Още борби с животни. Копиеносци срещу лъвове, срещу биволи, срещу разярени бикове. Биволите падаха зашеметени и мучащи, биковете се спускаха побеснели срещу копията, които пронизваха и разпаряха гърдите им, но лъвовете ръмжаха, дебнеха и успяха да сграбчат един копиеносец, преди да бъдат подгонени и изкормени. Такова едно забавление Люш, люш, люш.
– О, гладиаторите… – Лепида остави чинията с фурмите настрана и се изпъчи. – Хубави екземпляри, татко.
– Само най-доброто за императора! – Той погали дъщеря си по брадичката. – И за моята малка, която обича игрите! Императорът искаше истинска битка днес, не просто обикновени дуели. Нещо грандиозно и необичайно преди екзекуциите по обяд. Облечени в пурпурни плащове, гладиаторите излязоха в редица от портите и бавно се подредиха в кръг на арената, докато зрителите ликуваха. Някои вървяха наперено и гордо, някои – високомерно, без да поглеждат наляво или надясно. Хубавият тракийски войн с тризъбеца раздаваше целувки на тълпата и беше засипан с рози от обожаващите го жени. Петдесет гладиатори, разпределени по двойки, в битка на живот и смърт. Двайсет и петима щяха да си тръгнат от арената триумфално през Портата на живота. Двайсет и петима щяха да бъдат извлечени през Портата на смъртта с железни куки.
– Аве, цезаре! – изреваха те в един глас към императорската ложа. – Тези, които ще умрат, те поздравяват!
Дрънчене на наточени оръжия. Стържене на позлатени доспехи. Скърцане на множество крака по пясъка, докато се разделяха по двойки. Няколко предварителни битки с дървени мечове за начало и после императорът свали ръката си.
Остриетата се сблъскаха. Публиката се устреми напред, задържана само от мраморните перила, викаше окуражителни думи към любимците си и проклинаше несръчните. Махаха, обзалагаха се, крещяха.
Не гледай. Люш, люш, продължаваше ветрилото. Не гледай.
– Теа – каза сладко Лепида – какво мислиш за онзи германец?
Погледнах.
– Няма късмет – отвърнах аз, защото мъжът умря, стенейки, промушен от тризъбеца на противника си. От съседната ложа един сенатор с отвращение метна шепа монети.
Арената беше бушуващо море от бойци. Пясъкът вече бе напоен с кръв.
– Онзи гал там иска милост – надзърна Полий, отпивайки от чашата си с вино. – Грозна гледка, пусна щита си Игула!
Игула – "убий го". Съществуваше още и мите – "пощади го", – но това не се чуваше толкова често. Както щях да разбера, изискваше се изключителна проява на храброст, за да се трогне Колизеумът за милост. Те искаха героизъм, те искаха кръв, те искаха смърт. Не уплашени мъже. Не милост.
Доста бързо се свърши. Победителите се изправиха наперено пред императорската ложа, където той подхвърли монети на тези, които се бяха били добре. Победените лежаха свити и безмълвни на пясъка, чакайки да бъдат изтеглени от стражите на арената. Един-двама мъже все още се гърчеха в предсмъртни конвулсии, крещейки в опита да натъпчат червата си обратно в корема. Смеещи се трибуни и кискащи се момичета се обзалагаха за колко време ще умрат.
Люш, люш, люш. Ръцете ме боляха.
– Плодове, доминус?
Един роб се приближи към Полий с поднос с грозде и смокини. Лепида направи жест за още вино. Навсякъде в ложите на патрициите се виждаха небрежно облегнали се и бъбрещи хора. Горе, по високите редове, плебеите си вееха с ветрила и се оглеждаха за продавачите, които се щураха насам-натам, предлагайки хляб и бира. В ложата си императорът се бе дръпнал назад и подпрян на лакът, хвърляше зарове със стражите си. Утрото беше отлетяло неусетно. А за някои едва пълзеше.
По обяд на арената закипя работа. Мъртвите гладиатори вече бяха изнесени, петната от кръв изчистени с гребла, а сега стражите на арената изведоха една разнородна редица от оковани фигури. Роби, престъпници, затворници – всички осъдени на смърт.
– Татко, мога ли да получа още вино? Поводът е специален!
Долу на арената мъжът начело на редицата от дрипльовци започна да мига в недоумение, когато тикнаха в ръцете му тъп меч. Гледаше го втренчено, с мътен поглед, превил гръб, а стражът го насърчаваше. Той се обърна безпомощно и съсече окования мъж зад себе си. Тъпо острие; доста удари бяха нужни, за да го довърши. Аз едва чувах крясъците на мъжа от бърборенето по трибуните. Сякаш изобщо никой не обръщаше внимание на арената.
Стражите грубо дръпнаха оръжието от първия роб и предадоха меча на следващия по редицата. Жена. Тя уби мъжа, мечът ѝ бе отнет и тя беше убита на свой ред от следващия.
Погледнах нататък по веригата. Може би двайсет затворници. Стари и млади, мъже и жени, всички си приличаха по приведените рамене и тътрещите се крака. Само един стоеше изправен – едър мъж гледащ наоколо с празен поглед. Дори и от трибуните можех да видя следите от камшик, нашарили голия му гръб.
– Татко, кога ще дойде ред на Белерофон? Нямам търпение да видя какво може да направи срещу онзи тракиец. Стражите дадоха меча на мъжа с белезите. Той го повдигна за момент в окованите си ръце, завъртя го. Никакви случайни удари; уби мъжа пред себе си с единствен точен замах. Побиха ме тръпки.
Стражът посегна за меча си и големият мъж с белезите отскочи крачка назад, като държеше оръжието, насочено към стража. Стражът протегна нетърпеливо ръка и тогава всичко се обърка
– Дай го! – каза той.
Мъжът стоеше разкрачен на горещия пясък, тежко поемаше въздух с пресъхналите си дробове. Слънцето жулеше голите му рамене, той чувстваше всяка отделна песъчинка под босите си загрубели стъпала. Потта щипеше китките и глезените му под ръждивите окови на веригата. Ръцете му се бяха слели в едно с дръжката на меча.
– Дай ми меча! – повтори стражът. – Бавиш спектакъла!
Мъжът го погледна със стъклен поглед.
– Дай ми меча! – протегна властна ръка стражът.
Мъжът я отсече.
Стражът изкрещя. Струята кръв проблесна ярко на пладнешкото слънце. Другите войници се втурнаха към него.
Мъжът не беше държал меч повече от десет години. Твърде дълго, би казал той, за да си спомня каквото и да било. Но споменът се върна. Върна се мигновено, подклаждан от гнева – сладката тежест на дръжката в ръката му, забиването на острието в костта, яростта на черния демон, който замъгляваше погледа и нашепваше в ухото му:
– Убий ги, – каза той. – Избий ги всичките.
Посрещна първия страж с дивашки изблик на радост. Мечовете се срещнаха с тъпо стържене на метал. Той стегна всеки свой мускул, почувства как тялото му се изопва като лък и видя внезапния проблясък на страх в очите на стража, усетил силата му. Тези римляни с техните пера, лъскави ризници и с тяхната гордост – те не допускаха, че един роб може да бъде корав. С още два замаха превърна стража в купчина месо, потръпващо върху пясъка.
Още римляни, ярки петна от украсата им с пера. Следващият страж падна, гърчейки се, когато тъпото желязо преряза ахилесовите му сухожилия. Звучен крясък.
Той усещаше насладата. Прониза друга бронзова ризница. Острието се плъзна прецизно през отвора за ръката. Още един падащ щит, още един крясък.
Не е достатъчно, шепнеше гласът на демона. Не е достатъчно.
Почувства далечна болка в гърба си, когато един меч се заби дълбоко в него. Усмихна се, докато се обръщаше, и започна да нанася свирепи удари. Най-здравата плът на робите беше на гърба им, но римляните не го знаеха – тези римляни, чиито лозя се обработваха от пленени галски войни и чиито легла се стопляха от тракийски момичета с тъжни лица. Те не знаеха нищо. Той съсече стража и усети вкуса на кръвта му върху грубата си брада.
Не е достатъчно.
Небето се завъртя и пребледня, когато нещо го удари отзад по главата. Той се олюля, завъртя се, вдигна меча, почувства как цялата му ръка изтръпва, когато един пазач заби в лакътя му железния шип на щита си. Зашеметен, наблюдаваше как мечът се изплъзва от пръстите му. А когато една дръжка на меч се стовари върху черепа му, се свлече на колене и лакти. Пот покапа в очите му. Кисела, горчива. Изстена, когато се посипаха ритниците, когато черният демон в главата му се обърна сам срещу себе си като змия, която поглъща собствената си опашка. Познато усещане, което беше потискал всички тези години под камшика, окован във вериги. С меч в ръката всичко му се бе сторило толкова лесно.
Не е достатъчно. Никога не е достатъчно.
Той чу рев, заглушаващ звука от трошенето на собствените му кости. Необятен и безличен рев като бученето на бушуващо море. За пръв път обърна поглед към трибуните и ги видя: зрители, струпани ред върху ред с хиляди. Сенатори в тоги с пурпурни ръбове. Матрони в ярки копринени столи.
Жреци в белите си роби. Толкова много… Наистина ли имаше толкова много хора на този свят? Видя лицето на момче, което изскочи от първия ред – странно, различно момче в изискана тога – то крещеше с уста, пълна със смокини, и пляскаше с ръце.
Те всички пляскаха. Величествената арена отекваше от аплодисменти.
През замъглените си очи той успя да различи императорската ложа. Беше достатъчно близо, за да види русокосо момиче с бяло ужасено лице, една от племенниците на императора… Достатъчно близо, за да види императора, червендалестите му бузи, пурпурния плащ, развеселения му поглед… Достатъчно близо, за да види как императорската ръка се вдига небрежно.
Вдигната ръка в знак на милост.
Защо? – помисли си той. – Защо?
А после светът изчезна.
Същата вечер Лепида продължаваше да бъбри, докато я събличах за лягане – не за игрите, разбира се; всичката тази смърт и кръв не бе нищо ново. Баща ѝ беше споменал един сенатор, мъж, който евентуално можеше да стане неин съпруг, и това бе всичко, за което беше способна да говори.
– Сенатор Маркус Норбан, така се казва и е ужасно стар… – почти не чувах думите ѝ.
Робът с покрит с белези гръб… Британец или гал? Беше се бил така свирепо, размахваше меча си като Голиат, превъзмогвайки собствените си рани. Продължаваше да се съпротивлява и когато го бяха повалили, без да се интересува дали ще живее, или ще умре, стига да успее да завлече няколко от тях със себе си.
– Теа, внимавай с тези перли! Струват колкото три като тебе.
Бях виждала стотици роби като него, бях слугувала редом с тях и бях страняла от тях. Те пиеха твърде много, мръщеха се на господарите си и бяха бичувани заради неприятностите, които създаваха, а и вършеха минималното количество работа, с което можеха да минат. Мъже, които трябваше да бъдат избягвани в потайните кътчета на къщата, ако наблизо няма никой, който да ти помогне. Зверове. Тогава защо внезапно се разплаках, когато го събориха на арената? Не плаках, когато бях продадена на Лепида. Не плаках дори и когато наблюдавах как гладиаторите и горките зашеметени животни бяха изклани пред очите ми. Защо тогава се разплаках за един разбойник?
Дори не знаех името му.
– Всъщност не намирам император Домициан за много красив, но е трудно да се определи от разстояние, нали? – Лепида се намръщи на един счупен нокът. – Ще ми се да имахме някой изумително красив император, вместо тези апатични мъже на средна възраст.
Императорът. Защо си направи труда да спаси един полумъртъв роб? Тълпата скандираше за смъртта му точно толкова бурно, колкото беше ръкопляскала на представлението, което той направи. Защо да го спасява?
– Махай се, Теа! Не ми трябваш повече. Днес си доста глупава.
– Както желаете – казах на гръцки, като духнах пламъка на лампата ѝ.
– Ах, ти – евтина, язвителна, малка усойнице!
Тръгнах надолу по коридора, като се облягах на сенчестите колони, за да не загубя равновесие, и се опитвах да не мисля за синия съд. Не е добре да си пускаш кръв два пъти за един ден, но, ох, как ми се искаше.
– А, Теа. Ти си точно това, от което се нуждая.
Като в мъгла виждах двоен Квинт Полий, който ме викаше в спалнята на сребристото ложе. Затворих очи, като сдържах прозявката си и се надявах, че няма да заспя по средата на пухтенето и пъшкането му. От робините не се очакваше да са ентусиазирани, но се очакваше да са весели. Аз галех рамото му, докато той се напъваше върху мен. Устните му се отдръпваха назад и оголваха зъбите му, като на муле по време на… добре де, както искате го наричайте.
– Какво добро момиче си, Теа – каза той, сънливо галейки бедрото ми. – Хайде, бягай сега.
Дръпнах надолу туниката си и се измъкнах през вратата. Вероятно утре щеше да ми даде медна монета.
ЧАСТ ПЪРВА
Вчера Тит Флавий Домициан беше просто моят раздразнителен и доста странен чичо. Днес той е Господар и Бог, Понтифекс Максимус, император на Рим. Както баща ми и дядо ми преди него, сега той е господар на света. И ме е страх.
Но той се държи мило с мен. Казва, че скоро ще се омъжа за братовчед си Гай, и ми обеща великолепни игри за празненството. Не можех да му кажа, че мразя игрите. Той се опитваше да бъде мил. Казва, че неговата императрица ще ми помогне с избора на сватбена дреха. Тя е много красива със зелената си коприна и смарагдите и се шушука, че той е луд от любов по нея. Също се шушука, че тя го мрази – но хората обичат да шушукат.
Взирам се в пламъка, докато не станат два.
Страх ме е. Винаги ме е страх. Сенки под леглото, силуети в мрака, гласове из въздуха.
Чичо ми гледаше как хиляди мъже умират на арената днес – а спаси само един. Той мрази останалите от семейството – но е мил с мен.
Какво ли иска чичо ми? Дали изобщо някой знае?
Веста, богиньо на домашното огнище и семейството, бди над мен! Нуждая се от теб сега.
Глава първа
Седем месеца по-късно атмосферата в школата за гладиатори на улица "Марс" беше ведра, празнична и мъжествена, когато уморените бойци минаха вкупом през портите. Двайсет мъже бяха излезли, за да участват в главната битка в игрите в чест на Церера, и четиринайсет от тях се бяха върнали живи. Достатъчно добър резултат, че да накара победителите да крачат наперено, докато минаваха в редица през тесния, осветен от факла коридор, като захвърляха доспехите си в кошовете.
– … промуших оня грък право в стомаха! Най-красивото произведение, което някога съм
– … видя ли как галът наръга в гърба оня кучи син, Лариций? Вече няма да ни гледа високомерно над дългия си нос
– … лош късмет за Тезей. Видях как се хлъзна по пясъка. Ариус метна шлема си с пера в коша и напълно пренебрегна роба, който ентусиазирано му честити победата. Оръжията вече бяха събрани, разбира се – грабваха ги от ръцете им в момента, в който боят приключеше.
– Първи двубой? – Един бъбрив тракиец метна шлема си в коша върху този на Ариус. – За мен също. Не е зле, а?
Ариус се наведе да отвърже защитните брони на краката си.
– Добра работа свърши с Африканеца днес. На мен ми се падна един от ония мършави гърци от изтока; беше доста лесно. Хей, може би следващия път ще ми се падне Белерофон и тогава наистина ще изкарам цяло състояние.
Ариус развърза предпазната броня от ръката, с която държеше меча, и я пусна в коша. Другите бойци вече се тълпяха в дългата зала, където им раздаваха храна и говореха разпалено, докато сядаха покрай дървените маси и се протягаха за каните с вино.
Май си от мълчаливите, а? – побутна го с лакът тракиецът. – Е, от къде си? Аз дойдох от Гърция миналата година.
– Млъквай – каза Ариус на своя груб латински.
– Какво?
Като блъсна тракиеца с рамо, докато минаваше покрай него, Ариус влезе в залата, подмина дървените маси и платата с хляб и месо. Наведе се и грабна първата кана с вино, която видя, после излезе по едно друго зле осветено коридорче.
– Не му обръщай внимание – чу как изръмжава гласът на друг боец към тракиеца. – Той е раздразнителен кучи син.
Стаята на Ариус в гладиаторските казарми представляваше тясна гола килия. Каменни стени, сламена рогозка, капеща лоена свещ. Той седна свит на пода, като намести гърба си върху стената и преполови каната с няколко последователни глътки. Евтиното грозде остави кисел вкус в устата му. Нямаше значение. Римските вина хващаха бързо, а всичко, което искаше, беше да е бързо.