Най-после от върха на един хълм те зърнаха Холиудската долина. В големите прозорци на горското абатство светеха факли и свещи; островърхите му кули се извисяваха безгласно, златният кръст блестеше ярко под лунните лъчи. По манастирските полянки беше пълно с колиби и лагерни огньове, а през долината лъкатушеше замръзналата река.
— Господи! — каза Ричард. — Хората на лорд Фоксхем са още на стан тук! Пратеникът сигурно не е успял да пристигне. Е, толкова по-добре. Ще имаме достатъчно сили да посрещнем сър Даниъл.
Но хората на лорд Фоксхем бяха на стан край Холиуд по съвсем друга причина. Те бяха тръгнали всъщност за Шорби, но не бяха изминали и половината път, когато друг пратеник ги пресрещна и им заповяда да се върнат в досегашния си лагер, за да пресекат пътя на ланкастърските бегълци и да бъдат колкото е възможно по-близко до главната армия на йоркистите. Защото, след като приключи битката и смаза враговете си в този участък, Ричард Глостърски бе тръгнал вече да се срещне с брат си и наскоро след завръщането на лорд Фоксхемовите войници самият Гърбушко спря коня си пред вратите на абатството. В чест на този височайши посетител именно бяха осветени всички прозорци: когато Дик пристигна заедно със своята възлюблена и нейната приятелка, херцогът и свитата, му вечеряха в трапезарията, посрещнати великолепно в могъщия и богат манастир.
Макар и неохотно, Дик трябваше да се яви пред тях. Сломен от умора, Глостърския херцог бе подпрял с ръка бледото си заплашително лице; недооздравял от раната си, лорд Фоксхем беше на почетно място, вляво от него.
— Какво стана, сър? — запита Ричард. — Донесохте ли ми главата ма сър Даниъл?
— Милорд — отвърна Дик привидно смело, но със свито сърце, — не ми провървя дори да се върна с отряда си. Нека ваша светлост ми прости, но аз бях напълно разбит.
Глостърския херцог го изгледа страхотно намръщен.
— Аз ви дадох петдесет копия, сър — каза той.
— Милорд, аз имах само петдесет конника — отговори младият рицар.
— Как така? — каза Глостърския херцог. — Той ми поиска петдесет копиеносци.
— С позволение на ваша светлост — обади се примирително Кетсби — ние му дадохме за преследването само конници.
— Добре — отговори Ричард. И добави: — Можете да си отидете, Шелтън.
— Чакайте! — каза лорд Фоксхем. — И аз бях дал поръчение на този момък. Него той може да е извършил успешно. Кажете, мистър Шелтън, намерихте ли девойката?
— Слава на светците, милорд — каза Дик. — Тя е тук.
— Наистина ли? Добре тогава, милорд херцог — продължи лорд Фоксхем, — с ваше позволение предлагам, преди да тръгнем в поход утре сутринта, да направим една сватба. Този млад кавалер…
— Млад рицар — прекъсна го Кетсби.
— Така ли, сър Уилям? — извика лорд Фоксхем.
— Аз лично и напълно заслужено го посветих за рицар — каза Глостърския херцог. — Той ми помогна мъжествено на два пъти. Не му липсва храброст, липсва му само стоманена мъжка воля. Той няма да се издигне, лорд Фоксхем. Този човек може да се сражава безстрашно, но има мекушаво сърце. Както и да е, щом ще се жени, оженете го, за бога — и край!
— Да, той е храбър момък… зная — каза лорд Фоксхем. — Успокойте се, сър Ричард. Аз уредих работата с мастър Хемли и утре ще се венчаете.
След тия думи Дик реши, че е най-благоразумно да се оттегли; но още не бе успял да излезе от трапезарията, когато един пратеник, току-що слязъл от коня си и хукнал по стълбите, прескачайки по четири стъпала наведнъж, се промъкна между манастирските слуги и застана на едно коляно пред херцога.
— Победа, милорд! — извика той.
Докато Дик стигне до стаята, която му бе отредена като гост на лорд Фоксхем, войниците около огньовете нададоха радостни викове, защото в един и същ ден на по-малко от двадесет мили бе нанесен втори съкрушителен удар на ланкастърската власт.
Глава VII
Отмъщението на Дик
На другата сутрин Дик стана преди изгрев-слънце, облече се колкото може по-добре с дрехи, взети от багажа на лорд Фоксхем, и след като получи добри известия за Джоана, излезе да се поразходи и да разсее нетърпението си.
Най-напред обходи войниците, които се въоръжаваха в здрача на зимното утро при червеникавия плам на факлите, но полека-лека излезе на полето, докато най-после отмина предните постове и тръгна сам из замръзналата гора да дочака изгрева на слънцето.
Мислите му бяха спокойни и щастливи. И през ум не му минаваше да жали за краткотрайното благоволение на херцога; щом имаше за жена Джоана, а за верен покровител лорд Фоксхем, можеше да гледа радостно на бъдещето; а за малко неща в миналото би могъл да съжалява.
Докато скиташе така, потънал в размишления, тържествената утринна заря засия по-ярко, слънцето обагри небето на изток и лек ветрец почна да разнася замръзналия сняг.
Той тръгна да се прибере; когато се обръщаше, зърна някакъв човек зад едно дърво.
— Стой! — извика Дик. — Кой си?
Човекът пристъпи напред и махна с ръка като ням. Облечен беше като поклонник със спусната качулка, но Дик позна веднага, че е сър Даниъл.
Дик тръгна към него с изваден меч, а рицарят сложи ръка в пазвата си, сякаш за да измъкне скрито оръжие, и зачака спокойно приближаването му.
— Е-е, Дик — каза сър Даниъл, — какво ще правиш? Нима ще нападнеш един победен?
— Аз никога не съм ви нападал — отговори момчето, — бях ваш верен приятел, докато вие ме нападнахте, и то с какво настървение!
— Да… за самоотбрана — отвърна рицарят. — А сега, момче, известията за битката и присъствието на оня гърбав дявол в собствената ми гора ме сломиха съвсем. Отивам да потърся убежище в Холиуд, а оттам — през морето, като отнеса със себе си каквото мога, за да започна нов живот в Бургундия или Франция.
— Не можете да отиде в Холиуд! — каза Дик.
— Какво? Не мога ли?
— Слушайте, сър Даниъл, днес е моята сватба и слънцето, което ще изгрее ей сега, ще озари най-светлия ден в моя живот. Вашият живот е обречен… двойно обречен: и заради смъртта на баща ми, и заради постъпките ви към мене, комуто бяхте опекун. Но и аз съм много прегрешил: причиних смъртта на много хора, а в този радостен ден не искам да бъда нито съдия, нито палач. Дори да сте самият сатана, пак не бих вдигнал ръка срещу вас. Дори да сте самият сатана, пак бих ви пуснал да отидете, гдето искате. Потърсете опрощение от бога; моята прошка ви давам от сърце. Но да отидете в Холиуд, е друга работа. Аз съм на страната на йоркистите и не ще допусна съгледвачи в техния стан. Затова бъдете уверен, че ако се опитате да пристъпите, ще извикам най-близкия часовой да ви залови.
— Ти се подиграваш с мене — каза сър Даниъл. — За мене няма спасение вън от Холиуд.
— Това не ме засяга — отвърна Ричард. — Ще ви пусна да отидете на изток, на запад, на юг, но не и на север. Холиуд е затворен за вас. Вървете и не се опитвайте да се върнете; иначе щом тръгнете, ще предупредя всички наши постове и те ще следят така зорко всеки поклонник, щото — пак повтарям — дори да сте самият сатана, опитът ви ще пропадне.
— Ти ме обричаш на гибел — каза мрачно сър Даниъл.
— Не ви обричам — отговори Ричард. — Ако ви е угодно да изпитате храбростта си срещу мене, започвайте, макар да се страхувам, че постъпвам предателски към моята партия, ще приема открито и без колебание борбата, ще се боря с вас със собствени сили, без да потърся ничия помощ. Така ще отмъстя с чиста съвест за баща си.
— Да — каза сър Даниъл, — но ти имаш дълъг меч, а аз само нож.
— Аз се уповавам само на небето — отговори Дик, като захвърли меча си някъде в снега. — А сега, ако злата съдба ви повелява — елате! С божия помощ ще смогна да нахраня лисиците с вашите кости.
— Аз само те изпитвах, Дик — отвърна рицарят с пресилено подобие на смях. — Няма да пролея кръвта ти.
— Тръгвайте тогава, докато не е късно — каза Шелтън. — След пет минути ще повикам часовоя. Смятам, че съм прекалено търпелив. Ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето — отдавна бих бил с вързани ръце и нозе.
— Добре, Дик, ще си отида — отвърна сър. Даниъл. — Когато се срещнем пак, ще съжаляваш, че си бил толкова рязък.
С тези думи рицарят се обърна и почна да се отдалечава между дърветата. Дик го наблюдаваше със странно смесени чувства как пристъпва бързо и предпазливо, хвърляйки от време на време злобен поглед към младежа, който го бе пощадил и в когото той все пак нямаше доверие.
От едната страна на пътя му имаше храсталак, гъсто преплетен със зелен бръшлян, непроницаем за погледа дори през зимата. Оттам свирна внезапно нечий лък, една стрела прелетя и със силен, глух вик от мъка и гняв Тънстолският рицар вдигна ръце и падна ничком на снега.
Дик изтича към него и го привдигна. Лицето му се мръщеше отчаяно, цялото му тяло се гърчеше и тресеше.
— Черна ли е стрелата? — запита той.
— Черна — отговори Дик.
Не бе успял да изрече нищо друго, когато отчаяна болка така разтърси ранения от глава до пети, че тялото му подскочи в ръцете на Дик, а заедно със стихването на тая болка отлетя безгласно и неговата душа.
Момъкът го положи полека на снега, после започна да се моли за тази неподготвена за смъртта грешна душа. Докато се молеше, слънцето изгря и червеношийките зачуруликаха в бръшляна.
Когато се изправи, Дик видя друг мъж, който се молеше, коленичил само няколко стъпки зад него, и почака със свалена шапка, докато свърши и тази молитва. Тя продължи дълго; навел глава и закрил лице с ръцете си, мъжът се молеше като човек, изпаднал в дълбоко униние или беда, а по оставения до него лък Дик разбра, че този човек е стрелецът, повалил сър Даниъл.
Най-после човекът стана и Дик видя пред себе си Елис Дъкуърт.
— Ричард — каза мрачно той, — аз чух. Ти избра по-добрия дял и прости, че аз избрах по-лошия — ето трупа на моя враг. Моли се за мене.
И стисна ръката му.
— Сър — каза Ричард, с готовност ще се моля за вас; не зная само дали ще ви помогна с това. Но щом едно тъй дълго жадувано отмъщение ви огорчава толкова много, помислете, не е ли по-добре да простите на другите? Хач е мъртъв… нещастният мърморко! Бих искал да го пощадя: ето и сър Даниъл пред вас. Ако искате да ме послушате, пощадете поне свещеника.
Очите на Елис Дъкуърт светнаха.
— Дяволът е още силен в мене — каза той. — Но бъди спокоен, черната стрела няма вече да прелита… Нашата дружина се разтури. Тези, които не сме убили, ще свършат мирно и тихо живота си, когато е рекъл бог, а ти тръгни, накъдето те зове щастливата ти съдба, и не мисли вече за Елис.
Глава VIII
Заключение
Към девет часа сутринта лорд Фоксхем тръгна за Холиудската църква с Джоана, облечена пак като девойка и придружена от Алишиа Райзинхъм, когато гърбавият Ричард с помрачено от грижи лице им пресече пътя и се спря.
— Тази ли е девойката? — запита той, а когато лорд Фоксхем отговори утвърдително, добави: — Вдигнете глава, миличка, да видя красотата ви.
Той я погледна тъжно. После каза:
— Прекрасна сте, а както ми казаха, и богата. Какво ще кажете, ако ви предложа един по-добър брак, достоен за вида и произхода ви?
— Милорд херцог — отвърна Джоана, — ако е угодно на ваша светлост, предпочитам да се омъжа за сър Ричард.
— Защо? — запита рязко той. — Омъжете се за човека, когото ще ви посоча, и той ще стане още днес милорд, а вие милейди. Колкото до сър Ричард, позволете да ви кажа откровено, че сър Ричард ще умре.
— Аз не искам от небето нищо друго, милорд, освен да умра като жена на сър Ричард — отвърна Джоана.
— Виждате ли я, милорд — каза Глостърския херцог, като се обърна към лорд Фоксхем. — Те ще са чудесна двойка. Когато казах на момчето да си избере награда за заслугите към мене, той поиска само да опростя един стар пиян моряк. Аз го предупреждавах откровено, но той упорствуваше в глупостта си. „С това свършва моето благоволение към вас“ — казах аз; а той, милорд, ми отвърна със самоуверено нахалство: „Загубата ще е моя“. Така и ще бъде, кълна се в светия кръст.
— Така ли каза? — обърна се Алишиа. — Добре е казал лъворазгонителят!
— А тази коя е? — запита херцогът.
— Пленница на сър Ричард — отговори лорд Фоксхем, — мадам Алишиа Райзинхъм.
— Погрижете се да я омъжите за някой надежден човек — каза херцогът.
— Имах предвид моя роднина Хемли, ако ваша светлост одобрява — отговори лорд Фоксхем. — Той служи добре на нашето дело.
— Напълно одобрявам — каза Ричард. — Оженете ги по-скоро. Кажете, прекрасна девойко, искате ли да се омъжите?
— Милорд херцог — каза Алишиа, — ако човекът е прав… — тя се обърка изведнъж и думите замряха на езика й.
— Прав е, мадам — отвърна спокойно Ричард. — Аз съм единственият гърбав в моята партия; всички други са съвсем прилични. Дами и вие милорд — добави той внезапно с тържествена учтивост, — не ме смятайте за невъзпитан, ако ви оставя. Във военно време военачалникът не може да разполага с часовете си.
Той поздрави изискано и отмина, последван от офицерите си.
— Уви! — извика Алишиа. — Загубена съм!
— Вие не го познавате — отговори лорд Фоксхем. — Това няма никакво значение: той е забравил вече думите ви.
— В такъв случай той е образец на съвършен рицар — каза Алишиа.
— Не, той просто мисли за други неща — отвърна лорд Фоксхем. — Но да не се бавим повече.
В черквата намериха Дик, който ги чакаше, придружен от няколко младежи. Там го венчаха с Джоана. Когато излязоха отново, щастливи и замислени, в мразовития слънчев ден, дългите редици на войската се изнизаха вече по друма; знамето на Глостърския херцог се развяваше между копията на конницата, която напускаше манастира; а зад знамето, заобиколен от облечени в броня рицари, храбрият, жесток и славолюбив Гърбушко тръгваше към своето кратко царуване и вечен позор. Сватбарите потеглиха в друга посока и се настаниха със сдържана веселост да закусват. Гощаваше ги самият отец иконом, който седеше на трапезата при тях. Забравил напълно ревността си, Хемли започна да ухажва благосклонната Алишиа. Тук, при звука на тръбите, звъна на войнишките брони и тропота на отдалечаващите се коне, Дик и Джоана, седнали един до друг, се държаха нежно за ръка и се гледаха с непрестанно растяща любов.
Оттогава нататък вълненията и кръвопролитията на тези бурни времена минаваха настрана от тях. Те живееха далеко от тревогите, в зелената гора, гдето бе започнала любовта им.
А в селцето Тънстол двама старци живееха в благополучие, мир и преизобилие от вино и ейл. Единият е бил цял живот моряк и докрай жалеше за своя Том. Другият, бил какъв ли не на младини, се насочи към благочестието и завърши набожно дните си в съседния манастир под името брат Хонестус. Така се изпълни желанието на Лоулес — да умре като монах.
Информация за текста
© 1883 Робърт Луис Стивънсън
© 1983 Невяна Розева, превод от английски
Robert Louis Stevenson
The Black Arrow: A Tale of the Two Roses, 1883
Сканиране: Boman, 2009
Редакция: ira999, 2009
Допълнителни корекции: Светослав Иванов, 2010
Издание:
Робърт Луи Стивънсън. Островът на съкровищата. Черната стрела
Художник: Христо Жаблянов
Издателство „Народна младеж“, София, 1983
Robert Louis Stivenson. The Black Arrow: A Tale of the Two Roses, 1883
The works, 1923124
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15388]
Последна редакция: 2010-01-23 12:45:00