– Моля, господарке?
– Любовник, Теа. Мъж. Знаеш какво е любовник, нали? – Ох, тя беше в отвратително настроение тази зима. – Кой е той?
– Той ли?
– О, само не ме гледай с тоя неразбиращ поглед. Много добре знаеш за какво говоря! – Видях как сините ѝ очи се присвиват в огледалото. – Между робини и господарки няма тайни. Кажи ми!
Ще трябва да ѝ подхвърлиш все нещо.
– Как разбрахте? – попитах с тих глас.
– Очевидно е всъщност. Мечтаеш, докато си вършиш работата, усмихваш се на супата. А днес на обяд те нямаше твърде дълго време за едно просто пазаруване. И така – кой е той?
– Ами… Той е… – Проклет да е острият ѝ поглед! Прокарах гребена през дългата ѝ черна коса и ми се щеше да я изскубя всичката. – Той има таверна. В Субура.
– Съдържател на таверна в бедните квартали? О, Теа, какъв късмет. Какво още?
– Той има хм… черна коса. От Брундизиум е. Има белег на кокалчетата на пръстите си. От един случай, когато някакъв пиян прекарал нож през тях.
Лепида се засмя.
– А иска ли да се ожени за теб? Не, чакай да позная: вече е женен!
Аз се възползвах от подсказката и измънках:
– Ами нея я няма през повечето време… Те не се разбират много– много.
– Сигурна съм, че не се разбират. От гладиатор на съдържател на таверна! Теа, винаги съм си знаела, че имаш лош вкус. Всъщност… – Тя се извърна и ме погледна. – Я си повдигни косата от врата. Богове, имаш синина, каква страст!
– Обича ме с животинска страст… – промърморих на гръцки и скрих една усмивка на глупаво щастие.
Тя я долови и нещо в лицето ѝ разкри раздразнението ѝ.
– Тичай тогава в крайните квартали! – рече троснато и се обърна към огледалото си.
Твърде близко, помислих си, като оставях гребена. Но пред Ариус същата вечер само се засмях.
– Не се тревожи, пратих я по грешна следа. Може би е по-добре, че е забелязала. От сега нататък винаги, когато се измъквам заради теб, тя ще си мисли, че отивам при собственика на таверна.
– Та кой е този съдържател на таверна? – Той ухапа възглавничката на ухото ми. – Мога ли да го убия?
Би се в Колизеума две седмици по-късно. С един огромен мъж от Триновантия; близка и изтощителна борба. Сражаваха се с мечове около половин час. Бях неспособна да размахвам ветрилото от паунови пера, дори и ако от това зависеше животът ми, но Лепида беше твърде заета да се цупи, че да забележи вцепенената ми фигура.
– Наистина не разбирам защо всички вдигат такъв шум?! – намусено рече тя. – Той е просто един голям грозен варварин!
– Тълпите са сляпо влюбени в него – каза разсеяно Полий. – Трябва да признаеш, че е великолепен. Успя да постави триновантиеца на колене Но въпреки цялото презрително отношение на Ариус, докато прекрачваше през Портата на живота, той беше разкървавен и зашеметен. А някакъв глас в главата ми шепнеше: "Колко време остава, преди да бъде убит"?
Молих се във всички храмове в Рим. Посетих и вещици, и астролози, и гадатели. Похарчих всички монети, които бях изкарала с пеене, и купих шепи амулети. Коленете ми се протриха да се моля на всеки бог и богиня, за които някога бях чувала, а не бях чувала за малко. Ариус намираше усилията ми за много забавни или поне така се преструваше.
– Но ти вярваш само в един бог… – отбеляза той една нощ.
– Да, но моят бог е бог на евреите – отвърнах, като се сгуших до тялото му под бодливата завивка. – Той ще се грижи за мен, защото съм една от Избрания народ, но него ти не го интересуваш.
– И мен той не ме интересува – Ариус прокара длан нагоре по гърба ми и остави диря от приятни тръпки, – така че сме наравно.
– Кои са твоите богове? Бих могла да се моля на тях Той се подпря на един лакът и ме погледна с онзи момчешки поглед, който напълно заличаваше обичайното му каменно изражение.
– Имаме Епона. Богинята на конете.
– Какво общо има тя с Колизеума?
– Тогава Артио.
– Коя е тя?
– Богинята на гората. Също и на мечките – добави важно той.
– Бъди сериозен.
– Имаме и Сатаида. Тя е господарката на скръбта.
– Това е по-добре. Ще я помоля да те пази да не те убият и по възможност изобщо да не се меси в живота ми.
– Ти би скърбяла? – усмивката му се стопи.
Бих умряла.
Не го казах. Това щеше да означава да изкуша един бог, който не обича да заема второ място в ничие човешко сърце. Но загрубялата от меча ръка на Ариус се плъзна през косата ми, сякаш за да почувства мислите ми с пръстите си, и тогава ме притисна толкова силно до себе си, че не ми остави място за нищо друго, освен за радост.
– Ариус? – прошепнах в мрака.
Не получих отговор. Усетих шепота на диханието му върху голото си рамо.
Внимателно, за да не го събудя, се обърнах с лице към силните му гърди. Затворих очите си в тъмнината. И заговорих тихо на иврит, езика на детството ми.
– Ариус. Ариус, Ариус, Ариус, обичам те. Обичам те. Обичам начина, по който потъркваш белега на ръката си, когато си нервен. Обичам начина, по който превръщаш меча в жива част от тялото си. Обичам начина, по който впиваш изгарящия си поглед в мен, сякаш винаги ме виждаш за първи път. Обичам черната жилка в теб, която иска да убие целия свят, и меката жилка, която след това съжалява. Обичам начина, по който се смееш, сякаш си изненадан, че изобщо можеш да се смееш. Обичам начина, по който ме целуваш, докато остана без дъх. Обичам начина, по който дишаш и говориш, и се усмихваш. Обичам начина, по който ме оставяш без въздух, когато ме прегръщаш. Обичам начина, по който превръщаш смъртта в танц. Обичам недоумението, което виждам в очите ти, когато осъзнаеш, че си щастлив. Обичам всеки мускул и костица от твоето тяло, всеки, всеки трепет и частичка от душата ти. Обичам те толкова, че не мога да го изрека на глас на дневна светлина. Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Аз вдишах аромата на косата му, усетих допира на кожата му. Обгърнах го целия с ръце. И най-накрая промълвих молитвата:
– Господ да те пази!
И заспах.
Глава седма
– Един срещу шестима! – Лепида елегантно си вееше с едната ръка. – Нямам търпение! Богове, кога най-сетне ще избият тия зебри, за да стигнем до забавната част?
Ръцете ми трепереха, докато ѝ наливах вино. Като в просъница чувах рева на тълпата, свистенето на камшиците на арената, животинските звуци на ужас. Игрите Агоналии са в чест на бога с две лица – Янус, които откриваха всяка нова година. Ловът на диви зверове беше в разгара си долу на арената, зебри на райета бяха преследвани от отряди мъже с копия. Но зебрите бяха просто прелюдия към голямото забавление: Ариус Варварина срещу шестима испанци.
Един срещу шестима, крещях вътрешно. Един срещу шестима!
Лепида беше убедила баща си да бъде така.
– Знам, че е срещу правилата – беше изгукала тя, – но пък каква битка ще бъде! Тълпите обожават отчаянието!
– Победи ги! – Аз сграбчих лицето на своя любим между дланите си тази нощ и усетих, че тонът на гласа ми се повишава. – Обещай ми, че ще живееш! Обещай!
Той ме прегърна силно, люби ме страстно, но не обеща. Твърде мъдър беше. След два месеца и половина с него и аз трябваше да съм твърде мъдра.
– Теа, побързай с това вино!
Подадох ѝ бокала с вледенени пръсти. На арената извличаха мъртвите зверове с гребла, а обедните екзекуции напредваха бързо. Подготовка за Ариус и испанците. Посегнах под туниката си за избелялата панделка, която бях закачила на врата си тази сутрин. На нея висяха дузина талисмани и медальони със заклинания, за да предпазват от насилствена смърт. Закупени от стари гадатели и астролози, вещици и ясновидци, за да откупя живота на любимия си.
Неясно чух гласа на говорителя на игрите:
– … доведохме ви… победителите от Лузитания… ИСПАНСКИТЕ ДИВАЦИ!
Те се втурнаха навън под вълна от аплодисменти: шестима яки и свирепи бойци със саби, блестящи на слънцето, с поклащащи се лилави пера, покланяха се, махаха и дефилираха наперено пред тълпата. Дъхът им образуваше бял облак в студа.
Толкова много! Господи, толкова са много!
– … и сега… от дивите гори на Бригантия… непобеждаваният досега… АРИУС ВАРВАРИНА!
Бяха му предоставили малка платформа, от която да се сражава, нещо, което да компенсира неравенството, и той скочи върху нея с високо вдигнат щит. Напълно спокоен, безразличен към бурните овации, които се изливаха отгоре му, безразличен към студа. Но изглеждаше толкова дребен до тази ужасна пасмина испанци! Толкова ужасно смъртен! Помислих си за Версенжеторикс Непобедимия, който в края на краищата се беше оказал не чак толкова непобедим и бе загинал на арената като животно.
Тръбите затръбиха за начало. Испанците се разпределиха от всички страни на платформата. Като един, тълпата по скамейките се надигна напред, крещейки окуражителни думи. Сърцето ми падна в стомаха като камък.
Той съсече първите двама, когато достигнаха до върха на малките стълбички. Но още двама пълзяха нагоре от другата страна и техните остриета посрещнаха неговото с желязно звънтене.
Колизеумът беше на крака, всички пищяха, включително и аз. Някога би ми дожаляло за испанците, които искаха да останат живи точно толкова отчаяно, колкото и Ариус, но любовта ме беше направила жестока и сега единственото, което исках, бе – да умрат. Ариус отсече ръката на един испанец до лакътя и насред целия ужас, който изпитвах за живота му, почувствах внезапен изблик на гордост от уменията му.
Той се въртеше и нанасяше удари, почти нямаше място, където да стъпва на това малко квадратно пространство, но въпреки това успяваше да отвръща на ударите им от четири страни. Тълпите се успокоиха, хората насядаха по местата си, за да се обзалагат, променяха залозите… И точно когато отново успях да си поема дъх, то се случи. Нещо толкова дребно! Той се наведе, за да избегне едно свирепо замахване със закривено острие, и за миг изгуби равновесие – залитна падна приземи се по гръб на земята, едва на няколко стъпки по-ниско, но видях как не може да диша… Видях как устата му се отваря конвулсивно в опит да си поеме дъх, как вдига меча си и тогава испанците се спуснаха върху него! … Трима испанци в делириум от възторг, с вдигнати високо оръжия – дори и така той успя да промуши единия през коляното, преди да изчезнат от поглед.
Чух как нервниченето на Лепида спря изведнъж… Чух как Квинт Полий остави бокала си… Чух диханието на всички зрители в Колизеума Изпуснах каната, усетих как виното се лисна върху краката ми, когато скочих напред, блъснах се в мраморния парапет и събрах всичкия въздух, който имах в дробовете си
– МИТЕ! – изпищях с цялата сила, на която бях способна, и всеки един римлянин в близките сто крачки обърна глава към мен. – МИТЕ! МИТЕ! МИТЕ! – Нека живее! О, Господи, нека живее!
И защото беше хубав следобед и игрите бяха наистина много сполучливи този ден, и Варварина наистина се беше бил великолепно, други гласове се присъединиха към моя. – Мите! Мите! Мите!
Когато видях насинения и разкървавен Ариус едвам да се изправя на краката си, крайниците ми отмаляха под тежестта на тялото ми и аз се строполих на земята. Ревът заля слуха ми, нещо гранитностудено се пропука в мен и се стопи като лед под дъжда.
– Теа? Теа, какво ти става?
Погледнах нагоре замаяна. Лицето на господарката ми беше блед раздразнен кръг.
– Извинете, господарке
– Да крещиш на обществени места – един роб никога не говори, освен ако не го заговорят! – Сандалите ѝ със заострени върхове ме сритаха отстрани. – Ставай!
Аз се надигнах, подпирайки се на парапета. Кръвта бучеше толкова силно в ушите ми, че когато Лепида посегна към панделката около врата ми, можах само да я погледна със замъглен поглед.
– Я да видим, я да видим, какво е това? Талисмани, а, Теа? И то толкова много! За какво са? – Тя обърна един меден амулет, надписан на латински на гърба. – "Да предпазва от всякакви оръжия и остриета" и "Призовавам закрилата на Марс срещу насилствена смърт". Богове, та аз не те бия чак толкова жестоко!
– Моят собственик на таверна – промърморих, като се опитвах да събера малкото останал ми разум – тръгна с легионите. Просто искам да е в безопасност Тя ме отпрати с жест и потъна сред възглавниците на стола си, докато Ариус излизаше, накуцвайки и подпирайки се на едно копие, а испанците се покланяха. Тя се цупеше, докато чистачите на арената почистваха пясъка с гребла, въртеше се неспокойно и потропваше по пода с обутите си в златни сандали крачета, и най-накрая заяви, че има главоболие и че е твърде студено, за да стои навън, и че си отива вкъщи незабавно, а аз дори и не слушах глезотиите ѝ, защото единственото, за което можех да мисля, беше Ариус!
Изпратих я до вкъщи, смених туниката ѝ с роба, повях ѝ с ветрило и разтрих главата ѝ, донесох ечемична отвара и зачаках в агония, докато не ме освободи да си вървя, и тогава се затичах към улица "Марс"!
– Ариус! – изрекох задъхана на хубавото момче роб, което отвори вратата – Ариус!
Това беше единствената дума, останала в съзнанието ми.
– Ами не може, той не е… Чакай!
Ариус седеше с приведени рамене и клюмнала глава насред лечебницата, целият в прах и кървящ на дузина места. Притискаше тампон от парцали върху отворената рана на врата си, докато лекарят се суетеше около него, а Галий гледаше навъсено, надвесен над писалището си. Дузина бойци се навъртаха наоколо и надничаха с любопитство или с откровено злорадство, докато шиеха падналия в боя Варварин.
Трябва да съм издала някакъв звук, защото той вдигна поглед. Видях безпорядъка от разрези и натъртвания, които испанците бяха нанесли на лицето му, и всичкото спокойствие, което си бях наложила, се изпари. Затичах се през стаята и скрих лицето си в раздраното му рамо, защото сълзите препълниха очите ми.
Неясно чух как отпраща лекарите, изръмжава няколко неприлични думи на Галий над главата ми и захвърля тампона от парцали към хилещите се гладиатори. Той не можа да ме отлепи от земята – болката излезе като съскащ звук между зъбите му, когато се опита, – но все пак ме вдигна, така че пръстите на краката ми едва докосваха пода, а после ме отнесе в малката си, зле осветена килия. Тогава просто ме прегърна и ме залюля лекичко в студения полумрак, докато аз го бях сграбчила здраво и хлипах с цялата истерия, която си бях обещала никога да не показвам пред него.
– Как си? – промълвих най-сетне, сгушена на гърдите му.
– Само насинен.
– Лъжец! – Взех ръката му в своята, целунах двата бинтовани пръста, прокарах ръка над лилавите натъртвания, които покриваха ръцете и раменете му, почувствах как потръпна, когато докоснах тялото му там, където ребрата му бяха счупени. – Какво ще прави сега Галий?
– Ще ме хвърли обратно в боя. За да докаже, че не съм си загубил твърдостта.
– Но ти си загубил твърдостта си! Аз съм виновна! Аз те размеквам!
– Шшшт!
– Игри! – казах аз, като почувствах, че истеричната нотка се надига отново в мен. – Игри и игри и още игри – безконечни игри… – Гласът ми ме издаваше.
Той ме целува дълго и с отчаяние, а аз се наведох към него в мрака, изпитвах безнадеждна обич към всичко у него – към линията на косата му, към якия му врат, към ръцете му
– Ти загуби днес… – прошепнах. – Ще загубиш пак, независимо колко си добър
– Престани, Теа!
Дрезгав вик се изтръгна от гърлото ми:
– Ще те загубя, а ти ми казваш да ПРЕСТАНА?!
– Не! – Той ме сграбчи здраво и придърпа главата ми към рамото си. – Аз ще живея! Ще получа рудиус!
– Императорът не е давал рудиус от години
– На мен ще даде! Ще направя такъв двубой, че очите му ще изскочат! Тогава ще си тръгнем, ще се махнем от тук!
– Аз съм робиня. Не мога да дойда с теб!
– Ще те купя! – Гласът му беше като тихо ромолене за слуха ми. – Наградите ми са достатъчни, за да те купя три пъти. Тогава, когато се измъкна от арената.
– Никога няма да се измъкнеш… Ще загинеш там.
– Няма! – Той вплете пръстите си в косата ми. – Теа, обещавам! Ще живея и ще се измъкнем от Рим! Ще си намерим някоя планина в Бригантия. Колко ли дълго ми говори той, докато ми разказваше за къщата, която щяхме да си построим, за децата, които щяхме да отгледаме, за прохладния сладък въздух, който щяхме да дишаме през следващите петдесет години? Не знам. Никога преди не беше говорил толкова дълго и в грубия му дрезгав глас за първи път долових далечната мелодичност на родния му език. И аз исках всичко това: зелените планини, половин дузина здрави червенокоси деца, сладкия въздух на Бригантия, който жителите на Рим не са и помирисвали. И исках Ариус. Ариус – стар, с посивяла коса и без нови белези.