– Върви отзад! – изсъсках на Теа, когато тя понечи да застане до мен.
– Робините на път към Форума не вървят една след друга – каза Теа невъзмутимо. – Вървят по две.
Тази непохватна мургава повлекана никога не се усмихваше, но аз все пак винаги усещах, че вътрешно се подсмива. Подсмръкнах и забързах напред, далеч от скъпите, красиви мраморни вили, към занемарените квартали на края на Субура[9], където бяха гладиаторските школи.
Дори и топъл пролетен ден не можеше да накара улица "Марс" да изглежда хубава.
Напарфюмирано момче роб се опита да ме остави да чакам в преддверието, но аз направих жест на Теа, тя му подхвърли медна монета и веднага ме пуснаха да вляза. Никой не може да кара Лепида Полиа да чака. Въведоха ме в тясна стая с писалище, а зад него седеше дебелият ланист, когото сварих по средата на цяла тирада.
– … малтретираш почитателите си! Мяташ бокали за вино по влиятелни поддръжници, и то когато те молят за кичур от косата ти за спомен! Или изхвърляш пияни млади патриции в Тибър, когато те предизвикат на двубой!
Ариус седеше на пейка с кана вино в едната ръка, отметнал главата си назад. Той отпи глътка със затворени очи, а аз затаих дъх при вида на ръцете му. Груби, кафяви, мускулести, покрити с белези. Галий все още не ме беше забелязал.
– Не съм склонен да ти разреша сам да загубиш главата си, скъпо момче! Малко собствени пари, може би. Привилегията да се разхождаш вечер. Но само ако се държиш подобаващо, а ?– Прокашлях се. Галий ми хвърли раздразнителен поглед.
– С подарък ли са те изпратили, момиче? Сложи го там.
– Аз съм Лепида Полиа – свалих назад качулката си с жест, който разкриваше пръстените ми. – И може би наистина съм дошла с подарък… Ще видим!
Погледнах крадешком към Варварина, но той отпи още една глътка вино, без да ме погледне. Твърде замаян бе, разбира се. Галий веднага скочи на крака, наведе се над ръката ми, предложи ми стол и направи жест към едно момче роб да вземе наметката ми. Погледът му зашари зад нас, като явно търсеше баща ми, а след това отново се спря върху мен с още по-голям интерес.
– Тук е ужасяващо горещо. Ветрилото ми, Теа!
Аз потърках челото си и Теа се приближи, за да ми подаде ветрилото от паунови пера. Сега Варварина ме гледаше, не изпускаше нищо от поглед, дори и Теа, която се върна обратно в ъгъла.
Наведох се грациозно, като леко отметнах пблата[10] си, така че той да може да се възхити на белите ми рамене.
– Няма ли да ми кажеш "добро утро",Варварино?
Галий го смушка с лакът. Ариус сви рамене.
– Добро утро.
– Виждам, че сте имали и други посетители. – Огледах се из стаята за подаръците, изпратени от заслепените от любов почитатели: сребърна чиния, наметка от ирландска вълна, кожен колан за меч. – Баща ми изпраща фалернско вино. Забелязах на приема, че го оценяваш. Имаш изискано небце за варварин!
– Виното си е вино – каза Ариус, когато Галий отново го сръчка.
Направих нежен жест, за да се видят гривните ми.
– Както и да е, дойдох да се сбогуваме. Утре тръгвам за Тиволи. Разбрах, че ти така или иначе няма да се биеш отново до есента, така че спокойно мога да се измъкна от жегите.
– Със сигурност – съгласи се Галий, като ми подаде чиния със захаросани круши. – Няма смисъл да прахосвам изявите на Варварина за летните игри, нали? Незначителни малки празненства, когато императора го няма. Виж, игрите Романии през септември, това е вече друго нещо
– Със сигурност – метнах едно, две, три малки резенчета захаросани круши в устата си. – Искаш ли да ти уредя почетно място в игрите Романии, Варварино?
Галий го смушка. Ариус ме погледна, без да мига, и аз почувствах леко вълнение. Какво гранитно лице! Някой ден ще го видя да се пропуква.
– Разбира се, че би искал, драга Лепида! – деликатно се намеси Галий. – Колко мило!
Едва успявах да му хвърлям по някой поглед. Ариус скръсти загорелите си от слънцето ръце на гърдите си и аз си ги представих увити около мен. Дали би ме наранил? Сигурна съм, че да.
– Благодаря – измърморих аз към Галий. – Разбира се, ако някога поиска да ми благодари, ще трябва да изпрати съобщение в къщата на баща ми в Тиволи. Теа, наметката ми!
Теа се приближи. Дали и тя не гледаше ръцете му, представяйки си ги увити около тялото ѝ? Мисля, че да. Хвърлих към Ариус последна ослепителна усмивка и си тръгнах. Галий отново го сгълча, още преди вратата да се затвори.
– … тя върти баща си на малкото си пръстче, така че бъди мил следващия път, когато...
Усмихнах се, излизайки навън под пролетното слънце.
– Отлично! – казах аз. – Жалко, че заминаваме за Тиволи, но може би така е по-добре. Галий няма да го пусне да се бие в летните игри… Така императорът и всички останали ще копнеят за него до есента. Точно както и той ще копнее за мен!
– Да, господарке.
– Той ме иска, знаеш ли… – мислех си аз за онзи хладен поглед. – Не че каза нещо, но никога преди не е разговарял с истинска матрона, нали? Само с курви и робини, като тебе. И между другото… – подхвърлих, докато пресичахме Форума на път към бащината ми къща и ловко заобикаляхме викащите амбулантни търговци с дървените им подноси. – Няма да те взема с мен в Тиволи.
– Господарке?
– Реших да взема Ирис вместо теб. Тя може да ми оправя косата и да ми носи закуска, а ти ще останеш тук и ще вършиш някои дребни неща за мен. Нека просто да кажем, че искам да се уверя, че Ариус няма да ме забрави. – Усмихнах се сладко. Дългото конско лице на Теа остана безизразно. И това лице ще видя да се пропуква, някой ден. – Няма да имаш нищо против пак да го видиш, нали, Теа? Съвсем не, струва ми се. И вече можеш да вървиш зад мен!
– Струвам скъпо – каза тя, вместо да се представи. – Но за теб ще е безплатно.
Той разпозна русите къдрици, нежното гримирано лице, прозрачната лимоненожълта туника. Лаелия, една от най-елитните куртизанки в града.
– Как влезе тук?
– Твоят ланист ми показа стаята ти – тя кацна до него на леглото и го удостои с блестяща усмивка. – Харесвам гладиаторите.
Той се отдръпна до ръба на леглото, когато тя прокара меката си ръка по неговата.
– Драга...
– Наричай ме Лаелия – тя се облегна върху него, едната ѝ ръка описа кръгче върху коляното му. – Струва ми се, че си нервен, Варварино. Никога ли не си спал с жена като мен?
Никога не беше спал с каквато и да е жена. Пред други очи – по-тъмни, може би и по-кротки – щеше да го признае. Но не и на тези сини очи, блестящи от възбуда.
– И така, кажи ми – тя плъзна едното си коляно върху неговото и започна да прокарва ходилото си нагоре по крака му. – Как правят любов варварите?
Да правят любов! Откъде можеше да знае, като беше търкалял камъни в римските мини от тринайсетгодишна възраст? Беше виждал как го правят римляните – те се смееха, задъхваха се и насилваха, докато другарите им ги окуражаваха с ножове, опрени в гърлото на жената. Достатъчно често го беше виждал. Да, знаеше как го правят римляните.
Само веднъж беше опитал с жена. Проститутка в мините, когато беше на петнайсет. Беше я разранил. Не бе нарочно, но тя избяга. Не беше опитвал отново.
Всеки мускул от тялото му се сви и стегна, когато една напарфюмирана, изчервена уста се впи в неговата.
Спри, казваше си сам на себе си. Но ръцете му я сграбчиха за раменете.
– Направи ми синини – тя го погледна с усмихнати, полуразтворени устни и блестящи зъби. – Харесва ти да е грубо, нали?
Той се изправи, толкова бързо, че тя падна на пода. Хвана я за китките и я изправи.
"Нарани я", шепнеше демонът. "Така правят мъжете".
Изхвърли я навън, преди тя да успее да протестира, и затвори вратата с ритник. Свлече се до стената и прокара пръсти през косата си. От другата страна на вратата се чу поток от остри ругатни. Затвори очи и хвана главата си с ръце. Чакаше мускулите му да спрат да треперят. Чакаше кръвта му да спре да бучи. Чакаше шепотът на демона да затихне до просто, ясно, лесно убийство.
С убиването можеше да се справи. Убиването беше лесно.
Господарката ми и баща ѝ тръгнаха на следващата сутрин сред суматоха от каляски, роби и сребристи носилки, а аз бях свободна. Свободна! Юлското слънце направи загар на кожата ми до златистокафяво, прахта се вдигаше от улиците и затлачваше дробовете ми, знойните нощи предизвикваха обичайните ми кошмари, но бях свободна! Нямаше я Лепида, която да разхлаждам с ветрила и кърпички, нито острите, като жило на пчела, нейни забележки. Нямаше го Полий с влажните му ръце в тъмните коридорчета. Нямаше работа за вършене, тъй като взискателният иконом спря да следи кога започвахме и кога свършвахме работа и се оттегли в цирка, за да гледа по цял ден надбягванията с колесници. Мъжете роби отиваха в таверните, прислужниците се измъкваха, за да се срещат с любовниците си, и това никого не интересуваше.
Аз излизах да се разхождам вечер, когато пурпурният здрач охлаждаше въздуха, сядах на горещите крайъгълни камъни, за да слушам уличните музиканти, и се сбогувах с малкото монети, които имах, за да им се отплатя за удоволствието, което ми доставяха. Веднъж дори се промъкнах в Театър Марцелус, за да чуя как една известна актриса изпълнява цикъл от гръцки песни, опитвайки се да запомня всяко нейно изящно движение, за да мога да го упражнявам в изгорените от слънцето градини на Полий. В мислите си можех да видя майка си, която се усмихваше, докато казваше: "Какъв хубав глас ще имаш, когато пораснеш". И тогава ме обхващаше униние и доста често се промъквах обратно в къщата при моя син съд с фриза с нимфи по ръба, защото майка ми не беше вече тук, за да ми пее приспивни песни, а с течение на годините това се бе превърнало в моя вина.
Видях Ариус Варварина, разбира се. Неговият ланист го излагаше на показ из целия град като първокласен жребец: влачеше го в театъра да гледа комедиите, на Марсово поле, където всички ходеха, за да видят и да бъдат видени, в Циркус Максимус, за да гледа състезанията с колесници. Където и да се появеше, се надигаше шепот на сладникав страх, почтително отдръпване, а след това жужене от догадки.
– Няма да оцелее при следващия двубой – подсмихваха се хората в таверните. – Това, че победи Белерофон, беше чиста случайност.
– Ами амазонките? – разгорещено отвръщаха на удара почитателите му.
– Всеки може да победи група жени!
– Не, страхотен е! Само чакай да видиш игрите Романии през септември!
Споровете продължаваха, макар че той пренебрегваше почитателите си, сякаш бяха сенки, и пиеше сам в таверните, независимо че имаше хиляди хора, които с удоволствие биха му правили компания.
Лицето му започна да се появява навсякъде, зле нарисувано по стените на дървените постройки около Колизеума. Грубо надраскани с тебешир надписи посрещаха погледа ми по стените покрай алеите: "Ариус Варварина кара всички момичета да въздишат"! Продавачите предлагаха крещящи портрети, закачени на безвкусни панделки. Таверните го черпеха с вино и курвите му предлагаха безплатно от времето си. Ариус, роб и варварин, мъж, който щеше да бъде накълцан на парчета и даден за храна на лъвовете, когато загинеше, вместо да отиде при боговете си в подобаваща гробница. Стоеше по-ниско от помията в канавките, но беше толкова важен: боевете му щяха да усмирят тълпите, когато започнеха да надават вой срещу твърде високите императорски данъци, присъствието му щеше да буди вълнение сред най-отегчените патриции на вечерните пиршества и да държи съзнанието им далеч от кроежи и заговори; епилептиците щяха да си купуват шишенца с негова кръв, за да лекуват пристъпите си, а младоженките щяха да се бият помежду си за някое от неговите копия, с което да разделят косата си в сватбения ден и така да си осигурят щастлив брак.
Всичко това щеше да изчезне за една нощ, разбира се, ако загубеше следващия си двубой. И аз се чудех колко дълго ще издържи.
– Диваците никога не оцеляват дълго – каза критично един легионер, като тропна по масата с каната вино в таверната, където бях отишла да пея. – Варварина е точно като всички онези мъже от дивите племена, на които се натъкнах в Британия – хвърлят твърде много усилия във всеки удар. Диваците винаги падат накрая, защото губят здравия си разум.
Съвсем правилно, помислих си аз. Мъжете, които искат да умрат, обикновено го постигат, а гладиаторите получават усмивката на Фортуна само по неин каприз. Но гледах как Ариус крачеше през Форума, виждах ледената сдържаност в изпънатите му рамене, желязната хватка на ръцете му, сплетени зад гърба, ожесточения студен поглед, отправен към ланиста, който се клатушкаше до него самодоволен и облян в пот. Тънка коричка лед, покрила неговата свирепост – това беше силна комбинация и привържениците му изпадаха в същински делириум. Ледът никога не се пропука, но историите продължаваха настойчиво да разказват за мъжете, които е убил в улични свади, за таверните, които е изпотрошил в пиянската си ярост, за другарите му бойци, които е съсякъл по време на упражненията, а жадните тълпи ежедневно се скупчваха пред двора за тренировки на улица "Марс" с надеждата да видят всичко това с очите си.
Да. Докато е жив, докато успява да оцелее, той само ще се издига към върха.
"Какви са новините в Рим?" – питаше Лепида след кратко описание на прохладните ветрове на Тиволи и успокоителните дъждове, на успеха ѝ на местните приеми и сред момичетата на Тиволи, които направо ударила в земята. В отговор ѝ написах цветущ отчет за гуляите на Ариус, като изброих всяка една пословична красавица, която, според слуховете, му е предложила услугите си безплатно, и в знак на добра воля споделих личното си мнение, че ги е изпробвал всичките.
"Ама ти наистина си прекалено бъбрива! – написа тя ядосано. – По-добре започни да носиш онези неща веднага, по едно седмично. И не си мисли, че няма да разбера, ако съвсем удобно за теб ги загубиш някъде".
"Онези неща" бяха пакет с писма: написани предварително на скъпа хартия, запечатани и ароматизирани, адресирани до "Ариос Гладиатора" с не твърде грамотните писания на Лепида. Аз чинно взех едно и поех към улица "Марс".
– О, да – измърка Галий, – ти беше прислужницата на Лепида и носиш пратка от господарката си? Ах, тези благородни дами и техните кроежи! Не се тревожи, ще ви оставя насаме.
Той изчезна, като ме остави сама с Варварина.
За миг ние просто се спогледахме.
– Нося писмо от господарката си – казах ясно.
– Не мога да чета – сви рамене той. – Мога само да се бия.
– Имам задачата да ти го прочета. – Изкашлях се, взех писмото и счупих печата.
"Скъпи Ариос – четях и усещах как бузите ми пламват. – Колко ужасяващо скучно е тук в Тиволи без игри. С такова нетърпение очаквам галдиаторските представления, когато се зъвърна. Аз убедих баща си да ти отреди главно място. Надявам се, че не си ме зъбравил напълно. Лепида Полиа".
Сгънах писмото.
– Отговор?
– Не.
Той се беше облегнал на стената, скръстил ръце пред широките си гърди, загледан през прозореца.
– Това няма да ѝ хареса – казах аз и в този миг забелязах, че един белег зад ухото му нарушаваше равната линия на червеникавата му коса.
Никакъв отговор. Поклоних се, обърнах се да си вървя и...
– Стори ми се, че те видях в "Златния петел" миналата седмица.
– Да. Собственикът на таверната харесва как пея.
Видях Ариус там на следващата вечер, пиеше. Глух за песните ми.
Друго писмо следващата седмица.
– Без отговор – каза той.
– Добре.
– Днес е горещо.
– Горещо?
– О… или може би не. В Иудея вероятно става много по-горещо.
– Не, не, наистина е горещо.
Всяка седмица идвах с поредната бележка на Лепида, пълна с правописни грешки. Четях ги на глас. После чаках свенливите реплики, които неотменно следваха.