подобни жестове да бяха нечувани за екипажа на „Орегон“.
Хуан се завъртя на пети и излезе през вратата, която водеше към вътрешността на кораба. Коридорът, слава богу, бе празен, както и каютите, в които надникна. Съдейки по роклята на младата жена на мостика и дрехите на останалите пътници, които видяха от въздуха, той предположи, че се е вихрил бурен купон и повечето каюти са били празни. Приключи обиколката на офицерските помещения и отвори друга врата, която водеше към хотелската част на парахода. Макар и не така луксозна като модерните пътнически параходи, „Златна зора“ си имаше своя дял от излъскан месинг и пухкави мокети в розово и зелено. Хуан чу само звука на дишането си, когато стигна до балкона, който гледаше над атриума четири етажа надолу към мраморния под. Без светлини фоайето приличаше на мрачна пещера. Лъчът от фенера проблесна за миг върху витрините на бутиците долу и му се стори, че е доловил движение.
Усети как нервите му се опъват и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Навсякъде из атриума бяха проснати мъртъвци. Някои задръстваха стълбищата, сякаш бяха седнали да чакат зловещата прегръдка на смъртта, докато други просто бяха паднали там, където бяха стояли. Хуан видя шестчленния оркестър. Петима от издокараните в смокинги музиканти бяха паднали над инструментите си, а един се бе опитал да се измъкне. Беше направил по-малко от десетина крачки, преди да се предаде.
Мъртвите можеха да разкажат стотици истории. Мъж и жена бяха умрели прегърнати. Една келнерка бе намерила време да остави таблата с питиета на масичка до бара, преди да умре. Група млади жени бяха достатъчно близо една до друга, за да му покажат, че са се снимали, макар от фотографа да нямаше следи, а само скъпият му фотоапарат лежеше на парчета на пода. Хуан не можеше да надникне в стъкления асансьор, който свързваше палубите, тъй като прозорците му бяха опръскани с кръв.
Той продължи напред. Специалният костюм и въздухът от кислородната бутилка можеха да го предпазят от околната среда, но нищо не можеше да го предпази от ужасите. Никога не беше виждал масово убийство в такъв мащаб и знаеше, че щеше да се разтрепери неконтролируемо, ако едната му ръка не стискаше пистолета, а другата — фенера.
— Как се справяте, хора? — попита той повече за да чуе човешки глас, отколкото доклад за положението.
— С Еди сме на път към корабната болница — отговори Джулия.
Връзката беше затруднена от стоманената конструкция на парахода.
— Аз потеглям към инженерните помещения. Ако не ме чуете до половин час, изпрати Еди да ме търси.
— Ясно.
— Мърф?
— Електричеството е слабо и компютърът е по-бавен от първата ми машина преди години — отговори Марк. — Ще ми отнеме известно време да изтегля онова, от което се нуждаем.
— Добре, продължавай. „Орегон“, чувате ли ме?
— Да — отговори глас.
Статичните шумове го затрудниха да познае гласа, но Кабрило предположи, че принадлежи на Макс Хенли. Никога не беше мислил да замени радиостанциите, получени от производителя, с по-съвременни. Това бе рядък за него пропуск, за който сега си плащаше.
— Нещо по уредите?
— Съвсем сами сме, Хуан.
— Ако нещо се покаже, веднага ме уведомете.
— Разбрано.
Вратата пред Хуан бе заключена с електронна ключалка и имаше табелка „Само за екипажа“. Със спирането на тока ключалката автоматично се бе отворила, така че той бутна вратата и тръгна надолу по коридора. За разлика от помещенията за пътниците, украсени с дървена ламперия и елегантни лампиони, този коридор бе боядисан в бяло. Подът бе застлан с линолеум, а на тавана бяха окачени груби флуоресцентни лампи. Хуан подмина малките офиси на стюардите и домакините, както и голямата трапезария за екипажа. Тук имаше още шест трупа, проснати на пода или върху масите. Също като при останалите Кабрило забеляза, че бяха изкашляли огромни количества кръв. Агонията им е била ужасна, помисли си той.
Мина покрай една от блестящите корабни кухни, която сега приличаше на кланица. После видя перално помещение с двадесет гигантски перални, огромни като бетонобъркачки. Знаеше, че определени етнически групи доминираха в обслужващия сектор на туристическата индустрия, и не се изненада, когато видя, че перачите бяха китайци.
Той продължи напред и най-после видя тежка врата с надпис „Машинно/Достъп само за упълномощени“. Зад вратата имаше малък вестибюл и втори шумоизолиран капак. Хуан се пъхна под него и заслиза по стъпалата. Излезе в помощна стая до главното инженерно помещение. Лъчът му разкри чифт генератори и компютърни контролни табла. Два гигантски двигателя, всеки с размерите на тир, изпълваха пространството. Хуан докосна единия. Беше студен. Токът бе спрял поне преди дванадесет часа. Над главата му, ауспусите на двигателите се издигаха към комин, свързан с главния.
За разлика от стотиците машинни помещения, в които Хуан бе влизал, тук не усети могъщата сила и издръжливост на двигателите. Всъщност не усети нищо освен студ като в гробница. Знаеше, че ако Макс беше с него, за честта на занаята щеше да го накара да запали двигателите, за да им вдъхне нов живот.
Той изпробва радиостанцията си. Обади се на Хъкс, после на Марк и накрая на „Орегон“, но не чу друго освен статичен шум. Забърза се и насочи лъча на фенера към оборудването, търсейки нещо необичайно. Мина през поредната водоустойчива врата и се озова в канализационната система на парахода. Продължи напред. Видя нов чифт бездейни генератори и обезсолителите на „Златна зора“. Използвайки технология, наречена „обратна осмоза“, системата вкарваше морска вода, извличаше почти сто процента от солта й и я правеше годна за пиене. Машината осигуряваше вода за кухните, пералното и баните. От двете възможности да се пусне смъртоносен вирус, който да засегне всички на борда, тази бе номер едно. Щеше да потърси втората — климатиците на парахода — по-късно.
Кабрило прекара десет минути в инспекция на обезсолителя. Не видя следи от бърникане, нито скорошна поправка. Болтовете бяха здраво стегнати, а машинното масло — втвърдено. Нищо не показваше вероятност външен предмет да е вкарван в системата.
Експлозията гръмна без предупреждение някъде пред инженерното и отекна из парахода. Още преди звукът да заглъхне, втори взрив разтърси „Златна зора“. Кабрило скочи и незабавно се опита да се свърже с екипа си по радиостанцията. В същия миг избухна трети взрив.
В един момент Хуан стоеше пред обезсолителя, а в следващия бе отхвърлен в другия край на стаята, където удари гърба си в преградната стена. Падна на палубата, когато нов взрив разлюля кораба. Беше някъде далеч напред, но напрежението го притисна към пода. Надигна се на крака, за да вземе фенера, който бе изхвърчал на три метра. Веднага щом го грабна, някакво шесто чувство го накара да се завърти, доловил движение зад себе си. Дори без електричество водоустойчивите врати функционираха идеално. Дебелите метални плочи започнаха да се спускат от тавана, за да покрият отворените капаци. Нов звук стресна Хуан и той се обърна навреме да види как изпод палубата през решетките, които осигуряваха достъп към трюмните помещения под инженерното, изригна стена от вода. Пореден взрив разтърси „Златна зора“.
Докато тичаше към спускащите си врати, Хуан осъзна, че онзи, който бе отровил пътниците и екипажа, бе заредил експлозиви из целия кораб, за да прикрие уликите. Това беше от особена важност в целия случай, но сега не можеше да се съсредоточи върху въпроса.
Водата, идваща отдолу, вече бе стигнала до глезените му, когато се пъхна под първата врата. Затруднен от предпазния костюм, той се затича колкото се можеше по-бързо. Профуча през следващото помещение, без да погледне канализационната система. Краката му пляскаха енергично в надигащата се вода.