— „Отговорните“ вече имат въоръжена охрана — обясни Еди, след като Макс не отговори.
Дженър въздъхна и се настани на плюшеното канапе.
— Страхувах се, че този ден ще настъпи. Том и Хайди Северънс стават все по-параноични през последните години. Предполагам, че въоръжаването бе неизбежно. Наистина съжалявам. Трябваше да ви предупредя за подозренията си.
Еди махна небрежно с ръка.
— Никой от хората ми не бе наранен, така че не е голяма работа.
— Прекалено скромен сте, господин Сенг. Участвал съм в битки и разбирам през какво сте минали.
Виетнам, помисли си Макс, който бе решил, че двамата с Дженър са горе-долу на една възраст. Загадката бе разрешена и той се почувства по-добре.
— По принцип би трябвало да проведем съвещание с приятелите и семейството на Кайл, за да им покажем, че той получава подкрепа, за да се отдели от „Отговорните“. Но при положение като нашето ще се наложи да говоря с Кайл насаме през първите няколко сеанса. Той ще преживее сериозен шок, когато се събуди и осъзнае какво му се е случило — изморено се усмихна Дженър. — А опитът ми показва, че шокът лесно се превръща в гняв.
— Кайл не е склонен към насилие, ако се притеснявате от това — увери го Макс. — За разлика от стареца си, момчето не притежава избухлив темперамент.
— Обикновено предписвам нещо за успокоение на пациентите, докато шокът премине — каза лекарят, като махна с ръка към масичката, където стоеше старомодна черна лекарска чанта.
— На колко пациенти сте помогнали, докторе?
— Моля наричайте ме Адам. Над двеста души.
— И постигнахте успех при всички?
— Иска ми се да можех да отговоря положително, но не е така. Имах няколко, които се самоубиха, а други се върнаха при „Отговорните“. Наистина тъжна работа. Хората се увличат по това, което смятат за добра и полезна кауза на групата, но след като са били вътре известно време, „Отговорните“ ги контролират все повече и ги карат да прекратят контактите с близките си. А след като това се случи, понякога е доста трудно да ги накараш да се върнат към истинския си живот.
— Защо хората позволяват това да се случи? — попита Еди, макар вече да знаеше отговора.
Същото беше и в Китайския квартал, когато беше малък. Натискът да се присъединиш към някоя банда бе жесток, а ако веднъж се поддадеш, никога не можеш да се измъкнеш.
— Самота, чувство за несходство със света. „Отговорните“ ги карат да се чувстват част от нещо голямо и важно, което може да придаде смисъл на живота им. Почти същите симптоми, които водят други хора към дрогата или алкохола. Възстановяването е почти същото. Така че има и успехи, и провали.
— Според майка му Кайл се присъединил към „Отговорните“ само преди няколко месеца, така че би трябвало да се възстанови.
— Продължителността няма нищо общо — възрази Дженър. — Важно е до каква степен е позволил да отровят мозъка му. Имах случай с една жена, която посещавала сбирки на групата само две седмици. Съпругът й ме нае. Накрая тя го напусна и сега е секретарка на директора на лагера в Гърция, откъдето спасихте сина си. Пати Огденбург. Странно как помниш имената на хората, с които си се провалил, а никога тези на успешните случаи.
Макс и Еди кимнаха едновременно. Бяха преживели заедно нещо подобно.
— Любопитен съм — наруши Еди настъпилата тишина — как преуспял човек като Дона Скай би се замесила в нещо подобно?
— Също като всички останали. Наградите, популярността и обожателите не спасяват от самотата. Често знаменитостите са по-далеч от действителността от обикновените хора и лесно се поддават. Навън, в реалния свят, тя е заобиколена от почитатели, но в организацията е просто Дона. А славата й помага при набирането на нови членове.
— Никога няма да го разбера — изсумтя Макс.
— Точно затова ме наехте — усмихна се Дженър, за да разведри мрачното настроение. — Няма нужда да го разбирате. Просто трябва да сте готов да покажете на сина си колко много го обичате.
— Знаете ли нещо за центъра на „Отговорните“ на Филипините? — смени темата Еди.
Дженър се замисли.
— Нищо специално. Не бих се изненадал, ако имат там клиники за семейно планиране, но… Не, почакайте, точно така. Говореше се, че са отворили нов център. Чувам, че са купили земя някъде, но още нищо не било построено. Или поне много малко.
— А нещо за наемането на пътнически кораб?
— Говорите за „Златна зора“, нали? Ужасна трагедия. Подозирам, че това е така наречената „морска почивка“ на „Отговорните“. Практикуват такива ваканции последните две-три години. Често наемат цял кораб. Провеждат събрания и обсъждат идеите си. Посетих една сбирка, за да видя за какво става дума. Смятам, че така подмамват самотни вдовици, които се радват на щедрите пенсии на съпрузите си.
Дженър се изправи.
— Трябва да погледна Кайл.
Психиатърът излезе от стаята, а Макс се приближи до бюфета, където бяха подредени бутилки с алкохол. Сипа си малко уиски в кристална чаша и се обърна към Еди да провери дали и той искаше. Бившият шпионин отказа.
— Това не е мисия — каза Макс, като отпи от чашата. — Няма нужда да си напълно трезв.
— Все пак. Е, какво мислиш?
— Смятам, че извадихме късмет. Определено знае с какво си има работа. А ти?
— Съгласен съм. Късмет, че Линда го намери. Сигурен съм, че Кайл ще се оправи.
— Благодаря ти, че се правиш на гувернантка — каза Макс, но зад думите му имаше много повече.
— Ти би постъпил по същия начин за всеки от нас.
Мобифонът на Макс избръмча. Той го извади от джоба си и видя, че го търси председателят.
— Тук сме. В безопасност — съобщи той вместо поздрав.
— Радвам се да го чуя — отговори Кабрило. — Дженър там ли беше?
— Да. Ние с Еди тъкмо си говорехме, че извадихме късмет с него.
— Добре.
— Какво става на „Орегон“?
— Тъкмо говорих по телефона с Лангстън. Направи ме на нищо, задето сме минали с кораба през Коринтския провлак.
— Ядоса ли се?
— Приятелю, „ядосан“ не е точната дума. В момента се опитва да убеди гърците, че не е имало терористичен заговор с цел унищожаването на канала. Искат помощта на НАТО, за бога.
Макс се намръщи.
— Какво ти казах за проклетия план В?
Хуан се засмя.
— Ако някоя бъдеща операция стигне до план В, имаш оставката ми.
— Добре. Еди ми е свидетел.
Кабрило заговори сериозно.
— Как е Кайл?
— Скоро ще дойде в съзнание и тогава ще разберем.
— Целият екипаж се притеснява за вас.
— Да, тежка работа — призна Макс. — Много по-страшна, отколкото си мислех.
— Кайл е твой син. Дори и да не сте близки, все пак го обичаш. Нищо не може да промени това.
— Просто съм ужасно ядосан.
— Не, Макс, чувстваш се виновен. Това са две различни неща и трябва да превъзмогнеш вината, за да можеш да му помогнеш. Животът си е живот. Можем да променим някои неща, но други — не. Просто трябва да си достатъчно умен, за да проумееш разликата и да действаш според нея.
— Имам чувството, че аз съм го провалил, разбираш ли?
— Няма родител в света, който да не изпитва същото понякога. Това си е част от процеса.
Макс обмисли думите на Кабрило и кимна. Осъзна, че приятелят му не можеше да го види, и изсумтя.
— Да, има логика. Просто…
— Тежко е. Знам. Макс, когато сме на мисия, планираме всяка подробност и всеки евентуален случай, за да не бъдем изненадани. И дори тогава се явяват непредвидени неща. Трябва да се опитаме да действаме по същия начин и в другите области от живота си. Ти правиш абсолютно всичко, което се изисква от един добър родител. В момента си до Кайл. Не можеш да твърдиш, че това не би се случило, ако си бил с него през цялото време. Трябва да се справиш с реалното положение. Ясно ли е?
— Някой ден ще станеш страхотен баща.
— Шегуваш ли се? — засмя се Хуан. — Знам колко е ужасен светът. Не бих пуснал детето си навън, докато не навърши поне трийсет, а дори тогава бих му позволил да излезе само в двора.
— Къде сте сега?
— На юг от вас. Ще стигнем до Ривиерата утре вечер, а до следващата сутрин ще започнем наблюдение над търговеца на оръжия.
— Трябваше да съм с вас.
— Не. Трябва да си с Кайл. Не се тревожи за нищо. Разполагаш с толкова време, колкото ти е нужно. Ясно ли е?
— Ясно.
Еди протегна ръка към телефона.
— Чакай. Еди иска да те чуе — каза Макс.
— Хуан, тъкмо говорих с Дженър. Той спомена, че „Отговорните“ и преди са наемали пътнически кораби.
— И?
— Може да се окаже фалшива тревога, но няма да е лошо Ерик и Мърфи да проверят тези пътешествия, за да видят дали е станало нещо странно.
— Идеята е добра. Нещо друго?
— Дженър е чул слухове, че строели нов приют във Филипините. На борда на „Златна зора“ имаше около четиристотин „Отговорни“, което значи, че са много по-напред в строежа, отколкото той мисли. Може би няма да е лошо да проверите тази работа.
— Прав си за втори път — съгласи се Кабрило.
Дженър излезе от спалнята, затвори вратата зад гърба си и прошепна:
— Кайл се събужда. Мисля, че няма да е лошо да ни оставите насаме известно време.
Извади от лекарската си чанта цилиндричен предмет с размера на сапун.
— Това е устройство за заключване, което се слага на бравата на апартамента, за да не може да бъде отворена отвътре.
— Хуан, трябва да вървим — каза Еди в телефона и прекъсна връзката.
Макс скочи на крака.
— Колко време ви трябва?
— Дайте ми номера на мобифона си. Ще ви се обадя. Вероятно около час-два. Ще поговоря с Кайл, а после ще му дам успокоително.
Макс погледна затворената врата на спалнята, а после Дженър. Колебаеше се как да постъпи.
— Доверете ми се, господин Хенли. Знам какво правя.
— Добре.
Макс написа номера си на хотелска бланка. Двамата с Еди излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Еди видя тревогата, изписана по лицето на Макс. Зад тях чуха как Дженър нагласяше ключалката върху бравата.
— Хайде, ще те черпя една вечеря — каза Еди.
— Мисля, че съм в настроение за италианска кухня — отвърна Макс, за да покаже, че не откачил от тревога.
— Съжалявам, приятел. Китайска или никаква.
19.
Докато „Орегон“ пореше тъмните води на Средиземно море с малко повече от двадесет възела, далеч под нормалната си скорост, тъй като дузини други кораби се движеха наоколо, в елегантната трапезария не се усещаше почти никакво люлеене. Ако не беше лекото бръмчене на магнитохидродинамичните двигатели, Кабрило можеше да си помисли, че седи в петзвезден ресторант на изискан булевард в Париж.
Хуан носеше леко спортно сако над тънката си риза. Ръкавелите му представляваха малки компасчета, а обувките му бяха от италианска кожа. Срещу него седеше Линда Рос, облечена в черен войнишки панталон и черна тениска. Дори и без грим очите и кожата й блестяха на светлината от свещите. Кабрило завъртя чашата си с вино и отпи с наслада.
— След като Морис накара персонала да приготви специална вечеря, най-малкото, което можеше да направиш, бе да се облечеш подходящо за случая — каза той.
Линда откъсна парче топъл хляб и го намаза с масло.
— Имах четирима братя. Научих се да ям бързо и винаги, когато наоколо има храна. В противен случай щях да си остана гладна.
— Толкова зле ли беше?
— Гледал ли си онези предавания за природата, дето показват побеснели от глад акули или глутница вълци, убили елен? Най-големият ми брат, Тони, понякога дори ръмжеше срещу нас — усмихна се Линда.
— Родителите ми настояваха за безупречни маниери на масата — каза Хуан. — Наказваха ме, ако сложех лакти на масата.
— При нас единственото правило беше, че трябва да използваме приборите за хранене, а не за да се бием с тях.
— Сигурна ли си за утре? — попита Хуан, като мина към предстоящата задача.
Дори в тази луксозна атмосфера не забравяха за работата си.
— Цял ден се подготвях. Може да не съм готова да поведа „Отговорните“, но ще се справя чудесно при разговор с някого от тях. Трябва да призная, че колкото повече научавам, толкова по-странно става. Как може човек да повярва, че извънземен интелект от паралелна галактика контролира живота му? Направо главата ми не го побира.
— Е, нали знаеш, има всякакви чешити — отвърна Хуан.
Винаги беше вярвал, че стига да не нараняват другите, убежденията на хората са си тяхна лична работа, а той нямаше право да ги съди.
— Знаеш, че след изпълнението ни в Гърция охраната ще е нащрек, нали?
Линда кимна.
— Знам. Може дори да не ме допуснат вътре, но си струва риска.
Кабрило се канеше да отговори, когато четирима души се появиха на прага на трапезарията. Джулия Хъксли беше облечена в бяла престилка, както винаги. Марк Мърфи и Ерик Стоун се бяха издокарали. И двамата носеха сака и вратовръзки, макар че краищата на ризата на Марк се подаваха от панталона му. Работата във флотата бе научила Ерик на обноски, но той очевидно се чувстваше неудобно в дрехите си. Или пък изпитваше неудобство заради четвъртия член на компанията.
Джулия свали от очите на Джанике Дал шала, който й бе попречил да види някои части на кораба. Кабрило се бе съгласил тя да вечеря с тях, но само при условие, че носеше кърпа на очите, докато обикаля „Орегон“. Джани бе издокарана с взета от „Вълшебния магазин“ рокля и макар че беше доста слаба, Хуан разбираше защо младите Стоун и Мърфи бяха толкова развълнувани. Джани бе красива и деликатна жена, която щеше да върже езика и на закален циник. Беше загубила ужасната си бледост, а черната й коса приличаше на вълна от обсидиан. Той инстинктивно се надигна.
— Госпожице Дал, изглеждате великолепно.
— Благодаря ви, капитан Кабрило — отговори тя, като оглеждаше залата.
— Извинявам се за превръзката, но не можех да позволя да видите всичко на нашия кораб.
Той се усмихна леко, когато видя как Ерик и Марк се сборичкаха кой да подаде стола на Джани.
— Вие и екипажът ви спасихте живота ми, капитане. Никога не бих се обидила от изискванията ви.
Гласът и акцентът й притежаваха чаровна мелодичност, която впечатли и тримата мъже.
— Просто съм благодарна, че мога да стана от леглото за малко.
— Как се чувстваш? — попита Линда.
— Много по-добре, благодаря. Доктор Хъксли се справи с астмата и не съм имала повече пристъпи.
Ерик спечели двубоя и се настани вляво от нея. Марк се намръщи, заобиколи масата и седна до Линда.
— За съжаление нещо не се разбрахме с кухненския персонал — каза Хуан в мига, когато предвожданите от Морис келнери измаршируваха откъм кухнята с подноси в ръце. — Някак си — продължи той, като вторачи очи в главния стюард — останаха с впечатлението, че сте от Дания, а не от Норвегия. Искаха да приготвят традиционните ястия от вашата родина, но сега ще ядем датска храна.
— Много мило от ваша страна — усмихна се Джани. — А двете кухни са толкова сходни, че няма да забележа разликата.
— Чу ли това, Морис?
— Не.
— Ще започнем с херинга — съобщи Хуан, — последвани от fiskeboller, което са кнедли с риба, доколкото разбрах. После идва свинско печено със зеле и печени картофи. Накрая палачинки със сладолед и шоколад или ris ala mande.
Усмивката на Джани се разшири.
— Това е оризов десерт — обясни тя на останалите. — С черешов сос. Любимият ми. И в нашата кухня го има.
— От Осло ли си? — попита Линда, когато първите ястия бяха подредени на ленената покривка.
— Преместих се там след смъртта на родителите си, но съм родена далеч на север в малко рибарско селце на име Хонингсвад.
Хуан си помисли, че това обясняваше тъмната й коса и кожа. Лапландците, също като инуитите от Аляска или местните хора в Гренландия, бяха получили по-тъмна кожа като защита от силния блясък на слънцето върху леда и снега. Джани сигурно имаше малко туземна кръв.
Преди да успее да й зададе въпроса, забеляза Хали Касим на прага. Косата му стърчеше нагоре, а тъмните кръгове под очите му се забелязваха дори отдалеч. Хуан се надигна.