Сега, когато вече бяха защитени от любопитни погледи, Хуан усили светлината на фенера. Лъчът образува широк пръстен върху стените на тръбата. Внезапно бърза сянка се спусна към него. Той размаха диво ръка. Тръбната перка и опашката на бебе акула бързо изчезнаха зад него.
— Добре че я срещнахме сега, а не след няколко години — ухили се Еди.
Кабрило имаше нужда от секунда, за да успокои ускореното биене на сърцето си, преди да продължи надолу по тясната тръба. Беше по-нервен, отколкото очакваше, а това не му харесваше. Тръбата водеше към огромен клапан, който щеше да е затворен, ако докът бе празен. Но през двата дни, прекарани в грижливо наблюдение на укритието, не видяха нищо, което да сочи, че иранците бяха изпомпали водата, след като бяха получили най-новата си подводница.
Четиримата мъже се пъхнаха в чудовищната помпа за пресушаване. Роторните перки бяха направени от ярък феробронз, монтиран с болтове към главината. Хуан бе дошъл подготвен за болтове, а в случай че перките бяха заварени, носеше малка горелка. Той извади гаечен ключ от торбичката на бедрото си и нападна съоръжението. Ъгълът беше неудобен, а проклетите болтове сигурно бяха затегнати с пневматичен пистолет и му бе доста трудно да развърти всичките дванадесет. Един го затрудни толкова много, че ярки петна избухнаха зад затворените му клепачи. Когато болтът най-после се откачи, гаечният ключ подскочи нагоре и го поряза. Малко облаче кръв увисна в светлината на фенера.
— Да не се опитваш да накараш акулата да се върне? — закачи го Макс.
— Стига огромният ти задник да е между мен и нея, нямам проблеми.
— Не е огромен, просто добре подплатен.
Хуан приключи с болтовете и остави настрани всяко от петдесетсантиметровите остриета. Наложи му се да откачи резервоара си за въздух и да се сгърчи под корпуса на помпата, за да мине от другата страна. Изчака останалите да се присъединят към него и да върнат резервоарите си по местата им.
Тръбата продължаваше още четири метра, а после завиваше под ъгъл от деветдесет градуса. Кабрило изгаси фенера и след като изчака няколко секунди очите му да се приспособят, успя да различи бледа арка зад ъгъла. Заплува предпазливо към нея. Стигна до завоя и проточи врат да погледне.
Бяха стигнали до дока. От лампите на тавана се процеждаше слаба светлина, която му подсказа, че часовоите виждат достатъчно, за да пазят укритието, но нямаше начин при тия условия техници да работят по подводницата. Както бяха очаквали, щеше да им се наложи да усмирят само няколко души.
Кабрило изплува от тръбата и се гмурна надолу към бетонното дъно, последван от Макс, Линк и Еди. Приближиха се към огромните врати, където имаше най-малка възможност да се натъкнат на часовои. Хуан провери дълбочината и остави хората си на три метра за минута, за да позволи на малкото количество азотни мехурчета, насъбрали се в кръвта им, да се разсеят.
С търпението на крокодили, измъкващи се от реката в преследване на плячката си, четиримата мъже се издигнаха към повърхността. Увиснаха в последния момент, за да нагласят малките перископи към шлемовете си. Способна да увеличи звездната светлина, така че да я превърне в ярък ден, мощността на третото поколение оптика трябваше да бъде намалена леко, докато бавно претърсваха всяко ъгълче на дока от безопасната позиция във водата.
Докът бе достатъчно широк за два кораба и всеки край на укритието за подводници бе украсен с издигнати циментови кейчета, които се простираха почти по цялата дължина на постройката. Навсякъде бяха пръснати инструменти, варели с лубриканти, купчини оборудване, покрити с брезент, малки електрически колички за голф за улесняване на придвижването, имаше и три електрокара. В далечния край по цялата ширина на сградата беше издигната платформа. Част от нея бе остъклена, за да се направи офис или наблюдателница, а под нея от всяка страна бяха разположени обезопасени складове. Виждаше се и висок кран на релси, който можеше да достигне всяка част на дока.
Завързан на едната страна на кея с дебели кафяви въжета, се очертаваше заплашителният черен силует на подводница „Кило-клас“. Две хиляди и двеста тонното чудовище навремето бе най-страшната подводница в арсенала на Съветския съюз. Когато работеше на батерии, „Кило“ беше сред най-тихите подводни ловци, способна да изненада кораби, оборудвани със сложни сонарни системи. Имаше шест торпедни тръби и можеше да патрулира месец и половина, без да бъде повторно зареждана.
Присъствието на „Кило“ бе провокация, като се имаше предвид факта, че Иран имаше навика да потапя търговски кораби в Персийския залив. Съединените щати и съюзниците им опитаха всеки възможен дипломатически номер, за да попречат на Русия да продаде подводниците на иранската военноморска флота, но никоя от двете страни по сделката не се отказа. По принцип седемдесетметровите подводници бяха разполагани в Чах бахар в Арабско море, а не в залива, но разузнавателните данни на Овърхолт сочеха, че „Кило“ е тук, за да бъде снабдена с новоразработени ракетни торпеда.
Ако Корпорацията успееше да докаже, че руснаците са продали нелегално подобна технология на Техеран, това щеше да сложи край на всяка бъдеща сделка, която Иран се опиташе да сключи за купуването на нови подводници. Всички отчаяно искаха това.
— Е, с какво разполагаме? — попита Хуан след пет минути, прекарани в безмълвно наблюдение.
— Аз преброих шест — отговори Линк.
— Потвърждавам — присъедини се Еди към него.
— Макс?
— Сигурни ли сте, че това не е заспал часовой, ей там, вляво под нещо, което прилича на купчина покривки?
Мъжете тихо провериха мястото, посочено от Макс, като се напрягаха да различат фигурата на човек. Тримата си поеха дъх рязко, когато сянката внезапно скочи на крака, огледа се наоколо, почеса се под мишницата и легна отново.
— Орлов поглед, приятелю — каза Хуан. — Вече няма да те закачам, че слагаш очила, когато четеш докладите. Добре, значи имаме четирима часовои горе в наблюдателницата, двама до изхода за персонала и спящата красавица. Линк, Еди, бандата на втория етаж е ваша. Макс, удължи съня на този тип за известно време. Аз ще се заема с двойката до вратата.
Кабрило погледна часовника си. Беше един сутринта. Възможността да сменят часовоите преди разсъмване беше минимална.
— Разполагаме с един час да се върнем на борда на „Номад“, ако искаме да спазим крайния срок до три сутринта, така че е време да действаме. Почваме ли?
Мъжете се потопиха под водата и заплуваха по протежение на дока. Макс спря до мястото, където спеше мързеливият войник, и се надигна над бетонния док, заслонен от сянката на корпуса на „Кило“. Еди и Линк се придвижиха по лявата страна, за да изскочат под металните стълби, които водеха към балкона на втория етаж. Хуан излезе от водата и се прикри зад купчина палета на около сто метра от добре осветения вестибюл, където двамата пазачи наблюдаваха затворените врати.
Тихо свали водолазната екипировка и неопрена. Отдолу носеше униформа на капитан от сирийската военноморска флота, допълнена дори с вратовръзка и медали. Единственото, което правеше впечатление, бяха гумените водолазни терлици на краката му, но не можеше да направи нищо по въпроса. Той закопча колана с кобура и сложи шапка, за да прикрие русата си коса. Изчака още една минута, за да даде възможност на хората си да се разположат, преди да заобиколи контейнерите и да се отправи с енергична походка към пазачите.
Стигна на седем метра, преди единият да усети присъствието му. Мъжът скочи на крака, огледа се наоколо озадачено, после си спомни, че е оставил калашника си на пода до масата. Хуан продължи напред, а мъжът сграбчи оръжието, насочи го право в гърдите му и изръмжа някакво предупреждение. Партньорът му скочи и стисна пушка, но ремъкът й се оплете в ръцете му.
— Какво е това неуважение? — арогантно попита Хуан на идеален арабски. — Аз съм капитан Ханзи Хурани от сирийската военноморска флота. Гост съм на командира на базата ви, адмирал Рамазани.
Двамата пазачи примигнаха тъпо.
— Кой? — заекна единият.
— Капитан Хурани — разгневено отвърна Хуан. — В името на Пророка, идвах в тази сграда поне дузина пъти през последната седмица. Не е възможно да не сте разбрали, че съм тук, за да видя новото ви вълшебно оръжие, торпедата, които ще прогонят кръстоносците от водите ни веднъж завинаги.
Хуан знаеше, че часовите, които говореха фарси, разбират две-три думи от всяко бързо излаяно изречение, но позата бе по-важна от казаното. Трябваше да ги накара да повярват, че мястото му е тук въпреки късния час. На масата до препълнения пепелник, чиниите със залоена храна и смачканите вестници стоеше радиостанция. Ако се обадеха на охраната на базата, работата щеше да се усложни.
— Загубих представа за времето, докато разглеждах подводницата — продължи Хуан, после се усмихна засрамено. — Е, това не е вярно. Заспах в каютата на капитана и сънувах, че аз ще нанеса първия удар срещу американските империалисти.
В очите на часовоя все още се долавяше подозрение, но признанието, че старши офицер, макар и от друга флота, се бе поддал на същите фантазии като тях, го поуспокои. Той преведе на партньора си казаното от Кабрило.
Думите му не направиха желаното впечатление. Мъжът се разкрещя на първия часовой и размаха автомата си. Онзи, който говореше арабски, поиска да види документите на Хуан.
Кабрило извади портфейл и го подаде на старшия от двамата войници. Докато часовоят го разглеждаше, Хуан измъкна кутия цигари от предния си джоб и запали. Цигарите бяха „Дънхил“, много по-добра марка от евтиния местен тютюн. Войниците веднага забелязаха елегантната плоска кутия. Старшият държеше портфейла и се протягаше към радиостанцията, когато Хуан му предложи цигара. Той се поколеба за момент, затова Кабрило приближи кутията.
— Трябва да се обадим в охранителната база — обясни по-младият.
— Разбира се — съгласи се Хуан, като издуха дима от цигарата си. — Мислех, че ще искате да се изкефите на прилична цигара, докато ви ругаят, задето не знаете, че имам право да съм тук.
Двамата смутено взеха по цигара. Хуан им протегна запалката. Едва успяха да се спогледат след първото дръпване, преди бързодействащият напоен с наркотици тютюн да порази нервната им система. Мъжете се смъкнаха безмълвно на земята. Кабрило стъпка цигарата си на пода.
— По принцип, момчета — промърмори той, като загаси димящите им цигари и прибра уликите в джоба си, — тези неща убиват. Във вашия случай ще бъдете замаяни само няколко часа. Но все пак не ви завиждам за момента, когато началниците открият каква сте я надробили.
Корпорацията се опитваше да води операциите си без излишни смъртни случаи. От най-ранните етапи на планирането на мисията Кабрило искаше да е сигурен, че часовоите няма да умрат само защото Русия продаваше нелегално военно оборудване. Това не означаваше, че по ръцете му и тези на екипа нямаше достатъчно кръв, но не искаха да убиват, ако не беше абсолютно наложително.
Хуан се извръщаше настрани, когато металната врата на изхода се отвори енергично и издокаран в бяла престилка техник влезе вътре, придружаван от двама войници. Видяха изпадналите в безсъзнание часовои и непознатата униформа на Хуан. Единият вдигна пушката си и изкрещя. Вторият извика нещо и бързо се втурна към вратата. Кабрило разбра, че отиваше за помощ. След минута всичките три хиляди моряци и технически персонал щяха да залеят дока като бясна вълна.
4.
В мига, когато вторият войник се втурна към вратата, малка точка рубиненочервена светлина се появи върху оръжието на първия, последвано от безшумен куршум, който откъсна калашниковия автомат от хватката му и обля с кръв обезобразената му ръка.
Хуан не се поколеба. Линк или Еди бяха обезвредили човека от горната платформа, където бяха заели позиция, и Кабрило знаеше, че зашеметеният техник също бе в обсега на пушките със заглушител. Той се завъртя на пети и се втурна след третия. Увеличаваше скоростта си при всяка крачка, тласкан от упоритост и страх да не допусне провал. Часовоят хлътна в тъмната военноморска база и ако не беше светлобежовата му униформа, Кабрило щеше да го изгуби от поглед. Само след осем стъпки бе смалил дистанцията до минимум, а след още три се хвърли върху иранеца. Сграбчи го за коленете и го тръшна на земята в хватка, с която би се възгордял всеки професионален ръгбист. Двамата паднаха на твърдия асфалт. Хуан бе защитен от тялото на войника, но врагът му нямаше този късмет. Главата му се шибна в земята с ужасяващ трясък, а грубият асфалт раздра лицето му до мускулите.
Кабрило се огледа бързо. Наблизо имаше два тъмни склада, а в далечината видя четириетажна офис сграда с няколко осветени прозореца. Очевидно никой не го беше забелязал. Той закопча пластмасови белезници на китките на войника, метна го през рамо и се втурна обратно към укритието за подводници.
Когато затвори вратата зад себе си, видя, че Еди бе завързал техника и бе сложил лепенка на устата му. Влачеше го към отдалечения ъгъл на вестибюла, където вече бе скрил двамата упоени часовои. Хуан метна товара си до тях.
— Това ми скъси живота с няколко минути — задъхано каза той.
— Видя ли те някой? — попита Сенг.
— Ако чуеш вой на аларма, ще получиш отговор. Имаше ли проблеми с останалите?
— Единият посегна към оръжието си. Линк спря кръвотечението му и ако стигне до болница до час-два, ще оживее. Носехме маски, а аз крещях на китайски, както планирахме. Ако тези момчета са наясно с оръжията, ще познаят, че нашите са китайска изработка.
— Да и това заедно с чешките амуниции, които използваме, ще ги озадачи сериозно.
Макс Хенли се приближи към тях усмихнат.
— Винаги трябва да усложняваш нещата, а?
— Хайде, Макс, ако не увеличим риска, няма да получим огромните суми, на които всички сме свикнали.
— Готов съм да ти отстъпя част от моя дял следващия път.
— Имаше ли проблеми с твоя човек?
— Ще спи кротко до утре. А сега, ако нямаш нищо против, хайде да намерим проклетите торпеда.
В първата от двете огромни зали под издигнатата платформа намериха складирани руски торпеда „ТЕСТ 71“, абсолютно същите като онези на „Орегон“. Във втората, след като Линк простреля ключалката, откриха най-новото и смъртоносно оръжие на иранците. Залата беше пълна с работни маси, диагностични компютри и всякакви видове електронно оборудване. По средата се виждаха две покрити с чаршафи форми, които приличаха на трупове в морга. Макс се приближи до едната и отметна чаршафа. На пръв поглед торпедото, настанено на механична вагонетка, изглеждаше като „ТЕСТ 71“, само дето нямаше перка. Той огледа осемметровата подводна ракета, най-вече интересно оформения й нос. Точно тази характеристика създаваше въздушен мехур около торпедото и му позволяваше да фучи през водата без никакво триене.
— Какво мислиш? — попита Хуан, като пристъпи към Макс.
— Същата е като снимките на руския „Сквал“ — отговори инженерът. — При тези неща функцията зависи от формата, което означава, че само няколко проекта биха могли да произведат подобен ефект. Да, това тук е идентично с руските рибки.
— Значи руснаците помагат на иранците?
— Без съмнение — потвърди Макс и се изправи. — Окончателното доказателство е в проекта на ракетния мотор, но определено ги пипнахме.
— Добре, чудесно. Еди ще ти помогне да съберете всичко, което можете.
Сенг вече стоеше до компютърния терминал и закачаше пиратски драйв, който щеше да източи всичко от системата. Линк преглеждаше дневници и папки в търсене на нещо важно. Кабрило се обърна към Франклин Линкълн.
— Готов ли си, великане?
— Да.
Макс сложи ръка на лакътя на Хуан, който се канеше да излезе от стаята.
— Едно или две?
Хуан огледа двете торпеда.
— Така и така сме били път. Да вземем и двете.
— Знаеш, че вероятно са заредени, нали?
Кабрило се ухили.
— Значи ще ги вземем внимателно.