— Аха! — извика Хуан въодушевено.
Джулия се обърна към Джанике Дал със спокоен глас:
— Джани, скъпа, трябва да те изкараме оттук, но за да го направим, трябва да облечеш защитен костюм като нашите.
— Корабът потъва, нали? — попита Джанике.
— Да. Трябва да вървим.
Джулия включи батериите на вентилаторите на костюма и разкопча предницата му. Не обясни на Джани, че костюмът бе повече за предпазване на екипажа на „Орегон“, отколкото на самата нея. Като внимаваше да запази притока на въздух през тръбичките в носа си, Джани пъхна слабите си крака в костюма и го нахлузи върху тесните си рамена. Джулия й помогна да прибере дългата коса в скафандъра и усети, че косата й не е била мита от няколко дни. Очевидно астматичният пристъп бе задържал момичето в клиниката известно време.
— Поеми си въздух дълбоко през носа и го задръж колкото се може по-дълго — нареди й тя.
Джани се подчини послушно. Хъкс откачи тръбичките и ги метна настрани. Закопча костюма и облепи процепите с лепенки.
Възхити се от Еди. Въпреки напеченото положение той не проявяваше нетърпение. Разбираше, че младата жена е на ръба на кататоничен шок и трябва да се отнасят с нея като с малко дете. Според Джулия Джани се справяше чудесно, особено като се имаше предвид какво бе преживяла.
На връщане от краткото си проучване Еди покри с чаршафи двата трупа пред кабинката на Джани. Момичето се вторачи ужасено в купчините. Тримата излязоха в коридора. Тук относно многобройните мъртъвци не можеше да се направи нищо. Хъкс усети как ръката на Джани се стяга в нейната, но слава богу, момичето не припадна. В другата си ръка Джулия носеше куфарчето с пробите.
— Този път е блокиран — кимна Еди в посоката, откъдето бяха дошли. — Джани, има ли друг начин да стигнем до главната палуба?
— Този коридор просто свършва — каза тя, като не сваляше очи от лицето му, за да не поглежда към труповете. — Но в края има метална врата, през която съм чувала екипажът да работи нещо долу. Вероятно има изход.
— Чудесно — отвърна Еди. — Сигурно е помощен вход.
Следвайки лъча на фенера, тръгнаха към края на коридора, където видяха голям овален капак в металната стена. Еди отключи ключалката и надникна вътре. Бе изправен пред куп тръби.
— Това е помпеното за главния плувен басейн — отсъди той. — Водата слиза тук за филтриране, после я качват отново горе.
Корабът внезапно изскърца зловещо, сякаш корпусът му се цепеше. „Златна зора“ се наклони силно.
Джанике полетя към пода. Джулия я задържа и двамата с Еди се спогледаха. Времето им изтичаше.
Еди мина през капака да търси друг изход. На пода имаше втори капак, заобиколен от метален парапет. Той коленичи, отключи ключалките и вдигна тежката врата. Стълба се спускаше надолу в тъмнината. Еди пое по нея, затруднен от защитния си костюм и тясното пространство. Намираше се в друго машинно, натъпкано с електроника. Това бе разпределителното табло за електричеството на кораба и по принцип би трябвало да жужи от протичащия ток. Сега обаче стаята бе потънала в тишина. Отворена врата водеше към поредния тъмен коридор.
— Слизайте долу — извика той и зачака под стълбата, за да помогне на Джани.
Еди не беше едър мъж, но имаше чувството, че може да обгърне талията на момичето с длани въпреки масивния предпазен костюм, с който Джани приличаше на снежен човек. Джулия слезе след секунда и Еди ги поведе вън от помещението.
— Знаеш ли къде сме? — попита той Джанике.
— Не съм сигурна — отговори тя замислено. — Хотелският персонал няма достъп до всички части от кораба, а и не съм на борда от дълго време.
— Няма проблеми — увери я Еди, доловил раздразнението от безпомощността й.
Той зави към кърмата. Усети леко напрежение в краката си, което му подсказа, че се изкачват нагоре. Наклонът не беше голям, но той знаеше, че щеше да стане по-стръмно, когато и други части на кораба се напълнеха с вода.
Защитен от костюма, Еди не усети внезапния полъх отзад. Това, което го накара да се завърти, бе потреперването на палубните плочи под краката му. Стена от вода се носеше към тях по коридора на нивото на бедрата им. Вълната ги удари, преди той да успее да изкрещи предупреждение. Тримата бяха понесени от нея, като размахваха ръце и крака безпомощно. Водата ги просна на палубата и продължи да тече покрай тях.
Еди скочи първи и помогна на Джани да се изправи.
— Добре ли си?
— Да, така мисля.
— Док, а ти как си? — попита той Джулия.
— Леко стресната, но без проблеми. Какво стана?
— Сигурно някоя от преградите до носа е паднала и водата е нахлула. Имаме още малко време.
Продължиха напред в дълбоката до глезените вода. Еди поглеждаше надписите на всяка врата, покрай която минаваха, с надеждата да открие табелка за стълбището, но нямаха късмет. Тук долу се намираха помещения за складиране. Греда с Т-образно сечение, монтирана на тавана, позволяваше на екипажа да използва лебедки, за да пренася тежкото оборудване оттук към близкия асансьор. Еди си помисли, че това може да е изхода им, ако не намереха стълбите. Не се съмняваше, че може да се покатери в шахтата на асансьора. Вероятно и Хъкс щеше да успее, но Джанике нямаше сили. Ако не беше предпазният костюм, можеше да я качи на гърба си. Трябваше да помисли по въпроса. За малко да пропусне вратата вдясно и се наложи да спре и да освети табелата, на която пишеше „Склад за лодки“.
— Бинго! — извика той.
— Какво видя? — попита Джулия.
— Начин да напуснем кораба — отговори той и отвори вратата.
Освети няколко джета и моторници, поставени на специално проектирани шейни. В тавана имаше голяма дупка, през която вдигаха лодките, и вита стълба водеше към следващото ниво. Той се изкачи горе, последван от двете жени.
Тук пътниците можеха да си наемат лодка, когато параходът бе закотвен в пристанище. На едната стена имаше регистрационно гише и табели с правилата за безопасност. Подът бе застлан с гумиран мокет, а на външната преграда имаше голяма гаражна врата. Хидравлично контролирана рампа бе сгъната до вратата. Когато вратата се отвореше и рампата заработеше, можеше да служи като малък док.
Еди почука стоманената врата с фенера си. Не чу остро ехо, а приглушен трясък. Почука по-нагоре и най-после получи желания резултат.
— Корабът е потънал до един метър под горната част на вратата — съобщи им той. — Когато я отворя, стаята ще се наводни.
— Ще можем ли да излезем навън? — уплашено попита Джани.
— Без проблеми — усмихна й се Еди, за да я успокои. — След като външното и вътрешното напрежение се уравновесят, ще можем да изплуваме. А най-хубавото е, че костюмите ще ни държат на повърхността.
— Ще сляза долу да затворя вратата, през която дойдохме — каза Джулия, която разбираше, че за да се изпълни планът на Еди, гаражът за лодки трябваше да бъде изолиран от останалата част на кораба, иначе водата щеше да продължи да нахлува в него.
— Благодаря — кимна й Еди.
Той настани Джани встрани от вратата и до парапета, за да може да се задържи за него, когато стаята се наводни.
Вратата се отваряше с малък електрически повдигач, но имаше и механична ръчка, в случай че електричеството спре. Когато Хъкс се върна и застана до Джани, Еди се наведе и хвана ръчката. Вратата се открехна леко и водата започна да нахлува в помещението. Той стоеше встрани от нея, но все пак усети водата да се надига, когато дръпна вратата по-високо.
Морето изригна през процепа.
Еди бе отворил вратата на около една четвърт, когато ръчката блокира. Той я дръпна силно, но не можа да я помръдне. Огледа вратата и видя какво бе станало. Силата на водата бе огънала метала и бе извадила колелата от релсите им. След миг вратата се изкриви още повече и се сгъна в средата, сякаш натисната от гигантска ръка.
Еди извика да предупреди Джулия и Джани, но грохотът на водата го заглуши. Водната струя откъсна вратата и я метна през стаята сякаш бе лист хартия. Океанът нахлу през отвора в стената.
Джулия и Джани бяха достатъчно далеч, за да бъдат пощадени от най-тежката атака, но водата все пак ги отхвърли назад. Ако не беше Хъкс, Джанике Дал щеше да се загуби във водовъртежа.
Едва когато водата се успокои, Еди пусна подпората, за която се държеше, и незабавно започна да се издига към тавана. Превъртя се и се приземи там на ръце и колене, все още стиснал фенера. Нагласи притока на въздух в костюма си, за да намали напрежението. В противен случай щеше да остане залепен за тавана и неподвижен.
Завъртя лъча на фенера и видя Джулия и Джани, увиснали на парапета с насочени нагоре крака. Той изпълзя до тях и леко докосна крака на Хъкс. Тя пусна парапета и се издигна нагоре към него. Еди постъпи по същия начин и с Джани и намали притока им на въздух. Запълзя към отворената врата, но Джулия отхвърли помощта му. Потупа го по рамото и притисна скафандъра си към неговия.
— Загубих куфарчето с пробите — извика тя. — Трябва да го намерим.
Еди огледа безбройните предмети, които се носеха из бушуващата вода: хавлии, спасителни жилетки, книги, бутилки с вода, туби крем за слънце, хладилни чанти. Щяха да са нужни часове, за да намерят куфарчето, а ако бе изскочило навън, вече падаше към морското дъно на около три хиляди метра.
— Нямаме време — отговори той.
— Еди, имаме нужда от пробите.
Отговорът му бе да хване ръката й и да я насочи към вратата.
Внезапният прилив на вода, наводнила гаража за лодки, бе изместил центъра на тежестта на „Златна зора“ и корабът започна да се накланя още по-зловещо. Стоманата на корпуса започна да се пука от напрежението. Зловещият звук отекна в океана.
Джулия и Еди изтеглиха Джани през вратата. Веднага щом напуснаха кораба, Еди увеличи притока на въздух в костюма си и изскочи на повърхността.
Близо до тях блестеше „Орегон“, окъпан в светлини. Опипващи прожектори разсичаха тъмнината и обикаляха палубата и ватерлинията на „Златна зора“. Надуваемият „Зодиак“, който бяха вързали близо до гаражната врата, подскачаше на повърхността, но въжето му бе опънато докрай, а носът му се накланяше надолу, повлечен от потъващия кораб. Еди го развърза и в същия миг един от прожекторите мина покрай тях, после бързо се върна и ги окъпа в светлина. Джулия и Джанике замахаха енергично. Светлината примигна в знак, че са ги видели.
Хеликоптерът се спусна към тях. Джордж Адамс го задържа стабилен достатъчно дълго, за да се увери, че са добре, преди да се издигне отново и да ги защити от урагана на перките.
Еди настани Джулия и Джанике на борда на „Зодиак“. След миг моторът заработи и малката лодка се понесе към „Орегон“. Вратата над гаража за лодки бе отворена и екип в предпазни костюми ги чакаше с бутилки концентрирана белина, за да ги обеззарази.
Еди спусна котва точно до кораба. Радиостанцията не работеше заради дългия престой във водата и той не можеше да говори с екипа, но всеки си знаеше задълженията. Хората му хвърлиха няколко четки и включиха мощните маркучи с белина. Еди и Джулия първо изтъркаха Джанике, а после се почистиха един друг, като внимаваха да обеззаразят всеки сантиметър от костюмите си. Преди да приключат, петнадесет сантиметра белина покриха пода на „Зодиак“.
След като Джулия реши, че са убили всеки вирус, който можеше да се е загнездил в костюмите им, тя съдра лепенката и се измъкна от своя. Топлият влажен въздух бе най-прекрасното нещо, което някога бе усещала.
— Господи, това е великолепно — въздъхна тя.
— Амин — ухили се Еди, като свали костюма си и го остави в лодката.
Той поведе все още облечената Джанике към покритата с тефлон рампа, която използваха за спускане на бойната моторница. Джулия се зае с нея. Щеше да я заведе в болничното отделение и да проведе редица тестове в изолационното, за да реши дали младата жена бе заразена. След като се уверяха, че всичко е наред, Джани щеше да получи разрешение да общува с екипажа.
Макс Хенли се появи тъкмо когато Еди се готвеше да потопи „Зодиак“. Лицето му подсказа на Еди, че положението на останалите не бе толкова добро, както при него и Джулия.
— Какво стана? — разтревожи се Еди.
— Марк е в безопасност на борда на хеликоптера, но загубихме контакт с председателя.
— Мамка му, връщам се. Той е някъде в машинното.
— Погледни — каза Макс, като му посочи потъващия кораб.
Килът му бе разцепен и водата, наводняваща корпуса, се бе учетворила.
— Няма време.
— Макс, става дума за председателя, за бога!
— Мислиш, че не знам ли? — мрачно отвърна Хенли, който едва се сдържаше.
Срещу тях „Златна зора“ изживяваше последните си мигове. Илюминаторите на главната палуба бяха под водата. Тъй като корпусът бе разкъсан, средната част на кораба потъваше по-бързо от носа и кърмата. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно.
Въздухът в корпуса започна да изскача с експлозии. Прозорците се разбиха, вратите бяха откъснати от пантите си от силното напрежение. Морето заля горните палуби, от които изригваха гейзери. От „Орегон“ изглеждаше сякаш „Златна зора“ се намира в казан с вряща вода.
Океанът достигна нивото на мостика и разби закаленото стъкло. От корпуса излетяха безброй предмети — най-вече шезлонги, но и една от спасителните лодки се преобърна пред очите им.
Когато и върхът на мостика изчезна, Макс избърса очи. Над водата останаха само коминът и мачтите на кораба. Морето лакомо поглъщаше „Златна зора“.
От оперативния център Ерик Стоун контролираше прожекторите на оръжейната станция. Остави най-мощния насочен към комина на „Златна зора“. Морето кипеше като горещ минерален извор, а хеликоптерът висеше отгоре.
Макс прошепна името на Хуан и се прекръсти, когато върхът на комина остана само на около тридесет сантиметра от водата. Внезапно от него изригна въздух и жълт предмет излетя нагоре като от топ. Издигна се на шест-седем метра, размахайки ръце като птица, която се опитва да полети.
— Мили бо… — изсумтя Макс, не вярвайки на очите си.
Жълтият предмет бе защитен костюм, в който Кабрило енергично размахваше ръце. Инерцията го отнесе от комина и го метна в морето. Ударът сигурно го бе зашеметил, защото лежа неподвижно няколко секунди, преди да заплува. Ерик насочи прожектора към него. Хуан стигна до преобърната лодка, качи се на дъното й, завъртя се към „Орегон“ на колене и се поклони театрално. Ерик го поздрави с мощен рев на корабната сирена.
10.
Доктор Хъксли се бе съсредоточила толкова много, че не чу как Марк Мърфи и Ерик Стоун се втурнаха в лабораторията. Мислите й бяха погълнати от миниатюрния свят, който оглеждаше под микроскопа. Чак след като Мърфи се прокашля, тя вдигна очи от компютърния екран. На лицето й се изписа недоволство, че прекъсват работата й, но широките усмивки на мъжете го прогониха.
Зад тях пациентката й лежеше в изолация, отделена от екипажа на кораба в стерилна стъклена кабина, чийто въздух бе вкарван през прочистващи апарати и изкарван в пещ с над петстотин градуса топлина, преди да му бъде позволено да напусне кораба. Хуан седеше отпуснат на стол до леглото на Джани, все още облечен в жълтия си защитен костюм. Докато Джулия се увереше, че краткото му излагане във водата на машинното не го бе инфектирало с вируса, убил хората на „Златна зора“, тя щеше да се отнася с него като с бацилоносител. Микроскопът и пробите също бяха в изолационното и тя можеше да проучи данните или ако облече специалния костюм, или чрез компютърна връзка.
— Какво има? — попита тя.
— Прегледахме числата — задъхано каза Мърфи. Също като Джулия и той веднага се бе заловил за работа след връщането си на „Орегон“ и носеше изпотените дрехи, които бе облякъл под предпазния костюм. Въздългата му коса беше влажна.
— Няма начин председателят и момичето да са заразени.
Този път Джулия не скри раздразнението си.
— За какво говориш?
Мърф и Еди забелязаха Джанике за първи път.
— Уха! — възкликна Стоун, докато разглеждаше младата жена, заспала в изолационното с разпръсната около бледото й овално лице черна коса. — Страхотно гадже!