Дик чу писъка и се обърна. Щом видя, че Мечем падна, той си възвърна самообладанието и смелостта, изрева от мъка и гняв, свали арбалета и се приготви да стреля. Но още преди да пусне стрелата, прокаженият вдигна ръка.
— Не стреляй, Джон! — викна един познат глас. — Не стреляй, луда главо! Не можеш ли да познаеш своите хора?
Той сложи Мечем на земята, след това свали качулката и Дик видя пред себе си сър Даниъл Брекли.
— Сър Даниъл! — извика Дик.
— Сър Даниъл я! — извика рицарят. — Нима щеше да стреляш срещу опекуна си, негоднико? Но да видим сега тоя… — той млъкна и запита, като сочеше Мечем: — Как го наричаш, Дик?
— Наричам го… мастър Мечем — каза Дик. — Нима не го познавате? Той казваше, че го знаете.
— Да — отвърна сър Даниъл. — Зная го. — И се позасмя. — Само че той припадна. Би могъл да припадне и от по-малко нещо. Какво ще кажеш, Дик? Хубаво ви изплаших, нали?
— Изплашихте ни наистина, сър Даниъл — каза Дик и въздъхна само като си спомни как се бяха уплашили. — Прощавайте, сър, но помислих, че срещаме самия сатана; да си кажа правото, още треперя. А защо така сте се предрешили, сър?
Сър Даниъл се намръщи гневно.
— Защо ли? Ех, че въпрос! Трябва да се крия като подгонен в собствената си Тънстолска гора, Дик! Не ни провървя в боя. Стигнахме само за да ни помете общият разгром! Где са славните ми бойци? Ей богу, Дик, не зная. Да, Дик, разгромиха ни; нанесоха ни тежко поражение. Не видях ни един от моите хора, след като трима паднаха пред очите ми. Сам аз успях да стигна здрав и читав до Шорби; взех тази наметка и звънеца, за да се пазя от Черната стрела, и тръгнах предпазливо към замъка. Това е най-сигурно предрешване: звънецът ще изплаши и най-храбрия разбойник в гората; всеки ще пребледнее, щом го чуе. Най-после се натъкнах на тебе и Мечем. Не виждах много добре през качулката и не бях напълно сигурен дали сте вие; най-много и съвсем основателно се учудих от това, че сте заедно. А докато бях на поляната, гдето трябваше да вървя полека и да почуквам с тоягата, не смеех да се обадя. Но я виж — добави той, — нашият мърморко почва да се посъвзема. Малко хубаво бяло вино ще го съживи.
Рицарят извади изпод дългата наметка една големичка бутилка и почна да разтърква слепите очи и да мокри устните на припадналия, който дойде постепенно в съзнание и загледа замаяно ту единия, ту другия.
— Какво щастие, Джек! — каза Дик. — Не е бил никакъв прокажен, а само сър Даниъл! Погледни!
— Глътни най-напред ей това — каза рицарят. — То ще ти възвърне мъжеството. После ще ви нахраня и ще се приберем заедно в Тънстол. Защото, Дик — продължи той, като сложи на тревата хляб и месо, — най-чистосърдечно ще ти призная, че копнея да се озова между четири стени. Откакто съм ездач, не съм изпадал в такава беда; в опасност е и животът ми, и имотът ми, а на това отгоре и горски скитници ме преследват. Но още не ми е изпята песента. Някои от моите момчета ще се доберат до замъка. Хач е с десет души; Селдън — с шест. Да, пак ще станем силни! А ако успея да се помиря с прещастливия недостоен лорд Йорк, ние с тебе, Дик, ще бъдем отново мъже и ще яздим коне!
При тия думи рицарят си напълни рог с бяло вино и вдигна безмълвна наздравица за Дик.
— Селдън — почна да мънка Дик, — Селдън… — и пак млъкна.
Сър Даниъл остави рога, без да пийне нито глътка.
— Какво? — извика той с променен глас. — Селдън? Казвай! Какво се е случило със Селдън?
Дик описа със заекване засадата и избиването на отряда. Рицарят го изслуша, но докато слушаше, лицето му се кривеше от ярост и мъка.
— Слушай — извика той, — кълна се в десницата си, че ще отмъстя! Ако не сполуча, ако не смажа по десет души за един, ръката ми да изсъхне! Аз разбих тоя Дъкуърт на пух и прах; изгоних го от дома му; изгорих подслона му; прогоних го от тоя край, а той се връща да ме предизвиква? Не, Дъкуърт, този път по-зле ще си изпатиш!
Той замълча, само лицето му продължаваше да се мръщи.
— Яжте! — извика внезапно рицарят. — А ти — обърна се той към Мечем — закълни се, че ще ме последваш право в замъка.
— Кълна се в честта си! — отвърна Мечем.
— За какво ми е честта ти? — извика рицарят. — Закълни се в щастието на майка си.
Мечем даде исканата клетва, а сър Даниъл закри отново лицето си с качулката, после взе звънеца и тоягата. Двамата му спътници трепнаха пак, като го видяха в този ужасен вид. Но рицарят бе вече станал.
— Яжте по-бързо — каза той — и вървете след мене към замъка.
С тия думи той навлезе пак в гората; звънчето се чу почти веднага, отброявайки стъпките му; седнали край непокътнатия обед, момчетата го чуваха как заглъхва полека в далечината към хълма.
— Значи ще отидеш в Тънстол? — запита Дик.
— Ще отида — каза Мечем, — щом трябва да ида. Аз съм по-храбър зад гърба на сър Даниъл, отколкото пред очите му.
Те хапнаха набързо и тръгнаха по пътеката към редеещия горен край на гората, гдето високи буки растяха самотно сред зелената морава, а птици и катерички подскачаха из клоните им. След два часа, когато започнаха да се спускат от другата страна на хълма, между върховете на дърветата се показаха червените стени и покриви на Тънстолския замък.
— Слушай — каза Мечем, като се спря, — трябва да се сбогуваш тук с приятеля си Джек, когото няма да видиш вече. Хайде, Дик, прости му за огорченията, както и той с радост и обич ти прощава.
— Защо? — запита Дик. — Щом отиваме и двама в Тънстол, смятам, че ще се виждаме пак, и то твърде често.
— Никога вече няма да видиш горкия Джек Мечем — отвърна другарят му. — Може да е бил страхлив и отегчителен, но все пак те измъкна от реката; честно слово, Дик, няма да го видиш вече!
Той разтвори обятия и двете момчета се прегърнаха и целунаха.
— Освен това, Дик — продължи Мечем, — аз имам лоши предчувствия. Сега ще видиш съвсем друг сър Даниъл; досега той преуспяваше, щастието като че отиваше само при него, но сега, когато съдбата му вече го настига и самият му живот е пред гибел, той ще бъде и за двама ни зъл господар. Може да е храбър воин, но има поглед на лъжец; в този поглед видях уплаха, Дик, а уплахата прави човека жесток като вълк. Слизаме вече в неговия дом. Света Богородице, изведи ни пак оттам!
Те продължиха да се спускат мълчаливо и най-после стигнаха до горската крепост на сър Даниъл — ниска, мрачна сграда с кръгли кули, потънала отвън в мъх и плесен, заобиколена от рова с плаващите водни лилии. Щом ги зърнаха, вратите се отвориха, подвижният мост бе спуснат и сър Даниъл, придружен от Хач и свещеника, излезе лично да ги посрещне.
Книга втора
Замъкът
Глава I
Дик разпитва
Замъкът се намираше недалеко от неравния горски път. Той беше тежка правоъгълна сграда от червен камък; в ъглите му се издигаха зъбчати кръгли кули, прорязани с бойници. Вътре имаше тесен двор. Над рова, широк може би дванадесет стъпки, се спускаше само един подвижен мост. Водата се стичаше в рова по канавка, която водеше до едно езеро в гората и се охраняваше от двете южни кули. Като се изключат едно-две високи клонести дървета отдето можеше да се стреля към стените, замъкът можеше лесно да се отбранява.
В двора Дик намери няколко души от гарнизона които се готвеха за отбрана и разговаряха мрачно какво би станало, ако ги обсадят. Някои правеха стрели, други точеха отдавна неупотребявани саби; но макар че се приготвяха повечето клатеха неуверено глава.
Дванадесет души от отряда на сър Даниъл бяха оцелели в битката и промъквайки се през гората, бяха стигнали живи до замъка. Трима от тях бяха тежко ранени; двамата в Райзинхъм, при разгрома и бягството, един в гората от хората на Всеотмъщаващия Джон. Заедно с Хач, сър Даниъл и младия Шелтън, гарнизонът възлизаше на двадесет и двама боеспособни мъже. Можеше да се очаква, че постепенно ще дойдат и други. Опасността не беше значи в недостига от хора.
Сломен беше духът на бойците поради страха от черните стрели. В тия променливи времена те не се бояха много от явните си врагове — привържениците на Йорк „Светът“ — както казваха в ония дни — „може пак да се промени“, преди да ги постигне някаква беда. Но трепереха от своите съседи — от хората в гората. Прицел на омразата им беше не само сър Даниъл. Уверени, че няма кой да ги накаже, хората му се бяха държали жестоко из целия край. Изпълнявали бяха жестоко жестоките му повели; и нито един от малката дружина, която разговаряше в двора, не можеше да каже, че не е извършил насилие или жестокост. А ето че бойната сполука бе изменила на сър Даниъл и той беше безсилен сега да защити оръдията си; изходът на една кратка битка, в която мнозина от тях не бяха участвували, превърна всички в предатели, обявени извън закона — оредяла дружина обсадени в жалка крепост, изложени отвред на справедливата ненавист на жертвите си. А не липсваха и мрачни предупреждения за това, което ги очакваше.
В разни часове през миналата нощ седем коня без ездачи зацвилиха уплашено един след друг пред вратите на крепостта. Два бяха от отряда на Селдън; другите пет принадлежаха на бойците, заминали със сър Даниъл. Най-после на разсъмване един копиеносец, пронизан с три стрели, се довлече залитайки до рова; той издъхна още докато го внасяха в крепостта; от това, което успя да изрече, преди да умре, можа да се разбере, че е последният оцелял от един значителен отряд.
И загорялото лице на Хач дори бе побледняло от тревога; а когато се отдалечи с Дик и научи за съдбата на Селдън, той се отпусна на една каменна пейка и направо зарида. Насядали на столчета или по каменните стъпала из слънчевите кътчета на двора, войниците го погледнаха учудено и тревожно, но никой не се осмели да запита защо е толкова разстроен.
— Да, мастър Шелтън — каза най-после Хач, — какво ви казах аз? Всички ще свършим така. Селдън беше храбрец, обичах го като брат. Той е втората жертва; всички ще го последваме! Какво казваше онова подло стихче: „По една черна стрела във всяко черно сърце“. Не стана ли тъкмо така? Апълярд, Селдън, Смит и старият Хъмфри свършиха; а вътре Джон Картър, клетият грешник, лежи и моли да му доведат свещеник.
Дик се ослуша. От едно ниско прозорче, край което разговаряха, се чуваха стенания и шепот.
— Там ли е? — запита Дик.
— Да, в стаята на втория вратар — отвърна Хач. — Толкова се мъчи и духом, и тялом, че не можахме да го внесем по-навътре. При всяка стъпка, докато го носехме, мислеше, че умира. Но сега, струва ми се, само душата му страда. Той призовава непрестанно свещеника, а сър Оливър, кой знае защо, още не идва. Дълга изповед ще бъде. Клетият Апълярд и Селдън си отидоха без изповед.
Дик отиде до прозореца и погледна вътре. Стаичката беше ниска и тъмна, но той можа все пак да открие ранения войник, който охкаше на сламеника си.
— Как си, клети Картър? — запита Дик.
— Мастър Шелтън — отговори с възбуден шепот войникът, — за бога, доведете ми свещеник. С мене е свършено; много съм зле — смъртно съм ранен. Не можете да ми помогнете с нищо друго; направете ми само това последно добро. Побързайте като честен благородник да спасите душата ми, защото на съвестта ми тежи нещо, което ще ме завлече в преизподнята.
Той заохка пак и Дик чу как скърца със зъби — може би от болка, а може би от страх.
В същия миг сър Даниъл се появи пред входа на залата с писмо в ръка.
— Момчета — каза той, — ние бяхме сразени и разбити; защо да го отричаме? По-добре да скочим пак веднага на седлата. Старият Хари шести се провали. И ние трябва да си измием ръцете и да се отречем от него. Един добър мой приятел, лорд Уенслидейл, е близък на Йоркския херцог. Аз написах на приятеля си писмо да го помоля за покровителство, като предлагам щедро обезщетение за миналото и разумна вярност за бъдещето. Не се съмнявам, че той ще бъде благосклонен. Но молба без дарове е като песен без музика; и аз го обсипах с обещания, момчета… Не се скъпих в обещанията си. Какво не ни достига тогава? Не ни достига нещо много важно… защо да крия от вас?… нещо много важно и много мъчно: няма кой да занесе писмото. Гората — както знаете — гъмжи от врагове. А трябва да се бърза, но без хитрост и предпазливост нищо няма да излезе. Кой от вас тогава ще вземе това писмо, ще го отнесе на лорд Уенслидейл и ще ми донесе неговия отговор?
Един войник скочи веднага.
— Аз ще го отнеса, ако ви е угодно — каза той. — Готов съм да си туря главата в торбата.
— Не, Дики Боуър, не може — отвърна рицарят. — Не съм съгласен. Ти си наистина хитър, но не си пъргав. Всякога изоставаш.
— Щом е така, сър Даниъл, да отида аз! — извика друг.
— Пази боже! — каза рицарят. — Ти си бърз, но не си хитрец. Ще попаднеш право в стана на Всеотмъщаващия Джон. Благодаря и на двама ви за храбростта, но и двамата не сте за тая работа.
След тях се обади Хач, но и той не бе одобрен.
— Ти ще ми трябваш тук, драги Бенет; ти си всъщност дясната ми ръка — отговори рицарят; след това няколко души се представиха наведнъж. Сър Даниъл избра най-после един от тях и му даде писмото.
— И така — каза той, — всички зависим от твоята бързина и съобразителност. Донеси ми добър отговор и за по-малко от три седмици аз ще разчистя гората от тия дръзки разбойници. Но добре помни, Трогмортън: работата не е лека. Ще трябва да се промъкваш нощем и да вървиш като лисица; а как ще минеш Тил, не зная… Не може нито по моста, нито с лодката.
— Аз умея да плувам — отвърна Трогмортън. — Не бойте се, ще се върна здрав и читав.
— Добре, приятелю, иди сега в избата — каза сър Даниъл, — и поплувай най-напред в тъмнокафявия ейл.
С тия думи той се обърна и влезе в замъка.
— Сър Даниъл говори мъдро — каза Хач на Дик. — Докато някой по-слаб мъж би изопачил истината, той я признава откровено пред хората си. Ето, казва, какви опасности ни чакат, ето и мъчнотиите; и дори се шегува, като ги казва. Кълна се в света Варвара, че е роден за военачалник! Никой не умее да ободри войниците като него. Виж как всички се заловиха пак за работа!
Тези похвали за сър Даниъл наведоха младежа към друга мисъл.
— Бенет — каза той, — как загина баща ми?
— Не ме питайте за това — отговори Хач. — Нито знам, нито съм забъркан в тази работа; освен това аз всякога ще мълча по този въпрос, мастър Дик. Виждате ли, човек трябва да говори само каквото знае, а не да повтаря това, което други разправят. Питайте сър Оливър… или Картър, ако искате, но не и мене.
И Хач тръгна да провери часовоите, като остави Дик да размишлява.
„Защо ли не иска да ми каже? — мислеше момчето. — И защо спомена Картър? Картър… да, може би Картър е участвувал.“
Той влезе в сградата, тръгна по постлания с плочи сводест коридор и скоро стигна до стаичката, гдето охкаше раненият. Щом чу, че някой влиза, Картър трепна и извика:
— Доведохте ли свещеника?
— Не още — отвърна Дик. — Най-напред трябва да ми кажеш как умря баща ми — Хари Шелтън.
Изражението на войника се промени веднага.
— Не зная — отговори упорито той.
— Не, много добре знаеш — възрази Дик. — Не се опитвай да ме мамиш.
— Казвам ви, че не зная — повтори Картър.
— Тогава — каза Дик, — ще умреш без изповед. Аз няма да мръдна оттук и можеш да си сигурен, че никакъв свещеник няма да дойде. Каква полза, че ще се изповядаш, ако нямаш намерение да поправиш злото, в което си участвувал? Изповед без покаяние е просто подигравка.
— Не казвайте, каквото мислите, мастър Дик — рече спокойно Картър. — Лошо е да се заплашва умиращ и да си кажа правото, малко ви подобава да го вършите. А още по-малко ще ви ползува. Стойте, ако искате. Ще погубите душата ми, но няма да научите нищо! Това е последната ми дума. — И раненият се обърна на другата страна.
Дик бе постъпил наистина прибързано и се засрами, че го заплаши. Но направи още един опит.
— Картър — каза той, — не ме разбирай погрешно. Аз зная, че ти си бил само оръдие в чужди ръце; слугата трябва да изпълнява заповедите на господаря си и аз не бих го обвинил за това. Но от много места почвам да чувам, че на мене, неопитния младеж, лежи тежкият дълг да отмъстя за баща си. Затова те моля, добри ми Картър, забрави, че те заплаших, и ми помогни с една дума казана доброволно, с честно покаяние.