Дик не снемаше поглед от окото. Осветено от пламъка, то блестеше като скъпоценен камък; беше влажно, живо око. Белият клепач се спусна пак за миг, после окото изчезна.
Не можеше да има никакво съмнение. Живото око, което го бе наблюдавало през прореза в гоблена, си бе отишло. Пламъкът от камината не се отразяваше вече в него.
Дик разбра изведнъж ужаса на своето положение. В съзнанието му изникнаха предупрежденията на Хач, безгласните знаци на свещеника, окото, което го бе наблюдавало от стената. Той разбра, че са го подложили на изпитание, че бе издал отново подозренията си и само някакво чудо би могло да го спаси.
„Ако не успея да се измъкна от този дом — помисли той, — свършено е с мене! Горкият Мечем! В какво змийско гнездо го доведох!“
Той още размишляваше, когато един запъхтян слуга дойде да му помогне да пренесе оръжието, дрехите и книгите си в друга стая.
— В друга стая ли? — повтори Дик. — Защо? В каква стая?
— В стаята над параклиса — отговори слугата.
— Тя отдавна е необитаема — каза замислено Дик. — Каква е тази стая?
— Много е хубава — отговори войникът. — Само че… — добави той по-тихо — казват, че там се явявали призраци.
— Призраци ли? — повтори Дик и изтръпна. — Не съм чувал такова нещо. Какви призраци?
Слугата се огледа, след това прошепна едва чуто:
— Призракът на клисаря от черквата Свети Йоан. Оставили го веднъж да пренощува там, а на сутринта — пфуй! — Изчезнал! Разправят, че го отвлякъл сатаната; сигурно защото преди това пил до късно през нощта.
Дик тръгна с мрачни предчувствия подир слугата.
Глава III
Стаята над параклиса
От площадката на кулата не се виждаше нищо. Слънцето клонеше на заник и най-после залезе, но пред погледа на бдителните часовои от Тънстолския замък не се мярна жива душа.
Когато най-после се стъмни напълно, заведоха Трогмортън в една стая с прозорец към ъгъла на рова и го спуснаха много внимателно; няколко мига чуваха пляскането на водата от плуването му, после някаква черна фигура излезе в отсрещния върбалак и пропълзя из тревата. Сър Даниъл и Хач се ослушваха около половин час, но наоколо беше съвсем тихо. Вестоносецът се бе измъкнал благополучно.
Лицето на сър Даниъл се проясни. Той се обърна към Хач.
— Бенет — каза той, — този Всеотмъщаващ Джон е все пак само човек. Той спи и ние ще му видим работата, дявол да го вземе!
През целия следобед и вечерта те непрекъснато пращаха Дик насам-натам; заповедите летяха една след друга, така че той се слиса от броя на поръченията и бързината, с която трябваше да ги изпълнява. През това време той не видя нито сър Оливър, нито Мечем, но непрестанно мислеше и за двамата. Главната му цел сега беше да избяга колкото може по-скоро от Тънстолския замък; а искаше все пак да поприказва с тях, преди да се махне оттук.
Най-после взе лампата и тръгна да се качи в новото си жилище. Стаята беше просторна, ниска, малко мрачна. Прозорецът гледаше към рова и при все че беше толкова високо, имаше железни пречки. Леглото беше разкошно: едната възглавница беше напълнена с пух, другата — с лавандула, по завивката бяха изтъкани червени рози. В стените имаше долапи, заключени или затворени с катинари и закрити от погледа с тъмни гоблени. Дик обиколи стаята, повдигна гоблените, почука, опита се напразно да отвори долапите. Провери, че вратата е солидна, със здрава заключалка, после остави лампата на една поставка и още веднъж се огледа наоколо.
Защо го бяха пратили в тази стая? Тя беше по-просторна и разкошна от неговата. Дали е някаква клопка? Има ли таен вход? Наистина ли се явяват призраци? Кръвта поизстина малко в жилите му.
Точно над главата му по плочите се чуха тежките стъпки на часовоя. Дик знаеше, че под тази стая е сводестият параклис, а до параклиса беше залата. Оттам имаше несъмнено таен изход; доказателство беше окото, което го бе наблюдавало през гоблена. Много вероятно е същият изход да води до параклиса, а оттам и до тази стая.
Той чувствуваше, че би било безумие да заспи в такова място. Приготви оръжието си и се настани в ъгъла зад вратата. Ако го очаква нападение, ще продаде скъпо кожата си.
По площадката на кулата се чуха стъпки на повече хора, някой запита за паролата, друг я каза; смениха стражата.
В същия миг някой подраска на вратата му, драскането се усили и един глас прошепна:
— Дик, Дик, аз съм!
Дик скочи, дръпна лоста на вратата и пусна Мечем. Той беше много бледен, в едната си ръка държеше лампа, в другата — изваден меч.
— Затвори вратата! — прошепна Мечем. — По-бързо, Дик! Този дом е пълен с издайници; чувах, като вървяха подир мене в коридорите; чувах как дишат зад гоблените.
— Добре, бъде спокоен, затворих — отговори Дик. — В безопасност сме, ако човек може да бъде в безопасност между тия стени. От сърце се радвам, че те виждам. Ей богу, момко, мислех, че са те препратили на оня свят. Где се криеш?
— Не е важно — отговори Мечем. — Не е важно, щом се видяхме пак. Но, Дик, отвори ли ти някой очите? Каза ли ти какво мислят да правят утре?
— Не — отговори Дик. — Какво мислят да правят?
— Не зная утре ли, или тази нощ — каза Мечем, — но сега или утре смятат да те убият. Зная съвсем положително: чух ги, като си шушнеха; да, все едно, че ми го казаха.
— Така ли? — отвърна Дик. — И аз се досещах за такова нещо.
Той разказа подробно на Мечем случките през деня.
След като го изслуша, Мечем стана и започна да оглежда стаята.
— Не — каза той, — не се вижда никакъв вход. И все пак несъмнено има някакъв таен вход. Аз ще остана при тебе, Дик. Ако ти е съдено да умреш, и аз ще умра с тебе. А мога и да ти помогна — виж! Откраднах един меч. Ще се бия! Ако знаеш някакъв таен изход, който бихме могли да отворим, или някой прозорец, отгдето бихме могли да се спуснем, готов съм да посрещна с радост всяка опасност, за да избягам с тебе.
— Джек — каза Дик, — кълна се, Джек, ти си най-добрият, най-верният и най-храбрият човек в цяла Англия! Дай си ръката, Джек!
И сграбчи мълчаливо ръката на Мечем.
— Слушай сега — продължи Дик, има един прозорец, отгдето спуснаха вестоносеца; въжето трябва да е още в стаята. Това е все пак някаква надежда.
— Шшт! — каза Мечем.
И двамата се ослушаха. Под стаята се чу шум, след малко стихна, после се поднови.
— Някой ходи в стаята долу — прошепна Мечем.
— Не — отвърна Дик, — долу няма стая, ние сме над параклиса. Навярно убиецът минава през тайния ход. Да дойде! Няма да му бъде леко.
И той скръцна със зъби.
— Да загасим лампите — каза Мечем. — Може пък някак да се издаде.
Угасиха и двете лампи и се притаиха като мъртви. Стъпките долу бяха много тихи, но все пак се чуваха. Няколко пъти се приближиха и отдалечиха, най-после се чу звънко завъртване на ключ, последвано от продължително затишие.
После стъпките се чуха отново, а след това в най-отдалечения ъгъл на стаята между дъските на пода блесна неочаквано тясна ивица светлина. Ивицата се разшири, отвори се един таен вход на пода и ярък лъч нахлу в стаята. Те виждаха силната ръка, която повдигаше капака: Дик вдигна арбалета си, очаквайки да се появи главата.
Но тя не се показа. Защото нейде далеко в замъка се чуха викове. Отначало само един, след това много гласове повтаряха някакво име. Явно бе, че този шум смути убиеца, защото той спусна тихо капака на тайния ход и момчетата чуха отново под пода бързо отдалечаващи се стъпки.
Имаха само миг за отдих. Дик си пое дълбоко дъх и едва сега се вслуша в суматохата, която попречи на нападението и вместо да стихне, все повече се засилваше. Из целия замък се чуваше тичане, отваряне и блъскане на врати. А гласът на сър Даниъл надвишаваше общата врява, викайки:
— Джоана!
— Джоана?! — повтори Дик. — Коя ли е пък тази чума? Тук няма, нито е имало някаква Джоана. Какво значи това?
Мечем мълчеше. Изглеждаше унесен някъде далеко. През прозореца се вмъкваше само слабата звездна светлина, така че в ъгъла, гдето стояха момчетата, беше съвсем тъмно.
— Джек — каза Дик, — не зная где си бил днес. Но виждал ли си тая Джоана?
— Не — отвърна Мечем. — Не съм я виждал.
— И не си чувал нещо за нея? — продължи Дик.
Стъпките се приближиха. На двора сър Даниъл все още викаше Джоана.
— А чувал ли си нещо за нея? — повтори Дик.
— Чувах — каза Мечем.
— Как трепери гласът ти? Какво ти е? — каза Дик. — Тази Джоана е истинско щастие: отвлече вниманието им от нас.
— Дик! — извика Мечем. — Аз съм загубен; и двамата сме загубени! Да бягаме, докато е време. Те няма да мирясат, докато не ме намерят. Или ето що: остави ме да изляза сама; докато се занимават с мене, ти ще избягаш. Пусни ме, Дик… добри ми Дик, пусни ме да си вървя!
— Господи! — извика той. — Та ти не си Джек, а Джоана Седли! Девойката, която не иска да се омъжи за мене.
Девойката стоеше до него безмълвна и неподвижна. Дик помълча, след това заговори пак:
— Джоана, ти спаси живота ми, както и аз спасих твоя; видяхме заедно пролята кръв, бяхме приятели и врагове… Да, аз извадих ремъка си да те нашибам и през всичкото време мислех, че си момче. Но сега ме чака смърт, часът ми е дошъл, затова искам да ти кажа, преди да умра: ти си най-добрата и най-храбрата девойка на тоя свят и ако остана жив, ще се оженя със затворени очи за тебе; но жив или мъртъв, знай, че те обичам.
Тя не отговори.
— Хайде, Джек — каза Дик. — Продумай! Бъди добра девойка, кажи, че ме обичаш!
— Та нима щях да бъда тук, ако не те обичах — извика тя.
— Добре, слушай сега — продължи Дик. — Ако успеем да се измъкнем оттук живи, ще се оженим, а ако умрем, ще умрем заедно. Но как можа да намериш стаята ми?
— Попитах госпожа Хач — отговори девойката.
— Тя е сигурен човек, няма да те издаде. Имаме време тогава.
В същия миг, сякаш за да опровергаят думите му, по ходника се чуха стъпки и някой заблъска грубо с пестници вратата.
— Насам! — извика един глас. — Отваряй, мастър Дик! Отваряй!
Дик не мръдна и не отговори.
— Свършено е — каза девойката и прегърна Дик.
Войниците почнаха да блъскат един след друг вратата. После пристигна самият сър Даниъл и блъскането спря изведнъж.
— Не ставай муле, Дик — завика рицарят. — И седемте спящи рицари биха се събудили от такъв шум. Знаем, че тя е при тебе. Отвори вратата!
Дик не се обади.
— Изкъртете вратата! — заповяда сър Даниъл.
Войниците заудряха веднага с пестници и ритници вратата. Макар че беше здрава и добре заключена, тя все пак би паднала скоро, но съдбата се намеси повторно. Сред грохота на ударите се чу вик на часовой; последва втори, по всички площадки на кулите се развикаха, откъм гората се чуха други гласове. В първия миг можеше да се помисли, че бегълците от гората нападат замъка. Сър Даниъл и помагачите му изоставиха вратата на Дик и се втурнаха да отбраняват крепостните стени.
— Спасени сме! — извика Дик.
Той сграбчи с две ръце тежкия стар креват и се напъна да го помести, но креватът не мръдна от мястото си.
— Помогни ми, Джек. Ако искаш да се спасим, помогни ми с все сили! — извика той.
Те успяха с общи усилия да издърпат тежкия дъбов креват и да залостят с него вратата.
— Ти само влоши положението — каза тъжно Джоана. — Сега той ще влезе през тайния вход.
— Нищо подобно — възрази Дик. — Той не ще посмее да издаде тайната си пред толкова много хора. А ние ще се измъкнем оттам. Чуваш ли? Нападението престана! Не, не е било нападение!
Наистина не беше нападение, а пристигането на нова дружинка бегълци от разгрома при Райзинхъм. Те бяха успели да се промъкнат през гората, закриляни от нощта; пуснаха ги да влязат през главния вход и сега те слизаха от конете сред тропот от копита и звън на оръжия и брони.
— Ей сега ще се върне — каза Дик. — По-скоро към тайния вход!
Той запали лампата и двамата отидоха в другия ъгъл на стаята. Лесно намериха цепнатината, отгдето все още проникваше слаб светлик. Дик избра от малобройното си въоръжение един по-здрав нож, пъхна го дълбоко в цепнатината и натисна с все сили дръжката му. Вратичката мръдна, пооткрехна се и най-после се отвори. Младежите я хванаха и отместиха назад. Тук започваха няколко стъпала; на най-долното от тях предполагаемият убиец бе оставил запалена лампа.
— Слизай пръв и вземи лампата — каза Дик. — Аз ще сляза подир тебе, за да затворя вратичката.
Тя слязоха един след друг, а когато Дик спускаше вратичката на тайния вход, по вратата на стаята му заблъскаха отново.
Глава IV
Тайният подземен ход
Подземният ход, гдето Дик и Джоана се озоваха, беше тесен, мръсен и къс. На другия му край се виждаше полуотворена врата; навярно същата, която нападателят бе отключил. От тавана висяха гъсти паяжини, по плочите на пода отекваха звънко и най-леките стъпки.
Зад тази врата тайният ход се раздвояваше под прав ъгъл. Дик тръгна наслуки по едната пътека и двамата младежи се втурнаха с гръмко отекващи стъпки покрай купола на параклиса. При смътната светлина на лампата сводестият покрив напомняше гърба на кит. Тук-там по него се съзираха тесни бойници, закрити отвътре от резбата на корнизите; като погледна през една от тях, Дик видя каменния под на параклиса, олтара със запалените свещи и простряния ничком пред стъпалата му сър Оливър, който се молеше с вдигнати ръце.
Като стигнаха до края на ходника, те слязоха по няколко стъпала. Пътеката стана по-тясна; стената от едната й страна беше дървена, между цепнатините се чуваше говор и се съзираха мигащи светлинки; най-после те се озоваха внезапно пред едно кръгло отворче, голямо колкото човешко око. През него Дик видя залата, гдето пет-шест мъже в кожени жакети, насядали около трапезата, пиеха жадно и ядяха баница с еленово месо. Сигурно бяха новодошлите.
— Оттук не може — каза Дик. — Да се върнем.
— Не — каза Джоана. — Може да има изход по-нататък.
И тя продължи напред. Но след няколко ярда пътеката свърши пред една малка стълба; ясно беше, че докато войниците са в залата, ще е невъзможно да избягат оттук.
Те се върнаха почти тичешком и тръгнаха да проверят накъде води другото разклонение на пътеката. То беше извънредно тясно — някой по-едър мъж не би могъл да мине през него. Трябваше постоянно да слизат и да се качват по стръмни стълбички; най-после и Дик дори загуби представа где се намират.
Пътеката стана още по-тясна и по-ниска, стълбите водеха сега все надолу, стените и от двете страни бяха влажни и лепкави, нейде далеко напред се чуваше как цвъртят и дращят плъхове.
— Трябва да сме в подземието на кулата — забеляза Дик.
— А все още няма изход — добави Джоана.
— Няма, но трябва да има! — отговори Дик.
И наистина те стигнаха до един остър завой, гдето пътеката свърши с няколко стъпала, които водеха нагоре. Изходът от тази стълба беше затворен с тежка каменна плоча. И двамата се опитаха да я вдигнат с гърбовете си, но тя не помръдна.
— Някой я натиска — каза Джоана.
— Не — отговори Дик. — И десет души да я натискат, пак би помръднала поне малко. А това нещо е неподвижно като скала. Върху плочата има някаква тежест. Оттук няма изход: ей богу, добри ми Джек, все едно, че сме вече затворници с окови на нозете. Седни сега да поговорим. А след малко ще се върнем; дано не бъдат толкова бдителни тогава; кой знае? Може пък и да се измъкнем някак. Но според моето скромно мнение, загубени сме!
— Дик — извика Джоана, — злополучен е бил денят, когато ме видя! Защото аз те доведох тук като някоя нещастна и неблагодарна девойка.
— Смешни приказки! — възрази Дик. — Щом нещо трябва да стане, то става. Но вместо да жалиш за себе си и за мене, я по-добре ми разправи коя си и как попадна в ръцете на сър Даниъл.
— И аз съм като тебе сирак без баща и майка — каза Джоана, — и за най-голямо мое, а сега и твое нещастие, съм богата наследница. Мой опекун беше лорд Фоксхем, но изглежда, че сър Даниъл е получил от краля срещу голям откуп правото да ме омъжи. Още когато съм била бебе, двама знатни и богати мъже се борили за правото да ме омъжат; докато порасна, светът се промени и сър Даниъл откупи от новия канцлер опекунството зад гърба на лорд Фоксхем. После светът пак се промени, лорд Фоксхем откупи зад гърба на сър Даниъл правото да ме омъжи; те продължаваха да враждуват така, но аз бях все пак у лорд Фоксхем, който беше много добър опекун. Най-после трябваше да ме омъжат… или по-право, да ме продадат. Лорд Фоксхем щеше да получи петстотин лири за мене. Годеникът се наричаше Хемли и тъкмо утре, Дик, щяха да ме сгодят. Ако не беше сър Даниъл, щяха да ме омъжат и тогава, Дик… мили Дик, никога нямаше да те срещна. При тези думи тя взе ръката му и нежно и грациозно я целуна; Дик също взе ръката й и я целуна.