— Тъкмо навреме идвате, сър Ричард Шелтън — каза той. — Аз ви дължа нещо, което ценя съвсем малко: живота си; и нещо, за което никога не ще мога да ви се отплатя: победата. Кетсби, ако имах десетина военачалници като сър Ричард, бих могъл да тръгна право към Лондон. А сега, сър, искайте наградата си.
— Съвсем открито, милорд — каза Дик, — съвсем открито и велегласно. Избягал е човек, който ми е сторил много злини, а сега е отвел със себе си девойка, на която съм обещал любов и закрила. Дайте ми петдесет копиеносци да ги догоня и ваша светлост ще бъде освободен от всяко задължение, което благоволява да признае, че има към мене.
— Как се казва тоя човек? — запита херцогът.
— Сър Даниъл Брекли — отговори Дик.
— Уловете този лицемер — извика Глостърския херцог. — Това не е награда, сър Ричард, а нова услуга и ако ми донесете главата му, ново задължение за съвестта ми. Дай му копиеносци, Кетсби; а вие, сър, помислете в това време какво удоволствие, чест или изгода бих могъл да ви доставя.
В същия миг йоркистки бойци заеха една от крайбрежните пивници, като я обкръжиха от три страни и прогониха или заловиха защитниците й. Гърбавият Дик поздрави с радост този подвиг, отиде с коня си малко по-близо и поиска да види пленниците.
Те бяха четирима-петима души — двама от хората на лорд Шорби, един на лорд Райзинхъм и най-после — но съвсем не най-маловажен за Дик — един висок, тромав, полупиян стар моряк с посивели коси, следван от куче което скимтеше и подскачаше по петите му.
Младият херцог ги огледа строго и каза:
— Добре. Обесете ги.
После се обърна да наблюдава хода на битката.
— Милорд — каза Дик, — ако ми позволите, намислих каква награда да ви поискам. Подарете ми живота и свободата на оня стар моряк.
Глостърският херцог се обърна и погледна Дик право в лицето.
— Сър Ричард — каза той, — аз не воювам с паунови пера, а със стоманени стрели. Аз убивам всеки, който ми е враг, без да приемам оправдания и молби за милост. Помислете сам. В това така разпокъсано английско кралство всеки мой войник има брат или приятел в неприятелския лагер. И ако почна да раздавам такива помилвания, ще трябва да си прибера меча в ножницата.
— Може и да е така, милорд, но аз все пак ще се одързостя да напомня на ваша светлост обещанието ви, дори ако бих загубил с това вашето благоволение.
Ричард Глостърски почервеня от гняв.
— Запомнете добре — каза рязко той, — аз не обичам нито милосърдието, нито тия, които го проявяват. Днес вие сложихте начало на едно блестящо поприще. Щом настоявате на дадената от мене дума, ще отстъпя, но кълна се в небесната слава, че с това свършва и моето благоволение към вас!
— Загубата ще е моя — каза Дик.
— Дайте му моряка — каза херцогът; после пришпори коня си и обърна гръб на младия Шелтън.
Дик нито се зарадва, нито се огорчи. Той бе опознал вече добре младия херцог, та не залагаше много на благоволението му; то се бе проявило и израснало толкова леко и бързо, че не вдъхваше голямо доверие. Само от едно се страхуваше; да не би отмъстителният вожд да се откаже от даването на копиеносците. В това отношение обаче той не бе справедлив нито към честта на Глостърския херцог (каквато и да беше тя), нито преди всичко към неговото постоянство. Щом бе решил веднъж, че Дик е подходящият човек да преследва сър Даниъл, той нямаше да промени решението си и скоро доказа това, като извика на Кетсби да побърза, защото рицарят чака.
През това време Дик се обърна към стария моряк, който изглеждаше равнодушен както към присъдата, така и към последвалото освобождение.
— Арблестър — каза Дик, — аз ти сторих зло, но кълна се в светия кръст, че сега се разплатих.
Старият моряк го погледна тъпо, без да продума.
— Хайде — продължи Дик, — животът е все пак живот, стари мърморко, и струва много повече от кораб и напитки. Кажи, че ми прощаваш, защото животът ти може да не струва нищо за тебе, но на мене струва цялото ми бъдеще. Скъпо заплатих аз за него, не ми се сърди вече!
— Ако си имах кораб — каза Арблестър, — щях да отплавам в открито море… заедно с моя Том. Но ти, побратиме, ми заграби кораба и сега съм просяк, а някакъв негодник в червена риза простреля моя Том. Чумата да го тръшне! — рече той и не продума вече. Последната му дума беше: „Чумата да го тръшне!“, и нещастната му душа излетя. Няма да плава вече из моретата моят Том.
Безполезно разкаяние и жал обзеха Дик; той се опита да хване ръката на моряка, но Арблестър я отдръпна.
— Не — каза той, — остави ме. Стига ти това, че ме изигра.
Думите заседнаха на гърлото на Дик. Той видя през сълзи как нещастният старец, замаян от пиене и скръб, се затътри с наведена глава по снега, без да поглежда кучето, което вървеше и скимтеше подир него; и разбра за пръв път колко жалка е ролята ни в живота и как стореното веднъж не може с никакво разкаяние да се измени или поправи.
Но той нямаше време за напразни съжаления. Събрал вече конниците, Кетсби се приближи към Дик, скочи от седлото и му предложи собствения си кон.
— Тази сутрин — каза той — аз ви позавидях за спечеленото благоволение, но то не трая дълго; а сега, сър Ричард, от все сърце ви давам този кон — да избягате с него.
— Потърпете ме още миг — отговори Дик. — На какво се дължеше това благоволение?
— На името ви — отговори Кетсби. — Името е най-голямото суеверие на милорда. Ако се казвах Ричард, утре бих бил граф.
— Благодаря ви, сър — отвърна Дик; — и тъй като е малко вероятно големите ми успехи да продължат, ще ви кажа дори сбогом. Няма да се престоря, че ми е било неприятно да поема пътя към преуспяването, но няма да се престоря и на много огорчен от края му. Властта и богатствата са, разбира се, прекрасни неща, но между нас казано — вашият млад херцог вдъхва ужас.
Кетсби се засмя.
— Да — каза той, — и все пак, който тръгне подир Гърбавия Дик, ще стигне далеко. Както и да е, бог да пази всинца ни от зло! Добър успех!
При тези думи Дик застана пред хората си, даде заповед за тръгване и препусна.
Той мина през града по предполагаемия път на сър Даниъл, като се вглеждаше навред за някой знак, по който би могъл да разбере, че не греши…
Улиците бяха покрити с мъртви и ранени; съдбата на последните беше много по-тежка в мразовития ден. Йоркистки шайки скитаха от къща в къща да грабят и убиват, като пееха дружно по пътя.
Докато минаваха през града, до слуха на младия Шелтън стигнаха отвред шумни доказателства за насилия и изстъпления: ту удари с чук по някоя залостен врата, ту жалки писъци на жени.
Едва сега съвестта на Дик се пробуди. Едва сега той видя жестоките последици от собствените си постъпки и мисълта за всички страдания, преживявани в тоя миг из Шорби, го изпълни с отчаяние.
Най-сетне стигнаха до покрайнините; там, по снега под него, се просна същата широко отъпкана следа, която бе забелязал от камбанарията. Той тръгна по-бързо, като продължаваше да оглежда внимателно падналите хора и коне от двете страни на пътеката. Сега видя с облекчение, че повечето са в униформата на сър Даниъловите бойци и дори позна някои, които лежаха по гръб.
На половината път между града и гората отрядът на сър Даниъл е бил очевидно нападнат от стрелци, защото труповете тук бяха много нагъсто и всички пронизани със стрели. Между тях Дик зърна един юноша, чието лице му се стори съвсем познато.
Той спря отряда, слезе от коня си и повдигна главата на юношата. Качулката на ранения падна и от нея се разпиля дълга тъмна коса. В същия миг юношата отвори очи.
— А! Лъворазгонителю! — обади се слаб глас. — Тя е напред. Препускай… Препускай по-бързо.
И нещастната млада дама изпадна пак в несвяст.
Един от войниците на Дик имаше шишенце с някакво укрепително лекарство, с което Дик успя да я свести. След това качи приятелката на Джоана на седлото си и препусна към гората.
— Защо ме прибирате? — запита тя. — Само ще се забавите заради мене.
— Не, мадам — отговори Дик. — Шорби е пълен с кръв, пиянство и безредици. Тук сте в безопасност, бъдете доволна.
— Не искам да съм задължена към никого от вашата партия! — извика тя. — Свалете ме!
— Мадам, вие не знаете какво говорите — отвърна Дик. — Вие сте ранена…
— Не съм — каза тя. — Само конят ми е убит.
— Това няма никакво значение — възрази Ричард. — Тук сте в снежно поле, заобиколена отвред с врагове. И да искате, и да не искате, ще ви отведа със себе си. И много се радвам, че ми се удава случай да ви се отплатя поне отчасти.
Тя помълча. После попита внезапно:
— А чичо ми?
— Милорд Райзинхъм ли? — отвърна Дик. — Бих искал да ви дам добри вести, мадам, но нямам. Видях го веднъж по време на боя; само веднъж. Да се надяваме, че е добре.
Глава V
Нощ в гората: Алишиа Райзинхъм
Беше почти сигурно, че сър Даниъл е тръгнал към крепостта, но поради дълбокия сняг, късния час и необходимостта да върви не по пътя, а през гората, също така сигурно беше, че не ще може да стигне там, преди да съмне.
За Дик оставаха две възможности: или да върви както досега по следите на рицаря и ако може, да нападне тази нощ стана му, или да поеме друга посока и да се опита да му пресече пътя.
Срещу всеки план можеха да се направят сериозни възражения и като се страхуваше, че в случай на сражение ще изложи на опасност Джоана, Дик още не бе решил какво да предприеме, когато стигна до края на гората.
От това място сър Даниъл бе свил малко наляво и след това бе тръпнал направо през високата гъста гора. Отрядът чу бе стеснил тук фронта си, за да може да мине между дърветата, затова следата по снега беше по-дълбока. Погледът я проследяваше, проточена тясна и права под безлистните дъбове, които извисяваха над нея възловатите си разклонения и величествения покров на своите клони; не се чуваше ни човек, ни звяр, ни чуруликане на червеношийка; само златистото зимно слънце прозираше зад преплетените сенки.
— Какво ще кажеш — обърна се Дик към един от войниците, — да продължим направо ли, или да ударим напреко към Тънстол?
— Сър Ричард — отговори войникът, — аз бих препускал подир отряда, докато хората му се разпръснат.
— Ти си прав без съмнение — отвърна Дик, но ние тръгнахме много набързо, както налагаха условията. Насам няма никакви къщи, гдето бихме могли да се приютим и нахраним, а докато съмне, ще прегладнеем и премръзнем. Какво ще кажете, момчета? Съгласни ли сте да потърпите за успеха на похода, или искате да се върнем в Холиуд, да ни нахрани майката-църква? Начинанието ни е малко несигурно, затова не принуждавам никого, но ако сте съгласни да ви водя, ще изберете първото.
Войниците отговориха почти едногласно, че ще последват сър Ричард, гдето пожелае.
Дик пришпори коня си и тръгна пак напред.
Снегът по пътеката беше много отъпкан, така че преследвачите се движеха много по-лесно от преследваните. Те препускаха в галоп, двеста копита удряха последователно втвърдения сняг, а звънът на оръжията и пръхтенето на конете кънтеше като боен ек под свода на безгласната гора.
Най-после широката следа на преследвания отряд излезе на друма откъм Холиуд, изгуби се на известно разстояние, а когато се появи пак малко по-нататък в неотъпкания сняг, Дик забеляза с изненада, че е по-тясна и не добре отъпкана. Ясно беше, че сър Даниъл се е възползувал от хубавия път и е разделил отряда си. Тъй като изгледите за успех бяха еднакви, по която и следа да тръгнеше, Дик продължи съвсем наслуки по първата следа, която го отведе след едночасова езда сред гората, отгдето повече от двадесет нови следи се пръскаха в най-различни посоки.
Дик дръпна отчаяно поводите. Краткият зимен ден беше към края си; слънцето — тъмночервено кълбо без никакво сияние — залязваше между безсилните клони; сянка покриваше снега на цяла миля; студът щипеше крайчеца на пръстите, а парата от дишането на конете се извисяваше като облак.
— Ех, надхитриха ни — призна Дик. — Да ударим най-после към Холиуд. Ако се съди по слънцето, дотам е по-близо, отколкото до Тънстол.
Те поеха наляво, като обърнаха гръб към червения щит на слънцето, и тръгнаха през равнината към манастира. Но условията бяха сега други; не можеха да препускат по пътека, отъпкана от враговете им към целта, за която водеше пътят, а трябваше да газят бавно из дълбокия сняг, да се спират постоянно, за да избират посоката, да затъват непрестанно в преспи. Слънцето ги изостави скоро, сиянието на залеза угасна и те започнаха най-сетне да се лутат из тъмнината под зъзнещите звезди.
Наистина луната щеше да озари след малко върха на хълмовете и те щяха да тръгнат пак напред. Но всяка стъпка, направена дотогава напосоки, можеше да ги отклони от пътя им. Не им оставаше нищо друго, освен да се разположат на стан и да чакат.
Поставиха часовои, разчистиха едно местенце от снега и след няколко несполучливи опита успяха да запалят огън. Войниците насядаха около това горско огнище, разделиха си кой какво носеше, шишенцето тръгна от ръка на ръка. Като избра най-хубавите късчета от оскъдната и проста храна, Дик ги занесе на племенницата на лорд Райзинхъм, седнала под едно дърво настрана от войниците.
Тя си бе постлала един кански чул, загърнала се бе с друг и гледаше огъня. Когато Дик и предложи да хапне, трепна като събудена от сън, после мълчаливо отказа.
— Мадам — каза Дик, — моля ви се, не ме наказвайте толкова жестоко. Не зная с какво съм ви оскърбил: отвлякох ви наистина, но сторих това насилие от приятелски чувства; изложих ви на тежкия нощен поход, но бързам, за да спася друга девойка, слаба и беззащитна като самата вас. Не наказвайте поне себе си, мадам; хапнете да се подкрепите, дори ако не сте гладна.
— Няма да взема нищо от ръце, които са убили моя роднина — отговори тя.
— Мадам — извика Дик, — кълна се в светия кръст, че и с пръст не съм го докоснал!
— Закълнете ми се, че е още жив — отвърна тя.
— Няма да си кривя душата пред вас — отговори Дик. — Състраданието ми повелява да ви огорча. Убеден съм, че е мъртъв.
— И вие искате да ям! — извика тя. — И станахте „сър“. Спечелили сте рицарско звание, като сте убили добрия ми роднина! Ако не бях едновременно глупачка и изменница, ако не бях ви спасила в дома на вашия враг, сега вие щяхте да сте мъртъв, а той — който струваше колкото десет души като вас — щеше да е жив.
— Аз изпълних само своя дълг, както и чичо ви изпълни своя — отговори Дик. — Ако е още жив — кълна се в небето, че желая да е жив! — той не би ме порицал, а похвалил.
— Сър Даниъл ми разказа всичко — отговори тя. — Видял ви на барикадата. Той каза, че цялата ви партия се е задържала само чрез вас; вие сте спечелили битката. Вие сте убили значи добрия лорд Райзинхъм: все едно, че сте го удушили. И искате да ям заедно с вас… без да сте измили ръцете си след убийството? Но сър Даниъл се закле да ви погуби. Той ще отмъсти за мене!
Нещастният Дик потъна в мрачен размисъл. Спомни си старият Арблестър и гласно изохка.
— Толкова виновен ли ме смятате? — каза той. — Вие, която ме защитихте… приятелката на Джоана…
— Какво търсехте в битката? — възрази тя. — Ви не сте от никоя партия, вие сте още момче… само плът и кръв, неръководени от разум! Защо се сражавахте? Само от желание да убивате, то се знае!
— Да — извика Дик, — и аз не зная защо. Но както вървят работите в английското кралство, всеки нещастен дворянин, ако не се сражава за едната партия, ще бъде заставен да се сражава за другата. Не може да остане настрана, неестествено ще бъде.
— Който няма собствено убеждение, не трябва да вади меч — отвърна младата лейди. — Щом се сражавате за когото попадне, вие сте просто убиец! Само целта облагородява войната, а вие нямате никаква цел и я опозорихте.
— Мадам — каза засраменият Дик, — аз разбирам донейде грешката си. Много прибързах, намесих се, преди да ми е дошло времето. Откраднах кораб — кълна ви се, че смятах да е за добро, — но само погубих по този начин няколко невинни, а заедно с това огорчих и разорих един клет старик, чийто вид днес ме прониза като нож. Намерението ми тази сутрин беше да спечеля чест и слава, за да се оженя, а виждате ли? Предизвиках смъртта на вашия скъп роднина, който бе добър към мене. И кой знае какво ли още съм сторил! Може би — уви! — съм помогнал на Йорк да заеме престола; а това може да е най-лошото дело и да донесе само зло на Англия. О, мадам, виждам греха си. Аз не съм подготвен за живота. От разкаяние и за да не направя някое по-голямо зло, щом свърши този поход, ще отида в манастир. Ще се откажа с клетва от Джоана и от военното дело. Ще стана монах и ще се моля всеки ден за душата на добрия ви роднина.