И тъй, те размениха местата си и тръгнаха по неравния път близо един до друг. Дик се държеше за коляното на момчето.
— Как те казват? — запита той.
— Наричай ме Джон Мечем — отвърна момчето.
— А какво ще правиш в Холиуд? — продължи Дик.
— Търся да се спася от човек, който ме тормози — отговори другият. — Добрият холиудски игумен е закрилник на слабите.
— А как попадна у сър Даниъл, мастър Мечем? — запита Дик.
— Как ли? — извика момчето. — Той ме отвлече насила. Измъкна ме от бащиния ми дом, облече ме в тия дрехи и ме отнесе с коня си, като препускаше така бързо, че едва не припаднах; присмиваше ми се, докато ме разплака; а когато някои приятели се опитаха да ни настигнат и да ме освободят, той ме тури на седлото зад себе си, за да бъда прицел на стрелите им! И наистина ме раниха в десния крак, та сега куцам. Но ще дойде ден да си видим сметките и той ще плати за всичко!
— Луната със стрела не се улучва! — каза Дик. — Той е, храбър рицар и има желязна ръка. Ако предложи, че съм ти помогнал да избягаш, добро не ме чака.
— Горкото момче! — отвърна другият. — Зная, че той ти е настойник. Той смята, че и на мен е настойник или пък е откупил правото да ме ожени… Не зная точно, но има някакво основание да ме преследва.
— Пак ме нарече момче! — каза Дик.
— Добре, тогава девойче ли да те наричам, добри Ричард? — запита Мечем.
— Никакво девойче! — отвърна Дик. — Не мога да търпя тая пасмина!
— Говориш момчешки — каза Джон. — Но ти мислиш девойките повече, отколкото показваш.
— Съвсем не! — каза решително Дик. — И през ум не ми минава за тях. Чумата да ги тръшне! Аз обичам лов, битки, пиршества, живот между весели юнаци! А досега не съм чул някоя девойка да разбира от такива работи. Имало само една, нея, горката, я изгорили, защото я взели за вещица и защото носела мъжки дрехи, което не е редно.
Мастър Мечем се прекръсти набожно и прошепна някаква молитва.
— Какво правиш? — запита Дик.
— Помолих се за душата й — отвърна развълнувано Джон.
— За душата на вещицата ли? — извика Дик. — Ех, моли се, щом искаш; тая Жана д’Арк била най-добрата девойка в Европа. Старият Апълярд, стрелецът, разправяше как бягал от нея като от нечиста сила. Да, храбра девойка била тя!
— Само че като не обичаш девойките, добри мастър Ричард — продължи Мечем, — ти не си истински мъж, защото господ е създал нарочно човешкия род на две половини и изпратил на света истинската любов за упование на мъжете и за утеха на жените.
— Глупости! — каза Дик. — Ти си още сукалче, затова мислиш толкова много за жени. А ако смяташ, че не съм истински мъж, слез от коня и с пестници, с меч или с лък и стрела ще ти докажа на собствения ти гръб мъж ли съм, или не съм.
— Аз не съм боец — побърза да отговори Мечем — и нямах никакво намерение да те обидя. Исках само да се пошегувам. А за жени заговорих, защото чувах, че ще се жениш.
— Да се женя ли? — извика Дик. — За пръв път чувам такова нещо. За кого съм щял да се женя?
— За някоя си Джоана Седли — отвърна Мечем, като се изчерви. — Така бил намислил сър Даниъл; той щял да получи пари и от двете страни. Чувах, че горката девойка се окайвала за този брак. Изглежда, че и тя като тебе няма желание да се жени или пък не харесва жениха.
— Ех, женитбата е като смъртта — няма да й убегнеш — каза примирено Дик. — Окайва ли се, казваш? Виж, моля ти се, колко са глупави тия девойки: окайва се още преди да ме е видяла! А аз окайвам ли се? Ни най-малко. Щом трябва да се оженя, ще се оженя без хленчене. А сега кажи ми, моля ти се, ако я познаваш, хубава ли е, грозна ли е, опърничава ли е, или весела?
— Не е ли все едно? — каза Мечем. — Щом трябва да се ожениш, ще се ожениш. Какво дали е хубава, или грозна? Това са празни работи. Та ти да не си сукалче, мастър Ричард? Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, без да хленчиш.
— Добре казано — отговори Шелтън. — Малко ме е грижа каква е.
— Любезен мъж ще има жена ти — каза Мечем.
— Ще има мъж, какъвто господ и е отредил — отвърна Дик. — Предполагам, че има и по-добри, и по-лоши.
— Ох, нещастната девойка! — извика Джон.
— Защо ще е толкова нещастна? — запита Дик.
— Защото ще се омъжи за мъж от дърво — отговори другарят му. — Тежко и с такъв дръвник!
— Мисля, че наистина съм дръвник, щом аз вървя пеша, а ти яздиш коня ми, но не съм от лошо дърво.
— Прощавай, добри Дик — отговори Джон. — В цяла Англия няма човек с по-добро сърце от твоето; аз само се пошегувах. Прощавай, мили Дик!
— Не приказвай глупости — отвърна Дик, малко смутено от пламенността на спътника си. — Няма нищо. Аз, слава богу, не се обиждам лесно.
В този миг вятърът, който духаше откъм гърба им, донесе гръмкия зов на сър Даниъловия тръбач.
— Чуваш ли? — каза Дик. — Тръбят!
— Ах, открили са бягството ми… А сега нямам и кон! — каза Мечем, пребледнял като смъртник.
— Не бой се! — каза Дик. — Ти здраво си ги изпреварил, вече сме съвсем близо до лодкаря, който превозва, и освен това, струва ми се, че не ти, а аз съм без кон.
— Ох, ще ме уловят! — извика беглецът. — Дик, добрички Дик, моля ти се, помогни ми малко!
— Стига си се вайкал! — каза Дик. — Нали непрестанно ти помагам? Жал ми е само, че си толкова страхлив. Слушай, Джон Мечем, щом те казват Джон Мечем — аз, Ричард Шелтън, давам дума, каквото и да се случи, да те отведа здрав и читав в Холиуд. Да ме изоставят светците, ако се отрека от думата си! А сега бъди по-смел, сър Страхливецо. Пътеката е вече по-добра, пришпори коня. Препускай! Препускай! И не се грижи за мене: аз мога да тичам като сърна!
Джон препусна, а Дик затича леко редом с коня и тъй стигнаха до брега на реката, дето беше колибата на лодкаря.
Глава III
Превозването през реката
Широката ленива, тинеста река Тил започваше от тресавището и тук протичаше между многобройни мочурливи, обрасли с върби островчета.
Водата беше мътна, но в тази ясла, жизнерадостна утрин всичко изглеждаше прекрасно. Вятърът и водните плъхове браздяха повърхността й гдето се отразяваха пръснати късчета от засмяната синева.
Пътечката стигаше до едно заливче, а до самия му бряг се гушеше колибата на лодкаря, направена от пръти и глина; по покрива й зеленееше трева.
Дик отвори вратата. Лодкарят трепереше, легнал върху вехт и мръсен червеникав плащ; беше висок мъж, измършавял от блатната треска.
— А, мастър Шелтън! — каза той. — Искате да минете отвъд ли? Лоши времена! Лоши времена! Пазете се! Защото насам върлува разбойническа шайка. По-добре ще е да се върнете и да минете през моста.
— Нямам време — отговори Дик. — Миговете летят, лодкарю Хю, а аз страшно бързам.
— Упорит човек сте! — каза лодкарят, като стана. — Ако стигнете жив и здрав до замъка, ще рече, че ви върви! Нищо друго няма да ви кажа. — После, както беше застанал на прага, забеляза Мечем и запита: — Тоя пък кой е?
— Мой роднина, мастър Мечем — отвърна Дик.
— Добър ден, лодкарю — каза Мечем, който бе слязъл от коня и се приближаваше, като го водеше за юздата. — Спусни лодката, моля ти се. Много бързаме.
Сухият лодкар продължаваше внимателно да го оглежда.
— Дявол да ви вземе! — извика той най-сетне, като се изсмя гръмогласно.
Мечем се изчерви до уши и потрепери; а Дик сложи ядосано ръка на рамото на селяка.
— Как смееш, простако! — викна той. — Гледай си работата и не се присмивай на господарите си!
Продължавайки да мърмори, лодкарят Хю отвърза лодката и я бутна по-навътре във водата. Дик вкара коня, след тях влезе и Мечем.
— Колко тясно сте скроени, господарю! — каза Хю с широка усмивка. — Изглежда, че са ви сбъркали мярката. Ето, мастър Шелтън, на вашите заповеди съм — добави той, като, улови веслата. — И котката дори може да погледне краля, а аз едва-едва хвърлих един поглед към мастър Мечем.
— Млъквай, старче! — каза Дик. — И навеждай гръб!
Стигнали бяха до устието на заливчето, отгдето се виждаше цялото течение на реката — и нагоре, и надолу. Тя беше осеяна навред с островчета. Глинестите брегове се снишаваха, върби се полюшваха, тръстики се превиваха, водни плъхове се гмурваха и подаваха из водата. Но човек не се мяркаше из водната шир.
— Господарю — каза лодкарят, като задържаше с едно весло лодката, — предчувствувам, че на острова е Блатния Джон. Той страшно мрази всички хора на сър Даниъл. Да поема ли нагоре по реката и да ви оставя на хвърлей стрела от пътечката? По-добре е да нямаме работа с Блатния Джон.
— И той ли е от тази шайка? — запита Дик.
— Никой не знае — каза Хю. — Но аз бих тръгнал нагоре по течението, Дик. Какво ще стане, ако някоя стрела улучи мастър Мечем?
И той пак се разсмя.
— И така да бъде, Хю — отговори Дик.
— Слушайте тогава — продължи Хю. — Щом е тъй, свалете си арбалета… така; опънете тетивата… добре. Поставете стрела. Прицелете се сега в мене и ме гледайте сърдито.
— Защо? — запита Дик.
— Защото, господарю, трябва да ви прекарам отсреща само насила или под заплаха — отговори лодкарят; — иначе, ако Блатния Джон разбере някак, че съм ви превозил, може зле да си изпатя.
— Та толкова силни ли са тия разбойници? — запита Дик. — Да се разпореждат дори с лодката на сър Даниъл?
— Слушайте — прошепна лодкарят, като намигна. — И запомнете. Със сър Даниъл е свършено. Мина му времето вече. Свършено е с него. Толкова!
Той се наведе пак над веслата.
Продължиха да пътуват доста време нагоре по реката, заобиколиха един остров и се спуснаха безшумно по тесен проток към отсрещния бряг. След малко Хю спря почти насред реката.
— Трябва да ви сваля тук, във върбалака — каза той.
— Но тук няма никаква пътека, само върби, мочур и тресавища — отговори Дик.
— Мастър Шелтън — отговори Хю, — не мога да ви сваля по-нататък, защото това е опасно за самите вас. Той наблюдава лодката с готов лък и поваля като заек всеки приятел на сър Даниъл, който минава оттук. Чух го да се кълне в разпятието, че няма да пропусне ни един. Ако не ви познавах от отдавна — още когато бяхте ей толкова голям, — щях да ви оставя да продължите, но само заради отдавнашното ни познанство и защото водите ей тая кукла, която не е годна за рани и битки, си сложих главата в торбата, за да ви преведа здрав и читав. Бъдете доволен и от това; не мога да сторя нищо повече, кълна се в спасението на душата си!
Хю още говореше, приведен над веслата, когато откъм върбалака на острова се чу силен вик и шумолене на вейки — сякаш някои як мъж се провираше бързо между дърветата.
— Чумата да го тръшне! — извика Хю. — През цялото време е бил на горния остров! — Той насочи лодката право към брега. — Прицелете се с лъка си в мене, добри Дик! Прицелете се право в мене — добави той. — Аз се погрижих да спася кожата ви, сега пък вие спасете моята!
Лодката се блъсна с трясък в гъстия върбалак. По даден знак от Дик пребледнелият, но спокоен и пъргав Мечем изтича по напречните дъски на лодката и скочи на брега; хванал коня за юздата, Дик се опита да го последва, но поради тежестта на коня, или защото върбалакът беше много гъст, и двамата затънаха. Конят зацвили и почна да тъпче с нозе, а лодката, попаднала във водовъртеж, се люшкаше силно ту на една, ту на друга страна.
— Не става, Хю; тук не може да се слезе — извика Дик, като продължаваше да се бори храбро с устойчивия гъсталак и изплашеното животно.
В това време край брега на острова се показа висок мъж с дълъг лък в ръка. Дик зърна с крайчеца на окото си, че непознатият опъва с мъка тетивата, почервенял от гняв.
— Кой е там? — извика той. — Хю, кой е там?
— Мастър Шелтън, Джон — отговори лодкарят.
— Стой, Дик Шелтън! — изрева човекът от острова. — Кълна се в разпятието, че няма да ти сторя зло! Стой! А ти, лодкарю Хю, се връщай назад!
Дик му отговори с някаква обидна подигравка.
— Щом е тъй, ще вървиш пеша — отвърна другият и пусна една стрела.
Улучен от нея конят почна да се мята от болка и страх; лодката се преобърна и в следния миг всички се бореха с течението на реката.
Когато изплува на повърхността, Дик бе на ярд от брега и още преди да се бе опомнил, ръката му се залови за нещо здраво и устойчиво, което го задърпа незабавно напред. Беше дълъг клон, който Мечем бе успял да му подаде от една надвиснала над водите върба.
— Господи! — извика Дик, докато Мечем го извличаше към брега. — Значи сега аз ти дължа живота си! Защото плувам като гюлле!
И веднага се обърна да погледне към острова.
Лодкарят Хю плуваше редом с обърнатата лодка, а Блатния Джон, разярен от несполучливия изстрел му ревеше да бърза.
— Хайде, Джек 19 — каза Шелтън. — Да ни няма! Докато Хю откара лодката до острова и докато успеят да я обърнат, ние ще можем да избягаме.
За да подкрепи думите си с пример, той почна да бяга, като се провираше между върбите и скачаше от туфа на туфа из мочурите. Нямаше време да избира посоката; трябваше само да избяга колкото се може по-далеко от реката.
Но местността започна постепенно да се издига, от което личеше, че е поел верния път, а не след много излязоха на твърда почва, гдето между върбите почнаха да се мяркат и брястове.
Мечем, който се влачеше с мъка и бе изостанал много по-назад, тук вече направо се простря на земята.
— Зарежи ме, Дик! — извика запъхтяно той. — Не мога повече…
Дик се обърна и тръгна към него.
— Да те оставя ли, Джек? — извика той. — Та това би било подлост, когато ти се изложи на опасност да те застрелят, да паднеш във водата и дори да се удавиш, за да ме спасиш. Да! И да се удавиш: защото само господ знае как не повлякох и тебе!
— Не — каза Мечем, — аз щях да спася и двама ни, добри Дик, защото много добре плувам.
— Плуваш ли? — извика смаяно Дик. Това беше единствената дарба, която той не притежаваше. За него плуването беше най-голямото постижение за един мъж след умението да убие някого в единоборство. — О, — каза той, — ето защо не бива да подценяваме никого! Аз се врекох да ти помагам до Холиуд, а бога ми, Джек, излиза, че ти можеш повече да ми помагаш.
— Сега вече сме приятели, Дик — каза Мечем.
— Та аз не съм ти бил никога неприятел — отговори Дик. — Ти си чудесно момче, макар и да си все още сукалче. Досега не съм виждал друг като тебе. Отдъхни си, моля ти се, и да вървим! Тук не е място за приказки.
— Ужасно ме боли кракът — каза Мечем.
— Аз съвсем забравих крака ти — отвърна Дик. — Добре, ще вървим по-полека тогава! Само да можех да разбера где точно се намираме! Съвсем загубих вече пътечката, но така може да е по-добре. Ако следят брода, ще следят и пътеката. Да би се върнал сър Даниъл с петдесетина души, би помел тия разбойници, както вятърът измита листата! Хайде, Джек, облегни се на рамото ми, горкото момче! Ех, та ти не стигаш и до рамото ми дори! На колко си години? Имаш ли дванадесет?
— Не, шестнадесет — каза Мечем.
— Не си пораснал тогава — отговори Дик. — Дай ръка, не бой се, ще вървим полека. Аз ти дължа живота си, Джек, а всякога отплащам както трябва — и за добро, и за зло.
Те тръгнаха по нанагорнището.
— Все ще стигнем до пътя — продължи Дик; — тогава ще тръгнем по-бързо. Господи, каква нежна ръчица имаш, Джек! Аз бих се срамувал, ако имах такава ръка. Да ти кажа ли — добави той, като се позасмя, — честно слово, мисля, че лодкарят Хю те взе за девойка.
— Не може да бъде! — извика Мечем, като се изчерви.
— Обзалагам се, че така помисли! — извика Дик. — Но той не е виновен. Ти наистина приличаш повече на девойка, отколкото на мъж; ще ти кажа дори, че за момче не те бива, но ако беше момиче, щеше да бъдеш просто красавица. Ех, какво мома щеше да си!
— Много добре знаеш, че не съм момиче — каза Мечем.
— Зная, разбира се, и само се шегувам — каза Дик. — Ти ще станеш истински мъж, Джек. И то какъв още! Ще се прославиш с подвизите си. Кой ли от нас двамата пръв ще стане рицар, Джек? Защото аз трябва на всяка цена да стана рицар. „Сър 20Ричард Шелтън, рицар“: чудесно звучи, нали? Но „сър Джон Мечем“ не звучи по-зле.